Спенсър Елдън, който се появява като голо бебе на една от най-емблематичните обложки на албуми в историята на рок музиката - Nevermind на Nirvana - съди бандата, твърдейки, че е бил сексуално експлоатиран като дете, пише The Guardian.
В съда в окръг Калифорния е заведен иск срещу няколко страни, включително живите членове на групата, вдовицата на Кърт Кобейн - Къртни Лав, както и звукозаписните компании, издавали или разпространявали албума в последните 30 години. Елдън твърди, че посочените страни са продуцирали детска порнография със снимка, на която се вижда как той като голо бебе с неприкрити гениталии плува към доларова банкнота.
Заведеното дело обвинява страните в “детска експлоатация с комерсиална цел, откакто е малолетен до ден-днешен”, както и че “обвиняваемите съзнателно са произвеждали, притежавали и рекламирали комерсиална детска порнография, изобразяваща Спенсър”.
Елдън, който е бил на 4 месеца, когато е правена снимката, твърди, че е понесъл щети за цял живот вследствие на обложката на албума от 1991 г. в това число “тежък и постоянен емоционален стрес с физически проявления”, както и загуба на образование, заплати и “радост от живота”.
В заведения иск се казва, че изображението е “сексуално” и кара Елдън да изглежда като “сексуален работник - опитващ се да грабне долара”. Твърди се, че никога не му е плащано, за да се появи на тази обложка, както и че родителите му никога не са подписвали, че дават разрешение за разпространение на тази снимка, заснета специално за обложка на албума. Имаше информация, че на Елдън са платени 250 долара за нея.
Искът на Елдън е за причинени вреди на стойност не по-малка от 150 000 долара от всеки от 15-те обвиняеми, плюс разходите по делото, като се изисква делото да бъде водено пред съдебни заседатели.
Обвиняемите все още не са отговорили на иска, нито са го коментирали публично.
През 2016 г. Елдън пресъздаде снимката с вестник New York Post, за да се отбележи 25-ата годишнина на албума, казвайки: “Страхотно е, но е и странно, да съм част от нещо толкова важно, което даже не си спомням”.
В същата година казва още: “Наскоро си мислех “Какво ако не съм бил съгласен, пенисът ми да бъде показван на всички”. Реално не съм имал избор”. На 10 години Елдън пресъздава снимката и за Rolling Stone.
През 2007 г. Той коментира пред Sunday Times, че е “малко извратено, че много хора са ме виждали гол. Чувствам се като най-голямата порно звезда в света”.
Робърт Фишър, който е дизайнер на корицата, казва, че снимката е вдъхновена от Кърт Кобейн, който е гледал документален филм за бебета, раждащи се под вода. “Той мислеше, че от подобна гледка ще стане хубава обложка. Но по-този начин щеше да е прекалено нецензурно, затова се спряхме на плуващото бебе.”
Повечето фенове интерпретират снимката като комична, описваща сатирично бандата, която е подписала с голяма компания за албума и се опитва да се докопа до парите.
Кърк Уедъл, който заснема фотографията, казва през Guardian през 2019 г.: “Все още държа връзка със Спенсър. Мислех си “Човече, като стане на 16 години, това дете ще ме мрази в червата”. Не ме мрази, но има някакъв конфликт със снимката. Мисли си, че всички са изкарали пари от това, само той не. Струва ми се, че заслужава нещо. Винаги звукозаписните компании правят парите.”
Понякога се оказва, че искаме доста неща от децата си, за които те дори не подозират. Особено ако са съвсем в невръстна възраст, както детето на Лили Виденова в първата от трите истории, които ни разказва в този текст. А той е чудесен пример, че родителските амбиции невинаги са най-доброто за децата. Затова не е лошо да го караме по-полека. Важното е да сме живи и здрави.
Посвещавам този текст на сина ми, който наскоро навърши пълнолетие, и по всички писани и неписани закони вече нямам право да се бъркам в живота му. Но имам право да го поучавам и да изказвам мнението си, докогато си искам. Или поне докато той в крайна сметка не се изнесе от вкъщи или не ме сиктирдоса. Независимо от поредността на тези две събития.
Иде реч за оная родителска амбиция, за която винаги съм твърдяла с убеждението на арабски терорист, че въобще не се отнася за мен. Детето ти да е номер 1! Във всичко!
При мен тя достигна точно три върха, като след всеки един си казвах: „Отказвам се! Никога повече!“. Силно се надявам да не взема да намеря и четвърти, че с мен никога не се знае. Затова подарявам този текст и на себе си, защото спомените за тези амбициозни планове ме карат да се смея и да си казвам: „Боже, наистина ли?!?“.
Това е историята на една невинна снимка на най-страхотното, най-красивото и съвършено бебе на света, за която правихме специална сесия, така че да застане под определен ъгъл ухилен като пача.
Целта на сесията беше да изпратя снимката в известно бебешко списание и да участвам в конкурс за най-красиво бебе, което да окичи корицата на следващия брой. Ма как няма да участвам, бе, та моето е най-най-красивото. Да не говорим, че в предно издание на същото това списание беше публикувана снимката на бебето на моя съученичка и със сигурност знаех от нея, че нещата не са нагласени. Речено-сторено.
Пращам снимката и чакам новия брой със затаен дъх, защото вече съм отделила бюджет да изкупя всички списания от будката и да ги подаря на роднини, приятели, колеги, познати и обикновени хора. Въобще на всеки, който срещна по пътя си.
Междувременно със самочувствие на звезда обикалям с количката калдъръмените улици на квартала, в който живеех тогава, избягвайки старателно сбирките на майките, в които се обсъждаха битовите навици на кварталните бебета и кипеше съревнование за най-спало, акало и яло бебе.
Както споменах, аз не съм от ония, дето се съревновават. Хич!
За доказателство най-първите пъти, в които изкарвах сина ми на разходка, се обличах като за изискан коктейл – на токчета, с чанта в тон с обувките, блуза, пола, абе, въобще не майка, а извънземно от планетата на супермоделите майки. Така!
Това трая към 2-3 пъти, в които ми се налагаше да се прибирам на бегом, защото онова нещо в количката се съдираше от рев по неустановени причини. Тоя бегом за малко да ми изкълчи краката, да не говорим за всичките локви под паветата, които подобно на мини, разпръскваха приятна кал върху глезените ми веднага щом ги настъпех.
Съответно окаяният вид, в който се прибирах, предопредели по-нататъшното ми преминаване в режим обикновени дрехи и ниски обувки, които с течение на времето нарекохме „миризливки“ (няма да уточнявам защо). Както и започнах да присъствам на кварталните сбирки, на които смирено слушах за бебета еднорози в безуспешни опити да разбера защо, аджеба, точно моето перфектно дете постоянно реве.
И ето така идва сюблимният момент, в който новият брой на списанието е вече в будката. И, о, ужас! На корицата се мъдреше снимката на друго бебе – отроче на тогавашни бг випове (няма да споменавам имена да не вземе някой да се обиди).
Разочарованието ме залива като лавина, отчаянието е още по-дълбоко. Нещата стават крайно трагични, когато установявам, че снимката на моето най-перфектно бебе дори не е публикувана в страничката със снимки на други бебета, които, да речем, не са толкова съвършени, нито пък имат известни родители, но журито е преценило, че са сладки и им е отделило ценно място на страниците на своето списание.
Разревавам се! Толкова ми е болно!
„Всичко е с връзки!“, казвам си, обсъждам надълго и нашироко този велик проблем с всичките ми приятелки, които по онова време нямаха деца и си нямаха грам идея защо се вълнувам толкова, но ме слушаха милинките.
Даже един ден дойдоха с мен в „кафето на майките“, където обърнах три малки джина в чест на окончателното спиране на кърмата ми и за да „отпразнувам“ резултата от участието в конкурса. В резултат на което едната гушна бебето, другата забута количката, а аз вървях след тях на зиг-заг, обяснявайки че изобщо, ама изобщо не съм пияна, просто ме е хванало бързо, защото не съм пила от има-няма година и половина и имам право да се напия от мъка или от радост. Все тая...
Та с този окаян завършек приключи първото ми катерене на връх №1 на родителските ми амбиции.
Еее, кой не знае семеге, кой не е слушал за него. Тази велика амбиция се зароди още в най-ранна възраст на моето отроче. Видите ли, двамата му братовчеди пък са точно от ония деца, които до 7-и клас учиха в СМГ, а след това – в Немската. Път-мечта за всеки софийски родител. Сещате се, че нямаше как да не се кача на това влакче. Щом братовчедите му могат и сина ми може.
Значи по онова време вече съм разведен родител с минимално, да не кажа почти никакво, участие от страна на бащата, но това мен не ме спира. Аре бе! Повличам с мен и най-добрите ми приятели, чиято дъщеря е на възрастта на моя син и в общи линии споделяме еднакви проблеми и амбиции.
Записваме децата на курс, но сме пропуснали нещо важно – децата вече са четвърти клас, а за да има успех, подготовката е трябвало да започне още в трети. Понеже съм си имала други грижи, тази важна подробност някак ми е убягнала, но си казвам “Аааа, моят син е умен, бе, номер едно е, бива го с математиката и от четвърти клас става. Ще се справи!”.
Та тръгваме на курс всички заедно. Заедно, защото курсът е в събота от 8:00 до 10:30 и ние освен че ги караме, седим като прани гащи в близкото кафе, за да ги чакаме да свършат. Навън е студено, спи ни се, както казах по-горе – събота е... Но нищо. За добро е.
На моя син хич, ама хич не му се ходи, задачите са му сложни, въобще цялото начинание е нещо абстрактно и толкова далече от компютъра, картите Югио и легото, че не спира да мрънка и да се оплаква колко несправедлив е животът с него. „Един ден ще си ми благодарен!“ му казвам и сама не си вярвам.
И така стигаме до трети етап на курса, който се провежда някъде през февруари, и аз съм вече сериозно отчаяна. Резултатът е среден, желанието му нулево, но аз не се отказвам. Идва и пробният тест. Заклевам сина ми да си провери задачите минимум 10 пъти и да не си тръгва преди 12:00, защото ще дойда да го взема точно тогава и нито минута по-рано.
Разбира се, всичко това е лъжа, за да го накарам да остане дотогава и да си провери внимателно задачите. Някъде към 11:00 обаче ми звъни и ми казва, че всичко си бил написал и проверил и че повече не можел да седи вътре, затова е излязъл на двора и ме чака. На –15 градуса! Ох, да му се не види.
Връщам се почти на бегом и какво да видя – синът ми увиснал на оградата на училището, плетената му шапка килната на една страна, а един тъжен зелен сопол се точи бавно от лявата му ноздра. Якето е разкопчано, целият е мръсен, защото докато е катерил оградата е обрал цялата прах и мръсотия от железата ѝ. С най-тъжния и окаян поглед ми казва жално: „Мамо! Моля те, не ме води повече тук!“ Разревавам се.
И с това изкачването на връх № 2 приключва. Сбогом, СМГ!
Чисто статистически бих казала, че това е връх № 4, но няма да съм напълно права, защото родителската амбиция с кодово название НВО (Национално външно оценяване) не е баш амбиция, а обща мелачка, в която щеш не щеш влизаш. Пък каквото стане!
Това, което стана беше, че го приеха в Първа английска и аз честно, заклевам се, изкарвам една блажена година, наречена 8-и клас, в която не се напъвам за нищо, свързано със сина ми. Първо защото той някак си беше научил английския без никакви странични курсове и второ защото наистина, ама наистина вече не ми пукаше.
Само че така си мислех. Защото дойде 9-и клас, в който започнаха да се изучават всякакви предмети, и то все на английски. Първият срок е някак странен – на всичките ми въпроси как върви ученето и дай си бележника получавах спорадична информация, и то когато беше в настроение.
И в този леко тревожен дух идва и междусрочната родителска среща. Отивам аз с притаен дъх и сядам на един чин. До мен се настанява бащата на негови съученички, заговаряме се, човекът чистосърдечно споделя колко добре се учели децата му и как той е дошъл, едва ли не, проформа.
Прехапвам си устните, щото не знам какво да кажа, ни бележник съм видяла, ни оценки, ни нищо, цял 8-и клас съм изкарала в блажено неведение. Възпитано отговарям на човека, хваля децата му, ще ми се и аз да мога да кажа за моето същото, но…
Тихичко кръстосвам пръсти, надявайки се като видя дневника да му кажа на тоя баща: „На ти! Виждаш ли! И моят син има само шестици и яде бонбонки тик-так“. Или нещо от сорта...
Започват да влизат учителките една по една, казват каквото имат да казват за успеха на класа и в някакъв момент всяка една от тях започва да пита кои са родителите на В. и Г.
В. е моето дете.
Плахо вдигам ръка. Една руса глава по диагонал на мене прави същото – майката на Г. Всички родители вперват очи в нас и ни оглеждат хубаво. Изчервявам се. К'во па толкова да е станало… „Ами, вижте, трябва да поговорите с децата си, само двойки и тройки тоя срок.“ Решавам, че това е само по първите 1-2 предмета, чиито учителки се появяват. Но уви.
Същото се повтаря с всеки един новопристигнал учител (с изключение на този по физическо), включая и двете по английски. „Да, да, разбира се, че ще му обърна внимание! Да! Нали знаете! В такава възраст са, че…“, свивам безпомощно рамене. А вътрешно вече съм отвъртяла няколко шамара, спряла интернета за вечни времена и за всеки случай съм му взела компютъра и телефона. Отново за вечни времена!
Бащата на съученичките ме успокоява: „Спокойно! И аз на неговата възраст бях така, пък все някак изкласих. С 5 и 45!“, доналива сол в раната той. Въртя отчаяно очи, аз съм тотално провалилият се родител, който иска да се махне максимално бързо, за да изпълни злокобния си план.
След като съм оцеляла от това мъчение, за пръв път от много време насам се обаждам на баща му и някак успявам да му излая как аз повече това дете няма да го гледам, да си го взимат там с новата му жена и оттук нататък въобще не ме интересува. Заминавам за някоя държава в третия свят, където няма амбиции, интернет и родителски срещи. Ще заживея с някое племе, ще уча голите аборигени на английски и изобщо няма да се сетя да се върна. Никога!
С тези животоспасяващи мисли се прибирам вкъщи, решавам, че ще съм спокойна, няма да избухвам, призовавам духа на татко („О, татко, където и да си там на небето, помогни ми да запазя спокойствие.“), викам си “Оммм” и това е. Поканвам кротко сина да си поговорим. Тийнейджър е, не върви да му се развикам от вратата.
Някъде на втората минута скандалът е станал толкова грандиозен, че той си грабва раницата и ми заявява: „Отивам да живея у баща ми!“. „Чудесно! Той вече те чака!“, отговарям в същия дух аз. След като вече се е изнесъл, провеждам още два вече по-спокойни разговора с баща му, в които се разбираме, че детето ще се прибере ако не на другия, то поне на по-другия ден. Горе-долу така и стана.
Когато той се прибра, за пръв път седнахме и проведохме разговор като големи хора. Извиних му се. Извини ми се. И ми каза сериозно: „Виж, майка ми, това че са ми ниски оценките сега, не означава, че съм тъп и не уча. Просто трябва да свикнеш, че нещата невинаги стават, както ти искаш“. Останалото няма да ви го предавам, че ще почнем дружно да циврим тука. Но резултатът беше, че от този момент нататък започнах полека да напускам всички малки и големи състезателни писти, на които се бях застопорила тогава.
А детето... Детето тази година взе стипендия за успех, продава картофи на една сергия, кара кола, има си гадже, собствени амбиции, научи трудни уроци, разказва ми най-подробно как е минал денят му, умее да готви и твърди, че е един щастлив човек.
Така че към днешна дата единственото състезание, което все още искам да спечеля, е 700 точки на онлайн Скрабъл срещу робота и смятам така да остане още дълго време. Та горе главата! И да не стане това, което искате, ще стане това, което трябва! Бъдете здрави, обичани и щастливи! Наздраве!
Отворете си галерията със снимки на телефона. Какво виждате? Ако и вие сте като повечето хора с малки деца, няма нужда да ни казвате: сигурни сме, че сте пълни с покъртително голямо количество снимки на безумно сладки момченца и момиченца във всякакви ситуации. Някои (около 300-400 кадъра на половин око и една трета брадичка) даже са си ги правили сами, вероятно с цел да не би да забравим да ги снимаме…
Помислете си колко пъти на ден разглеждате снимките на децата (особено като са бебета) и се умилявате как изобщо е възможно да има толкова сладки същества и те да са ви се паднали тъкмо на вас!
Като си ги помислихте тези неща, сега е редно да хванете този времеви прозорец, в който все още се топите от сладост по малките си деца, и тези разкошни снимки, които сте им направили, и да ги оползотворите по един много приятен начин.
Johnson & Johnson ви канят да се включите в конкурса им “Родена звезда”, в който се търсят 12 дечица, които да изгреят на календара на компанията за България. Условието е кадрите да са заснети по време на любимата им баня. Знаете, къпането на бебето е един от първите ритуали, в който се впускаме като родители. Първо с малко страх, защото как изобщо се държи такова малко човече! А после с увереност, която прераства в голямо забавление (и много измокрени и полуизкъпани възрастни).
Такива календари вече традиционно се издават в Сърбия, Словения, Хърватска, Северна Македония, Босна и Херцеговина, а от тази година и в България. Конкурсът ни дава възможност да се зарадваме всички на чудесните дечица и да покажем колко се гордеем с тях, казва Кремена Рангочева, регулаторен мениджър в Johnson & Johnson Consumer. А тя като майка на 3 деца знае какво говори и е съвсем наясно колко е голяма радостта и как искаш да споделиш на всички колко е сладко това дете, да му се не види!
Кремена е част от тричленното жури, което ще избере 3 от 12-те деца, които ще участват в календара. За останалите 9 гласува публиката на специалната платформа в сайта на Майко Мила. Така че съвсем в реда на нещата е да насърчавате приятелите и близките си да гласуват за вашата снимка.
В журито още е и великолепната художничка Неда Малчева, която е любима на всички майки с ужасно смешните илюстрации, изобразяващи истински забавната страна на родителството. Заедно с Кремена и Неда удоволствието да се радват на всички сладки деца има и Ина Желева – още една майка на пълно работно време, която, заедно с двете си дъщери, вече 10 години отглежда и “третото си дете” – сайта Bebok.
12-те деца, които ще бъдат публикувани в календара, ще получат още и специална плюшена играчка заедно с комплект продукти: Johnson's шампоан, Johnson's олио, Johnson's Cotton Touch 2 в 1 и Cotton Touch лосион. А първите 200 участници пък ще получат плюшенa играчкa и Johnson's Cotton Touch 2 в 1.
Вече трябва да ви сърбят ръцете да пускате снимки. Трудна работа ще е да изберете най-добрия кадър, сигурни сме, че имате много, но така е - родителството е трудна и ужасно забавна работа.
Преди време в Дяволът носи клин ви разказахме за една майка на 4 момчета, която се обърна към всички момичета с молбата да спрат да носят клинове, за да помогнат на синовете ѝ да се преборят с изкушенията.
Днес отново имаме повод да говорим за това, че начинът, по който жените изглеждат, не е покана за секс, след като потребителката на Twitter @sswyers разказа в платформата за реакцията на шефа ѝ към снимката на млада жена в социалната мрежа LinkedIn:
Днес шефът ми направи коментар по линия на "Не разбирам как жените могат да се оплакват от начина, по който ги третират, след като правят подобни неща", започва тя.
Обърнах се, за да видя какво има предвид - гледаше тъмбнейла на профилната снимка на жена в LinkedIn, облечена в сива тениска. Виждаше се единствено лицето ѝ и част от ключицата ѝ.
Попитах го за какво говори. Той ми изчете едноминутна лекция на тема „ако ще публикувате такива снимки, заслужавате това, което получавате“. Не можех да повярвам и му повторих, че това е буквално само снимка на усмихнато лице. Той се подразни, че едва ли не се правя на тъпа и кликна върху снимката, за да ми я покаже в пълен размер, казвайки, че кадърът е „slutty“ (от slut – уличница, курва).
Помолих го да дефинира думата "slutty". Той каза "отвъд разбирането за сексапилно и склонна да прави секс."
Бях втрещена. Снимка на усмихнато женско лице предизвикваше ярост и отвращение у човек, който не познава лично жената и убеждението, че тя е „уличница“, която заслужава сексуален тормоз. Само защото се е осмелила да бъде привлекателна в публичното пространство.
През годините в шокиращо количество случаи на сексуално насилие защитата на обвиняемите е използвала аргумента „тя си го е търсила“, повдигайки въпроса как е била облечена жертвата, коментира Bored Panda по повод разказа на @sswyers.
Заради такъв случай през 1999 г. организацията Peace Over Violence създава кампанията Denim Day, предизвикана от решението на италианския Върховен съд, в което „обвинението за изнасилване е било отменено, тъй като съдиите са сметнали, че след като жертвата е облечена с тесни дънки, тя трябва да е помогнала на изнасилвача да ги свали, което предполага съгласие“. Заради това основание, на следващият ден жените в италианския парламент отиват на работа в дънки. Кампанията се провежда и до днес всеки април, насърчавайки студенти и служители да носят дънки в знак на протест срещу заблудите, свързани със сексуалното насилие.
Най-известното противопоставяне на аргумента „тя си го е търсила“ е кампанията „SlutWalk”, която стартира през 2011 г., след като полицейският офицер Майкъл Сангуинети заявява пред студентки по право, че „жените трябва да избягват да се обличат като проститутки, за да не бъдат жертви“. На следващия ден над 2000 души протестират с лозунга „Да означава да, не означава не“, а днес движението е известно в цял свят и продължава да се бори с нагласите и стереотипите, свързани с жертвите на сексуално насилие.
По темата:
След Основни правила за оцеляване в България, Образуванието, наречено образование, Как не си купих бебе – трагикомедия в престъпния свят и Био-еко упътване за тотални невежи, днес любимата ни Фани Давидова е тук с един разказ за търпението, което ти е необходимо, за да оцелееш в паспортна служба с 21 гишета и служителки, които до ден днешен се чудят защо повечето хора им крещят!
Всичко стартира истерично в 7.00 ч. Установявам, че ми липсва документ. Звъня в паника на три различни места. Tова - в седемиполовина, нали.
Документът е намерен, но междувременно изчезва предишният ми паспорт. Подозренията падат върху Роджър. Следват крясъци по смаяното куче, претърсване и изземване на други откраднати неща, но не и паспорта.
Взимам най-стария си такъв, на който съм на 16 и съм го задържала умишлено, защото има американска виза. Хуквам към паспортната служба, като се връщам ДВА пъти. 1) за да взема забравените пари, 2) да проверя ютията.
Дебаркирам успешно в паспортната служба - след отбелязани три неуспешни нахълтвания на грешни адреси с въпрос на фалцет "ТОВА МЕВЕРЕ ЛИ Е" (Не, МОСВ е, заложна къща е, РПУ е).
На верния адрес, отварям дверите на паралелен свят - антиутопия. "Посреща ме" приказно същество със страшно мръсни униформа, мустаци и коса, мирише зверски на цигари.
Крясва ми в лицето, че това не е информация, но аз си знам, че на административен език това означава "Добре дошъл, заповядай, влез".
Гишетата са 21 - имам предвид ДВАДЕСЕТИЕДНО.
На всяко от тях са залепени любимите на всички ведомства, администрации, черкви и указания - принтирани, в найлонов джоб и залепени със скоч: за български граждани в България, за български граждани в чужбина, за небългарски граждани в България, за небългарски граждани в чужбина, за ааа... вече ми се вие свят.
Питам на гише 12 - това дето няма хора пред него - пращат ме на гише 17, откъдето отивам на гише 16.
Попълваме заявлението ЕЛЕКТРОННО (тука е Европа бе, шшш, алоо), принтираме и на финала ми дават да си го допопълня на ръка... Защо? Не задавам излишни въпроси.
Оказва се, че издирвания в паника документ от сутринта изобщо не ми трябва. Защо въобще съм го донесла? Ами, защото така ми каза ваша колега вчера... М, глупости, дръжте си го там!
Плащам.
Следва гише Х. Няма никой! Пищя на ум от радост. Влизам - мила жена приема документите. Сравнява това, което съм попълнила сега, с предишните данни:
Ръст? "Преди сте писала 167, а сега - 164. Какви са тия работи?" Измерва ме с поглед, отсича: "Ясно - 164!"
На съседното гише снимат бебе за паспорт. Много е сладко. Всички служителки напускат своите гишета да му се радват. Моята също хуква. Кога е родено, Гуци, гуци, Аууу 28 декември. Внучката на едната - виж какво съвпадение -също е на 28 декември.
Следва кратка презентация на зодия Козирог. Ох, много е сладко - сега е малко, като пораснат стават едни... Следва кратък преглед на особеностите на детската психика в различни възрасти. Аз си стоя с мила усмивка и гък не казвам. Детето и майката си тръгват.
Продължаваме.
Очи?
- Зелени.
Loading... поглежда ме, концентрира се... "Шегувате се..."
- Да
Отново Loading... "Какви да ги пиша?"
- Сини
"Пиша ги черни, не знам..."
Телефонът ѝ звъни. "Да, кажи лельо... Аз ти се обадих, да ти кажа за промоцията, обаче ти не ми вдигна, обадих се на майка ти, тя ми каза да ти звънна пак, пак ти звънях... Да, бе, да... промоция... Ами, виж, разгледай и пак ми се обади, че сега работя... да, да много са хубави."
Аз стоя, окото ми не трепва.
Продължаваме.
"Сега седнете там - ще ви снимаме. Махнете си бритона. Сега косата си махнете... ама веждите не ви се виждат..."
В този момент съседната колежка вика всички при нея - да видят снимката на бебето от преди малко и да си припомнят колко е сладко. Всички служителки отново напускат своите гишета да му се радват. Моята също отново хуква.
Когато се връща, системата забива, но това е добре дошло, защото племенницата ѝ отново се обажда, за да каже че се е спряла на модел миялна и иска да го обсъдят. Минават по всички характеристики на машината - енергоспестяване, обороти, вместимост. Електролукс е страхотна марка, Бош не си струва парите.
На мен вече ми е все едно - пускам си служебни мейли по телефона. Последно преглеждане на документите. Аз не отронвам дума. Служителката ме поглежда ласкаво: "Вие бяхте извънредно търпелива, тука как ни крещят, не мога да разбера защо..."
Присъединява се съседна колежка, която потвърждава, че освен, че съм много любезна, изглеждам и много добре. Двете се съгласяват, че направената снимка не отразява докрай истинската ми красота. Решават, че по-добре да направят нова. Оставям се да ме снимат отново, резултатът е потресаващ, но те: "ЕЕЕЕЕ, това е съвсем друго нещо"
Усмихвам се, но вътрешно ридая, много искам да умра, да си тръгна, да заживея в гората като анархист и никога повече в живота си да не видя администрация и гише.
Вървим към приключване вече 40-а минута. Съседната колежка надзърва зад рамото на моята и казва, че експресните услуги са толкова скъпи, че сега трябва да отида там (???) и който трябва (???) да ми ги осребри.
Аз въобще не разбирам за какво говори, но изпадам в паника, че ме пращат на ново гише и пак нищо не казвам, но започвам да гледам ужасено и пребледнявам...
Колежката се смее и уточнява "Да ги осребри, бе... там, мъжът ти да ги осребри... да плати, като има хубава жена. ще плаща."
Намесва се и моята служителка: "Абе, какъв мъж бе... тя сега се развежда, нали затова идва да си смени документите... е, чети тука..."
Аз вече се смея страшно (облекчена, че никъде няма да ходя) и казвам: "Е, добре, че не съм осиновена, щяхте и това да обсъдите вероятно и можеше от вас да разбера..."
Двете ме успокояват, че първо не съм осиновена и второ добре, че съм се развела, защото, ама наистина много добре изглеждам.
В три и половина отивам да си взема документите. Дадоха ми входящ номер, който вече успях да изгубя. Не мога повече, честно... Всички хора ли така живеят, или само аз участвам в личен ситком?
Когато ние бяхме малки, социалната мрежа беше пейката пред блока или бистрото пред Пощата. Днешните деца живеят в друг свят и ние, някогашните деца на майки без Фейсбук, трябва да разберем какво им е на нашите майки с тоя ми ти интернет днес.
Не може да им се сърдим за това, че в опита си да проумеят и да свикнат със социалните мрежи, понякога се провалят с гръм и трясък и ни правят за смях.
Опитахме се да съберем в кратък списък случаите, в които ни се иска по-възрастните ни родители да нямаха достъп до Фейсбук!
Тагват ни ВЪВ ВСИЧКО.
Понякога ни тагват в случайно попаднал им пост за здравословна храна, друг път под безумна новина за извънземни, които живеят в канализационната мрежа на Бургас, или пък в коментар под спор за ваксини (с думите „ГОСПОДИ! ЕТО ЗАТОВА ТРЯБВА ДА СИ МИЕТЕ РЪЦЕТЕ ВИНАГИ! ИНАЧЕ ГРИП ИЛИ ПО-ЛОШО – СПИН!“). Заради това от Фейсбук са измислили настройката за преглед на таговете преди публикуване.
Коментират под абсолютно всяка снимка, която публикуваме.
Обикновено коментарът няма нищо общо със снимката, например питат дали внучето е оздравяло, дали още има промоция на шунка в Лидл или захванало ли се е индришето, което леля Веска ни прати.
Публикуват наши снимки от 7-ми клас, от които ужасно много ни е срам.
Да, може и да сме си мислили, че сме унищожили всички снимки от гимназията, но мама винаги пази на скътано място срамен спомен от бала, първата подстрижка за училище, как заспахме на плажа и изгоряхме на половин лице или вечната класика с пионерската шапка и шалче. Сега съжаляваме, че ѝ подарихме за Коледа смарт телефон, защото ако си беше останала с Нокиата с копчета, нямаше да може да дигитализира причините да искаме друга самоличност и мъжът ни да ни гледа с укор „Ама ти нали каза, че си била готина в 9-ти клас?“...
Те не разбират всички менюта и полета в социалните мрежи.
Харесват собствените си статуси, пишат собствен статус на чужда стена по погрешка, тагват грешния човек на някоя снимка, използват полето за писане на статус във фейсбук вместо Гугъл и така нататък.
Опитват се да са в крачка с „младите“.
Опитват се да ползват емоджита и хаштагове, но поради неправилен диоптър често публикуват ако вместо кекс или #така #се #оливат с #хаштаговете, #че #нищо #не #им #се #разбира.
Споделят твърде много, пред твърде много хора, твърде често.
Попадат някакси в някоя страница и воала: „Аз съм майка на 3 дъщери. Първата ми дъщеря (тагната) се омъжи в Лондон миналата година, втората не иска сватба с (тагнат), а третата (тагната) е бременна, но май (тагнат) не иска да се женят...Мъжът ми (тагнат) е против такива отношения...“ Добър повод ние и онези три дъщери да си сменим телефона, да си спрем интернета и да се преместим да живеем в Тутракан под фалшиво име.
Дебнат ни.
ВСИЧКИТЕ ни нотификации са от майките ни, които харесват всичко, което някога сме изплюли във Фейсбук, Туитър или Инстаграм.
Сега тагнете майките си, ако имат фейсбук, или, за Бога, направете на жената профил, та да опровергаем горния списък!
