Когато синът ми навърши пет месеца и перспективата за захранване започна да ме приближава като ТИР, натоварен с картофи, почувствах едновременно ужас и страшна амбиция. От една страна, незнанието как и с какво да го захраня ме побъркваше, от друга - ВСЕ НЯКОГА това дете трябва да започне да яде.
Как си представяш, Красимира, да чакаш сина си след изпита за езикови гимназии и след като го попиташ „Написа ли си преразказа с елементи на разсъждение ?“ и той ти измучи нещо неразбираемо, ти да му кажеш - „Браво. Ето, донесла съм ти една сто и осемдесетка, пийни си“.
Здравей, варена тиквичке, миризливо броколи и ти, отвратителен, безличен картоф! Вие сте тук, за да превърнете това бебе в истински човек, който някой ден ще направи велики неща и най-вече ще напише отличен преразказ с елементи на разсъждение.
Разбира се, за да се случи всичко това обаче, имаше едно жизненоважно условие, а именно – аз трябваше да открия и купя не каквато и да е тиквичка (броколи, картоф), а най-био органичната такава, чиста като ангелска сълза, расла в плодордна почва без изкуствени торове, поливана с жива вода и внимателно откъсната от чисти трудолюбиви ръце, които никога не са използвали кремове с парабени.
Казано с други думи – трябваше да се постарая да намеря някакъв диамант от царството на тиквичките, който да гарантира, че това дете ще получи равен шанс с останалите деца, растящи в свят, изпълнен с годжи бери, макадамия, органични картофи и молекулярна детска кухня.
И когато тръгне на училище и класната започне да ги вдига по номера, и стигне до него, и му зададе въпроса - „А ти, Борис, с био тиквичка ли си захранен или с обикновена?“, той да не се черви пред съучениците и съученичките си, а съвсем естествено и с лека почуда да ѝ отговори на английски, френски и мандарин: „Но какво говорите, госпожо, разбира се, че с био!“, след което да седне до приятелчето си, захранено с органична краставица, и да поведат лежерен разговор за Космос и совалки;
Затова в най-голямата юлска жега, когато в 10 сутринта вече беше 31 градуса, аз стъпих на Женския пазар, въоържена с торбичка, доста пари и големи надежди, че някъде там се крие една тиквичка, плод на устойчиво биологично земеделие, която ще осмисли живота ми и ще донесе доживотно щастие, късмет и шестици по математика на детето ми.
Дали имаше домати? Беше фрашкано с всякакви домати. Имаше ли дини, кайсии и пъпеши медена роса? Направо да се чудиш как земята ражда толкова много пъпеши медена роса. А тиквички? О, имаше и тиквички, разбира се, но и с просто око можех да видя, че не са нито био, нито органик, нито дори еко. Едни такива лъскави, прекалено зелени и подозрително големи – отдалече си личеше, че са поливани с тонове тежки метали и са мазани с парафин, антифриз и натриев глутамат.
За всеки случай се доближих до първите такива и, без да ги докосвам, попитах продавача: „Откъде са тиквичките?“, а след това съзаклятнически добавих: „Трябват ми за бебе“, очаквайки, че това е нещо като парола от 1001 нощ, която ще го накара да каже „ААААА, еми, така кажете, ето тук имам едни само за бебета!“, ще бръкне в някой секретен кашон зад сергията и ще извади тиквечковия диамант, който търсех.
И изфъфли нервно „ОТБОРСАТА“ и се обърна към следващия клиент, който искаше два килограма нектарини. Изпуфтях недоволно и отплавах към следващата сергия, където, разбира се, се разигра същата сценка, както и на по-следващата и така след един час се озовах на другия край на пазара, потна, нервна и отчаяна, и най-вече – без нито една тъпа органична тиквичка в торбата.
Силите започнаха да ме напускат и на тяхно място се настани безнадеждността. Каква майка си ти, Красимира? Очевидно детето ти щеше да бъде захранено с обикновена тиквичка, съответно щеше да бъде лишено от купища есенциални вещества, минерали и витамини, вовеки обречено на посредственост, а в училище щеше да седи до някое друго дете, чиято клета майка не е могла да намери био морков и го е захранила с обикновен или, не дай си Боже – с купешки, в бурканче!
Започнах трескаво да мисля дали не мога пък да си засадя мои тиквички на перваза на прозореца, които да поливам с вода от боянската чешма и, когато някой ден след пет години пораснат, да ги сваря на пара, да им сложа малко масло и така да осигуря на детето едно безоблачно бъдеще. И точно когато бях тръгнала да се връщам, увесила нос и с празна торба, се озовах пред скромна сергийка, на която бяха наредени три дребни и криви тиквички, няколко невзрачни връзки магданоз и два пършиви моркова. Със сетна надежда се обърнах към жената срещу мен и я попитах: „А тиквичките откъде са?“ и буквално щях да се срутя под сергията – там, където се въргалят увехналите марули и изгнилите кайсии, когато тя каза с ангелски глас: „От двора ни в село &%3647488”.
„ИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИУУУУУУУУУУ“, изцвилих в еуфория и едва не плеснах горката жена по рамото, а след това бързо добавих: „Взимам ги всичките!!“, като че ли купувах акции на Епъл или какао от Борнео.
Ето че всичко се нареди по план. Детето ще получи най-доброто, което животът предлага, а именно – крива, тъмнозелена, отблъскващо грозна тиквичка, отраснала на майната си и дошла в големия град, за да осигури дните на едно невръстно същество, бъдещ гражданин на света.
Сварих урода на пара за нито повече, нито по-малко от 11 минути, след това добавих масло, размачках сместа, натоварих детето в столчето, трепетно загребах от буламача и му набутах лъжичката в устата.
Признавам, че когато то с погнуса и отвращение я изплю на земята и категорично отказа да има нещо общо с нея, малко се напрегнах. Това ли беше магията на захранването?? След два часа ходене по жегата и опипване на стотици тиквички очаквах малко повече кооперативност, по дяволите! След малко обаче ми мина. Тепърва трябваше да въведа картоф, морков, броколи.
ЖЪЛТЪК!! В никакъв случай от нещастна, депресирана, подово отглеждана кокошка с биполярно разстройство - само от свободна, спокойна и независима такава, която сама решава дали ще снася в курник или в някоя дупка по поляната, или където там си реши да спусне тъпото яйце.
Избърсах изплютото от пода, хвърлих био органичния буламач в тоалетната, помахах му за довиждане и си наложих да мисля позитивно, най-вече в посока на това, че давам най-доброто на детето си и от него със сигурност ще излезе човек.
В края на краищата, няма как да го храниш с органични тиквички, жълтъци от еманципирани кокошки и високопланински боровинки и то да стане някакво келеме, нали??
Още не сме свършили, скрол надолу
Майтапът настрана. Всяка майка неминуемо минава през лудостта, наречена „детето ми ще яде най-чистата и проверена храна“. Това, колкото и да е крайно, е напълно естествено. При наличие на възможност, всеки би осигурил най-доброто за детето си - не съм чула някой да захрани бебето си с пушени шпроти или мусака. И все пак, добре е да си дадем сметка, че прекаленото вглеждане по-скоро вреди - най-вече на майката, която се превръща в полу-идиот, кръстосващ плод-зеленчуците из града, в търсене на идеалната краставица и картоф.
То ще оцелее и ще стане абсолютно нормален човек без значение дали е хранено с био жълтък или с обикновен такъв, и най-вече – нищо във външния му вид няма да подсказва дали е закусвало чия или попара!
