Коронавирусът може и да е тема №1 за почти цялото човечество, но това не е единственият дерт на хората. Оказа се, че има и друг причинител на паника сред населението в България, а именно 5G мрежите - новото поколение мрежа за безжичен пренос на данни. Вероятно вече сте срещали коментари, че тези мрежи убиват гълъби и влияят пагубно на човешката аура, за което няма, повтаряме НЯМА доказателства. Тоест – това е легенда.
Както знаем обаче, шубето е голям страх. Затова и нашата любима Оля Идва, която познавате с епохалния ѝ текст Едно различно раждане, както и с Оля Идва с Пържена филия, днес се обръща към жените в България и ги пита – вие бихте ли се отдали на мъж, който го е страх от 5G?? Помислете си малко преди да отговорите и, моля, обосновете се!
И още нещо - утре, 4 април, във Facebook страницата на Trastena (компанията за малиново вино, която семейството на Оля притежава и ръководи), стартира поредица от музикални събития под карантина с участието на български DJ-и. Първият от тях е небезизвестната Кристина Кас, която също сме представяли в Майко Мила! (въобще, егати шуробаджанащината!), а всичко, което вие трябва да направите, е да се логнете в страницата в 20 часа, да свържете лаптопа с домашната sound система и ДА СЕ КЕФИТЕ на Trastena Lockdown Takeover Live Dj Cass!
А сега – бегом към 5G-то!
Искам да попитам жените без да имам каквато и да е научна степен и експертиза:
Вие бихте ли се хвърлили в обятията на мъж, който го е страх от 5G?
Първи сценарий. Замъкът ви гори, има змей, вие тичате нагоре-надолу по мраморните стълбища, косата ви се вее над сатенената рокля и обръчи, всичко се тресе, докато кулите горят. Изведнъж отнякъде се чува конски галоп. Идва принцът с лъскава броня, големи ръце и някаква коса. Той е вашият спасител. Вади меча и започва да се бори със змея.
В един момент обаче вижда, че зад змея - на покрива на една кооперация в гръцката махала, има антена на мобилен оператор. И понеже е видял снимка на тази антена предния ден във Фейсбук, и снимката е имала 1200 лайка, принцът се насира, пришпорва коня и бяга през девет планини в десета.
Втори сценарий. Затворена сте в арабски дворец, имате перфектни вежди и скъпоценни камъни по сатенените пантофки. Баща ви е властен петролен магнат и не одобрява връзката ви с Аладин, който живее на Попа, а баща му държи всички дюнери в София.
Но вие обичате Аладин и се уговаряте една вечер той да дойде с летящото си килимче и да ви открадне от двореца, за да бъдете завинаги заедно. Обещал е да ви донесе и дюнери.
Идва заветната вечер, вие сте в син ансамбъл от две части с ниска талия, имате перфектни плочки на корема, въпреки че често ядете от дюнерите.
Аладин се бави.
Звъните му.
Оказва се, че е гледал видео в YouTube от канал, който се казва STFN ( Stranger than fiction news) и там е имало червена картинка с надпис BREAKING NEWS, и той също се е насрал и повече няма да се качва на килима заради 5G.
Трети сценарий. В древна Гърция сте, вече 10 години се води война заради вас. Измират хора, войски атакуват, селища се опожаряват, възможно е да сте най-важната жена в историята и да се говори за вас докато свят светува.
Една вечер гаджето ви – Парис, се прибира скапан от воюване и посърнал ви казва:
“Събирай си роклите и амфорите. Ще те връщам при бившия ти. Всичко свърши. Утре в Троя започват да инсталират 5G-то”.
Пак казвам, че нямам експертиза, въпросът ми е изцяло философски.
Follow me for more girl talk.
Миналата седмица ви представихме новата ни рубрика „Жените могат всичко“, в която ви запознаваме с жени, които могат наистина всичко. Или поне онова „всичко“, което ги прави по някакъв начин интересни в нашите очи – работата им, която им дава възможност да се издържат и да се развиват, интересите им, странните им хобита им и смелите им планове за живота.
Открихме рубриката с абсолютно жестоката Гери Турийска, днес е ред да ви представим друг шемет от женски пол, познат на много хора в публичното и непубличното пространство като Оля Идва. Така е позната и на аудиторията на Майко Мила! с култовия си текст Едно различно раждане.
Запознайте се отблизо с това невероятно същество, което знае всичко за виното, правенето на вино, пиенето на вино, освен това е обиколила половината свят, карала е сърф, танцува танго, а в момента ръководи екип от мъже - както вкъщи, така и в бизнеса. Дами и господа, Оля Идва!
************************************
Как ви е името или както се казваше навремето в чатовете – asl, pls?
Казвам се Оля Антонова. Никой не ползва истинското ми име. Викат ми Малинова или Оля Идва, защото винаги идвам с вино в ръце. Пикантното е, че имам украински корени, с които не съм особено свързана, но когато стане въпрос за караоке или пиене и ядене, по украински развявам знамето с охота.
Разкажете надве-натри за заниманието си. Какво правите, какво ръководите, какво имате, защото ние не се съмняваме, че ръководите нещо!
Ръководя Трастена - първият производител на вино от малини в България. Въпрос на време е да вкарам тази дума някъде в интервюто, така че нека отсега да подчертая БИО малини… Ръководя екип от мъже, които са очарователно разсеяни, физически силни и полезни, и всъщност са изключително предани и прагматични. Ръководя и семейство изцяло от мъже, където всеки ден си подавам молбата за напускане, или болничен, но няма кой да ми разпише.
Но обичам мъжкия свят, в много случаи се асоциирам повече с него, отколкото с женския. Нагърбила съм се с много мъжки задачи и затова често си проверявам хормоните.
А какво образование имате? Това е въпрос, който задаваме, защото установихме, че образованието понякога няма нищо общо с по-нататъшното развитие на човека.
И при мен е така. Тренирала съм 5 години волейбол, но не мога да стигна виното на последния рафт. Била съм 5 години на състезателни танци, едно танго не мога да направя без да ми се види бельото или да се сецна.
Завършила съм Математическа гимназия и винаги ходя без пари в портмонето, все не съм изчислила колко да взема.
Завършила съм (ВНИМАНИЕ!) Организация и Управление на Свободното време - хорското свободно време го управлявам много добре. Собственото си го проспивам или го обръщам в работно.
Завършила съм Огранизация и управление на хотели и ресторанти, а у нас никога не стигат вилиците. Имам доста следдипломни квалификации, но те вече си бяха по темата маркетинг и бяха платени от стария ми работодател.
А какво сте работили? Разкажете на нашите читатели, защото те дори и не са сънували Вашия конкретен работен процес, пълен със сърфове, вещества на границата на позволеното, купони и... много работа!
Работила съм в сферата на туризма няколко години - все хубави работи, но най-хубавата беше спортен аниматор в Кипър. Оттам се научих да карам някои морски съдове и да слагам фактор преди да изляза от вкъщи.
След това работих 10 години в The taxback group, като от агент call centre се издигнах в маркетинг асистент, маркетинг мениджър и накрая маркетинг директор за половината свят.
Работата ми беше да пътувам и да живея навсякъде, и да отварям офиси на различни дестинации. Имах най-хубавата и най-натоварената работа на света. Отговарях за Латинска Америка, за Австралия, Източна Европа, някои части на Азия.
Пътувах, учех, говорех, ядях и карах сърф много и навсякъде. Бяха величествени години.
Но бях сама. Срещнах мъжа си случайно и се отказах от всичко. Прибрах се в България, създадохме семейство и разбрах, че понякога най-лесните избори са най-добрите.
Разкажете за един свой ден. Излизате ли лакирана и фризирана от вкъщи или нахлузвате маратонки и крещите на детето да се облече?
Ставам в 7. Забравям, че зоната пред нас започва от 8:30. Вдигам цялата къща на drill. В 7:30 стоя в колата си с много тъпа физиономия, детето е облечено безумно, с две различни обувки е. Моли ме да пусна музика и парно. Крещим на Елтън Джон до детската градина. Оставям го. Отивам на фитнес. Иска ми се така да напиша. Но нека се чете „отивам на фитнес един път в седмицата… преди плажния сезон“.
Истината е, че когато половин София не се топли на въглища, ходя и тичам в парка до нас и съм доста грациозна, докато го правя. Около 9 започвам работа. Телефонът ми звъни непрестанно. Хората, които се опитват да проведат личен разговор с мен, са ужасени, близките и колегите ми са свикнали.
На ден имам около 60-100 телефонни разговора, мразя Вайбър, месинджър и мейли. Винаги някъде товаря нещо. Вечно се занимавам с кашони, флаери, бутилки, банери, винаги нещо се сваля и качва от нас. Винаги търсим покривка. Винаги нямаме тирбушон.
Работя до около 8 вечерта. Готвя два-три пъти седмично вечеря. През останалото време мъжът ми се грижи за храната в нас. Не мога да готвя буламачи, затова ми излиза доста скъпо, но мъжът ми е много доволен. Готвя риби, стекове, миди, деликатеси. Той е напълно убеден, че съм най-добрата готвачка на света. А аз не мога една мусака да направя.
Детето ми е много живо и енергично. Създава завихряния от играчки, дрехи и части от неизвестни предмети по средата на хола и обикновено в нас вечер е ад. Понякога се прибирам и първата ми мисъл е, че са ни обрали. Мъжът ми няма нищо против. Винаги ми казва:
„Тази къща никога няма да е подредена, мивката никога няма да е празна. Просто се успокой и отвори бутилка вино“.
Пием вино. Всяка вечер. Обожаваме българските вина и си купуваме, и пием постоянно. В момента, в който и двамата сме вкъщи вечер, телефоните и компютрите се затварят. Отваряме вино и разпускаме. Много си говорим, много сме си близки и винаги имаме толкова много да си кажем. През уикендите работим.
Мразя уикендите, защото за мен са най-натоварените и тежки дни. Чакам понеделниците с нетърпение. Годишно участваме на около 60 събития. Уикенди за нас няма. Но всяка вечер е спокойно, лежерно и много приятно. Мисля да живея така 100 години.
Разкажете за добрите страни на работата си. Какво истински обичате в нея?
Имам невероятния късмет да работя за себе си. И да избирам с кого да работя. Екипът ми е много стабилен и супер разбран. Инвестираме много в хората. И хората, които са до нас, са на много високо ниво - без значение дали са за уикенда или за постоянно.
Партньорите ни изповядват същата философия като нас - обичат чиста храна и истински неща. Работим само с магазини, които са малък и среден бизнес - точно като нас.
Щастливи сме, че ако някой има печалба от това да работи с нас, то тя отива, за да се сложи вечер хляб на масата, да се засади градина или просто да се прати детето на танци, и това ме прави много омиротворена вътрешно.
Всеки един човек, с когото работим, познавам лично и смея да твърдя, че голям процент от приятелите ми в настояще са хора, с които се познавам покрай работа… Смятай с какви хора работим.
Имаме жесток продукт и всяка година не се стискаме и инвестираме да го направим още по-добър, клиентите го обожават и това истински ни зарежда. Аз съм един много щастлив човек с пълноценен живот и прекрасна работа. Да ти кажа, нищо не бих променила, но бих се понаспала малко.
Разкажете за лошите страни. Не може да няма такива!
Поне един път на ден някой ми звъни или пише или ми казва „Дай вино“. Има страшно много хора, които никога не са създавали нещо, което може да се пипне с ръце. Има хора, които никога не са произвели нищо, не са копали, не са плащали за амбалаж, не са си купували торбички, кашони, етикети, не са имали кола на лизинг и не са плащали заплати.
И такива хора идват, и ти казват:
„Аз отварям един неизвестен магазин/галерия/офис/проект/халюцинация в най-далечния район на Нови Искър. Дай ми 30 бутилки вино да разлея на откриването, а аз ще ти популяризирам продукта, като го разлея на гостите си. Предлагам ти страхотна реклама.“
Това откровено ме обижда. 150 човека берат малини по цял ден, на ръка, на 40 градуса, в продължение на един месец. Трима технолози и оборудване за милиони се грижат от тези малини да стане космическо вино. Бутилираме го с най-доброто, което можем. Транспортираме го, понякога с личните си автомобили.
И точно да го поставим на щанда, и идва някой, който истински иска да ни помогне, като ни рекламира срещу скромната бройка от 30 бутилки вино. Безумно е. И е трудно да се обясни на такива хора. Накрая излизаш капиталист.
Ние знаем доста тайни подробности за Вас, но няма да злоупотребяваме. Само ще споменем, че сте предизвикала раждане с помощта на горещ душ и още по-горещ секс, само и само да е Козирог, а не Водолей. Разкажете още нещо скандално!
Всяка вечер в спалнята ми е скандално. Не съм фен на посредствените неща.
Знаем, че сте преминала през тежка следродилна депресия. Какво бихте посъветвали майките на съвсем малки деца, които се чувстват ужасно и не знаят какво да правят?
Да излязат от вкъщи. Трябва да сменят модела. Ако могат - да пускат децата на градина/ясла отрано, да се върнат на работа, да ходят да плуват или да скачат в някоя зала, да излизат с приятелки, да се карат със съседката. Трябва да излязат моментално. Времето у дома с бебе спира за хората с депресия. Трябва да го направят да тръгне моментално. При мен беше с години.
И ако някой може да вземе поне едно парче информация от това интервю, то нека то бъде „Бъдете по-мили с хората, защото не знаете кой какви битки води. Просто бъдете мили.“
Имате ли аспирации за второ, трето, пето дете?
Искам три, с голяма къща и лабрадор. Аз и плочки на корема искам, както и един цял бут прошуто на мястото на компютъра си, но реалноста е друга. По хороскоп 2018-та ще забременея, мисля да се съобразя, без да насилвам процесите.
Какви са предимствата на предприемаческата дейност, когато сте майка? Какво си позволявате, което една жена на заплата не би могла. Повече време? По-малко стрес? Повече движение?
Мечтая си да работя на заплата от 9 до 5. Това със сигурност ще е повече време, оттам - и движение. Мечтая си да работя за някой друг, защото това със сигурност е по-малко стрес. Но след като 10 години го правех и си мечтаех за собствен бизнес, мисля че е редно да заключим, че пълно щастие няма.
Дайте няколко смислени и практически съвета на жени, които биха искали да започнат самостоятелен бизнес.
Технологиите ще погълнат света. Използвайте ги. Всичко, което може да ви спести време, хартия, хора и процеси, се крие в технологиите. Вижте какво сте готови да жертвате и какво искате да постигнете, запишете си го някъде и сверявайте всеки ден дали вървите натам, накъдето сте тръгнали.
Когато работата стане по-голяма от вас и живеете за да работите, вместо да работите, за да живеете, е време да се спрете. Или да поискате помощ.
Ако ще продавате нещо и не разбирате от маркетинг и реклама - намерете някой, който разбира. Недейте да хвърляте топка спагети карбонара на стената и да чакате да залепнат. Бизнес не се прави така.
И отдалеч си личи, когато някой не си е задал най-важния въпрос - „Как ще вкарам клиенти през вратата?“
Проверете добре дали вашата добра идея не съществува отдавна. И не правете като утайката в българското предприемачество - да видите, че нещо върви и да го копирате с идея да изкарате пари от чужда идея. Клиентите не са за подценяване и тези, за които истински бихте се борили, никога няма да ви простят плагиатството или липсата на креативност.
Подкрепя ли ви мъжът ви достатъчно? Би ли могъл да ви подкрепя още повече или това реално е невъзможно. Не мисля, че има мъж, който може да се сравнява с моя!
Той е мечтата на всяка домакиня: „Маци, стига си сгъвала дрехи, ела да ти пусна едно ново парче.“
Ако съм почерпена и си разхвърлям дрехите по бара, той ще ме погледне със светнали очи и ще каже „Да ти взема ли едно двойно?“
Повтаря ми постоянно, че изглеждам перфектно, обича всяка част от тялото ми, опитва се няколко пъти да скрие и да хвърли кантара, и това го прави един много голям човек за мен. Защото аз от 6 години се опитвам да отслабна и това ми е страшна драма, единствената в живот като че ли.
Никога не ми е правил проблем кога, къде и как излизам, понякога ми се кара, че се обличам като лелка и ми казва да слагам големи деколтета и къси рокли. Нямаме проблем с парите - кой за какво и къде ги харчи.
Нямаме проблеми кой гледа, взема, кара и се занимава с детето. Никога не ми е отказал помощ. Изключително много ме цени и ме ласкае в бизнеса, и ми е дал пълна свобода да правя каквото искам. Съобразява се с нас. Не с мен, а с нас и това е много, много, много важно за брака ни.
Осъзнава, че връзките са full time job и редовно го хващам да работи за нашата така, както работи на полето, в офиса и в склада. Просто защото има желание да ни се получи. Не мисля, че има друг такъв мъж. Душа - камбана, сърце - декантер. Обожавам го.
Кои са най-важните елементи в семейния живот, които биха помогнали на една жена да се справи с предизвикателствата на собствения бизнес.
Разбиране, помощ, вино, подкрепа, свободно време, вино, партньорство, свобода, вино, обич, насърчаване, вино.
И тъй като сме жени и сме се събрали, не мога да не ви попитам за любимия ви певец, любимия ви филм, актьор и книга.
Марвин Гей, The curious case of Benjamin Button, любим актьор нямам, харесвам всички красавци, толкова съм елементарна, че понякога даже не обръщам внимание дали играят добре. Любимата ми книга е „Да оцелееш като родител“.
Вредни навици?
Пуша. Ям дивеч. Все още имам огромен въглероден отпечатък.
Къде могат хората да се насладят на постиженията ви и да ги оценят?
Този уикенд сме на DiVino, всяка събота сме на фермерския пазар на Farmhopping, да влязат в любимия си винен или био магазин. В Млекарниците на Добрев или Слънце и Луна. Ще намерят вината Трастена лесно, ако търсят на хубавите места.
Ето я и четвърта, последна част от пътеписа “Лашате ми кантаре и манджаре” за забавленията и перипетиите на Майко Мила! в Сицилия. За хората, които още не са се запознали с нашите приключения, ето я първа част, а тук е втора, а ето тук - трета!
**********************
„Всяко нещо си има край“ е казал някой мъдър човек, и това се отнася с пълна сила и за грандиозното пътешествие на цирковата трупа Майко Мила! и приятели в Сицилия.
Колкото и да ни се искаше вечно да тънем в разкоша на апартамента на Джузепе Гарибалнди 79, чупейки по един ключ всяка вечер (за да звъним на телефона на пожарната и оттам да пращат знойни пожарникари да ни спасяват), и да плуваме в море от прошуто, сирене и вино, реалността заяви за себе си много категорично още на предпоследната вечер, когато стана ясно следното:
Пет жени, заминали на пътешествие в Италия с два куфара, и на място овършели 150 сергии, магазини за храна, вино, обувки и сребристи плисирани поли, няма как да се върнат със същите два куфара.
Просто законите на физиката на тази планета не позволяват на един куфар да се разтегли до размерите на контейнер за превоз на жасминов ориз от Китай до Европа.
Ето това, между другото, е една достойна задача, за учебник по математика за 7 клас. Зарежете тръбите, пълнещи кирливи басейни и прочие тъпотии, и намерете решение на тази задача: ако пет жени заминат с два куфара и си купуват боклуци със скоростта на бързия влак от София до Горна Оряховица, колко куфара ще трябва да си купят от кварталния китайски магазин, за да си върнат скъпоценните боклуци в София?
Верният отговор, за да не се мъчите, е ПОНЕ ЕДИН, при това розов. Така постъпихме и ние, за радост на господин Динг, господин Донг или както там се казваше собственикът на магазина, който ни отведе до рафт, съдържащ единствения що-годе голям куфар на стойност 25 евро.
Розовият лебед, разбира се, претърпя полуразпад още на летището, където единият му цип се скъса, но важното е, че колелата му все още работят и сега Анна, чието притежание е тази величествена пътническа вещ, може да си посади в него теменужки или копър, и всеки ден да си ги мести където пожелае.
И така, предпоследната вечер всяка от нас успя да натъпче съкровищата в наличните куфари и да си легне навреме, защото на следващия ден ни предстоеше още път – алчните ни за гледки очи нямаше как да си тръгнат от Сицилия без да са посетили препоръчвания от всички туристически и курортен град Таормина.
Както може би вече сте забелязали, нито един път до момента не сме написали нищо за вулкана Етна, а както всички знаем, първата асоциация с думата Сицилия е именно този вулкан. Оля Идва беше разчертала точния маршрут и знаеше колко време ще ни отнеме да стигнем до него, но след кратко и ползотворно групово обсъждане (което от страна на болната Красимира се състоеше само от мучене) всички единодушно решихме, че няма НИЩО интересно в тоя ми ти вулкан – само някакви си камъни и пръст. А пък и непрекъснато го виждахме в далечината, докато кръстосвахме пътищата, така че му помахахме за довиждане и без капка угризения се запътихме към Таормина.
Да не си мислите обаче, че всичко е станало лесно – товарим куфарите, сядаме в колата и айде, довиждане. Нищо подобно. Все пак, нали си давате сметка, че едното пазаруване на допълнителен, розов куфар, не означава, че си си решил проблема. Та нали този куфар трябва някъде да го сместиш в колата, и да си го занесеш на летището!
Е, това се оказа огромен проблем дори и за организиран мозък като този на госпожа Анна, която сигурно е имала само пълни шестици по геометрия и е намирала лицето на трапец без да ѝ мигне окото. Колкото и да се опитваше да нареди тетриса, трупайки един куфар на така, а друг на иначе, и върху тях трети, както и да се пробваше да уплътни нещастния багажник на чисто новото ни, взето под наем Поло, успех не бе постигнат.
Ето че, без да се усетим, направихме още едно велико нАучно откритие – освен куфарите, багажниците на колите СЪЩО не се разтягат спрямо обема на багажа. Не претендираме да сме Айнщайн, нали, но не е зле тия, дето раздават Нобелови награди, да се поинтересуват по-задълбочено от тази наша дедукция.
И така, след като беше пробвала да натъпче куфарите в продължение на 15 минути, Анна сви рамене и отсече, че НЯМА ДА СТАНЕ! Тогава решихме, че единственият вариант е единият куфар да бъде вграден в пространството между задната и предната седалка. Това обаче означаваше, че там трябва да бъде настанен само някой, който може да стои поне 2 часа с крака, увити около врата – сами се сещате, че за жени като нас, които са притежателки на едни гъвкави, но все пак доста мощни тела, това не е изпълнимо гимнастическо упражнение.
Единственият човек-каучук в групата беше Елисавета Втора, която е известна с това, че се храни предимно със семки и люспи, и освен това практикува някакъв много акробатичен вид йога, който ѝ позволява вечер, като се прибере, да си запретне долните крайници зад ушите и така да си почива с часове на някой стол.
Затова всички се настанихме в колата, Елисавета Втора се сви като мътеща чайка на задната седалка и тръгнахме към последната забележителност в програмата ни. Пътят от Катания дотам е кратък, може би не повече от 40 минути, така че си заслужава да отидете.
Таормина е малко, но много живописно място, до което се изкачваш с кола, оставяш я на паркинг и се качваш на лифт с кабина, която те смъква в центъра му.
Возенето с лифт, разбира се, е едно съвършено нормално действие за нормалните хора, но за тези, които страдат от клаустрофобия, имат страх от височини и като цяло не обичат НЕЩО да ги разнася на 15 метра над земята, това се превръща в адско изпитание.
Оказа се, че в групата си имаме две такива особи – Оля Идва и Анна, които се вкопчиха като пиявици една в друга и започнаха да издават пискливи звуци всеки път, когато някоя от нас се размърдаше с думите ЯЯЯЯ, КОЛКО КРАСИВО, ЧАКАЙ ДА СНИМАМ! Добре че екстремното преживяване трая само около 7 минути, та не се наложи да съживяваме някой припаднал или да се чудим как да пренесем тленните му останки обратно до колата.
Веднъж добрали се до твърда земя, веднага се ориентирахме в обстановката. Таормина си е абсолютно типичен курорт, с малки магазинчета със сувенири, заведения, които все още не работеха с пълен капацитет, тъй като сезонът не бе започнал официално, и прекрасни къщи с изгледи към залива.
Бързо-бързо се запътихме към едно такова заведение и изкарахме следващия 1 час в благо дзверене в морската шир, в сърбане на кафе и мечти за разгулен живот. Разбира се, не всички от нас почиваха – зоркото око на Анна, която от няколко години управлява хотели с безброй звезди, веднага отбеляза няколко недопустими пропуска:
Всички единодушно се съгласихме, че хората в Таормина са едни големи щастливци задето Анна Божкова Василева работи на българското Черноморие, а на не сицилианското Средиземноморие, и те въобще не знаят какво е те управлява човек, който има вграден транспортир в окото и може да измери ъгъла между два шезлонга от разстояние 15 метра.
След като хубаво се налочихме с кафе, поцъкахме завистливо в стил „хората какви красоти имат, божеее“ , снимахме се на фона на романтична скала, боцната насред залива и прочие задължителни туристически дейности, се натоварихме обратно на колата и тръгнахме към летището.
Защото тепърва ни очакваше връщане на колата, оглеждане за щети от страна на фирмата-наемодател, минаване на митница и какво ли още не, а все пак още не бяхме правили най-важното – ДА ЯДЕМ.
Добирането до летището ни отне известно време, тъй като три пъти се въртяхме на едно и също кръгово движение, следвайки инструкциите на госпожата от джипиеса. Накрая решихме да я игнорираме и хванахме сами правия път.
Малко преди летището се завряхме в последния пристан на лазанята – крайпътно заведение, в което набързо излапахме по една голяма порция италианско щастие, а след това оставихме колата, която за щастие, нямаше никакви нанесени от нас щети.
На летището успяхме безпрепятствено да изпратим всички куфари, което беше най-големият ни дерт, защото нали знаете – тук поличка, там магнитче, тук бутилка вино, там шоколадче, и ето ти ги 23 кила.
Всичко обаче се оказа в норма, така че скъпоценните ни покупки тръгнаха по пътя си, а ние се застопорихме на една зловещо дълга опашка преди гейта, където изкарахме над 30 минути без да разберем защо никой не ни пуска да влезем в салона за чакащи.
Някои от нас с по-лабилна психика и физика, като Красимира и Елисавета Първа, директно си постлаха по един шал и се проснаха като бедуини на пода, гледайки изтерзано и отчаяно – истински късмет е, че никой не ни пусна монети в шала, въпреки че, от друга страна - какво ни е, защо не ни пуснаха??
Както и да е, най-накрая и нашият ред дойде, и скромната ни група се затътрузи към гейта и след това – към самолета. Вече сте наясно как се случват нещата – Анна послушно си изгълточи транквиланта, Елисавета Първа набара първата налична стюардеса и ѝ обясни за клаустрофобичните си пристъпи, Оля Идва и Елисавета Втора се отнесоха към местата си, а Красимира беше толкова болна, тресяща се от температура и прегракнала, че успяваше само да мига с очи и в по-спешни ситуации - да издава звуци като от току-що отпушена канализационна шахта.
На клетата клетница ѝ беше все едно дали някой има клаустрофобия, агорафобия или каквато и да е друга фобия - притесняваше се единствено летищният персонал да не я вземе за болна от Ебола или жълта треска и да да извикат онези хора, облечени в космонавтски екипи с надпис BIOHAZARD, които да я напръскат отдалече с лекарство и да я обезвредят като гигантска, космическа ядрена хлебарка.
Така, улисани в собствените си телесни и психически несгоди, се разположихме на седалките и затворихме очи (тези, които бяха погълнали транквиланти, директно откъртиха) и след малко повече от час вече бяхме на гостоприемното летище Враждебна, взехме си куфарите, отворихме ги насред салона, разпределихме всички поли, жълти обувки и всякакви други безценни вещи, и с нежелание се разделихме – всяка накъдето ѝ е мястото (като жабите).
Тук е мястото да отбележим един прелюбопитен факт, а именно, че след като Оля Идва и Елисавета Втора – две мастити бизнес дами, въртящи бизнеси за доста пари, си събрали прилежащите им гащи, обувки, обици и магнити от трите куфара, напъхали си ги в джобовете и дамските чанти и излезли да си викнат такси, един мил шофьор се приближил до тях и изрекъл следните думи:
Госпожи, нали знаете, че предлагаме превоз и до провинцията – до Мездра, до Враца?
Историята мълчи по въпроса какво са му отговорили госпожите, след като са се съвзели от смеха, но сигурно е било нещо също толкова хубаво!
Та така се раздели нашият сплотен екип от пътешественички – с лека носталгия по Сицилия, но без много униние и тъжни сълзи, защото освен че ние и в София си се виждаме, вече имаме планове за бъдещето! Да, малката ни, но успешна циркова трупа вече крои детайлите за следващия си гастрол.
Къде ще е той, няма да разкриваме, само ще кажем, че по график трябва да се случи през есента и да е на място, което изобилства от хубава храна (естествено!), подправки, изумително красиви гледки, старинни градове и плажове.
Дотогава, разбира се, сигурно ще отидем и на други интересни места, за които ще ви разказваме, но винаги ще ни се иска някой ден да се върнем отново в Сицилия, защото, приятели, това е едно прелестно място, на което няма насищане. Ако досега сте имали колебания дали да ходите, надяваме се, че сме ги разсеяли и вече обмисляте кога да купите билети!
А ние че ще се върнем – ще се върнем. Все пак, толкова сирене остана неизядено и толкова вино – неизпито, че е грехота да оставим други хора да се мъчат с тях. А и все пак си имаме едно наум и за тоя вулкан – все нещо интересно сигурно има и около него. Ако не друго – поне ресторант ще има. А на нас и това ни е достатъчно!
Оля Идва е любимата ни луда. И ако някой може да има лудо раждане, то това е тя! Прочетете историята ѝ, но никога, АМА НИКОГА не правете това у дома. Или където и да е другаде. Дори с риск да ви се провалят фенг шуя и астрологичните планове.
Беше януари, а аз бях 95 кила. Разбира се, че бях 95 кила, след като хапвах по 7 принцеси на едно сядане. Вярвах в яденето „за двама“ и го следвах стриктно. И до ден днешен не мога да си обясня как може да ядеш и никога да не ти става тежко.
Имах наблюдаваща лекарка, но ѝ изневерявах с друг. Защото това:
„Как ти е кръвната захар?“ (въпрос в последния месец от бременността)
„Не знам?.....“
„Е, как не знаеш“?
„Еми, не съм се изследвала.“
„Еми, изследвай се!“
„Еми, дайте ми някаква бележка!“
Видимо отегчена, лекарката взе една от онези жълти Post-it бележки, скъса я на две (пестелива, защото вземаше само по 40лв на консултация), на едната половинка написа „Оля- кръвна захар“ и ме прати в лабораторията.
Докторът, с който изневерявах на тази буфосинхронистка, погледна резултатите. Беше от онези високи, слаби, възрастни, запазени, стерилно чистоплътни мъже, които са излезли от роман на Удхаус и току-що са си оставили цилиндъра на закачалката.
„Мило момиче.....гледаш ли Discovery channel?”
“Да?.....“
„Значи знаеш, че големите слонове раждат трудно, нали?“
От този момент нататък той с умиление и родителска загриженост ми викаше „дебел човек“. Това си беше нашето нещо и на мен ми харесваше. За него аз бях „дебел човек“, а за мен той беше моят висок, прям джентълмен, който щеше да ме отърве от мъките ми в сублимния момент. Бях се уговорила, че искам да родя естествено, бях казала, че не искам упойки, бях го предупредила, че ще използвам всякакви похвати, за да получа облекчение и в никакъв случай да не поддава. Изглеждаше непоклатим и преди да го предупредя.
Терминът ми беше на 17 януари. Рожденият ден на мъжа ми. Аз обожавам мъжа си с няколко паузи и много ми се искаше и синът ми да е Козирог.
16 януари. Няма и помен от контракции. Купувам си пъзел на Густав Климт от 2500 части. Седя на огромна топка, ям принцеси и нареждам пъзел, за да минава времето.
17 януари. Гледам последни епизоди от MISFITS и не искам да знам какъв ще е животът без нови сезони.
18 януари. Няма помен от контракции. Завършвам пъзела, флиртувам с мисълта да започна гоблен.
19 януари. На сутринта се обажда кумата ми Вероника. Тя разбира от фенг шуи, африкански шампоани, хороскопи, хюман дизайн и безглутенови модни тенденции.
„Само ще ти кажа, че от утре влиза Водолей, ти си знаеш“.
За мен това е преломният момент в който ставам (може би за първи път от 2 дни) от шибаната топка, бутам пъзела, той се пръска по пода, поглеждам го снизходително, защото не съм си вързвала обувките сама от 3 месеца, камо ли да се навеждам за теб, нещастнико.....
Отивам на компютъра и започвам да търся в интернет как да предизвикаме раждането по естествен път.
1-ви резултат. Чай от листата на малини. Януари е. Ние имаме 95 декара с малини и нито един шибан лист от храст.
2-ри резултат. Тестостерон. Според статията бременната жена е естрогенна бомба и ако в тялото ѝ влезе тестостерон под някаква форма, това ще предизвика раждане.
3-ти резултат. Загряване. Бременните не трябва да взимат вани, сауни и да се загряват генерално. Особено в последните дни.
Обмислям. Трябва ми тестостерон.
Обръщам се към мъжа ми. Той си прави някакви козирожки неща в кухнята и това ми изглежда толкова мило, че още повече усилва моята припряност да родя Козирог. Моля го да ми направи един чай от каквито и да е листа и ако може да еякулира в чашката, за да ми спести мъките.
Той ме гледа със същия поглед, с който ме гледа през последните 3 месеца, и ме моли да си легна.
Обяснявам му, че тази голяма маса, предимно изградена от принцеси, трябва да роди днес.
„Аз. Ти. В банята. След 15 минути“.
Съгласява се. Не съм сигурна, че на този етап осъзнава, че това е покана за интимност.
Банята е голяма. Ваната е триъгълна, с масажор. Сега би ми се сторила огромна. Тогава обаче беше с размер на касетка за мандарини. И в тази касетка Зуека и Делян Пеевски се опитваха да се изкъпят и да се съвокупляват.
И до ден днешен, ако само за секунда се усъмня в любовта на съпруга ми, си спомням онази борба за живот в касетка от мандарини и знам, че този човек много, много ме обича. Повече от себе си.
Излизаме от банята. Лягам да се завия и да се загрея. Лежа сама на втория етаж около 15 минути.
И тогава ме изтрещява първата контракция. О, да веднага познавам контракцията.
Изкрещявам до роднините ми на долния етаж:
РАААААЖДААААААААААААААААААААААААМ!!!!!
Долу се чува падане на чинии и суматоха. Макар и чантата ми за родилното да е готова от седмица поне, цялата къща да е пренаредена 16 пъти, всички картини, играчки и дрехи до 2-годишна възраст да са изпрани и сгънати по цветове по няколко пъти.......се оказа, че никой не е готов за този анонс.
След няколкосекундно блъскане един в друг, прегръдки, сълзи, "наздраве!", „каквощеправим“, „спокойно!”, майка ми и мъжът ми влизат в стаята.
Слизам и звъня на джентълмена-гинеколог, който ще ме изражда.
„Здравейте, дебел човек се обажда. Имам контракции“.
Въздишка......казва ми да си стоя в нас, докато станат едисиколко дълги през едисиколковреме. И тогава да тръгна към болницата и да му звънна.
Сядам на масата в кухнята. Поръчвам си принцеси. Радвам се на контракциите ми. Записвам всичко с таймера на първия айфон в света.
4 часа по-късно вече съм в ада. Изгледала съм любимия си документален филм, който мъжът ми е пуснал, знаейки, че това е единственото нещо, което може да ме разсее от болката.
Ставам сама от легнало положение за първи път от 3 месеца. Тръгваме. Сядам в колата. Крещя към хората в съседните коли през прозореца. Мъжа ми кара с 200 и минава на червено на всички светофари. Влизам в болницата. Вече не крещя.
„Избръсната ли сте?“ е първия въпрос, който ми задават.
„На доктора обадихте ли се?“
Господи. 11:30 вечерта е. И не съм се обадила на доктора. Звъня му. Казва, че идва.
Качвам се във ВИП стая, пукат ми водите, правят ми клизма. Това са най-добрите неща на света и се моля срещу заплащане да ми го направят пак. Обясняват ми, че имам само едни води и това се прави по един път на дете. Оставят ме да се разхождам, да клеча, да подпирам стени в коридори и да крещя на майка ми „НЕМЕДОКОСВАЙ!“ Джентълменът минава от време на време и ме проверява за разкритие. Минали са 12 часа от първата контракция. Няма разкритие. Местят ме. Майка ми е с мен. Вързват ме към система окситоцин. Крещя. Заплашвам. Казвам, че цялото ми семейство са адвокати. Моля се за упойка. Изнудвам ги за наркотици. Мисля, че псувам. Само от време на време, когато казвам нещо абсурдно, докторът се обръща и ме поглежда, както аз поглеждам сега сина ми, когато ми каже „Мамо! Аз повече никога няма да ходя на детска.“
Някой се пречупва и ме вързват към система с диазепам. Когато окситоцинът задейства контракция - тя е адът на болката и страданието. Когато контракцията спре, хваща ме диазепамът. И аз съм в рая, заспивам и въобще не ме интересува нищо.
Някъде далеч от преизподнята чувам майка ми: “Оли, дишай, губим го“. Диазепамът е спечелили и аз с неохота давам един дъх, все едно почиствам очила. Докторът пита „екипът готов ли е?“
След 10 секунди влизам в операционна. На входа и тримата човека, които влачат тялото ми - храм на принцесите - започват да ми задават въпроси - Алергии? Някакви лекарства?
„Яла ли сте?“
"Леко...."
„Преди колко време?"
"А....отдавна"...
„Колко леко?“
"5-6 принцеси".
В този момент те се споглеждат над трупа ми. Някой ми слага упойка.
В 6:30 се ражда Козирог с асцендент Скорпион, който ще ми разкаже играта още в първите 4 години от живота си. Ще се пропия. Ще намразя всички слаби хора, със снимки от плажове и ски.
Ще бъде моят рай и моята утопия. Моя затвор и свобода на духа. Ще искам да съм с него постоянно и да не го виждам по една седмица. Ще ме направи шизофреник със завидни умения в кухнята.
Събуждам се в реанимация. Последното нещо, което съм чула, е „дишай, губим го“. Около мен няма бебе. Има една хигиенистка, която оправя леглото до мен.
Питам я: „Моето бебе живо ли е?“
Тя се обръща, поглежда ме намусено, защото съм ѝ прекъснала житейския път, и ми отговаря „Не знам“.
Аз започвам да плача неистово. Влизат майка ми и мъжът ми. Изглеждат като на екстази и двамата. Очите им са големи, бузите им са червени и всичко им е наред. Завиждам им както всеки на болнично легло завижда на нищо неподозиращите за щастието обикновени здрави хора. Казват в един глас „ЗНАЕШЛИКОЛКОЕКРАСИИИИИИИИИИИИИИИВ!“
Аз плача. Защото съм разочаровала целия свят и не съм родила естествено. Това е началото на най-дългата следродилна депресия в историята на винопроизводството и най-вероятно ще има още материали по темата.
Поздрави.
Дебел човек.
