Оля Идва е любимата ни луда. И ако някой може да има лудо раждане, то това е тя! Прочетете историята ѝ, но никога, АМА НИКОГА не правете това у дома. Или където и да е другаде. Дори с риск да ви се провалят фенг шуя и астрологичните планове.
Беше януари, а аз бях 95 кила. Разбира се, че бях 95 кила, след като хапвах по 7 принцеси на едно сядане. Вярвах в яденето „за двама“ и го следвах стриктно. И до ден днешен не мога да си обясня как може да ядеш и никога да не ти става тежко.
Имах наблюдаваща лекарка, но ѝ изневерявах с друг. Защото това:
„Как ти е кръвната захар?“ (въпрос в последния месец от бременността)
„Не знам?.....“
„Е, как не знаеш“?
„Еми, не съм се изследвала.“
„Еми, изследвай се!“
„Еми, дайте ми някаква бележка!“
Видимо отегчена, лекарката взе една от онези жълти Post-it бележки, скъса я на две (пестелива, защото вземаше само по 40лв на консултация), на едната половинка написа „Оля- кръвна захар“ и ме прати в лабораторията.
Докторът, с който изневерявах на тази буфосинхронистка, погледна резултатите. Беше от онези високи, слаби, възрастни, запазени, стерилно чистоплътни мъже, които са излезли от роман на Удхаус и току-що са си оставили цилиндъра на закачалката.
„Мило момиче.....гледаш ли Discovery channel?”
“Да?.....“
„Значи знаеш, че големите слонове раждат трудно, нали?“
От този момент нататък той с умиление и родителска загриженост ми викаше „дебел човек“. Това си беше нашето нещо и на мен ми харесваше. За него аз бях „дебел човек“, а за мен той беше моят висок, прям джентълмен, който щеше да ме отърве от мъките ми в сублимния момент. Бях се уговорила, че искам да родя естествено, бях казала, че не искам упойки, бях го предупредила, че ще използвам всякакви похвати, за да получа облекчение и в никакъв случай да не поддава. Изглеждаше непоклатим и преди да го предупредя.
Терминът ми беше на 17 януари. Рожденият ден на мъжа ми. Аз обожавам мъжа си с няколко паузи и много ми се искаше и синът ми да е Козирог.
16 януари. Няма и помен от контракции. Купувам си пъзел на Густав Климт от 2500 части. Седя на огромна топка, ям принцеси и нареждам пъзел, за да минава времето.
17 януари. Гледам последни епизоди от MISFITS и не искам да знам какъв ще е животът без нови сезони.
18 януари. Няма помен от контракции. Завършвам пъзела, флиртувам с мисълта да започна гоблен.
19 януари. На сутринта се обажда кумата ми Вероника. Тя разбира от фенг шуи, африкански шампоани, хороскопи, хюман дизайн и безглутенови модни тенденции.
„Само ще ти кажа, че от утре влиза Водолей, ти си знаеш“.
За мен това е преломният момент в който ставам (може би за първи път от 2 дни) от шибаната топка, бутам пъзела, той се пръска по пода, поглеждам го снизходително, защото не съм си вързвала обувките сама от 3 месеца, камо ли да се навеждам за теб, нещастнико.....
Отивам на компютъра и започвам да търся в интернет как да предизвикаме раждането по естествен път.
1-ви резултат. Чай от листата на малини. Януари е. Ние имаме 95 декара с малини и нито един шибан лист от храст.
2-ри резултат. Тестостерон. Според статията бременната жена е естрогенна бомба и ако в тялото ѝ влезе тестостерон под някаква форма, това ще предизвика раждане.
3-ти резултат. Загряване. Бременните не трябва да взимат вани, сауни и да се загряват генерално. Особено в последните дни.
Обмислям. Трябва ми тестостерон.
Обръщам се към мъжа ми. Той си прави някакви козирожки неща в кухнята и това ми изглежда толкова мило, че още повече усилва моята припряност да родя Козирог. Моля го да ми направи един чай от каквито и да е листа и ако може да еякулира в чашката, за да ми спести мъките.
Той ме гледа със същия поглед, с който ме гледа през последните 3 месеца, и ме моли да си легна.
Обяснявам му, че тази голяма маса, предимно изградена от принцеси, трябва да роди днес.
„Аз. Ти. В банята. След 15 минути“.
Съгласява се. Не съм сигурна, че на този етап осъзнава, че това е покана за интимност.
Банята е голяма. Ваната е триъгълна, с масажор. Сега би ми се сторила огромна. Тогава обаче беше с размер на касетка за мандарини. И в тази касетка Зуека и Делян Пеевски се опитваха да се изкъпят и да се съвокупляват.
И до ден днешен, ако само за секунда се усъмня в любовта на съпруга ми, си спомням онази борба за живот в касетка от мандарини и знам, че този човек много, много ме обича. Повече от себе си.
Излизаме от банята. Лягам да се завия и да се загрея. Лежа сама на втория етаж около 15 минути.
И тогава ме изтрещява първата контракция. О, да веднага познавам контракцията.
Изкрещявам до роднините ми на долния етаж:
РАААААЖДААААААААААААААААААААААААМ!!!!!
Долу се чува падане на чинии и суматоха. Макар и чантата ми за родилното да е готова от седмица поне, цялата къща да е пренаредена 16 пъти, всички картини, играчки и дрехи до 2-годишна възраст да са изпрани и сгънати по цветове по няколко пъти.......се оказа, че никой не е готов за този анонс.
След няколкосекундно блъскане един в друг, прегръдки, сълзи, "наздраве!", „каквощеправим“, „спокойно!”, майка ми и мъжът ми влизат в стаята.
Слизам и звъня на джентълмена-гинеколог, който ще ме изражда.
„Здравейте, дебел човек се обажда. Имам контракции“.
Въздишка......казва ми да си стоя в нас, докато станат едисиколко дълги през едисиколковреме. И тогава да тръгна към болницата и да му звънна.
Сядам на масата в кухнята. Поръчвам си принцеси. Радвам се на контракциите ми. Записвам всичко с таймера на първия айфон в света.
4 часа по-късно вече съм в ада. Изгледала съм любимия си документален филм, който мъжът ми е пуснал, знаейки, че това е единственото нещо, което може да ме разсее от болката.
Ставам сама от легнало положение за първи път от 3 месеца. Тръгваме. Сядам в колата. Крещя към хората в съседните коли през прозореца. Мъжа ми кара с 200 и минава на червено на всички светофари. Влизам в болницата. Вече не крещя.
„Избръсната ли сте?“ е първия въпрос, който ми задават.
„На доктора обадихте ли се?“
Господи. 11:30 вечерта е. И не съм се обадила на доктора. Звъня му. Казва, че идва.
Качвам се във ВИП стая, пукат ми водите, правят ми клизма. Това са най-добрите неща на света и се моля срещу заплащане да ми го направят пак. Обясняват ми, че имам само едни води и това се прави по един път на дете. Оставят ме да се разхождам, да клеча, да подпирам стени в коридори и да крещя на майка ми „НЕМЕДОКОСВАЙ!“ Джентълменът минава от време на време и ме проверява за разкритие. Минали са 12 часа от първата контракция. Няма разкритие. Местят ме. Майка ми е с мен. Вързват ме към система окситоцин. Крещя. Заплашвам. Казвам, че цялото ми семейство са адвокати. Моля се за упойка. Изнудвам ги за наркотици. Мисля, че псувам. Само от време на време, когато казвам нещо абсурдно, докторът се обръща и ме поглежда, както аз поглеждам сега сина ми, когато ми каже „Мамо! Аз повече никога няма да ходя на детска.“
Някой се пречупва и ме вързват към система с диазепам. Когато окситоцинът задейства контракция - тя е адът на болката и страданието. Когато контракцията спре, хваща ме диазепамът. И аз съм в рая, заспивам и въобще не ме интересува нищо.
Някъде далеч от преизподнята чувам майка ми: “Оли, дишай, губим го“. Диазепамът е спечелили и аз с неохота давам един дъх, все едно почиствам очила. Докторът пита „екипът готов ли е?“
След 10 секунди влизам в операционна. На входа и тримата човека, които влачат тялото ми - храм на принцесите - започват да ми задават въпроси - Алергии? Някакви лекарства?
„Яла ли сте?“
"Леко...."
„Преди колко време?"
"А....отдавна"...
„Колко леко?“
"5-6 принцеси".
В този момент те се споглеждат над трупа ми. Някой ми слага упойка.
В 6:30 се ражда Козирог с асцендент Скорпион, който ще ми разкаже играта още в първите 4 години от живота си. Ще се пропия. Ще намразя всички слаби хора, със снимки от плажове и ски.
Ще бъде моят рай и моята утопия. Моя затвор и свобода на духа. Ще искам да съм с него постоянно и да не го виждам по една седмица. Ще ме направи шизофреник със завидни умения в кухнята.
Събуждам се в реанимация. Последното нещо, което съм чула, е „дишай, губим го“. Около мен няма бебе. Има една хигиенистка, която оправя леглото до мен.
Питам я: „Моето бебе живо ли е?“
Тя се обръща, поглежда ме намусено, защото съм ѝ прекъснала житейския път, и ми отговаря „Не знам“.
Аз започвам да плача неистово. Влизат майка ми и мъжът ми. Изглеждат като на екстази и двамата. Очите им са големи, бузите им са червени и всичко им е наред. Завиждам им както всеки на болнично легло завижда на нищо неподозиращите за щастието обикновени здрави хора. Казват в един глас „ЗНАЕШЛИКОЛКОЕКРАСИИИИИИИИИИИИИИИВ!“
Аз плача. Защото съм разочаровала целия свят и не съм родила естествено. Това е началото на най-дългата следродилна депресия в историята на винопроизводството и най-вероятно ще има още материали по темата.
Поздрави.
Дебел човек.
