fbpx
И аз съм човек

Отиват пет жени в Сицилия и изяждат света

26 април 2017

 

И така, мили ни приятели, проследяващи гастрола на пътуващия цирк Майко Мила! в Сицилия! Ето ни и нас, пет наспали се жени - коя с помощта на късче вълшебен транквилант (Елисавета Първа и Красимира), коя с помощта на сицилианско вино и половин кило рикота - това няма значение.

Важното е, че на сутринта на 6 април, фантастичният апартамент на Джузепе Гарибалди 79 беше огласен... е, айде да не се изхвърляме и да казваме „звънко чуруликане“, защото поне три от нас имат гласове, които са минали покрай чуруликането и са завили в посока на гърления звук, който издават индийските тигри в размножителния период.

Но схващате мисълта ми – това бяха звуци на едни жени, които са си легнали по леглата щастливи, спали са и са се събудили свежи и готови НЕ ЗА РАБОТА, а за живот! Разбира се, тук малко ви излъгах, защото всяка от нас си носеше лаптопа и по седемнайсет-осемнайсет различни флашки – работохолизмът е трайно настанен в нашата циркова трупа и всяка обичаше да се уединява със сутрешното кафе и компютъра си, за да свърши туй-онуй.

Това обаче продължаваше максимум един час, защото след това някой се присещаше за какво, все пак, сме дошли в Сицилия, а именно – за да пътуваме, да ни отвлекат мафиоти, да ядем до пръсване и да гледаме красиви НЕЩА – а всичко това няма как да се случи, ако си седиш вкъщи и се дзвериш в лаптопи.

Затова и първата авантюристична изява на трупата ни започна сравнително бързо - само два часа след ставане, когато всички успяхме да се облечем що-годе прилично и да се натъпчем в колата, готови за подвизи. Планът включваше посещение на два града - Ното и Сиракуза, до които трябваше да се доберем с помощта на GPS-а, да се свети името Му.

Скузиии, синьориии, айде да се снимаме!!!

И точно когато се качихме на магистралата, разисквайки на висок глас ВСИЧКИ ли имаме право да караме колата под наем или само хората, които са подписали документите за нея, срещу нас блесна полицейска кола и четирима полицаи в прекрасни униформи, които елегантно ни подканиха, ако обичаме, да отбием и да спрем.

Вероятно вече се досещате какво се случваше в колата – обърканото и радостно цвърчене се завърна в редиците ни, както следва:

ЕТО, ВИДЯХТЕ ЛИ ЗАЩО ТРЯБВА ДА КАРА САМО ТОЗИ, КОЙТО ТРЯБВА ДА КАРА!!!! (Елисавета Първа), ОХОХОХОХОО, ЕЛАТЕ, ПИЛЕНЦА, ПРИ БАТКО (Оля Идва), АБЕ, АЙДЕ ДА СЕ СНИМАМЕ С ТЕЗИ... (отваря отривисто вратата) СКУЗИ, СИНЬОРИИИИ!!! (Красимира).

Разбира се, след като ни провериха документите, ние също не им простихме - назскачахме от колата като скакалци и им съобщихме, че желаем да се снимаме с тях, а те, да ви кажем, въобще не се възпротивиха. Въобще, това бяха най-сговорчивите, учтиви и фотогенични полицаи, на които някога съм се натъквала, не че съм се натъквала на много.

След като си направихме десетки снимки във всякакви конфигурации, им пожелахме да са живи и здрави, а те ни поканиха на някакво вечерно увеселение, и така, с най-топли чувства, се разделихме и ние продължихме по пътя си.

По улиците из Ното, където ще се върнем като богати бабички.

Акостирахме в Ното малко след това и там започна едно разточително разхождане и ядене, за което сега ще ви разкажа по-подробно, защото си заслужава всяка буква.

Ното е прекрасно, историческо градче в най-добрите традиции на градчета със стари сгради, малки, бели площадчета, красиви покриви, прекрасни малки заведения с вкусна храна и магазинчета, от които да си купиш хиляди непотребни НЕЩА, които после да подредиш вкъщи и никога да не можеш да избършеш с парцал.

В началото на градчето имаше няколко спретнати сергии с местен мед от евкалипт, шоколади, хиляди видове поправки и ядки, както и ягоди по 1 евро пликчето, които ние изкупихме и изядохме с най-голям кеф.

И понеже вече бяхме много гладни, не ни трябваше много убеждаване, за да се настаним на една прекрасна и сенчеста маса в местно заведение, където, мисля, изядохме всичките им запаси от миди, патладжани, салами и талятели, снимахме се (ЕСТЕСТВЕНО!) с извънредно любезните ни camerieri и след като добре си напълнихме всичките осем стомаха, поехме на разтъпкваща разходка из това романтично местенце.

Църквата в Ното.

Пътят ни отведе към местната красива църква, откъдето имаше възможност да се качим доста нависоко и да погледнем града от птичи поглед.

Това, разбира се, става чрез катерене по малки и тесни стълби, които се характеризират с една доста противна черта, а именно – своята безкрайност.

Ното от птичи поглед, след като сме изкатерили три хиляди и дванайсет стълбички.

Катериш се, катериш се, катериш се и на петия завой, зад който видиш още ДОСТА от същите малки стълбички,
започваш да разсъждаваш мрачно върху това колко е тленен човекът и колко е хубаво, че ПРИНЦИПНО имаме възможност да виждаме синьото небе и яркото слънце, ако разбира се, не си въдворен като тритон в един каменен тунел, изпълнен само и единствено със стълби и с едно люшкащо се въже, на което да се обесиш, когато тревогите ти станат непосилни.

Накрая, слава Богу, бяхме възнаградени – изкачването приключи и се озовахме на голяма тераса, от която Ното ни разкри цялата си сицилианска прелест.

Изкарахме там доволно количество време, за да се наситят очите ни на красотата, да се наснимаме колкото си искаме и да си помечтаем, че ще дойде ден, в който ще бъдем достолепни и малко неприятни оядени бабички с достатъчно пари, за да обикалят целогодишно по подобни места и да пуфтят от щастие пред красотата на тоя ми ти свят.

Ей тези магнити ги поизкупихме.

Тръгнахме отново надолу по противните стълбички, държейки се здраво за въжето, а след това минахме тържествено през целия град, накупихме си три килограма магнити, малко обици, евкалиптов мед, шоколад и изядохме мострите от лешници, щедро оставени от продавачите, на ВСИЧКИ пет сергии.

След това, като едни доволно преяли катерици, се разположихме в колата и тръгнахме в посока Сиракуза, но вие да не мислите, че така лесно се случва всичко при нас?

Гробищният парк по пътя към Сиракуза.

Съвсем не – само 7 минути след тръгването се оказа, че пътят ни минава край местното гробище, което ни се стори толкова примамливо, че моменталически паркирахме колата и се гмурнахме в един разкош от паметници, ангели, рози, нарциси и какви ли не изваяни фигури и красоти.

Не ни мислете за много извратени – това наистина беше едно изключително миротворно място, тихо и светло, пълно с цветя и фигури, направени от камък и мрамор, на което на човек му е много приятно да се разхожда (а сигурно и да лежи вовеки).

Въобще, поцъкахме малко завистливо на този подреден гробищен парк, в който човек може да изкара часове в спокойствие и съзерцание, да си почине (не в оня смисъл) и да си каже Божеее, дори и гробищата им са хубави! (сещайки се за нашите мракобесни парцели).

Ами, хубаво е!

След като се наситихме на гледки на мемориали, паметници и специални помещения за семейно урнополагане, тръгнахме с едно спокойствие в душата, което, разбира се, трябваше спешно да бъде разтърсено от нещо и това НЕЩО дойде съвсем бързо под формата на крайпътен китайски магазин за КАКВО ЛИ НЕ.

Боже, каква радост, какво писукане настана в нашата малка циркова трупа!

Китайски от кутюр по последен отчаян крясък на китайската мода.

ЕТО, ОТТУК ЩЕ КУПИМ ЗАРЯДНО ЗА КОЛА, И КАБЕЛИ ЗА ЗАРЯДНОТО, АААА, Я ВИЖ, ВИЖ, СУТИЕНИ ЗА 3 ЕВРО, БОЖЕЕЕ, КАКВИ НЕЛЕПИ ДРЕХИ, Я МЕ СНИМАЙ, СНИМАЙ МЕ С ТОВА, ХАХАХАХА!!! 

Както можете да предположите, изкарахме в магазина два часа, премерихме всичките налични дрехи с размер XL (доближаващи се до М), най-вече тези с дантела и пайети в яркозелен цвят, направихме си три гигабайта снимки и когато на горкия китаец вече започна да му трепери едната вежда от леко напрежение, се изнесохме, всяка награбила своята частица китайско щастие за 3-4 евро.

Така продължихме към Сиракуза и се озовахме там в началото на следобедната лека буря, която идваше откъм морето и която ни накара да се натъпчем (ЕСТЕСТВЕНО!) в едно фантастично заведение, което ни спечели с натруфена масичка с аперитиви и хапки, неразумно боцната пред заведението.

Оххх, откога не сме ЯЛИИИ!!

Срещу 10 евро собствениците ни поднесоха пълни чинии с панирани карфиоли, салами, сирена, филийки хрупкав хляб и какво ли още не, придружени от чаши с вино, коктейли и ароматно кафе.

Нахранихме се чудесно, защото тези мощни тела се поддържат гъвкави само с редовен прием на паниран карфиол, сирене и совиньон блан, след което нарамихме раниците и започнахме обиколката на Сиракуза.

Площадът в Сиракуза, огрян от слънце.

Значи, ако някой ден имате път към Сицилия, непременно идете в Сиракуза – това е разкошен, стар и много красив град, в който, освен че е роден и е умрял Архимед, от всеки ъгъл дебне красиво магазинче, пълно с порцеланови риби, порцеланови изделия със съкрушително красиви рисунки, или заведения с джаз на живо, или пък ателиета за рокли и шапки по 300 евро.

Само да не ги бутнем тези вази, чееееее!!!

Нашите мъже – моят и на Елисавета, разбира се, се сдобиха с подаръци от магазина за риби, а ние, след дългата обиколка и снимки на залеза, морето и по-красивите сгради, тоест – на всички сгради, някак елегантно и неусетно се озовахме в един козметичен магазин, където изкарахме още 40 минути в мазане на червила, сенки и всякакви помади, а след това съдбата ни изпрати в най-страхотното място в Сицилия – магазин Flying Tiger.

Улички из Сиракуза.

Това са международна верига магазини, в които продават неописуеми неща – от платнени торбички, през уреди за варене на яйца, очила във формата на кактуси, светещи часовници и какви ли не други красоти. Нали можете да се сетите какво се случи в този магазин и то 20 минути преди да затвори?

Трупата ни се разпръсна и се превърна в Специализиран Отряд за Бързо Намиране на Розови Очила във Формата на Сърца и Златни Слушалки с Бодли.

Бяха изкупени всички светещи часовници, всякакви платнени торбички и какви ли още не глупости, а когато изморени, но щастливи (това ми е останало от съчиненията по роден край едно време) се озовахме на централния площад с фонтан пред магазина, какво, мислите ни хрумна?

Strike a pose!!!

Не сме плували в него само по очила, не се шашкайте. Просто се изкатерихме по фонтана, накичихме се – всяка с каквато глупост си беше купила, и се започна една фотосесия, достойна за корицата на списание „ЖЕНИ, СКЪСАЛИ ВЕРИГАТА“ (ако няма такова списание, крайно време е да бъде направено).

След това цвърчащата ни трупа се запъти към колата, където Елисавета Втора спешно се преобу и преоблече в багажника, тъй като дъждът в Сиракуза я беше измокрил до кости.

Ето така предвидливите хора се предпазват от бронхопневмония - като си купуват пуловер и джинси за 8 евро от китайски крайпътен магазин. Винаги, когато минавате край такъв магазин, трябва да си купувате дрехи и да си ги държите в багажника против бронхопневмония.

След това натиснахме педала на газта (не всички едновременно, разбира се, това е художествен похват) и поехме към нашето домашно огнище – Катания, и по-точно – към рибния ресторант, който предния ден не можахме да посетим. Защото, нали се сещате вече – ВЕЧЕ БЯХМЕ ГЛАДНИ и гъвкавостта в телата ни падаше скорострелно.

Ако някой ни беше спрял на пътя в тоя момент и ни беше казал – а сега, госпожи, направете шпагат, мост и клекнете осем пъти, да не мислите, че щяхме да можем да изпълним съчетанието? Точно така, нямаше да можем, защото не бяхме поели необходимото количество хранителни вещества под формата на миди, хляб, патладжани и бяло вино. И щяхме много да се изложим!

Затова паркирахме час по-бързо до ресторанта и нахлухме в него с ясното изражение върху лицата ни на хора, които ИСКАТ МАСА. Опитните сервитьорите веднага разчетоха сигналите ни правилно и посочиха една маса в средата на ресторанта, а Красимира толкова се възторгна от гледката, че запрепуска като антилопа гну към нея и в радостта си събори бутилка зехтин от масата на една нищо неподозираща двойка. Инцидентът мина без последствия, в смисъл, че никой не се подхлъзна на зехтина и не си счупи опашката, а това е най-важното.

Веднъж озовали се върху стол, си поръчахме храна, която да възстанови живителните ни сили. На масата ни заприиждаха чинии с миди, стриди, хляб и всякакви други благини, след което се започна едно ядене и пиене, което няма нужда да ви описвам, защото вече сте запознати с маниера ни.

ХРАНА!!!

Само за стридите ще си позволя да изразя едно леко несъгласие с общоприетото мнение, че това е някакъв невиждан деликатес.

Вероятно нещо аз не съм в ред, но те са също толкова вкусни, колкото са и прахчетата против обезводняване – но са далеч по-скъпи от тях.

Ужасна стрида, която трябва да се преглъща с розе!!

Съвършено спокойно може да си разтворите един хидратин алфа в чаша вода, да го разбъркате, да си го сипете, ако желаете – за повече автентичност, в една черупка от мида, и да го изпиете. Чувството ще е същото, пък ще ви излезе доста по-евтино!

Та, след като изпихме по няколко лигави стриди и изядохме осем чинии с миди, малката ни трупа се занесе в уютната си бърлога и след още чаша вино всяка от нас се циментира в леглото си – вече не ни трябваха ни транквиланти, ни нищо.

Бяхме толкова уморени и щастливи, че няма да преувелича, ако кажа, че всяка беше заспала, прегърнала очилата-кактуси и бурканчето евкалиптов мед.

Ето колко му трябва на човек, за да е щастлив, приятели, или поне на нас ни трябва толкова – по пет магнита и редовно хранене от осем пъти на ден!

Тук ще приключим с днешния пътепис, защото ние вече сме дълбоко заспали и сънуваме как ни спират италиански полицаи и ни черпят с патладжани, сушени домати и чинийки с лешници. А следващата седмица ще ви разкажа как отидохме до Палермо и какво ни се случи там, а то не е малко (само ще ви издам, че ме насра злосторна мафиотска чайка).

Крайморският площад в Сиракуза на залез слънце.

Ариведерчи! (и не яжте стриди)

 

Красимира Хаджииванова

Съосновател и редакционен директор на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross