Екранното време – дали, кога, по колко? Едно време бабите ни не е трябвало да решават на ежедневна база тази непосилна дилема. Хубаво им е било. Ние сме улеснени откъм доста други неща, но пък екраните ни го връщат тъпкано.
Къде е тънката граница между това да си отглеждаш зомби или дете? И имаме ли нужда някой да ни дава съвети по отношение на екраните и децата? Или, както се казва, „всеки сам си преценя“? Авторката Амил Наязи oт The Cut споделя защо не иска да слуша чуждото мнение по отношение на екранното време на децата ѝ. И защо непоисканите съвети са ужасно дразнещи.
Обичам да чета и слушам за всички неща, които хората си мислят, че ще правят и няма да правят като родители, преди наистина да са станали родители и да имат деца.
Смятат, че малките им ангелчета няма да ядат сладко, няма да се тръшкат или да гледат детски – и всичко това заради перфектното им родителство. Още повече обичам да виждам какво се случва с тези хора, след като наистина станат родители и шкафовете им започнат да преливат от чипсове и бонбони, а децата им крещят в синхрон с поредния епизод на Cocomelon, пуснат на личния им таблет.
Защото на децата не им пука каква е била теоретичната им версия в нашето въображение, преди да се появят на този свят. Те ще си бъдат такива, каквито са. А ние ще осъзнаем колко е лесно да бъдеш родител, щом престанем да ги натоварваме с нашите очаквания и просто ги оставим да бъдат себе си. Да, детето ти ще се тъпче понякога със захар. И сигурно ще се пристрасти към най-дразнещото и шумно детско. И е сигурно, че ще ти се тръшка на улицата и в магазина, карайки те да поставяш под въпрос цялото си съществуване и всеки избор, който си направил до момента.
Просто еволюцията го е измислила така, за да не се затрием като вид. Оставя ни да се заблуждаваме, че точно ние ще бъдем тези родители, които ще прецакат системата. В противен случай кой би се впуснал в игра, която знае, че със сигурност ще загуби. Преди време поне „перфектните родители“ не се показваха толкова и не стигаха до всички нас със своите съвети. А сега социалните мрежи подхващат тези идеалистични представи и ни ги навират още повече в лицата.
Последното такова „навиране“ идва благодарение на поколението Gen Z, което е изпълнило X и TikTok с мрънкане как децата трябва да се държат на публични места (ако изобщо имат право да са там!) и чия е вината за тяхното непослушание, и защо им се позволява толкова много екранно време.
Една 20-годишна девойка се кълне, че няма да позволява на децата си да гледат детски и същите тези хипотетични деца няма да имат достъп до техника с екрани, както и няма да се държат невъзпитано и шумно в ресторанти.
Междувременно, в реалния свят, с няколко приятелски семейства отидохме заедно на обяд, след като децата ни си поиграха на детската площадка. Бяхме общо 7 души и се разпростряхме в удобно сепаре. Първоначално децата бяха твърде заети и превъзбудени, за да осъзнаят, че от известно време стоят мирно на едно място, рисуват с пастели, които сервитьорката милостиво ни донесе, и просто си общуват помежду си.
След това дойдоха соковете, които им поръчахме, и енергията започна да се раздвижва. Почти можех да видя как захарта се изкачва към малките им мозъчета, подготвяйки се да задейства бунта. Скоро обувките и чорапите щяха да бъдат свалени, а акробатичните номера щяха да бъдат достойни за олимпиада. Като солидна родителска група трябваше да решим дали да позволим половината ресторант да се превърне в лудница, или да „бутнем пред лицата им по един екран“, както би се изразила онази досадна 20-годишна тиктокърка, за да може децата ни „да слушат поне за 5 минутки“.
Това беше и единственият начин да обядваме и самите ние, без да трябва през цялото време да бъдем звероукротители. Да, сигурно можеше да не пускаме детско и през цялото време да скърцаме със зъби на децата да седят мирно и да ядат или да ги молим да са тихи и да си рисуват. Но ако някога сте били в ресторант с малки деца, много добре знаете, че това няма да работи. И между другото, тези екрани не помагат единствено на самите родители да имат няколко минути спокойствие, те спасяват и всички останали мирни посетители на ресторанта, които са дошли да хапнат на спокойствие.
Целият стрес около това как се държат децата ни е част от нарастващото усещане на много родители, че хората не желаят повече да търпят нито тях, нито децата им на обществени места – че семействата просто трябва да си стоят вкъщи или да обитават само детските площадки, и че дори тези детски площадки трябва да са по-далеч от останалия свят.
Какво значение има за теб, непознат човеко все още без деца, как всеки родител успява да създаде момент на спокойствие и тишина за семейството си в кратките моменти, в които споделяте едно и също пространство? Всяко семейство, всяко дете има свои собствени нужди и аз се опитвам да ги приемам, без да ги съдя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не съм им наложила стриктни ограничения кога и по колко могат да гледат. Ходим заедно и на кино. И със сигурност гледат далеч по-малко, отколкото го правех аз в моето детство. Родителите ми не ми забраняваха да гледам телевизия, а аз обожавах да го правя. И не виждам вредата. Това ме направи човекът, който съм днес.
Но като всеки родител съм съгласна, че телефоните и таблетите, както и най-вече съдържанието вътре в тях, носят хаос както на децата ни, така и на самите нас. Безкрайните плейлисти в YouTube, настроени на алгоритъм, който насърчава, ако не директното забиване и изпадане в транс, то поне забавяне на мисълта… Те унищожават вниманието ни и способността ни да се концентрираме, правят ни по-малко социални, по-тревожни и по-депресирани.
Дори не се нуждая от експерт, за да ми каже последното – усещам го всяка минута, в която избирам да се взирам в телефона си, вместо да правя нещо друго. Това е и причината с няколко мои приятели да въведем пълна забрана на YouTube и таблети у дома. Вярваме, че децата заслужават шанс да се отегчат, да поскучаят и да усетят как могат да развиват въображението си и сами да си измислят забавления.
Но ако ни бяхте срещнали в онзи ресторант и бяхте видели как всички деца са строени пред един телефон и гледат детско, докато ядат, нямаше да ми дадете медал за „Майка на годината“. Защото просто не знаете каква е цялата картинка. И какви ограничения съм наложила на децата си у дома. А и не е ваша работа. Както и мнението ви не е мой проблем. Ще видите вие, когато станете родители…
Източник: The Cut
