Иво Домозетов ни разказва за това как е присъствал на раждането на сина си (да, НАЙ-НАКРАЯ, имаме и такъв татко!) Доживяхме и ние да разберем какво изпитват те, горките, докато ние се мъчим да се освободим от този деветмесечен товар, какво ги тревожи, лесно ли се реже пъпна връв и други съществени проблеми, които мъжете имат по време на раждането. Четете, татковци, и ако жена ви не ви сиктирдоса изрично, може пък да се навиете да ѝ правите компания в това изживяване.
Ако трябва да цитирам свободно любимия си автор (Тери Пратчет), споделените удоволствия са нещо чудесно и важно за всеки брак, но за повечето мъже самият акт на раждането на тяхното отроче е удоволствие, което жена им може да си споделя сама.
Аз обаче, като един истински биолог и нереализирал се медик, бях решил още преди сватбата, че задължително ще участвам в бременността на любимата с каквото мога. Имах твърдото намерение да присъствам на раждането, да държа ръце и решителнно да казвам „Дишай!“ в ключовите моменти и най-вече да гушна незабавно потомството си.
Това мое решение, за щастие, беше приветствано от половинката ми и подкрепено и улеснено от гинеколога ни – стар семеен приятел, необременен от старомодни закостенели схващания по отношение на бащите и ражданията.
Къде по-забързано, къде с изнервящата скорост на охлюв с мускулна дистрофия, деветте месеца бременност избръмчаха покрай нас и наближи Терминът! Това е една дата, която гинеколозите подхвърлят на дамата, бременна за пръв път, с лековата игривост, неосъзнавайки доколко им се връзват някои жени. На моята, например, такива не ѝ минаваха. Със свръхразвитата си чувствителност на по-висше същество, носещо в себе си Нов Живот, тя бе убедена, че ще роди около седмица преди Термина.
Съдбата, разбира се, обича такива хора – все пак и тя трябва да се позабавлява. Седмицата преди термина завари бебето ни в добро състояние, с нормални каквототамситрябва, но с нулева тенденция да наруши статуквото. След това и Терминът се изниза гузно, сподирян от неприкрито разочарование, леки забележки към съсловието на гинеколозите и прорицателските им способности, и нежен, но настойчив намек към сина ни да престане да рита майка си в пикочния мехур и да се отправя незабавно към изхода.
Той обаче, типично по рачешки, се ослушваше и упорито киснеше вътре. За допълнителен разкош лятото на 2008-а беше с приятната температура от около 30 градуса дори и среднощ. Това със сигурност не действа благотворно на жена, напълняла с 18 кг, с корем, напомнящ купола на средна по размер катедрала и твърдяща, че прилича на втасала питка (не приличаше, беше много сладка и в деветия месец).
Седмицата след Термина се проточи. Вземаха се мерки – „Четох, че ако правя това и това, може да ускорим нещата…“. Включи се и агенцията „А пък Надя ми каза, че ако...“. Правеха се разходки в парка. В 10-11 ч. През нощта. Вярно, имаше светулки и бира. И групички щастливи млади хора, забавляващи се активно. Но други бременни, поклащащи се като патета в тъмницата, не видях. В един момент на крайно отчаяние ми възобновиха съпружеските права, така да се каже. Явно все пак комбинацията от тези неща е помогнала някак.
Накрая, на паметната дата 4-и юли, се появиха Контракции. В такъв момент въпроси от сорта „Сигурна ли си, време ли е наистина?“ не се приемат добре, така че без много приказки, намятахме в една чанта нещата по списък и потеглихме към родилния дом, който, за щастие, бе удобно разположен на 200 м от нас. Все пак, за по-престижно, отидохме с колата. Чичо Милко, семейният гинеколог, се появи за нула време и делово потривайки ръце, набързо прегледа положението. Оказа се, че сме подранили малко поради неопитност. Нямахме почти никакво разкритие. Т.е. аз, разбираемо, изобщо нямах, но на жена ми беше под 3 см, което, казват, не било достатъчно през отвора да излезе три кила и нещо бебе.
Оттам любимата пое към предродилно отделение, където да чака засилване („Още по-силни?!“) на контракциите, а аз – към диванчето в кабинета на доктора, където подкарахме лек светски разговор за това – онова. Беседата ни бе прекъсвана на неравни интервали от негови прескачания догоре за изваждане на някое и друго бебе (уви, не и моето). След няколко часа, в които обсъдихме вариант ли е непланираното секцио, за да не се мъчи (не беше вариант) и какви нови сърф дъски има това лято, ме пратиха обратно вкъщи със заръката да поспя и да се върна на разсъмване.
Раждането се оказа тегава история и се бях поизтощил, та след лека късна вечеря си легнах на дивана и уверено задрямах на някакъв филм.
Събудих се преди навитата аларма и с интерес установих, че дават „Пришълецът 4“. Финалната сцена с раждането на хибридния човекопришълец, с рядко гнусен белезникав цвят и доста противна външност, ми се видя особено символична, така че скоро след това, сподирян от птича песен, се засилих към мястото на действието.
Нощта явно не бе минала така забавно за жена ми. Бяха ѝ сложили епидурална упойка в момент, който, за жалост, отдавна бе отминал, и болката видимо я мъчеше. На опита ми да разведря обстановката, получих леко изнервен отговор, което ми напомни онзи епизод на „Приятели“, в който Рейчъл раждаше и малко се беше проточило.
Още не сме свършили, скрол надолу
Следващите два-три часа гледах да съм неотлъчно до нея, да ѝ държа ръцете, да я милвам и да я убеждавам, че е герой и че още съвсем мъничко остава. Не знам дали съм бил много убедителен, но вярвам, че беше утеха и облекчение за нея да съм там и да чувства, че и аз участвам. Най-сетне, около десет без нещо сутринта, медицинският екип реши, че колкото разкритие – толкова и тръгнахме към родилна зала. Тънък слой студена пот по тялото ми подсказа, че това е то, най-сетне и връщане назад няма – ще ставам татко!
Попътно ми метнаха престилка ими казаха да сложа маска и ръкавици. След като добих задоволително акушерски вид, допълнен от собствените ми брада и очила, ме инсталираха откъм горния край на съпругата ми, за да не се пречкам. Оттам нататък действието се разви по-скоростно, макар реално да не мога да си спомня колко време е продължило точно.
Жена ми охкаше и крещеше доста усърдно, аз също така усърдно я увещавах да диша коремно и да напъва. Виждах я, че се мъчи много и не можех да си представя как се оцелява от тази болка, само се молех да свърши по-скоро. Екипът на долния край също се трудеше активно, като в един момент ги забелязах да си помагат с лакти при натискането на корема, но тя сякаш не забеляза на фона на ада, в който беше. Явно беше отигран трик, защото в следващия момент гинекологът ми викна „Идваш ли да видиш как излиза?“. Как да не искам – нали за този момент се борихме толкова време!
Сега, това е общо-взето ключова сцена, която е основен довод на гинеколозите да не пускат бащи на раждания. Смятат, че да видиш как мястото, което иначе е извор на наслади и основен фактор в отношенията Венера-Марс, се разтяга до степен оттам да излезе среден по размер грейпфрут, последван от немощно телце, ще откаже бащата от полов живот завинаги и ще го травмира непоправимо. Това са пълни глупости, поне според мен. Все едно да мислиш за червата, костите и останалите неща под кожата на красивата си жена, докато правите секс.
Аз се бях абстрахирал в този момент от анатомичните подробности и просто чаках да видя моето лично човече, в чието създаване бях участвал, пък макар и само с една клетка. Малко като фокус беше – показа се нещо общо-взето комично („Това главата ли е? Защо е такава продълговата? Това не е главата, нали? Това нормално ли е?!“), след което доста бързо се изсули останалата част по някакъв мистериозен и гумен начин.
И, ето на – в ръцете на лекарите се мяташе истинско, наше бебе! След това ми връчиха ножица, за да прережа тържествено лентата (пъпната връв) на започващия нов живот. Бях предупреден от опитни татковци и срязах рязко и решително, защото пустата връв беше жилава, но успях от раз. След това помня, че целувах жена си и гледах отвеяно бебето, не съм сигурен в какъв ред, но и двамата ми се видяха много красиви.
Когато ѝ го подадоха за първо гушкане, след целия ужас и безкрайна нощ, измъченото ѝ лице сякаш се изглади и озари от светлина, в която подозирах намесата на Висша сила. Малкото красиво нещо обаче писукаше някак накъсано. Изненадан от липсата на мощен рев, попитах дали всичко е наред. Леко тросната сестра ми отвърна „Ми не, не виждате ли, че не е наред – не диша нормално“ и го метна в един кувьоз.
Еуфорията ми рязко спадна, заменена от мощна вълна надигаща се паника, като се стараех да не ми проличи, защото жена ми също усещаше през розовия облак на бушуващи хормони, че нещо се е объркало. Разкъсвах се от противоречиви чувства – исках да се прегръщаме всички, да пеем оди на радостта и да се въртим в буен танц, а в същото време ме гризеше ужасна несигурност какво става, защо точно сега, кому е нужно изобщо?! След няколко безкрайни минути на агония намериха време да ми обяснят какво става и малко се поуспокоихме.
Сладкото ангелче на мама и татко се беше овъртяло няколко пъти в пъпната връв, позадушил се и преди да тръгне надолу, се нагълтал с мекониум (вид пренатално ако/лайно). Съответно имаше опасност от инфекция и затруднено дишане, които отложиха първата сцена на семейна идилия, такава каквато си я представях, докато кувьозът и антибиотиците си свършат работата. Останах до жена ми, която вече имаше гордата титла „майка“, и се поуспокоихме взаимно, че няма как всичко да не се нареди добре.
И наистина, няколко часа по-късно, вече можех да гушна безспорно най-сладкото момче в родилния дом, града и Вселената. Лекарите ме увериха, че нещата се оправят и скоро няма да има никаква опасност. В душата ми остана лек потрес обаче, което отложи безпаметното напиване с приятели за следващата вечер – когато останалите двама от семейството вече започваха да се опознават.
Така че, бъдещи бащи, ако не ви става лошо от малко кръв и натурализъм, препоръчвам ви да сте там, когато новият човек идва – за мен беше безценно изживяване (за раждането на дъщеря ми в друга болница не ме пуснаха и досега съжалявам).
Жена ми също твърди, че съм ѝ бил голяма подкрепа и утеха. Освен ако вашата жена не ви разкара изрично, моят съвет е да се пускате смело в дълбокото.
Оля Идва е любимата ни луда. И ако някой може да има лудо раждане, то това е тя! Прочетете историята ѝ, но никога, АМА НИКОГА не правете това у дома. Или където и да е другаде. Дори с риск да ви се провалят фенг шуя и астрологичните планове.
Беше януари, а аз бях 95 кила. Разбира се, че бях 95 кила, след като хапвах по 7 принцеси на едно сядане. Вярвах в яденето „за двама“ и го следвах стриктно. И до ден днешен не мога да си обясня как може да ядеш и никога да не ти става тежко.
Имах наблюдаваща лекарка, но ѝ изневерявах с друг. Защото това:
„Как ти е кръвната захар?“ (въпрос в последния месец от бременността)
„Не знам?.....“
„Е, как не знаеш“?
„Еми, не съм се изследвала.“
„Еми, изследвай се!“
„Еми, дайте ми някаква бележка!“
Видимо отегчена, лекарката взе една от онези жълти Post-it бележки, скъса я на две (пестелива, защото вземаше само по 40лв на консултация), на едната половинка написа „Оля- кръвна захар“ и ме прати в лабораторията.
Докторът, с който изневерявах на тази буфосинхронистка, погледна резултатите. Беше от онези високи, слаби, възрастни, запазени, стерилно чистоплътни мъже, които са излезли от роман на Удхаус и току-що са си оставили цилиндъра на закачалката.
„Мило момиче.....гледаш ли Discovery channel?”
“Да?.....“
„Значи знаеш, че големите слонове раждат трудно, нали?“
От този момент нататък той с умиление и родителска загриженост ми викаше „дебел човек“. Това си беше нашето нещо и на мен ми харесваше. За него аз бях „дебел човек“, а за мен той беше моят висок, прям джентълмен, който щеше да ме отърве от мъките ми в сублимния момент. Бях се уговорила, че искам да родя естествено, бях казала, че не искам упойки, бях го предупредила, че ще използвам всякакви похвати, за да получа облекчение и в никакъв случай да не поддава. Изглеждаше непоклатим и преди да го предупредя.
Терминът ми беше на 17 януари. Рожденият ден на мъжа ми. Аз обожавам мъжа си с няколко паузи и много ми се искаше и синът ми да е Козирог.
16 януари. Няма и помен от контракции. Купувам си пъзел на Густав Климт от 2500 части. Седя на огромна топка, ям принцеси и нареждам пъзел, за да минава времето.
17 януари. Гледам последни епизоди от MISFITS и не искам да знам какъв ще е животът без нови сезони.
18 януари. Няма помен от контракции. Завършвам пъзела, флиртувам с мисълта да започна гоблен.
19 януари. На сутринта се обажда кумата ми Вероника. Тя разбира от фенг шуи, африкански шампоани, хороскопи, хюман дизайн и безглутенови модни тенденции.
„Само ще ти кажа, че от утре влиза Водолей, ти си знаеш“.
За мен това е преломният момент в който ставам (може би за първи път от 2 дни) от шибаната топка, бутам пъзела, той се пръска по пода, поглеждам го снизходително, защото не съм си вързвала обувките сама от 3 месеца, камо ли да се навеждам за теб, нещастнико.....
Отивам на компютъра и започвам да търся в интернет как да предизвикаме раждането по естествен път.
1-ви резултат. Чай от листата на малини. Януари е. Ние имаме 95 декара с малини и нито един шибан лист от храст.
2-ри резултат. Тестостерон. Според статията бременната жена е естрогенна бомба и ако в тялото ѝ влезе тестостерон под някаква форма, това ще предизвика раждане.
3-ти резултат. Загряване. Бременните не трябва да взимат вани, сауни и да се загряват генерално. Особено в последните дни.
Обмислям. Трябва ми тестостерон.
Обръщам се към мъжа ми. Той си прави някакви козирожки неща в кухнята и това ми изглежда толкова мило, че още повече усилва моята припряност да родя Козирог. Моля го да ми направи един чай от каквито и да е листа и ако може да еякулира в чашката, за да ми спести мъките.
Той ме гледа със същия поглед, с който ме гледа през последните 3 месеца, и ме моли да си легна.
Обяснявам му, че тази голяма маса, предимно изградена от принцеси, трябва да роди днес.
„Аз. Ти. В банята. След 15 минути“.
Съгласява се. Не съм сигурна, че на този етап осъзнава, че това е покана за интимност.
Банята е голяма. Ваната е триъгълна, с масажор. Сега би ми се сторила огромна. Тогава обаче беше с размер на касетка за мандарини. И в тази касетка Зуека и Делян Пеевски се опитваха да се изкъпят и да се съвокупляват.
И до ден днешен, ако само за секунда се усъмня в любовта на съпруга ми, си спомням онази борба за живот в касетка от мандарини и знам, че този човек много, много ме обича. Повече от себе си.
Излизаме от банята. Лягам да се завия и да се загрея. Лежа сама на втория етаж около 15 минути.
И тогава ме изтрещява първата контракция. О, да веднага познавам контракцията.
Изкрещявам до роднините ми на долния етаж:
РАААААЖДААААААААААААААААААААААААМ!!!!!
Долу се чува падане на чинии и суматоха. Макар и чантата ми за родилното да е готова от седмица поне, цялата къща да е пренаредена 16 пъти, всички картини, играчки и дрехи до 2-годишна възраст да са изпрани и сгънати по цветове по няколко пъти.......се оказа, че никой не е готов за този анонс.
След няколкосекундно блъскане един в друг, прегръдки, сълзи, "наздраве!", „каквощеправим“, „спокойно!”, майка ми и мъжът ми влизат в стаята.
Слизам и звъня на джентълмена-гинеколог, който ще ме изражда.
„Здравейте, дебел човек се обажда. Имам контракции“.
Въздишка......казва ми да си стоя в нас, докато станат едисиколко дълги през едисиколковреме. И тогава да тръгна към болницата и да му звънна.
Сядам на масата в кухнята. Поръчвам си принцеси. Радвам се на контракциите ми. Записвам всичко с таймера на първия айфон в света.
4 часа по-късно вече съм в ада. Изгледала съм любимия си документален филм, който мъжът ми е пуснал, знаейки, че това е единственото нещо, което може да ме разсее от болката.
Ставам сама от легнало положение за първи път от 3 месеца. Тръгваме. Сядам в колата. Крещя към хората в съседните коли през прозореца. Мъжа ми кара с 200 и минава на червено на всички светофари. Влизам в болницата. Вече не крещя.
„Избръсната ли сте?“ е първия въпрос, който ми задават.
„На доктора обадихте ли се?“
Господи. 11:30 вечерта е. И не съм се обадила на доктора. Звъня му. Казва, че идва.
Качвам се във ВИП стая, пукат ми водите, правят ми клизма. Това са най-добрите неща на света и се моля срещу заплащане да ми го направят пак. Обясняват ми, че имам само едни води и това се прави по един път на дете. Оставят ме да се разхождам, да клеча, да подпирам стени в коридори и да крещя на майка ми „НЕМЕДОКОСВАЙ!“ Джентълменът минава от време на време и ме проверява за разкритие. Минали са 12 часа от първата контракция. Няма разкритие. Местят ме. Майка ми е с мен. Вързват ме към система окситоцин. Крещя. Заплашвам. Казвам, че цялото ми семейство са адвокати. Моля се за упойка. Изнудвам ги за наркотици. Мисля, че псувам. Само от време на време, когато казвам нещо абсурдно, докторът се обръща и ме поглежда, както аз поглеждам сега сина ми, когато ми каже „Мамо! Аз повече никога няма да ходя на детска.“
Някой се пречупва и ме вързват към система с диазепам. Когато окситоцинът задейства контракция - тя е адът на болката и страданието. Когато контракцията спре, хваща ме диазепамът. И аз съм в рая, заспивам и въобще не ме интересува нищо.
Някъде далеч от преизподнята чувам майка ми: “Оли, дишай, губим го“. Диазепамът е спечелили и аз с неохота давам един дъх, все едно почиствам очила. Докторът пита „екипът готов ли е?“
След 10 секунди влизам в операционна. На входа и тримата човека, които влачат тялото ми - храм на принцесите - започват да ми задават въпроси - Алергии? Някакви лекарства?
„Яла ли сте?“
"Леко...."
„Преди колко време?"
"А....отдавна"...
„Колко леко?“
"5-6 принцеси".
В този момент те се споглеждат над трупа ми. Някой ми слага упойка.
В 6:30 се ражда Козирог с асцендент Скорпион, който ще ми разкаже играта още в първите 4 години от живота си. Ще се пропия. Ще намразя всички слаби хора, със снимки от плажове и ски.
Ще бъде моят рай и моята утопия. Моя затвор и свобода на духа. Ще искам да съм с него постоянно и да не го виждам по една седмица. Ще ме направи шизофреник със завидни умения в кухнята.
Събуждам се в реанимация. Последното нещо, което съм чула, е „дишай, губим го“. Около мен няма бебе. Има една хигиенистка, която оправя леглото до мен.
Питам я: „Моето бебе живо ли е?“
Тя се обръща, поглежда ме намусено, защото съм ѝ прекъснала житейския път, и ми отговаря „Не знам“.
Аз започвам да плача неистово. Влизат майка ми и мъжът ми. Изглеждат като на екстази и двамата. Очите им са големи, бузите им са червени и всичко им е наред. Завиждам им както всеки на болнично легло завижда на нищо неподозиращите за щастието обикновени здрави хора. Казват в един глас „ЗНАЕШЛИКОЛКОЕКРАСИИИИИИИИИИИИИИИВ!“
Аз плача. Защото съм разочаровала целия свят и не съм родила естествено. Това е началото на най-дългата следродилна депресия в историята на винопроизводството и най-вероятно ще има още материали по темата.
Поздрави.
Дебел човек.
