Децата са голяма работа. Това си го знаете. Човек никога нищо не може да ги накара да направят, ако не им е дошло времето. Понякога времето не е много удобно - например посред нощ, но кой ви пита.
Такъв е случаят на Мария Йонова, която познаваме в качеството ѝ на консултант по сън с текста ѝ, разбулващ някои митове относно детския сън. Нейното двегодишно дете, което всички чакат с трепет най-накрая да проговори, решава, че ще го направи към 4-5 сутринта, и то с цял рецитал.
Потърпевша е бабата, която стоически издържа всички възможни песнички и забавления, докато стриктно изпълнява инструкциите на дъщеря си, че дете, което може да заспива само, се оставя да се приспи само.
Нито една баба не е пострадала в следващата история. Само една малко си е недоспала. За сметка на това разказът ѝ за среднощния концерт е доста забавен.
Нашето семейство е ощастливено с цифром и словом 2 (две) деца с много силни индивидуалности и различна степен на сложност при отглеждане. По тази причина се чувствам подготвена по всеки един въпрос, свързан с обгрижването на малки хора.
С други думи, и насън да ме бутнете ще ви декламирам в стройна реч за захранване, обличане, позитивно (в единични случаи и не толкова позитивно) родителство и как да почистите печена тиква от новия диван, без да я напоите обилно със сълзи.
Преди две години станах и консултант по детски сън и това ме сблъска челно и с много други родители, които любезно ме поканиха в техния свят и ме запознаха с чара и неволите по отглеждането на собствените им деца.
Затова, ей богу, подготвена съм за всички олимпийски дисциплини, които ние, родителите, покриваме, за да можем да пробутаме на обществото един култивиран индивид, с когото същото това общество да се гордее, а не да сочи с пръст.
Но съдбата има особено чувство за хумор и обича да поднася изненади и на най-циничните от нас. Понеже работата ми е да се вълнувам кой кога спи и най-вече кога НЕ спи, знам, че когато малкото дете придобие ново умение, често пъти това се отразява на нощния сън.
Въпросното дете започва да намира за наложително да практикува новото умение в малките часове, когато морното родителско тяло има силни предпочитания към дълбокия и животворен сън. Важно е, ако детето умее да заспива само, родителят да не се намесва много-много и да го остави да се оправя самостоятелно.
Та, както казах, не е необичайно дете да се изправя в кошарата, ако тъкмо се е научило да се изправя или както се случи преди време на дъщеря ми – разбра как да пляска ръце и цели две нощи спах под съпровода на бурни овации. Не блестя с особени таланти, затова се насладих на аплодисментите като за последно в този живот.
Но имало и още изненади в кошницата на новите умения. Този път обаче не им се насладих пряко, защото се случи майка ми да спи в една стая с двегодишното, което след дълги месеци на отказ от проговаряне, преди дни изведнъж реши да отприщи и ни заля с потоци от полуразбираема реч и (внимание!) песнопения.
Пя си от първи петли до след вечерната баня, а към днешна дата и посред нощ. Понеже, както споменах, не присъствах лично, предавам мотамо разказа на злополучната ѝ баба, по истински случай и без капка добавен драматизъм.
„Тъкмо ми бяха минали вълните и заспах дълбоко, когато към 5:30 започна концертът. Специално за мен от кошарата. Ама не тихичко. Беше концерт на микрофон. Понеже нали си ми казала да не я закачам, ако изрично не ме търси, и че единственият шанс е да си заспи сама, затова за всеобщото благо се завих презглава и замръзнах на място. Дишах само по малко, така че хем да не ме усети, че съм там и будна, хем да остана жива, докато заспи отново.
Отначало подгря публиката с „Мила моя мамо“, но после вдигна градуса на емоцията и мина на „Пеят, скачат палците“ и „Хей, ръчички“ като, съдейки по звуците, съм почти сигурна, че имаше и енергичен танцов съпровод. Викам си, тъкмо по-бързо ще се умори и ще заспи, че вече и кислородът взе да ми свършва.
Действително млъкна, но нали да не бързам да се показвам, и аз също си изпях наум за ръчичките, че да мине малко време. Подадох нос над завивките и уви, чух, че концертът е преминал в рецитал: „Мама спиии. Бати спииии. Тати спиии…“. И така в йерархична поредност се правеше отчет на всички щастливо спящи, сред които аз на практика не фигурирах.
Добре че навреме се сетих какво следва, защото предвидливо успях да се гмурна отново под завивките на „Баба спиии“, точно преди една рошава глава да надникне от кошарата за бърза справка. Поогледа ме добре и пак потвърди „Баба спииии“ и пак си легна.
Вече бях сигурна, че ще се заспива, ама не било писано. Репертоарът се оказа неочаквано богат и серенадата продължи поне още тридесет минути, което ми доказа колко издръжлив е човешкият организъм. Даже сега, ако обръщайки се назад, трябва да степенувам, с малкото кислород се свикна бързо, но обездвижването в една позиция се оказа мъка адова.
Но добре че съм природен инат и удържах фронта – след емоционален бис на „Мила моя мамо“ откъм кошарата утихна и така си доспахме чак до осем.“
Какво мога да кажа, освен „Да живеят бабите!“. За осми март ще има една голяма росна китка, но за да не се глези или забравя, че животът поднася горчиви изненади, мисля да ѝ изпея „Мила моя мамо“. Даже може да е на два гласа, ако малкото е още на тази вълна.
По-голямото женско присъствие в работната среда увеличава "колективния интелект" при взимането на решения, докато същото не важи при преобладаващо мъжко участие, установи проучване, цитирано от "Дейли мейл".
Учени от университета в Пенсилвания "Карнеги Мелън" изследвали 22 научни разработки, обхванали 5 439 души и ангажирани в групови или индивидуални трудови дейности, предава dnews.bg.
Екипът стигнал до извода, че индивидуалните умения, полът и груповото сътрудничество са част от колективния интелект. Това е умението на една група да работи заедно и да решава най-различни задачи.
Изследването, в което били включени алгоритми за машинно обучение, доказало, че успехът на една групова дейност може по-добре да се предскаже, като се използва колективния интелект, отколкото ако се разчита само на индивидуалните умения.
Присъствието на повече дами, възрастовото разнообразие и броят на членовете на групата значително стимулират "колективния интелект".
Способността за взимане на правилните решения е много по-голяма, в сравнение с тази на изцяло доминираните от мъже колективи.
Науката силно разчита на "колективния интелект" при решаването на редица проблеми - от климатичното затопляне до създаването на нови технологии и начини на лечение.
От получените данни се оказало, че груповото сътрудничество в този случай е два пъти по-важно за успеха, отколкото индивидуалната дарба, твърди една от авторките на проучването Анита Уилямс Ули.
Човек и добре да живее, най-накрая открива огромното си количество напълно безполезни таланти и започва да се чуди подарък ли са, или са по-скоро наказание. Защото да си особено талантлив и надарен невинаги е най-хубавото нещо. Диана Георгиева знае много добре това и ни споделя за част от своите таланти без възвръщаемост.
Какво по-хубаво от това да си талантлив? Имаш си някакво зрънце нещо си, дето с малко усилия и много постоянство в даден момент ще превърне живота ти в безкраен почивен ден, докато парите сами идват при теб? Имам предвид, то целият свят се върти на таланта - умения наоколо бол, трябва ти само Фейсбук, доза екстровертност и си ти? Ми, не. Аз съм пример за това как можеш да имаш милион и един таланти и те да не ти служат за абсолютно нищо. Какво имам предвид ли?
Да, звучи малко странно и леко на прага на внимателно отгледана шизофрения, но е факт. Това умение добих, след като преживях лек тригодишен флирт с едно от съвременните телевизионни долнопробия, наречено риалити формати.
Подвизавах се в ролята на “редактор контролна зала", което е хем досадно за обяснение, хем дълго, така че ще ви го спестя. Та, на въпроса - как е възможно да слушаш два разговора едновременно ли? Ами, да речем, седите си на маса (интересен факт в чест на шизофренията - знаете ли, че когато има общ разговор между повече от двама-трима души, на всеки 20 минути настъпва естествено, психологически подковано затишие?).
Та, седите си на маса и по някое време се случва разговорите да се разделят. Избирате си кой да слушате, нали? Е, аз не. Слушам си и двата, но понеже в последно време съм патлогично отегчена, обикновено не се намесвам в нито единия. Столкинг ин риъл тайм, а, кво ще кажете? Нищо? Еми, и аз така.
Сега, това не е някакъв странен или нечуван талант, но също като предния и този не ми служи за нищо особено. Ще кажете, чакам да се съберат хората, нетърпелива да се покажа и да извия глас в произволна родопска тегоба, ехтяла нявга из планините, прегръщала с воя на вятъра под мишница жертвоготвни момци и клети моми, погребала юнаци и плакала с полята?
Ми, не, пея си под душа и горе-долу с това се изчерпва приложението на този ми талант. Не го вкарах в джаз, не потърсих колаборация с дръменбейс диджей, не научих много нови песни, просто си седи едно звънливо гласче в мен и толкова.
Да, нищо женско не ми е чуждо, макар че обикновено съм замислена за важни въпроси и всичко де що е битово, приемам като досаден детайл, който мога, правя и поемам на плещите си, но не ми е важно. Но мога да гримирам.
Обикновено си мълча, защото от една подобна демонстрация се оказах на сватба, където булката беше гримирана като новоизлюпил се фен на Мерилин Менсън, ронеше горчиви сълзи и денят й, дето общо взето се води един от най-важните в ЦЯЛОТО Й ЖЕНСКО И ЧОВЕШКО БИТИЕ, вървеше към клет, почернен около миглите провал.
Затова изчистих, измих, започнах отначало и я превърнах в пролетна китка, достойна да бъде възпята в народна песен, която, естествено, няма да изпея аз. Тогава майка й се появи, може ли и аз, може, кумата, може, свекървата, може, че и няколко пъргави гостенки- ми, може, какво да правим.
Списъкът беше дълъг, а моят анцуг и широката ми тениска (понеже ме изкараха от, общо взето, любимото ми място в целия свят - леглото ми) по никакъв начин не се вписваха във феерията от официални пролетни роклета, та вероятно затова и едно вино не ми сипаха, освен, че не ми платиха нищо, но важното е, че имаше цветя и рози, както и булка, дето не реве.
Само някой да ми каже, че не съм алтруист!
Абе, общо взето съм жена на далавера. Сама си се лакирам, сама си правя сешоари, сама се боядисвам. Само да подстригвам не умея, но то не може всичко.
Ще кажете, ама, маци, защо не вземеш да станеш нещо гримьорка, фризьорка, певица? Ми, не, не, а екзистенциалните въпроси и другите п.о.-в.а.ж.н.и. неща кой ще ги поеме, а?!
Та, да - не изкарвам пари и от това, трая си и по този въпрос и общо взето, талант номер 4 се различава от 1, 2 и 3 по това, че е също като тях, но съдържа повече ненужни умения - цяло букетче, не било на нито една сватба. Слава богу.
Е, невинаги, нали, понякога някои досадно изскачат отнякъде и ме поставят в неудобна ситуация да гледам настрани и да стискам палци да не ме видят.
Не, че не ги харесвам или съм социопат, но просто невинаги съм в настроение да си говоря с всеки. Значи, има си ред! Ако днес съм с теб, не мога да говоря и с теб, и с теб, и с теб. Не е лично, супер си, просто не е твоят ден в моя свят.
Това е талант, който ползвах често ПК (Преди Ковида), но сега не излизам, което го превръща в достойна точка в този списък. Как се нареждат нещата само, а? ЙЕЙ!
Уточнявам - това е от ония “битовите” неща, на които не обръщам внимание, но ако се случи да съм в настроение и да ми се иска да ми мирише на ванилия, канела или да бъркам безкрайно нещо, което после да се превърне в крем, от който мога да изям кило, правя го. И се получава. Не знам защо.
Не съм от хората, които експериментират и им идва отвътре, залагам на фристайл само с подправки, добавки, понякога и със заменки, но иначе съм Хитлер на грамажите и Шелдън + Моника едновременно на реда, по който се слагат нещата. Сега, какво му е ненужното на този талант ли?
Еми, няма да отварям сладкарница - това да имаш собствен бизнес е в графа “досаднибитови”, тип тонеможевсичкидасмебизнесмени и като цяло го правя само за близки, когато ги обичам. Е, ок, може би на тях им е нужно. Изтривам тази точка.
Да, като по филмите с много яките агенти. Имах позната, която всяка дума можеше автоматично да я каже наобратно. И този талант е достоен за списък. Но моят също не му отстъпва.
Нали се сещате за оная смешка, дето “преди винаги се чудех какво ли си мислят хора, след Фейсбук съжалявам, че попитах.” Та и с това така - мога, ако се фокусирам, да проследя много внимателно как се движат устните и кои букви оформят, без да чувам нито звук, ей така - отдалече. Буквите стават думи, думите - обикновено не особено съществен разговор. Но го мога. Йей.
Сериозно, случвало ми се е много пъти. Чувам някое парче от не знам си коя супер неизвестна банда и знам, че ще се върти по радиото. Просто знам.
Обикновено отнема между половин и година, но важното е, че все някога става. Това можеше да е готино умение в страна, в която например се издирват таланти и има музикална индустрия, разбирайте - някой плащаше за това, но тук продуцираме единствено McDonald’s и хората си стават дебели в душите, ама какво да се прави. И дебелите души души носят.
Сега, нали, ще кажете, ама как, то какво му е лошото? Ами, всичко. Така и не успях да разбера какво му е хубавото на това да се правиш на нещо, което не си, но очевидно така се успява в живота.
Да си искрен не значи да си невъзпитан или груб, макар че понякога хората така го приемат, 'щото всичко изведнъж стана много лично и аз обвинявам за това Фейсбук, но това си е друга точкае, така че - не ми обръщайте внимание.
Та, в общи линии каквото виждаш, това получаваш, мистериите са в детайлите, ако ти се занимава. Иначе - права линия, звучи почти като смърт, ама си е живот отвсякъде - ето ме за доказателство.
А вие какви таланти имате, дето вие си ги носите в пазвата и те, от своя страна, не ви носят никакви особени дивиденти? Аз имам още няколко, ама за тях - някой друг път.
Искате синът ви да се научи как да монтира рафт? Или да си завърже вратовръзката? Или може би как да се избръсне? Но няма баща наоколо, който да му покаже. Е, вече има YouTube канал, който може да помогне, пише Parents.
Когато Роб Кени е 14-годишен, баща му напуска семейството и оставя него и седемте му братя и сестри да се оправят както могат. Вследствие на дълги бракоразводни дела на финала бащата получава попечителство над осемте деца, но, както казва самият Роб, по-скоро не ги е искал.
Роб си спомня и реплика на баща си от деня, в който е решил да си тръгне: “Край вече с децата. Ти [вероятно майката] трябва да решиш какво ще се случва с тях, защото ако зависи от мен, отиват в приемна грижа”. После Роб заживява с 23-годишния си брат и съпругата му в малка каравана.
След това житейско развитие днес Роб, вече баща, решава, че трябва да направи нещо, за да помогне на деца и тийнейджъри, растящи без татковци. Затова след години отлагане най-сетне успява да пусне свой YouTube канал, в които учи деца, тийнейджъри и възрастни на някакви базови и практични житейски умения. Все неща, за които вероятно всеки би питал баща си.
Ако се чудите как да си направите хубав възел на вратовръзката, Роб показва как. Запушена мивка? Роб ще ви покаже как да я оправите. Искате да си проверите маслото или да смените спукана гума, но не знаете как? И тук Роб идва на помощ.
За канала си той споделя: “Искаше ми се да е ориентиран към всякакви всекидневни задачи, но да предава и някаква мъдрост, която съм придобил дотук. Мислех си, че просто ще показвам на разни хора как да правят разни неща, но изглежда, че това има отзвук на най-различни нива”.
“Татко, как да…?” е и във Фейсбук и Инстаграм.
Приемната грижа не е лесен и за трите страни - дете, родител, институция - процес. Независимо в коя част на света и под колко строги (или не) регулации се случва. Разказвали сме неведнъж истории за приемни семейства у нас, а днес споделяме тази на писателката Джил Доусън, която разказва за The Guardian какво е да предложиш грижа и обич на 14-годишно дете в дома си без да си го планирал. И кои са най-важните въпроси, които социалните работници пропускат, за да те допуснат в системата.
Преди пет години 14-годишно момиче от училището на сина ми, което бях срещала само веднъж преди това (и много ми хареса – с тези нейни големи очи и дяволита усмивка) беше изпаднала в криза и в резултат на срив в семейството ѝ, дойде да живее при нас.
Не съм имала никакво намерение да гледаме и възпитаваме още едно дете. Живеехме с 14-годишния си син, а по-големият, на 25 години, от предишната ми връзка, вече живееше самостоятелно. Изведнъж, на 52, точно когато бях решила, че съм приключила с майчинството, имах „чисто нова дъщеря“. Тийнейджърка.
Попаднах в свят, който дотогава изобщо не познавах:
експерти от социалните служби, специалисти по психично здраве, обучения как се става приемен родител, семинари, посветени на осиновяването, наблюдения и проверки всеки месец… Да не говорим за домашните любимци, които нашата приемна дъщеря доведе със себе си: три плъха, гущера Беки, гущера Елиза, две морски свинчета, а по-късно и един много красив царевичен смок… Както и всичките нови неща, свързани с този животински свят, които не бях очаквала.
Имах изтощителен брой интервюта, след като решихме да кандидатстваме за приемно семейство. Въпреки че всички бяхме въвлечени в процеса, ми се струваше, че много повече върху мен пада отговорността да преминем успешно през теста за приемно семейство...
Странно е да разказвате живота си от раждането до настоящия момент на непознат, който си води бележки, опитвайки се да реши дали може да ви препоръча за приемен родител пред експертна група.
Осъзнах, че няколко пъти казах: „Исках да имам деца, да, но всъщност това, което наистина исках, беше да бъда писателка…“
Социалните работници ми зададоха доста любопитни и стряскащи въпроси:
„Има ли секс играчки в дома ви?“ „Можете ли да гарантирате, че няма порно на нито едно от устройствата, които притежава всеки член от домакинството?“ „Някога правили ли сте аборт?”).
Но не бяха заинтересовани от всякакви други неща за живота ми извън дома: нещата, които са от огромно значение за мен и са може би най-големият показател за това коя съм аз и каква съм.
Като се има предвид, че моята приемна дъщеря е добросъвестна и умна и още първия път, когато се срещнахме, каза, че се иска да работи в сферата на политиката, предположих, че е уместно да спомена професионалния си живот. Защото така бих могла да бъда някакъв модел за подражание.
Но не. Все едно бяхме в 50-те години на миналия век: цялото им определение за мен се свеждаше до това каква майка съм. А това беше усещане, което не бях изпитвала от доста време. Точно от 25 години, когато се роди първият ми син.
Спомням си малките му форми, спомням си го треперещ и крещящ в ръцете ми в болницата, докато си мислех: „Май не съм образец за майка... Ще мога ли да се справя с това?"
Откъде идва идеята, че има образец?? Тогава се утеших, като прочетох книгата Of Woman Born на Адриен Рич и реших, че това е единственото ръководство за майчинството, което ми трябва.
Вместо да бъдат определяни като майки или пък като бездетни, жените трябва да бъдат дефинирани според тяхната гледна точка за себе си, както всички хора, твърди Рич. И това, че жените стават майки, не означава, че са изолирани от социалния и професионалния свят. Вместо това Рич призовава за „свят, в който всяка жена е гений, който е изпълнителен директор на собственото си тяло“.
Ангажираност, чувство за хумор, съпричастност, доброта, въображение, устойчивост, гъвкавост - това са качества и умения необходими, за да бъдеш приемен родител. Но те не са присъщи по дефиниция на родителите. Можем да ги придобием и по време на професионалния или социалния си живот, а не само по време на мистериозното пътешествие, наречено майчинство.
Попитаха ме по време на едно от най-изморителните интервюта дали някога съм се грижил за дете, което не е мое? "Доведено" дете, например, което в крайна сметка е много често срещано преживяване. Поклатих отрицателно глава.
И тогава изведнъж се сетих за Конър - дете, за което се грижих след като завърших университета, години преди да се роди собственият ми син. Работих като домашна помощница в началото на 80-те за две различни семейства в Лондон. В едно от тях трябваше да се грижа за 5-годишно момче, чиято майка наскоро беше починала. Той беше много мил, рус и пухкав. И понякога спираше по средата на изречението, за да пита сърцераздирателно: „Къде е мама?“...
Веднъж ми каза: „В главата ми тече един филм и мама е в него.”... Опиваше се сам себе си да приспи, клатейки и удряйки главата си в леглото, а после рязко ставаше ококорен и викаше: "Мама е в стаята с нас". Въпреки че отдавна не се бях сещала за Конър, това изпитание - да бъдеш поканен във въображаемия свят на покосено от скръб 5-годишно дете - е незаличимо.
Последният ми роман - The Language of Birds, чието действие се развива 10 години по-рано от този случай, през 70-те, вдъхновен от убийството на Сандра Ривет, бавачка на децата на лорд и лейди Лукан, разказва историята на две млади жени, които идват в Лондон и работят като детегледачки.
Подобно на мен, основната им мотивация е да избягат от скучния си живот в малкото село, както и да кривнат от предписания маршрут на съпругата и майката към независимостта и предизвикателствата в големия град. Едното от момичетата е учило в училище за бавачки, но другото, Манди, изобщо няма идея за огромната отговорност, която носиш за емоционалното благополучие на децата - нещо, за което приемните родители са подложени на продължителен разпит.
Тези млади жени имат допълнителна мотивация да бъдат бавачки - осигурен подслон, може би и кола, редовен доход. Това, което много от тях не очакват, е колко интимно ще бъде преживяването; как веднага ще се потопят в емоционалната "супа" на семейството, за което работят.
В същото време на приемния родител се предлага постоянно наблюдение и ръководство от социален работник, както и обучения, но мисля, че реалната подкрепа идва от мрежите, които вече сте си създали, когато сте достигнали моята възраст.
Само колко се радвах, че бях по-възрастна, ставайки приемен родител. Енергията, партньора, с когото мога да говоря за емоционални възходи и падения, добрите приятели... - всичко това се оказа по-полезно от всяко институционално „обучение“ или подготовка за ролята.
Днес също така знам как, къде и кого точно да помоля за помощ - дали ще са специалисти по психично здраве, или приятели - това е нещо, което не исках да правя, когато бях по-млада.
В рамките на пет години, старанието да подготвя своята приемна дъщеря за зрелостта, ми помогна да правя същото за сина ми, неин връстник, много по-осъзнато. Това означава, че двамата сами перат дрехите си, могат да си приготвят прилична вечеря, да пазаруват и да се придвижват до различни места с велосипед (той) или с кола (тя), без да ни искат пари.
Вече не се възприемаме като приемни родители, а като същински supported lodgings providers - хората в Обединеното кралство, които с подкрепата на местната власт, предоставят на младежи на възраст между 16 и 21 години стая в дома си, грижа и напътствия как да направят преход към независим живот.
Всеки, достигнал зряла възраст, знае колко неща могат да се объркат по време на този преход. Децата и юношите, лишени от дом, постоянна подкрепа или сигурност, са още по-уязвими - 25% от бездомните хора в страната са прекарали детството си по този начин. Дъщеря ми, която сега е на 19 години, е сред едва шестте процента такива деца, които ще отидат в университет. Това място в университета е изяло нейна заслуга - тя е решителна, умна и трудолюбива - и ние не спираме да се гордеем с нея.
Да, грижата за дете, което задава въпроси, на които нямате отговори, или е преживяло загуба или травма, винаги ще бъде разглеждана като опит, който се налага да бъде строго тестван... Кошмарите на детето понякога проникват и във вашите. Онази първа връзка с Конър ми помогна да разбера, че имам кураж и заряд, които мога да използвам при спешни случаи. Той ме научи на онова, което открих и с дъщеря ми - че наистина мога да чувствам любов към дете, което не аз съм родила.
Но в крайна сметка, при всички въпроси, които социалните работници ми зададоха, за да определят моята способност да бъда приемен родител, любовта - най-важната дума - изобщо не се споменаваше.
По темата:
Ако първото дете преобръща живота ни с главата надолу сякаш през нас е преминал ураган, приветстваме второто с търпението на опитен метеоролог. Да, оказва се, че времето все повече не стига, но родителският опит ни оставя пролука за нови дейности, казва Анна Шидларска за Wysokie Obcasy и ни разказва историите на две жени, преоценили живота си по време на втория си отпуск по майчинство.
Дете номер едно е тест за издръжливост в борбата за баланс между нашите очаквания и реалността. Второто бебе предлага повече спокойствие и е „по-лесно за употреба” - практиката автоматизира действията, затова сме по-опитни и по-добре подготвени.
Не забравяйте обаче, че контролът и стабилността могат да се превърнат в капан, защото старите навици, макар и полезни за развитието на децата, могат лесно да доведат родителите до опасна стагнация. Отпуснете се и се опитайте да разгледате втори отпуск по майчинство като шанс за самоусъвършенстване.
Въпреки че той е предназначен за кърмене на новороденото бебе и дните стават още по-къси, за някои многозадачни майки точно липсата на време означава да се свършат повече неща. Звучи парадоксално, но фотографката Александра Сиатека превръща своето старо хоби (фотографията) в печеливша професия именно по време на второто си майчинство.
Бързо променящата се физика на децата ѝ и нейното силно желание да заснеме ценните моменти, преди да избледнеят, я карат да изучи професията си почти от самото начало.
"Бяха минали години, откакто завърших художественото училище, и бях пропуснала значителна част от технологичния напредък. Наложи се да преобразя старата баня в моя лична тъмна стая, заех се да овладявам нови умения и да се уча да редактирам дигитално съдържание", разказва тя.
Усилията са си стрували. Снимките на Александра на новородения ѝ син и по-голямата ѝ дъщеря са толкова възторжено приети от нейните приятели, че фотографското документиране на личния ѝ живот бързо се превръща в работа. Днес тя прави снимки на новородени, малки деца и по-големи деца с различни видове увреждания, често придружени от родители или баби и дядовци.
Александра е убедена, че страстта ѝ се е превърнала в работа само благодарение на децата ѝ. Те са били нейните първи модели, храбро понасящи всички художествени хрумвания на майка им, като това да играят роли от приказките и анимационните филми с помощта на различни реквизити и костюми. Фактът, че те винаги са възприемали фотосесиите като форма на страхотно забавление, е дал на Александра възможност за свободен полет на въображението и ѝ е позволил да осъществи дори най-експерименталните идеи.
А ето и малко по-различната история на Агниешка Бадина-Грачик - блогър и мениджър в международен хотел. Когато я попитат какво ѝ е дало второто майчинство, тя винаги отговаря: "Време!".
За нея престижната работа, финансовата независимост и щастливият брак просто не са били достатъчни. Тя искала да покаже на дъщеря си, че едно момиче е в състояние да постигне всичко, което иска от себе си, и че полът няма значение.
Още преди шевовете от Цезаровото сечение да се затворят, Агнишека вече планирала да се върне към спортната си кариера. Тя е участвала в състезания по колоездене, така че тялото ѝ е свикнало с мъчителни тренировки. Фактът, че последното ѝ състезание се е състояло преди 20 години, изобщо не я тревожел.
"Каквото и да правех, имах силно усещане за липса и празнота", казва Агниешка. "Благодарение на моите деца, които винаги се нуждаят от цялото ми внимание, разбрах, че това, което ми е липсвало през всичките тези години, е спортът!"
За да направи следващите месеци отпуск по майчинство малко по-трудни, Агниешка решава да участва в триатлон. Стриктно координира плановете си и тренировъчната си програма с физиотерапевт и въпреки че дъщеря ѝ се е родила само преди 5 месеца, Агниешка – твърдо подкрепена от съпруга си – вярва, че може да го направи.
„В сравнение с отпуска по майчинство, предишният ми начин на живот беше изключително глупав. Когато станете майка, започвате да усещате силната нужда да преоцените живота си, да направите малко екзистенциално подреждане", казва Агниешка.
"Винаги съм била много адаптивна и бързо можех да се приспособявам към нови ситуации. И тъй като дъщеря ми беше спокойно и щастливо бебе, смятах, че отсъствието ми, причинено от чести тренировки, няма да бъде прекалено проблем. И за щастие, бях права" - добавя тя.
Намирането на време за нови дейности най-вероятно ще изисква известна реорганизация. Освен това второто, третото или всяко следващо майчинство може да се окаже по-малко прелестно и лесно, отколкото сме очаквали. И в един момент може да почувствате, че изпълняването на всички задачи и преодоляването на всички проблеми е просто невъзможно.
Това е моментът, в който трябва да започнете да мислите малко за себе си:
Склонността да правите нещо, за което винаги сте мечтали, може да стане ваша мотивация. Ако вече се чувствате професионално удовлетворени и не искате да намерите ново хоби, можете да опитате да използвате отпуската по майчинство, за да овладеете вече придобитите способности, например, да учите нови езици.
Времето, прекарано с детето ви, също може да бъде начин да се насладите на майчинството си - изборът е ваш!
Още по темата:
Аз съм работеща майка, която се опитва да е свръх човек
Тези от вас, които миналата седмица прочетоха „А пък моето дете…“, буквално написаха нова глава за възможните умения и таланти на децата от 0 до 5. Разбира се, изобщо не подлагаме на съмнение коментарите на родители, според които е нормално на 3 години детето да говори 3 езика без никакъв проблем, а на 4 да си напише списъка с багажа за пътуване, както и столиците на поне 40 държави.
От всичките над 260 коментара под статията обаче разбрахме, че повечето деца са способни на много по-виртуозни неща, като например да паднат от 15-сантиметрово столче, докато слушат приказка в яслата, и да си разбият брадичката (както ни сподели Станислава Качаунова).
И така, ето на какво викаме ние уникални деца:
Ralitsa Stoyanova: Синът ми е изключителен. Има невероятни таланти и заложби. Беше на 4 години, когато падна с велосипед с три колела. Забележете - с три! Винаги съм смятала, че е невъзможно човек да падне с велосипед с три колела, но той УСПЯ!
Илиана Дончева: Моят пък, почти на 5 , падна от велосипед с ДВЕ помощни колела. И аз си мислех, че е невъзможно, ама... който го може си го може.
Galya Koleva: Моят син иска като порасне да кара камион за боклук и по цял ден да ходи с щипка за нос, за да не му мирише. Ами щом това го влече... горда съм.
Tanya Naumoska: А пък моят син на 3 искаше ДА СТАНЕ КАМИОН ЗА БОКЛУК...
Zornitsa Sandmann: Моето, на 2,5, си яде сополите и иска да стане розов сладолед като порасне...
Diana Nikolova: На една колежка детето пък иска да стане КОН, за да рита пясък.
Petya Dobrenova: На 10 искам да са започнали първа работа в кол център с 3 езика, към 12 да са ги повишили на мениджърски позиции, съответно аз спирам да работя и се изнасям на морски курорт. Ранното детско развитие = ранно родителско пенсиониране. За какво съм ги раждала, зер!
Стела Кръстева Извинявам се, ама сте закъснели. Дъщеря ми е на 2 и има 1 година трудов стаж...
Daniela Peykova-Daher: А пък моето дете яде пясък...
Denitsa Kirilova: Моето пък камъни!
Sylvia Tancheva: А пръстта от саксиите? За една приятелка питам...
Sylvia Tancheva: Е, мойто пък освен, че чете и смята, си подлага главата да пие кална вода, преливаща от току-що полетите висящи саксии! Това в случай, че не е с кроксове, които да събуе и да ползва като чаша...
Marin Karadjov: Не искам да се хваля, ама единият ми син (на 4) може да натъпче ДВЕ кебапчета в устата си, а другият (на 2) - 4 солети в ЕДНА и СЪЩА ноздра.
Irina Radeva: Когато ме питат какво може малката (почти на 10 месеца е), отговарям: да щипе, да скубе, а вече и да хапе...
Maria Dimitrova Пък моят син на 1 г. и 10 месеца има завидни художнически умения. На тази крехка възраст вече е нарисувал Големия взрив:
Temenuga Kresteva Абе, ако на 9 месеца не може да казва "гащеризон", хич не ми го хвали.
Gabriela Spasova: На моята дъщеря първата ѝ дума беше "паралелепипед".
Polina Pantaleeva: Дъщеря ми е на 1 година и 7 месеца и казва само „ъ-ъ“ и сочи като регулировчик. Кратко „ъ“ значи „да“, а „ъъъъъъъъ“, придружено с шамар, е „не“. Ама на ум сигурно превежда сонетите на Шекспир и владее едно от хилядите наречия на китайския…
Manuela Sheigarovska-Dyankova: След като дъщеря ми на 2,9 г. ми прочете тази статия на глас, реших че ми харесва и ѝ казах да напише този коментар отдолу.
Сузана Стоименова: Моят син сам се изписа от родилното, писнало му било да лежи три дни...
Една от най-важните теми, свързани с малките деца, е изборът на обувки. Да са топли през зимата, но да не спарват краката, да могат дишат през лятото, да са удобни и ортопедични, да пеят, да светят и ако може да ги управляваме с дистанционно, за да не се налага да викаме, когато ни се струва, че хлапетата са хукнали към някакъв застрашаващ здравето им обект.
Скорошни проучвания обаче показват, че не е нужно да сме толкова загрижени за обувките - а за това даваме ли шанс на децата си да тичат боси.
Първото изследване установява, че децата и юношите, които прекарват по-голямата част от времето си боси, развиват по-добри двигателни умения от тези, които никога не свалят обувките. "Носенето на обувки отдавна се разглежда като фактор, който влияе не само на здравето на краката, но и на развитието на моделите на движение", обяснява проф. Астрид Зех от университета в Йена, Германия, която е ръководила проучването.
В него участват 810 деца и юноши от 22 училища от южноафриканската провинция Западен Кейп и градските райони на Северна Германия. Двете групи са избрани, за да представят различния начин на живот на децата - децата от Южна Африка обикновено ходят на училище и извършват спортни и развлекателни дейности боси, докато тези в Германия носят обувки почти през цялото време. Изследователският екип оценява три двигателни умения – баланс, дълъг скок и 20 м спринт. Оказва се, че босоногите хлапета показват значително по-високи резултати в тестовете за баланс и скачане в сравнение с другите. Тази разлика се наблюдава във всички възрастови групи, но е особено видима при 6-10-годишни деца.
Единствено резултатите в теста за спринт не са по-високи при децата от Южна Африка, но изследователите обясняват това с факта, че те са тичали на открито и на неравни повърхности, докато немските деца са направили теста в закрита спортна зала и с добра екипировка. Като цяло обаче резултатите показват, че децата, които ходят по-често боси, се представят по-добре във физическите активности. Учените съветват както нас, родителите, да насърчаваме децата си да свалят обувките, но и преподавателите по физическо възпитание да включват в програмата си дейности, които се извършват с боси крака.
Второто проучване е посветено на проприоцепцията и вестибуларната сетивност, за които вече подробно писахме в Свободни и боси: децата трябва да играят „опасно“, за да ви слушат.
Редовните игри без обувки не само подпомагат развитието на тези системи, но и стимулират мозъчната функция, казва д-р Кейси Флигъл, член на Международната асоциация за педиатрична хиропрактика.
„Краката са свързани с много сензорни клетки и носейки обувки през цялото време ние не стимулираме тази връзка. Когато оставите децата боси, ще им позволите да развият онези мозъчни центрове, отговорни за емоционалния контрол, решаването на проблеми, езиковите и социалните умения, самоувереността", твърди д-р Флигъл.
„Разбира се, когато нашите деца играят в студена или по-сурова среда, няма как да им свалим обувките, но винаги щом видите мека трева или друг подходящ терен, насърчавайте ги да открият колко велико усещане е да тичат боси!"
Все повече родители са ужасно притеснени как да натиснат децата, така че да са готови да се справят по-добре в училище. Супер ще е ако могат да вземат първи, втори и трети клас за един месец, за да учат нещо допълнително и по-смислено в ОУ.
Още преди да могат да си напишат фамилията на четим български, ги записваме на немски, а на 6 тръгват на ПМГ уроци в 6 часа сутринта в събота.
Ново проучване обаче показва, че ако искаме децата да се справят добре по математика и други жизненоважни предмети, най-добрият начин е да започнат с една от най-старите и най-прости игри на света – строителните блокчета.
Цитирано от Quartz, изследването, проведено от Purdue University, констатира, че играта с блокчета подобрява математическите умения, както и способността за анализ, планиране и решаване на проблеми.
Изследвани са 59 деца на възраст между 3 и 6 години, от девет предучилищни заведения с различен социален профил. Те участват в 14 групови игри в продължение на 7 седмици, след което специалисти анализират математическата и езиковата им грамотност и други придобити умения.
Когато децата се вглъбяват в създаването на фигури с блокчета, това им помага да разберат по-лесно концепциите за пространство и физическите свойства на обекта. Тъй като това често е споделена дейност, тя също така дава възможност на децата да практикуват сложни езикови взаимодействия и работа в екип.
Изводът – да успокоим топката и амбициите. И да оставим децата да си построят всичките дворци, бази и участъци, преди да им обясняваме как са родени да покорят света. Но не само това.
Сара Шмит, главен автор на изследването, казва, че екипът ѝ планира да го продължи с по-голям брой деца с цел по-голяма представителност на извадката. Един от основните ѝ мотиви е най-интересният и статистически значим резултат от проучването: играта със строителни блокчета силно влияе на деца с родители, които имат по-ниско образование.
Тези деца са имали силен интерес към играта и са показали по-добри математически умения, както и повече гъвкавост при дейности като разсъждение и анализ от връстниците си.
Това е важно, отбелязват изследователите, защото нивото на образование на родителите често предопределя резултатите на децата в училище. Намирането на правилните регулярни предучилищни занимания би могло да окаже влияние върху готовността на децата за училище и представянето им – независимо от сянката на образователния и социален статус на семейството им.
Макар и да не е чак толкова често разпространено, и в България има семейства, в които родителите имат различен майчин език. Дори да не е майчин, понякога владеенето на чужд език до ниво, почти като майчиния, има същия ефект.
Някои родители искат да предадат това знания и на децата си - заради необходимостта децата да разбират родителите си или пък заради желанието децата да владеят повече от един език още от най-ранна възраст. Децата понякога изпитват трудности в научаването на два езика паралелно, бунтуват се, това може и да ви обезкуражава, особено, когато детето продължава да боботи на бебешкия си език. Всъщност точно тогава трябва да станете креативни и да се възползвате от тази възможност да насърчите детето.
Потърсихме в интернет съвети как да научим децата си да общуват на два езика. Полезно четиво на английски можете да намерите за обичайните методи (чрез медии и технологии) тук. А ние ви предлагаме още някои съвети.
Сменете езика на телевизионните програми или филмите, които гледате. Не всички оператори предлагат тази възможност, просто проверете опциите на дистанционното си. Това е успешен подход и особено когато става дума за гледане на филми или образователни програми по телевизията или в интернет, често тази възможност е налична. Така или иначе децата обичат да гледат телевизия, така че дори да е на (отначало) неразбираем език за тях, пак ще са щастливи, че изобщо гледат.
В YouTube има много детски видеа на английски като основен език и вграден втори (обикновено испански) като втори език. Ако детето ви учи английски в училище, това е възможност да упражнява и двата езика. Вижте например анимационното Dora the Explorer, в което детето се учи да изговаря изрази на английски и испански. Най-лесно е, когато детето вече може да чете, макар и бавно - тогава можете да заредите субтирите на чуждоезично клипче.
Пускайте им или им четете познати и любими приказки на втори език. Можете да използвате аудио книги или сами да преведете пасажи от любимите им приказки. Това е полезно за децата, защото ухото им свиква на звука на втория език, на интонацията на изречението и на структурата на езика.
Подсилете интереса на детето към неща, които вече харесва. Ако например любимият му футболен отбор е Барселона, потърсете филми за историята на испанския език и култура, на самия футболен клуб. Ако могат да четат, потърсете видеа на испански със субтитри на майчиния им език.
Разкажете им за известни хора или любими личности, които говорят езика, на който се опитвате да ги научите. Покажете им, ако е възможно, профилите им във Фейсбук, Туитър, Инстаграм, и ги насърчете да четат и да си превеждат какво са написали любимците им. Разбира се, това е подходящо за по-големи деца и е добре първо вие самите да се запознаете с въпросните профили и да се убедете, че съдържанието им е подходящо за очите и ушите на детето. Но, така или иначе, повечето деца сами започват да следват своите световни идоли в социалните мрежи - вие можете поне да ги упътите и да сте сигурни, че четат достоверна информация за тях.
Да говориш свободно два езика в днешно време е толкова разпространено, че дори не е толкова интересно - по-интересното е да говориш свободно три или четири езика, и можете дори да използвате този факт, за да насърчите детето си да прилича повече на любим герой от някой филм. Ако детето ви е фен на Междузвездни войни, може би трябва да му кажете, че Натали Портман говори английски и иврит, а пък вторият език на Сандра Бълок, която участва с гласа си в „Аз, проклетникът 2“, е немски.
А сега ни споделете на какви езици се говори във вашия дом и как учите децата на друг език, извън майчиния!
