Перфектни деца на перфектни майки. Малки вундеркиндчета, които четат на 3 години, а на пет умножават и делят, а техните родители не спират да ги изтъкват наляво и надясно - това е темата днес и по нея публикуваме анонимния коментар на една наша читателка, която вижда в тази тенденция нещо нездраво...
***********************
В един ресторант клиент изведнъж паднал на земята в агония. Сервитьорката, паникьосана, се навела над него и викнала:
"Има ли тук лекар?"
От една маса се вдигнала ръка, един човек се изправил и казал:
"Не, но аз съм веган."
Вицът е много популярен и не го разказвам, за да покажа, че съм в крачка с хумореските, а за да кажа, че намирам прилика между героя във вица и перфектните майки на също толкова перфектни деца.
Неминуемо някъде в интернет, без значение под каква статия или статус, вече сте или предстои да попаднете на коментар на майка, която не се е стърпяла да се похвали с детето си. Без значение дали коментарът е по темата или е по-скоро паднал от космоса, не един и два пъти сме били свидетели на нечий майчин зор детето да бъде похвалено с формулировката "мойто е различно".
Тези майки имат деца, които са математически вундеркинд, бъдещи олимпийски звезди и още преди да навършат 3 години, вече четат свободно от учебника по Макроикономика, по който е чел и баща им навремето.
Ако денонощието имаше 25 часа, техните деца щяха да спят 26.
Може другите бебета да са засуквали бавно и на техните майки да им е било трудно понякога да ги държат будни, за да сучат, но бебета на перфектните майки от раждането си САМИ са пропълзели до майчината гръд, хванали са с ръце гърдата и са сукали точното количество и време - както пише в учебниците.
Децата-еднорози, както казват майките им, се хранят с вилица, нож и лъжица още от първия път, когато са ги сложили да се хранят сами на 4-месечна възраст. Те никога не са имали колики, нито са се подсичали.
Тези деца никога, ама никога, по никакъв повод и обстоятелства не са се тръшкали, не се тръшкат и няма да се тръшнат, защото единственият път, когато са плакали, е било тихо, с една-две ненатрапчиви сълзички, без да досаждат на мама с досадните си емоции.
Ако се съмнявате в това, ето истински примери:
„Детето е дар от Бога и аз съм благословена с истински ангел никога не е боледувал!“ (под пост за ваксини)
„а пък моето дете явно е "еднорог" (коментар под снимка на бременна приятелка)
„В сина ми дреме математически гений“ (майка на детската площадка, докато гледа 2-годишната си дъщеря и 4-годишния си син на катерушката)
„Оооо, моя вече чете на глас! Ама това е нормално в нашето семейство! И аз на неговата възраст четях...“ (отговор на друга майка на 4-годишно хлапе)
Вероятно сте виждали и подобни видеа на приятели, които просто едва удържат да публикуват клипче на дъщерята, която „свири на пиано като българския Шопен!“ или „Вижте как Илийчо се качва за първи път на сноуборд, Сани Жекова пази се ХАХАХАХА!“
Защо всичко това е адски сбъркано?
Най-вече защото е вредно.
Всичко това превръща родителството и имането на дете в някакъв експериментален проект, в който детето бива култивирано, програмирано за успех и измервано спрямо определени KPI (ключови индикатори за успех). Често това, което се случва със и на детето, е далеч по-вълнуващо за майката, отколкото за малкото човече и тя преекспонира собствените си (несбъднати) амбиции върху поведението му.
Когато родителите се хвалят, това обикновено е отражение на „прекрасните им родителски умения“, а не на естествените способности на детето. Някои родители учат децата си да оценяват себе си по важност единствено спрямо постиженията си, и то измерени според скалата на родителя, а не спрямо това каква личност и какъв характер има самото дете.
Децата са принудени да живеят по начин, който да задоволи очакванията и желанията на родителя, а не да се развива по свой път и да гони свои житейски цели като отделен индивид. С две думи, детето се превръща в една вуду кукла, която си мисли, че е щастлива, само когато мама е щастлива и се похвали във Фейсбук (образно казано).
Хвалбата как детето на 4 години чете най-добре в цялата детска градина щеше да звучи другояче, ако майката в примера по-горе беше осъзнала, че по този начин учи детето, че целта оправдава средствата и че е важен крайният резултат, а не усилието, което детето е вложило и пътя, който е извървяло. Това е адски близко по логика до причината защо учим дроби или висша математика. Едва ли на много от нас се налага да използват всекидневно интеграла ∫dxax+b=1aln(ax+b), където ax е кило чушки, а b - сметката за ток, но смисълът на това да учим математика от детска възраст до края на задължителното си образование е именно, за да развие мозъка и да ни даде уменията да мислим.
Хваленето с понякога нереалистични успехи поставя другите родители и децата им в конкурентна среда на постоянно състезание кой е по-по-най, от което не печели никой. Това създава само допълнителен стрес и нереалистични очаквания както от родители, така и от деца.
Може би тези родители не го съзнават, но карат други родители насила да изграждат фалшив образ на перфектната майка на перфектното детенце в социалните мрежи, което обезличава истинската им индивидуалност... а тя често е по-симпатична с окаляните им колене, рошави коси и сънен смях рано сутрин, когато на път към училище са осъзнали, че е събота.
С постоянното фукане децата се научават, че това е поведението, което трябва да спазват самите те. Родителите трябва да мислят не само за това, което държат да кажат за своите деца в социалните мрежи, а и за това какво ще почувстват другите хора, когато го чуят.
Без значение дали сте майка на дете еднорог или на обикновено простосмъртен хлапак, не забравяйте, че възпитавате и изграждате човек. Не го учете на безпочвена фукня. Научете го на елементарно възпитание и скромност, научете го да бъде оценявано по наистина важни успехи, които го отличават от другите и които е постигнал честно и с труд, а не го използваме като повод да се фукаме какви майки сме.
А дали изобщо е спало това дете, как на 3 години е събирало е умножавало и говори ли вече трети език са неща, които засягат и интересуват само семейството на детето и близкия кръг от роднини и приятели. И никой друг. Всяка от нас е сигурна, че нейното дете е най-най-най, обаче това не е вярно. За другите хора то е „детето на еди коя си, дето не спира да се фука“.
