Конституционният трибунал в Полша определи абортите на територията на страната, направени заради увреждания на плода, за незаконни, предава bTV.

Така в страната остава законно единствено прекратяването на бременност, която е в резултат на изнасилване или кръвосмешение, или ако има пряка опасност за живота на майката. 

Тези ситуации представляват 2% от всички аборти.

Съветът на Европа определи законодателната промяна като “тъжен ден за правата на жените”.

В свой анализ кореспондентът на BBC от Варшава Адам Ийстън напомня, че Полша е една от страните, където католицизмът е особено силен, но множество проучвания през годините са показали, че хората са против подобни рестриктивни закони.

Ийстън казва още, че управляващата партия е подтикната към подобни законодателни промени след натиск от църквата и различни католически групи.

През 2016 г. 100 000 души, предимно жени, излязоха на улицата в знак на протест срещу затягането на законодателните мерки около абортите. 

Жена в Колумбия роди момиченце, чийто корем съдържа малкото, полуоформено тяло на собствената ѝ близначка, разказва Ню Йорк Таймс.

Този вид раждане, пример за “fetus-in-fetu”, е много рядък, но не безпрецедентен, посочва здравният репортер на изданието Доналд Макнийл.

Състоянието е описано в британски медицински журнал през 1808 г. и се смята, че се среща при едно на всеки 500 000 раждания. През последните години подобни раждания е имало в Индия, Индонезия и Сингапур.

Последният случай е още по-необичаен, тъй като лекарите ясно идентифицират “fetus-in-fetu” по време на бременността, казва д-р Мигел Пара-Сааведра, специалист по рискова бременност в Баранкила, Колумбия.

Той за първи път вижда 33-годишната майка Моника Вега, когато тя е в 35-та седмица от бременността - пет седмици преди термина. Нейният акушер е мислел, че плода ѝ има чернодробна киста.

“Fetus-in-fetu” понякога погрешно e диагностициран като тератом.

Чрез цветен доплер и 3D/4D ултразвуково изображение обаче, д-р Пара-Сааведра успява да види, че плодът всъщност съдържа малко бебе, поддържано от отделна пъпна връв, която черпи кръв, свързана с червата на по-голямата близначка.

"Казах на майката и тя каза: - Какво? - Не, докторе, това е невъзможно - разказва д-р Пара-Сааведра, - но ѝ обясних всичко стъпка по стъпка и тя разбра."

На 22 февруари, когато бебето Ицамара е на 37 седмици и тежи около 3 кг, лекарите решават да го извадят чрез цезарово сечение, защото се страхуват, че вътрешният близнак ще смаже коремните ѝ органи.

На следващия ден те отстраняват плода в коремчето ѝ чрез лапароскопска хирургия. Той е дълъг около 5 см, има оформена глава и крайници, но няма мозък и сърце, обяснява д-р Пара-Сааведра.

Колкото до бебето Ицамара, тя се справя добре, каза лекарят. "Тя има малък белег на корема си, но сега е нормално бебе, освен че целият свят говори за нея."

Тъй като по-малкият плод се храни от неговия брат/сестра, той се нарича паразитен близнак (научният термин е heteropagus). Някои от тези близнаци се раждат заедно със своите здрави братя и сестри, а в други случаи растат частично отвътре и частично извън тялото на близнака.

Смята се, че състоянието “fetus-in-fetu” се появява скоро след 17-ия ден на бременността. То обаче може да остане незабелязано в продължение на много години. През 2015 г. 45-годишна англичанка, живееща в Кипър, е претърпяла операция за това, което e изглеждало тумор на яйчника. При дисекцията лекарите стигат до заключението, че тя е имала близначка, която е погълнала в утробата на майка си - образуванието е имало частично оформено лице и коса.

Още:

Ако жената е пила алкохол по време на зачеването, това е проблем и носи риск за плода. Ако обаче пиян е бъдещият баща, няма проблем. Когато по време на бременност се установи дефект, в цивилизования свят жените избират да направят аборт.

Това са част от посланията от изказването на журналиста Иван Бакалов във Facebook, чийто пълен текст може да видите тук:

Проблемът в коментара на г-н Бакалов е не само в явната доза сексизъм, която обществото ни приема за норма, вместо за уродливост, срещу която трябва да се бори.

Проблемът е и в лекотата, с която са нахвърляни „полезните медицински съвети“, най-малкото защото пренатален скрийнинг не може да се прави за всичките хиляди познати генетични заболявания.

Днес обаче няма да разглеждаме една от главните роли на жената – ролята на виновна за всичко – от социална гледна точка, а от научна.

Гостува ни докторът по генетика и молекулярна биология Антоанета Тончева, ръководител на лаборатория за изследване на генетика на астма и алергии към университетската детска клиника в Регенсбург, Германия.

Д-р Тончева ни разказва малко повече за видовете и броя на генетичните заболявания, кои от тях обхваща пренаталният скрийнинг, колко струва той и, разбира се, как състоянието на бащата влияе на плода и на качеството на сперматозоидите.

**********************

Чета лаишкото и доста крайно мнение на някакъв господин журналист, Иван Бакалов, относно това защо се раждат деца с увреждания и клетото ни общество после „се чуди как да помага на такива майки и деца“.

Ей, голяма драма за държавата са тия деца, бе! То нали целият ни свят е една перфектна „Гатака“, та сега, понеже се говори открито и настоятелно относно системно упражнявания геноцид над ВСЕКИ човек с увреждане в България, трябва да се хвърли и кал по протестиращите на палатковите лагери майки на деца с увреждания.

Просто няма как да минем без това очерняне. Майките пушели и пиели, голям процент от децата били зачевани под въздействието на алкохол (много знае този господин кой кога прави секс и пие ли, или не пие алкохол) и затуй е цялата драма на нашата територия, видите ли.

От публикацията му във Facebook блика сексизъм на талази.

По нашите географски ширини винаги следва проблемът да е у жената и тя да е виновна.

Много, ама много обичаме да ѝ вменяваме вина: „Може би никой не се замисля, но голяма част от децата са заченати под алкохолно въздействие. Когато мъж е под такова въздействие, няма непосредствен риск към момента (зависи и от количеството), но с жените не е така.“ – това са интерпретации на господин Бакалов на откъс от интервю с отдавна вече пенсиониралата се доц. д-р Венета Георгиева, която е била консултант по медицинска генетика в „Майчин дом“.

Интересното е, че още през 2007 г., когато е интервюирал доц. Георгиева, господин Бакалов е задал първия си въпрос именно така, вероятно съвсем целенасочено: „В наши дни често се случва хората да правят деца, след като са употребили алкохол. Как се отразява това на бременността и на плода?“ .

Какъв е този мъж, уж толкова доблестен, който прави необезопасен секс с пияна жена, която не е в състояние да се опази и защити, хеле пък да ползва контрацепция? Това ли са „джентълмените“ в България?! Това ли ни казва с писанието си господин Бакалов?

Факт е обаче, че сексистките коментари се сурнаха като лавина. Сега чакаме да погнат дебелите майки, старите майки, болните майки... Изобщо... да вземем да си теглим ножа всички, които ще създаваме деца на 30+ години, та да угодим и да не пречим на перфектния свят на някакви там хора, чиято единствена житейска цел е да съберат харесвания във Facebook.

Уврежданията са много и различни и се дължат на много и различни фактори, които далеч не започват и не свършват с алкохола.

Но докато словесните полюции валят, някои от нас не просто създават деца, отглеждат си ги и си ги възпитават, но и успяват да реализират повечко от човешкия си потенциал и да оставят нещо и за бъдните поколения. Напредък му се вика - на технологии, наука, комуникации, медицина. С каква точно житейска мисия може да опише съществуването си човек, комуто е най-удобно да обвини майките, раждащи и/или отглеждащи деца с увреждания, че му развалят гледката?!

Господинът призовава за ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ генетични тестове, няма значение дали хората искат такива. След това обяснява колко належащи при вече доказано генетично заболяване, са абортите.

Нека стане ясно едно - изключително важно е хората да имат избор. Да си знаеш мутациите, на които си носител, е личен и неприкосновен избор, какъвто е и решението за прекъсване или износване на бременност. Този избор не касае никого другиго освен конкретните родители.

Като доктор по генетика и молекулярна биология и човек, който е посветил образованието и цялата си кариера до момента на човешката генетика, мога да се съглася само по една точка с господин Бакалов – да, нуждата от АДЕКВАТНА профилактика е КРЕЩЯЩА във всички сфери на здравеопазването, не само при пренаталната диагностика.

Тератогенни (простичко казано „токсични за плода“) ефекти имат множество субстанции (включително и такива от околната среда) и медикаменти, както и радиацията. Плодът е най-чувствителен на тези въздействия през първия триместър от бременността.

Не смятам, че в България има адекватна статистика, която сравнително точно да отразява колко деца се раждат с наркотична зависимост и алкохолен синдром. Това едно.

Второ – относно пренаталната диагностика ще опитам съвсем простичко да обясня, така че и лаик да може без проблем да ме разбере.

Пренатален скрийнинг се прави САМО за най-честите генетични заболявания и синдроми и обикновено това са големи бройни хромозомни аберации и други дефекти като големи делеции (липсващи участъци от хромозома) или инсерции (вмъкнати допълнителни участъци в хромозома).

При установено (рядко) генетично заболяване у едно дете (става постнатално, т. е. след раждането), на семейството се предлага генетична консултация, както и изследване на родителите (при някои заболявания и в зависимост от пола на детето се изследва само един родител), за да се установи у кого е носителството на мутацията.

Ясно е, че при над 13 хиляди познати генетични заболявания, скрийнинг далеч не се (а и понастоящем не може) да се прави за всички тях. После може вече да се изчисли вероятността дали дете от последваща бременност ще бъде носител, или ще бъде болно.

При заболявания, касаещи мутации само в един ген, е лесно. При комплексни заболявания, обусловени от множество мутации в няколко гени, се изчислява процент риск за развитие на заболяване. Разбира се, тези тестове съвсем не се поемат изцяло от НЗОК, а те са и доста скъпи. Всъщност повечето тестове дори и частично не се поемат от касата, а са изцяло за сметка на пациентите.

Пример ще дам с мускулната дистрофия тип Дюшен: колко души могат да си позволят над 2 хиляди лв. за тест за установяване на всичките мутации в дистрофиновия ген (един от най-дългите гени в човешкия геном, който има 79 екзона (кодиращи участъци) чрез секвениране (разчитане буква по буква на кода на ДНК)?!

На прима виста изброявам само някои заболявания, за които ПРЕнатален скрийнинг няма: мускулна дистрофия, спинална мускулна атрофия, булозна епидермолиза, ихтиоза, муковисцидоза, идиопатична белодробна фиброза (с всичките ѝ разновидности), таласемия, неврофиброматоза, остеогенезис имперфекта, хорея на Хънтингтън.

Какво да ги правим хората с тези заболявания, господин Бакалов? Трябва да се правим, че не съществуват или най-добре да ги оставим да вехнат тихо у дома си, докато уродливата ни система ги убие? Какво?

Недоумявам цялото това БЕЗЧОВЕЧИЕ, облечено във фалшива загриженост. Ние наистина ли сме стигнали това дъно, в което се опитваме да премахнем „дефектните хора“ с цената на вмешателство в чуждия живот и чуждите решения? Някаква етика, нещо?

Колкото и каквото и да си говорим, господинът не обръща внимание на следните въпроси:

- Кой точно ще осигури профилактиката?

- Каква точно ще е тази профилактика?

- Кой ще накара НЗОК да заплаща всички модерни 3D и 4D фетални морфологии и всички генетични тестове?

- Какво правим с хората, които страдат от заболяване, за което пренатален скрийнинг няма?

- Какво правим с децата с увреждания, които са резултат от травми по време на раждането и лекарски небрежност и грешки (включително задушаване) – те са именно и най-честите пациенти с детска церебрална парализа (ДЦП)?

- Кого ще обвиним, след като няма адекватни неонатални грижи за преждевременно родените бебета (в 6-ти, 7-ми, 8-ми месец от бременността)?

Нека напомня и че се случават и инциденти, катастрофи, инсулти, инфаркти, лоши падания по стълби, от дървета, от лостове и катерушки. Увреждания настъпват и вследствие на тежки бактериални и вирусни инфекции, за които методи за превенция и защита НЯМА. Всеки от нас за секунди може да се превърне в човек с увреждане.

Статистиката е такава, каквато е и всички ние в даден момент ставаме част от нея.

Господин журналистът да вземе да попрочете и литература (тук, тук и тук) относно това как състоянието на БАЩАТА влияе на бъдещите деца и на качеството на материала му. И, о, изненада, най-новите научни публикации показват ясно, че ВЪЗРАСТТА НА БАЩАТА има също голямо значение за различни генетично обусловени заболявания, включително и тризомии, каквато е тризомия 21 (синдром на Даун).

Още нещо – алкохолът и наркотичните субстанции не само водят до импотентност и увреждат сперматозоидите, но водят и до увреждане на клетките в тестисите, които произвеждат сперматозоидите, сиреч може и хич да не се произвеждат или се произвеждат дефектни (с повече по тази тема може да се запознаете тук, тук и тук).

Хората е добре да разберат едно простичко нещо - всеки от нас носи генетични дефекти. Те си дремят удобно, чакайки подходящи условия да се проявят. Някои ще се проявят, а други „само“ ще предадем в следващото поколение.

Болестите на Алцхаймер и на Паркинсон, че и „обикновената“ старческа деменция, също си имат генетични причини.

Господинът, наснимал се многократно с чаши с алкохолни напитки, дано остарее без да го навести някоя такава „старческа“ болест, за да не бъде и той един ден от контингента на хората с увреждания.

Толкова.

Йоана (това, разбира се, е псевдоним - по молба на авторката спестяваме истинското ѝ име) ни изпрати този изключителен по своята откровеност текст. Темата е тежка и в България тя често остава необговорена или неглижирана - да, става въпрос за следродилната депресия, на която ние, в Майко Мила, сме повдигали завесата вече два пъти - с текстовете "Скъпи, депресирах се!"  и Даниела в страната на следродилната депресия. Сега ви предлагаме един абсолютно изчистен и директен разказ на човек, който все още се бори с причините и последствията от това състояние, и който би се радвал, ако може да помогне на поне една жена със същите симптоми да потърси помощ навреме. Прочетете го и ако се сетите за своя приятелка или близка, която отговаря на описанието - помогнете ѝ преди да е станало твърде късно.

*********************

Детето ми е близо двегодишно, а аз нямам почти никакъв ясен спомен за отминалото време. Добре е, че имам снимки – поглеждам ги - да, на този ден е бил на девет месеца, ето тези панталонки вече са му малки.

Спомням си и как бутам количката нагоре по една по-стръмна улица, както правя неотменно всеки ден и точно там понякога усещам проясняване и нещо като щастие от това, че съм млада, здрава и имам прекрасно дете.

Щастие, на което всяка нормална майка би следвало да може да се радва и тема, относно която всичките ми приятелки изглеждат единодушни, само аз мълча гузно, защото ме е срам да им призная, че през повечето време не съм щастлива въобще.

Подозирах, че ще имам нелек следродилен период по много причини, най-сериозната от които е, че бременността ми премина почти изцяло в болница.

Броях дните и часовете, през които „плодът“, както го наричаха, растеше, а заедно с него и шансовете му да оцелее.

Бях събрала толкова страх, че по време на раждането, когато едва не го изгубихме, стоях напълно безразлична и сякаш безчувствена към случващото се около мен.

Кулминацията на страха, както по-късно разбрах, е просто шок, толкова мощен, че оставя нервната ти система без чувствителност, а ужасът от случващото се рикошира в главата ти седмици, след като събитието е отминало.

През тези следващи седмици всичко, което исках, беше да ме оставят на мира, за да си почина и да поема глътка въздух. Както е добре известно, обаче, глътките въздух на новите майки се отлагат за след първите няколко години на детето. Тези, които имат късмета да имат подкрепящи родители, разбиращи партньори и възможност да наемат помощ, са извадили по-голям късмет и биха могли да подишат и преди това.

На всички останали им стига да оцелеят.

Тази равносметка я правя по-късно, сега на дневен ред са безсънието, неуспешното кърмене, преместването в нов дом, пълната липса на познати и близки наоколо, рутината, безкрайният плач, хранене, миене, преобличане, в обратен ред, отново и отначало.

Аз знам, че съм уморена, но не знам дали е само това, не знам и колко точно съм зле. Имам чувството, че хората са предимно недобронамерени, никой не ме разбира, не ми съчувства, лесно се обиждам, а наоколо няма някого, с когото да (съм готова да) споделя.

Партньорът ми по начало не е въплъщение на емпатията - той предпочита хората да идват с инструкция за употреба и да има на разположение сервиз за евентуален ремонт, тъй като ако някой от близките му даде „error”, той няма никаква идея какво да прави с него.

Аз съм пълната негова противоположност и крайната ми емоционалност в тази ситуация ми изиграва лоша шега - просто прелива от мен и става неконтролируема.

Правя неща, на които не съм знаела, че съм способна.

Преминавам от настроение в настроение.

Плача по абсурдни поводи.

Планирам самоубийство по няколко различни начина, всеки един премислен до най-дребни детайли и готов да бъде реализиран в удобен момент.

Страхувам се от себе си, страхувам се, че някой ден бих могла и да навредя на детето си – не защото го искам, а защото не се владея, а в симбиозата между майка и бебе тя няма право да изгуби контрол.

След доста време ми хрумва, че извън чисто физическото изтощение, обоснованите притеснения и шока от всичко ново, което ми се случва, изглежда преживявам и още нещо.

Започвам да ровя в интернет. Намирам симптомите на следродилната депресия, които покривам идеално като отговори на изпит, за който съм добре подготвена.

Повече от шест месеца след раждането на детето ми, до съзнанието ми успява да достигне мисълта, че по всяка вероятност съм извадила късата клечка и не просто съм сред онези 50% от жените, които имат преходен психологически дискомфорт след раждането, ами и една от тези 15%, които развиват тежка следродилна депресия и имат належаща нужда от помощ.

Намирам се в точната статистика, в идеалната среда на всички клишета, значи няма нищо страшно и непоправимо, нали?

Да, следродилната депресия се оказва състояние, на което може да се помогне, ако имаш достъп до специалист, финанси и време, за да се погрижиш за себе си. Само че специалистите са малко, информацията за тях е оскъдна, в разпределението на финансите по време на майчинство детето е с приоритет, а времето е последното нещо, с което разполагаш.

Въпреки всичко е наложително да намериш някакъв начин и да опиташ да се измъкнеш, защото си наясно, че алтернативата е малкият човек да остане без теб.

Чудото все някак трябва да се случи.

Случват се няколко. Най-голямото е самото ти дете, което расте и се променя, обича, радва се и общува все по-пълноценно. Чудото е и късметът да познавам лекар – не специалист, но достатъчно добронамерен, за да ме изслуша внимателно, да ме изпрати в аптеката с дълга рецепта и да ме задължи да му докладвам за състоянието си всяка седмица със загриженост и човечност.

Той е наясно с няколко неща, които нито жената в следродилна депресия, нито нейните близки приемат лесно:

раждането не те прави майка автоматично

Понякога инстинктът идва по-късно и това е в реда на нещата. Умората се натрупва, напрежението – също, и ти не си длъжна да си безупречна постоянно.

Ти и твоето бебе имате уникални по рода и силата си взаимоотношения, в които обаче има и моменти, когато няма да се харесвате особено - това също е нормално.

Като нова майка имаш нужда от всяка помощ, която може да ти се окаже, и това не те прави нито слаба, нито некомпетентна. Никой няма право да поставя под съмнение или критикува уменията ти, ако правиш всичко, което е по силите ти и го правиш с любов.

Ако имаш дори най-малкото съмнение, че нещо с теб не е наред, напълно нормално е да поискаш помощ - това не означава, че се справяш зле.

Колкото по-рано я потърсиш, толкова по-добре и за теб, и за детето ти.

Към днешна дата аз не зная дали съм излекувана. Последиците за мен и семейството ми са големи, защото натрупването при нас продължи твърде дълго.

Времето, в което стояхме на двата бряга на една и съща река и си крещяхме на различни езици няма как да бъде заличено.

На този етап от живота си съм убедена, че независимо от всичко, което се случва в живота ми и независимо от хората, които идват и си отиват, оттук нататък

най-важно за моето дете ще бъде аз да съм добре, за да бъде добре и то.

Около всичко преживяно знам също така и че не съм единствената, която се бори с подобно състояние. Важно е майките да знаят, че такива усещания могат да се появят, както и да знаят какво да правят със себе си тогава – това може да спаси живота и щастието им.

Не по-малко важно е с проблема и евентуалните му последици да са наясно и близките им, защото две неинформирани и изтормозени страни са в състояние да вземат куп грешни решения, които често се оказват необратими.

Ако поне за миг накарам някого да се замисли и спестя някому болката и объркването, през които все още преминавам, това ще даде повече смисъл и на моето оцеляване.

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА - МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК