Коронавирусът може и да е тема №1 за почти цялото човечество, но това не е единственият дерт на хората. Оказа се, че има и друг причинител на паника сред населението в България, а именно 5G мрежите - новото поколение мрежа за безжичен пренос на данни. Вероятно вече сте срещали коментари, че тези мрежи убиват гълъби и влияят пагубно на човешката аура, за което няма, повтаряме НЯМА доказателства. Тоест – това е легенда.
Както знаем обаче, шубето е голям страх. Затова и нашата любима Оля Идва, която познавате с епохалния ѝ текст Едно различно раждане, както и с Оля Идва с Пържена филия, днес се обръща към жените в България и ги пита – вие бихте ли се отдали на мъж, който го е страх от 5G?? Помислете си малко преди да отговорите и, моля, обосновете се!
И още нещо - утре, 4 април, във Facebook страницата на Trastena (компанията за малиново вино, която семейството на Оля притежава и ръководи), стартира поредица от музикални събития под карантина с участието на български DJ-и. Първият от тях е небезизвестната Кристина Кас, която също сме представяли в Майко Мила! (въобще, егати шуробаджанащината!), а всичко, което вие трябва да направите, е да се логнете в страницата в 20 часа, да свържете лаптопа с домашната sound система и ДА СЕ КЕФИТЕ на Trastena Lockdown Takeover Live Dj Cass!
А сега – бегом към 5G-то!
Искам да попитам жените без да имам каквато и да е научна степен и експертиза:
Вие бихте ли се хвърлили в обятията на мъж, който го е страх от 5G?
Първи сценарий. Замъкът ви гори, има змей, вие тичате нагоре-надолу по мраморните стълбища, косата ви се вее над сатенената рокля и обръчи, всичко се тресе, докато кулите горят. Изведнъж отнякъде се чува конски галоп. Идва принцът с лъскава броня, големи ръце и някаква коса. Той е вашият спасител. Вади меча и започва да се бори със змея.
В един момент обаче вижда, че зад змея - на покрива на една кооперация в гръцката махала, има антена на мобилен оператор. И понеже е видял снимка на тази антена предния ден във Фейсбук, и снимката е имала 1200 лайка, принцът се насира, пришпорва коня и бяга през девет планини в десета.
Втори сценарий. Затворена сте в арабски дворец, имате перфектни вежди и скъпоценни камъни по сатенените пантофки. Баща ви е властен петролен магнат и не одобрява връзката ви с Аладин, който живее на Попа, а баща му държи всички дюнери в София.
Но вие обичате Аладин и се уговаряте една вечер той да дойде с летящото си килимче и да ви открадне от двореца, за да бъдете завинаги заедно. Обещал е да ви донесе и дюнери.
Идва заветната вечер, вие сте в син ансамбъл от две части с ниска талия, имате перфектни плочки на корема, въпреки че често ядете от дюнерите.
Аладин се бави.
Звъните му.
Оказва се, че е гледал видео в YouTube от канал, който се казва STFN ( Stranger than fiction news) и там е имало червена картинка с надпис BREAKING NEWS, и той също се е насрал и повече няма да се качва на килима заради 5G.
Трети сценарий. В древна Гърция сте, вече 10 години се води война заради вас. Измират хора, войски атакуват, селища се опожаряват, възможно е да сте най-важната жена в историята и да се говори за вас докато свят светува.
Една вечер гаджето ви – Парис, се прибира скапан от воюване и посърнал ви казва:
“Събирай си роклите и амфорите. Ще те връщам при бившия ти. Всичко свърши. Утре в Троя започват да инсталират 5G-то”.
Пак казвам, че нямам експертиза, въпросът ми е изцяло философски.
Follow me for more girl talk.
Миналата седмица ви представихме новата ни рубрика „Жените могат всичко“, в която ви запознаваме с жени, които могат наистина всичко. Или поне онова „всичко“, което ги прави по някакъв начин интересни в нашите очи – работата им, която им дава възможност да се издържат и да се развиват, интересите им, странните им хобита им и смелите им планове за живота.
Открихме рубриката с абсолютно жестоката Гери Турийска, днес е ред да ви представим друг шемет от женски пол, познат на много хора в публичното и непубличното пространство като Оля Идва. Така е позната и на аудиторията на Майко Мила! с култовия си текст Едно различно раждане.
Запознайте се отблизо с това невероятно същество, което знае всичко за виното, правенето на вино, пиенето на вино, освен това е обиколила половината свят, карала е сърф, танцува танго, а в момента ръководи екип от мъже - както вкъщи, така и в бизнеса. Дами и господа, Оля Идва!
************************************
Как ви е името или както се казваше навремето в чатовете – asl, pls?
Казвам се Оля Антонова. Никой не ползва истинското ми име. Викат ми Малинова или Оля Идва, защото винаги идвам с вино в ръце. Пикантното е, че имам украински корени, с които не съм особено свързана, но когато стане въпрос за караоке или пиене и ядене, по украински развявам знамето с охота.
Разкажете надве-натри за заниманието си. Какво правите, какво ръководите, какво имате, защото ние не се съмняваме, че ръководите нещо!
Ръководя Трастена - първият производител на вино от малини в България. Въпрос на време е да вкарам тази дума някъде в интервюто, така че нека отсега да подчертая БИО малини… Ръководя екип от мъже, които са очарователно разсеяни, физически силни и полезни, и всъщност са изключително предани и прагматични. Ръководя и семейство изцяло от мъже, където всеки ден си подавам молбата за напускане, или болничен, но няма кой да ми разпише.
Но обичам мъжкия свят, в много случаи се асоциирам повече с него, отколкото с женския. Нагърбила съм се с много мъжки задачи и затова често си проверявам хормоните.
А какво образование имате? Това е въпрос, който задаваме, защото установихме, че образованието понякога няма нищо общо с по-нататъшното развитие на човека.
И при мен е така. Тренирала съм 5 години волейбол, но не мога да стигна виното на последния рафт. Била съм 5 години на състезателни танци, едно танго не мога да направя без да ми се види бельото или да се сецна.
Завършила съм Математическа гимназия и винаги ходя без пари в портмонето, все не съм изчислила колко да взема.
Завършила съм (ВНИМАНИЕ!) Организация и Управление на Свободното време - хорското свободно време го управлявам много добре. Собственото си го проспивам или го обръщам в работно.
Завършила съм Огранизация и управление на хотели и ресторанти, а у нас никога не стигат вилиците. Имам доста следдипломни квалификации, но те вече си бяха по темата маркетинг и бяха платени от стария ми работодател.
А какво сте работили? Разкажете на нашите читатели, защото те дори и не са сънували Вашия конкретен работен процес, пълен със сърфове, вещества на границата на позволеното, купони и... много работа!
Работила съм в сферата на туризма няколко години - все хубави работи, но най-хубавата беше спортен аниматор в Кипър. Оттам се научих да карам някои морски съдове и да слагам фактор преди да изляза от вкъщи.
След това работих 10 години в The taxback group, като от агент call centre се издигнах в маркетинг асистент, маркетинг мениджър и накрая маркетинг директор за половината свят.
Работата ми беше да пътувам и да живея навсякъде, и да отварям офиси на различни дестинации. Имах най-хубавата и най-натоварената работа на света. Отговарях за Латинска Америка, за Австралия, Източна Европа, някои части на Азия.
Пътувах, учех, говорех, ядях и карах сърф много и навсякъде. Бяха величествени години.
Но бях сама. Срещнах мъжа си случайно и се отказах от всичко. Прибрах се в България, създадохме семейство и разбрах, че понякога най-лесните избори са най-добрите.
Разкажете за един свой ден. Излизате ли лакирана и фризирана от вкъщи или нахлузвате маратонки и крещите на детето да се облече?
Ставам в 7. Забравям, че зоната пред нас започва от 8:30. Вдигам цялата къща на drill. В 7:30 стоя в колата си с много тъпа физиономия, детето е облечено безумно, с две различни обувки е. Моли ме да пусна музика и парно. Крещим на Елтън Джон до детската градина. Оставям го. Отивам на фитнес. Иска ми се така да напиша. Но нека се чете „отивам на фитнес един път в седмицата… преди плажния сезон“.
Истината е, че когато половин София не се топли на въглища, ходя и тичам в парка до нас и съм доста грациозна, докато го правя. Около 9 започвам работа. Телефонът ми звъни непрестанно. Хората, които се опитват да проведат личен разговор с мен, са ужасени, близките и колегите ми са свикнали.
На ден имам около 60-100 телефонни разговора, мразя Вайбър, месинджър и мейли. Винаги някъде товаря нещо. Вечно се занимавам с кашони, флаери, бутилки, банери, винаги нещо се сваля и качва от нас. Винаги търсим покривка. Винаги нямаме тирбушон.
Работя до около 8 вечерта. Готвя два-три пъти седмично вечеря. През останалото време мъжът ми се грижи за храната в нас. Не мога да готвя буламачи, затова ми излиза доста скъпо, но мъжът ми е много доволен. Готвя риби, стекове, миди, деликатеси. Той е напълно убеден, че съм най-добрата готвачка на света. А аз не мога една мусака да направя.
Детето ми е много живо и енергично. Създава завихряния от играчки, дрехи и части от неизвестни предмети по средата на хола и обикновено в нас вечер е ад. Понякога се прибирам и първата ми мисъл е, че са ни обрали. Мъжът ми няма нищо против. Винаги ми казва:
„Тази къща никога няма да е подредена, мивката никога няма да е празна. Просто се успокой и отвори бутилка вино“.
Пием вино. Всяка вечер. Обожаваме българските вина и си купуваме, и пием постоянно. В момента, в който и двамата сме вкъщи вечер, телефоните и компютрите се затварят. Отваряме вино и разпускаме. Много си говорим, много сме си близки и винаги имаме толкова много да си кажем. През уикендите работим.
Мразя уикендите, защото за мен са най-натоварените и тежки дни. Чакам понеделниците с нетърпение. Годишно участваме на около 60 събития. Уикенди за нас няма. Но всяка вечер е спокойно, лежерно и много приятно. Мисля да живея така 100 години.
Разкажете за добрите страни на работата си. Какво истински обичате в нея?
Имам невероятния късмет да работя за себе си. И да избирам с кого да работя. Екипът ми е много стабилен и супер разбран. Инвестираме много в хората. И хората, които са до нас, са на много високо ниво - без значение дали са за уикенда или за постоянно.
Партньорите ни изповядват същата философия като нас - обичат чиста храна и истински неща. Работим само с магазини, които са малък и среден бизнес - точно като нас.
Щастливи сме, че ако някой има печалба от това да работи с нас, то тя отива, за да се сложи вечер хляб на масата, да се засади градина или просто да се прати детето на танци, и това ме прави много омиротворена вътрешно.
Всеки един човек, с когото работим, познавам лично и смея да твърдя, че голям процент от приятелите ми в настояще са хора, с които се познавам покрай работа… Смятай с какви хора работим.
Имаме жесток продукт и всяка година не се стискаме и инвестираме да го направим още по-добър, клиентите го обожават и това истински ни зарежда. Аз съм един много щастлив човек с пълноценен живот и прекрасна работа. Да ти кажа, нищо не бих променила, но бих се понаспала малко.
Разкажете за лошите страни. Не може да няма такива!
Поне един път на ден някой ми звъни или пише или ми казва „Дай вино“. Има страшно много хора, които никога не са създавали нещо, което може да се пипне с ръце. Има хора, които никога не са произвели нищо, не са копали, не са плащали за амбалаж, не са си купували торбички, кашони, етикети, не са имали кола на лизинг и не са плащали заплати.
И такива хора идват, и ти казват:
„Аз отварям един неизвестен магазин/галерия/офис/проект/халюцинация в най-далечния район на Нови Искър. Дай ми 30 бутилки вино да разлея на откриването, а аз ще ти популяризирам продукта, като го разлея на гостите си. Предлагам ти страхотна реклама.“
Това откровено ме обижда. 150 човека берат малини по цял ден, на ръка, на 40 градуса, в продължение на един месец. Трима технолози и оборудване за милиони се грижат от тези малини да стане космическо вино. Бутилираме го с най-доброто, което можем. Транспортираме го, понякога с личните си автомобили.
И точно да го поставим на щанда, и идва някой, който истински иска да ни помогне, като ни рекламира срещу скромната бройка от 30 бутилки вино. Безумно е. И е трудно да се обясни на такива хора. Накрая излизаш капиталист.
Ние знаем доста тайни подробности за Вас, но няма да злоупотребяваме. Само ще споменем, че сте предизвикала раждане с помощта на горещ душ и още по-горещ секс, само и само да е Козирог, а не Водолей. Разкажете още нещо скандално!
Всяка вечер в спалнята ми е скандално. Не съм фен на посредствените неща.
Знаем, че сте преминала през тежка следродилна депресия. Какво бихте посъветвали майките на съвсем малки деца, които се чувстват ужасно и не знаят какво да правят?
Да излязат от вкъщи. Трябва да сменят модела. Ако могат - да пускат децата на градина/ясла отрано, да се върнат на работа, да ходят да плуват или да скачат в някоя зала, да излизат с приятелки, да се карат със съседката. Трябва да излязат моментално. Времето у дома с бебе спира за хората с депресия. Трябва да го направят да тръгне моментално. При мен беше с години.
И ако някой може да вземе поне едно парче информация от това интервю, то нека то бъде „Бъдете по-мили с хората, защото не знаете кой какви битки води. Просто бъдете мили.“
Имате ли аспирации за второ, трето, пето дете?
Искам три, с голяма къща и лабрадор. Аз и плочки на корема искам, както и един цял бут прошуто на мястото на компютъра си, но реалноста е друга. По хороскоп 2018-та ще забременея, мисля да се съобразя, без да насилвам процесите.
Какви са предимствата на предприемаческата дейност, когато сте майка? Какво си позволявате, което една жена на заплата не би могла. Повече време? По-малко стрес? Повече движение?
Мечтая си да работя на заплата от 9 до 5. Това със сигурност ще е повече време, оттам - и движение. Мечтая си да работя за някой друг, защото това със сигурност е по-малко стрес. Но след като 10 години го правех и си мечтаех за собствен бизнес, мисля че е редно да заключим, че пълно щастие няма.
Дайте няколко смислени и практически съвета на жени, които биха искали да започнат самостоятелен бизнес.
Технологиите ще погълнат света. Използвайте ги. Всичко, което може да ви спести време, хартия, хора и процеси, се крие в технологиите. Вижте какво сте готови да жертвате и какво искате да постигнете, запишете си го някъде и сверявайте всеки ден дали вървите натам, накъдето сте тръгнали.
Когато работата стане по-голяма от вас и живеете за да работите, вместо да работите, за да живеете, е време да се спрете. Или да поискате помощ.
Ако ще продавате нещо и не разбирате от маркетинг и реклама - намерете някой, който разбира. Недейте да хвърляте топка спагети карбонара на стената и да чакате да залепнат. Бизнес не се прави така.
И отдалеч си личи, когато някой не си е задал най-важния въпрос - „Как ще вкарам клиенти през вратата?“
Проверете добре дали вашата добра идея не съществува отдавна. И не правете като утайката в българското предприемачество - да видите, че нещо върви и да го копирате с идея да изкарате пари от чужда идея. Клиентите не са за подценяване и тези, за които истински бихте се борили, никога няма да ви простят плагиатството или липсата на креативност.
Подкрепя ли ви мъжът ви достатъчно? Би ли могъл да ви подкрепя още повече или това реално е невъзможно. Не мисля, че има мъж, който може да се сравнява с моя!
Той е мечтата на всяка домакиня: „Маци, стига си сгъвала дрехи, ела да ти пусна едно ново парче.“
Ако съм почерпена и си разхвърлям дрехите по бара, той ще ме погледне със светнали очи и ще каже „Да ти взема ли едно двойно?“
Повтаря ми постоянно, че изглеждам перфектно, обича всяка част от тялото ми, опитва се няколко пъти да скрие и да хвърли кантара, и това го прави един много голям човек за мен. Защото аз от 6 години се опитвам да отслабна и това ми е страшна драма, единствената в живот като че ли.
Никога не ми е правил проблем кога, къде и как излизам, понякога ми се кара, че се обличам като лелка и ми казва да слагам големи деколтета и къси рокли. Нямаме проблем с парите - кой за какво и къде ги харчи.
Нямаме проблеми кой гледа, взема, кара и се занимава с детето. Никога не ми е отказал помощ. Изключително много ме цени и ме ласкае в бизнеса, и ми е дал пълна свобода да правя каквото искам. Съобразява се с нас. Не с мен, а с нас и това е много, много, много важно за брака ни.
Осъзнава, че връзките са full time job и редовно го хващам да работи за нашата така, както работи на полето, в офиса и в склада. Просто защото има желание да ни се получи. Не мисля, че има друг такъв мъж. Душа - камбана, сърце - декантер. Обожавам го.
Кои са най-важните елементи в семейния живот, които биха помогнали на една жена да се справи с предизвикателствата на собствения бизнес.
Разбиране, помощ, вино, подкрепа, свободно време, вино, партньорство, свобода, вино, обич, насърчаване, вино.
И тъй като сме жени и сме се събрали, не мога да не ви попитам за любимия ви певец, любимия ви филм, актьор и книга.
Марвин Гей, The curious case of Benjamin Button, любим актьор нямам, харесвам всички красавци, толкова съм елементарна, че понякога даже не обръщам внимание дали играят добре. Любимата ми книга е „Да оцелееш като родител“.
Вредни навици?
Пуша. Ям дивеч. Все още имам огромен въглероден отпечатък.
Къде могат хората да се насладят на постиженията ви и да ги оценят?
Този уикенд сме на DiVino, всяка събота сме на фермерския пазар на Farmhopping, да влязат в любимия си винен или био магазин. В Млекарниците на Добрев или Слънце и Луна. Ще намерят вината Трастена лесно, ако търсят на хубавите места.
Ето я и четвърта, последна част от пътеписа “Лашате ми кантаре и манджаре” за забавленията и перипетиите на Майко Мила! в Сицилия. За хората, които още не са се запознали с нашите приключения, ето я първа част, а тук е втора, а ето тук - трета!
**********************
„Всяко нещо си има край“ е казал някой мъдър човек, и това се отнася с пълна сила и за грандиозното пътешествие на цирковата трупа Майко Мила! и приятели в Сицилия.
Колкото и да ни се искаше вечно да тънем в разкоша на апартамента на Джузепе Гарибалнди 79, чупейки по един ключ всяка вечер (за да звъним на телефона на пожарната и оттам да пращат знойни пожарникари да ни спасяват), и да плуваме в море от прошуто, сирене и вино, реалността заяви за себе си много категорично още на предпоследната вечер, когато стана ясно следното:
Пет жени, заминали на пътешествие в Италия с два куфара, и на място овършели 150 сергии, магазини за храна, вино, обувки и сребристи плисирани поли, няма как да се върнат със същите два куфара.
Просто законите на физиката на тази планета не позволяват на един куфар да се разтегли до размерите на контейнер за превоз на жасминов ориз от Китай до Европа.
Ето това, между другото, е една достойна задача, за учебник по математика за 7 клас. Зарежете тръбите, пълнещи кирливи басейни и прочие тъпотии, и намерете решение на тази задача: ако пет жени заминат с два куфара и си купуват боклуци със скоростта на бързия влак от София до Горна Оряховица, колко куфара ще трябва да си купят от кварталния китайски магазин, за да си върнат скъпоценните боклуци в София?
Верният отговор, за да не се мъчите, е ПОНЕ ЕДИН, при това розов. Така постъпихме и ние, за радост на господин Динг, господин Донг или както там се казваше собственикът на магазина, който ни отведе до рафт, съдържащ единствения що-годе голям куфар на стойност 25 евро.
Розовият лебед, разбира се, претърпя полуразпад още на летището, където единият му цип се скъса, но важното е, че колелата му все още работят и сега Анна, чието притежание е тази величествена пътническа вещ, може да си посади в него теменужки или копър, и всеки ден да си ги мести където пожелае.
И така, предпоследната вечер всяка от нас успя да натъпче съкровищата в наличните куфари и да си легне навреме, защото на следващия ден ни предстоеше още път – алчните ни за гледки очи нямаше как да си тръгнат от Сицилия без да са посетили препоръчвания от всички туристически и курортен град Таормина.
Както може би вече сте забелязали, нито един път до момента не сме написали нищо за вулкана Етна, а както всички знаем, първата асоциация с думата Сицилия е именно този вулкан. Оля Идва беше разчертала точния маршрут и знаеше колко време ще ни отнеме да стигнем до него, но след кратко и ползотворно групово обсъждане (което от страна на болната Красимира се състоеше само от мучене) всички единодушно решихме, че няма НИЩО интересно в тоя ми ти вулкан – само някакви си камъни и пръст. А пък и непрекъснато го виждахме в далечината, докато кръстосвахме пътищата, така че му помахахме за довиждане и без капка угризения се запътихме към Таормина.
Да не си мислите обаче, че всичко е станало лесно – товарим куфарите, сядаме в колата и айде, довиждане. Нищо подобно. Все пак, нали си давате сметка, че едното пазаруване на допълнителен, розов куфар, не означава, че си си решил проблема. Та нали този куфар трябва някъде да го сместиш в колата, и да си го занесеш на летището!
Е, това се оказа огромен проблем дори и за организиран мозък като този на госпожа Анна, която сигурно е имала само пълни шестици по геометрия и е намирала лицето на трапец без да ѝ мигне окото. Колкото и да се опитваше да нареди тетриса, трупайки един куфар на така, а друг на иначе, и върху тях трети, както и да се пробваше да уплътни нещастния багажник на чисто новото ни, взето под наем Поло, успех не бе постигнат.
Ето че, без да се усетим, направихме още едно велико нАучно откритие – освен куфарите, багажниците на колите СЪЩО не се разтягат спрямо обема на багажа. Не претендираме да сме Айнщайн, нали, но не е зле тия, дето раздават Нобелови награди, да се поинтересуват по-задълбочено от тази наша дедукция.
И така, след като беше пробвала да натъпче куфарите в продължение на 15 минути, Анна сви рамене и отсече, че НЯМА ДА СТАНЕ! Тогава решихме, че единственият вариант е единият куфар да бъде вграден в пространството между задната и предната седалка. Това обаче означаваше, че там трябва да бъде настанен само някой, който може да стои поне 2 часа с крака, увити около врата – сами се сещате, че за жени като нас, които са притежателки на едни гъвкави, но все пак доста мощни тела, това не е изпълнимо гимнастическо упражнение.
Единственият човек-каучук в групата беше Елисавета Втора, която е известна с това, че се храни предимно със семки и люспи, и освен това практикува някакъв много акробатичен вид йога, който ѝ позволява вечер, като се прибере, да си запретне долните крайници зад ушите и така да си почива с часове на някой стол.
Затова всички се настанихме в колата, Елисавета Втора се сви като мътеща чайка на задната седалка и тръгнахме към последната забележителност в програмата ни. Пътят от Катания дотам е кратък, може би не повече от 40 минути, така че си заслужава да отидете.
Таормина е малко, но много живописно място, до което се изкачваш с кола, оставяш я на паркинг и се качваш на лифт с кабина, която те смъква в центъра му.
Возенето с лифт, разбира се, е едно съвършено нормално действие за нормалните хора, но за тези, които страдат от клаустрофобия, имат страх от височини и като цяло не обичат НЕЩО да ги разнася на 15 метра над земята, това се превръща в адско изпитание.
Оказа се, че в групата си имаме две такива особи – Оля Идва и Анна, които се вкопчиха като пиявици една в друга и започнаха да издават пискливи звуци всеки път, когато някоя от нас се размърдаше с думите ЯЯЯЯ, КОЛКО КРАСИВО, ЧАКАЙ ДА СНИМАМ! Добре че екстремното преживяване трая само около 7 минути, та не се наложи да съживяваме някой припаднал или да се чудим как да пренесем тленните му останки обратно до колата.
Веднъж добрали се до твърда земя, веднага се ориентирахме в обстановката. Таормина си е абсолютно типичен курорт, с малки магазинчета със сувенири, заведения, които все още не работеха с пълен капацитет, тъй като сезонът не бе започнал официално, и прекрасни къщи с изгледи към залива.
Бързо-бързо се запътихме към едно такова заведение и изкарахме следващия 1 час в благо дзверене в морската шир, в сърбане на кафе и мечти за разгулен живот. Разбира се, не всички от нас почиваха – зоркото око на Анна, която от няколко години управлява хотели с безброй звезди, веднага отбеляза няколко недопустими пропуска:
Всички единодушно се съгласихме, че хората в Таормина са едни големи щастливци задето Анна Божкова Василева работи на българското Черноморие, а на не сицилианското Средиземноморие, и те въобще не знаят какво е те управлява човек, който има вграден транспортир в окото и може да измери ъгъла между два шезлонга от разстояние 15 метра.
След като хубаво се налочихме с кафе, поцъкахме завистливо в стил „хората какви красоти имат, божеее“ , снимахме се на фона на романтична скала, боцната насред залива и прочие задължителни туристически дейности, се натоварихме обратно на колата и тръгнахме към летището.
Защото тепърва ни очакваше връщане на колата, оглеждане за щети от страна на фирмата-наемодател, минаване на митница и какво ли още не, а все пак още не бяхме правили най-важното – ДА ЯДЕМ.
Добирането до летището ни отне известно време, тъй като три пъти се въртяхме на едно и също кръгово движение, следвайки инструкциите на госпожата от джипиеса. Накрая решихме да я игнорираме и хванахме сами правия път.
Малко преди летището се завряхме в последния пристан на лазанята – крайпътно заведение, в което набързо излапахме по една голяма порция италианско щастие, а след това оставихме колата, която за щастие, нямаше никакви нанесени от нас щети.
На летището успяхме безпрепятствено да изпратим всички куфари, което беше най-големият ни дерт, защото нали знаете – тук поличка, там магнитче, тук бутилка вино, там шоколадче, и ето ти ги 23 кила.
Всичко обаче се оказа в норма, така че скъпоценните ни покупки тръгнаха по пътя си, а ние се застопорихме на една зловещо дълга опашка преди гейта, където изкарахме над 30 минути без да разберем защо никой не ни пуска да влезем в салона за чакащи.
Някои от нас с по-лабилна психика и физика, като Красимира и Елисавета Първа, директно си постлаха по един шал и се проснаха като бедуини на пода, гледайки изтерзано и отчаяно – истински късмет е, че никой не ни пусна монети в шала, въпреки че, от друга страна - какво ни е, защо не ни пуснаха??
Както и да е, най-накрая и нашият ред дойде, и скромната ни група се затътрузи към гейта и след това – към самолета. Вече сте наясно как се случват нещата – Анна послушно си изгълточи транквиланта, Елисавета Първа набара първата налична стюардеса и ѝ обясни за клаустрофобичните си пристъпи, Оля Идва и Елисавета Втора се отнесоха към местата си, а Красимира беше толкова болна, тресяща се от температура и прегракнала, че успяваше само да мига с очи и в по-спешни ситуации - да издава звуци като от току-що отпушена канализационна шахта.
На клетата клетница ѝ беше все едно дали някой има клаустрофобия, агорафобия или каквато и да е друга фобия - притесняваше се единствено летищният персонал да не я вземе за болна от Ебола или жълта треска и да да извикат онези хора, облечени в космонавтски екипи с надпис BIOHAZARD, които да я напръскат отдалече с лекарство и да я обезвредят като гигантска, космическа ядрена хлебарка.
Така, улисани в собствените си телесни и психически несгоди, се разположихме на седалките и затворихме очи (тези, които бяха погълнали транквиланти, директно откъртиха) и след малко повече от час вече бяхме на гостоприемното летище Враждебна, взехме си куфарите, отворихме ги насред салона, разпределихме всички поли, жълти обувки и всякакви други безценни вещи, и с нежелание се разделихме – всяка накъдето ѝ е мястото (като жабите).
Тук е мястото да отбележим един прелюбопитен факт, а именно, че след като Оля Идва и Елисавета Втора – две мастити бизнес дами, въртящи бизнеси за доста пари, си събрали прилежащите им гащи, обувки, обици и магнити от трите куфара, напъхали си ги в джобовете и дамските чанти и излезли да си викнат такси, един мил шофьор се приближил до тях и изрекъл следните думи:
Госпожи, нали знаете, че предлагаме превоз и до провинцията – до Мездра, до Враца?
Историята мълчи по въпроса какво са му отговорили госпожите, след като са се съвзели от смеха, но сигурно е било нещо също толкова хубаво!
Та така се раздели нашият сплотен екип от пътешественички – с лека носталгия по Сицилия, но без много униние и тъжни сълзи, защото освен че ние и в София си се виждаме, вече имаме планове за бъдещето! Да, малката ни, но успешна циркова трупа вече крои детайлите за следващия си гастрол.
Къде ще е той, няма да разкриваме, само ще кажем, че по график трябва да се случи през есента и да е на място, което изобилства от хубава храна (естествено!), подправки, изумително красиви гледки, старинни градове и плажове.
Дотогава, разбира се, сигурно ще отидем и на други интересни места, за които ще ви разказваме, но винаги ще ни се иска някой ден да се върнем отново в Сицилия, защото, приятели, това е едно прелестно място, на което няма насищане. Ако досега сте имали колебания дали да ходите, надяваме се, че сме ги разсеяли и вече обмисляте кога да купите билети!
А ние че ще се върнем – ще се върнем. Все пак, толкова сирене остана неизядено и толкова вино – неизпито, че е грехота да оставим други хора да се мъчат с тях. А и все пак си имаме едно наум и за тоя вулкан – все нещо интересно сигурно има и около него. Ако не друго – поне ресторант ще има. А на нас и това ни е достатъчно!
Започва Трета част от пътеписа "Лашате ми кантаре" за забавленията и перипетиите на Майко Мила! в Сицилия. За хората, които още не са се запознали с нашите приключения, ето я Първа част, а тук е Втора!
И така! Вече трети ден цирковата трупа Майко Мила! и приятели е в Сицилия и все още не ни се е случило нищо страшно, опасно и криминално – освен ако преяждането с каквото ни видят очите, а това са пет чифта тренирани очи, които виждат храна дори и на тъмно (е, на СЪВСЕМ тъмно се ориентираме и с помощта на мустаците), не се брои за тежко престъпление от Наказателния кодекс на черния дроб и жлъчката.
След като на втория ден хубавичко обиколихме адски красивото градче Ното, завряхме се в един гробищен парк, а след това - в китайски магазин, наядохме се доволно в Сиракуза и за да не вземем да отслабнем рязко – завършихме вечерта в рибен ресторант в Катания, дойде резонният въпрос – а какво да правим на третия ден?
Защото ние сме от този тип хора, които, като идат на екскурзия някъде, не се чувстват пълноценно, ако не походят 18 километра на ден и не им запулсират вените в жилавите прасци от трамбоване по калдъръми.
За щастие на всички, оказа се, че в групата имаме тайно внедрен тур оператор, който в обикновения живот сомелиерства и се занимава с търговията на най-вкусното малиново вино Трастена, а когато замине на почивка с приятелки в чужбина, се превръща в гид, който е разпечатал 13 карти от интернет, наясно е с отстоянието между всички градове в съответната държава в километри, колко часа ще отнеме пътуването и колко процента е рискът да завали дъжд.
Името на този човек е Оля Идва и благодарение на нея знаехме, че на третия ден гастролът ще се състои в град Палермо, отстоящ на два часа и двадесет и седем минути каране с кола със средна скорост 102 км/ч.
И така, петте грации се натоварихме в колата, всяка накичена с аксесоарите, които си е закупила предната вечер от Сиракуза.
Правя уточнението, че тръгнахме малко късно за пътешествие, което щеше да ни отнеме общо пет часа, но кой ти мисли за такива подробности, когато имаш очила-сърца, очила-кактус и светещ в тъмното пластмасов часовник!
Пътят се оказа изключително приятен, с хубава магистрала и тотална липса на огромни коли, карани от нервни шофьори, които да ти се лепят за бронята и да светкат, защото им пречиш посредством жалкото си съществуване – както например се случва, когато караш към Дупница, Китен и други популярни български градове.
За да ни мине по-бързо времето, пяхме с цяло гърло песни на Арета Франклин и Ани Ленъкс, а когато ни омръзна, се сетихме, че има нещо друго, което не сме практикували отдавна, а именно – ядене.
Леле, казахме си, ами то станало 1 часа на обед, а ние ОЩЕ не сме яли, представяте ли си?
И понеже никой не си го представяше, набързо бе сформирана група за намиране на място за хранене насред магистрала, разцепваща две планини. Групата се справи, както винаги, отлично със задачата и след по-малко от 20 минути елегантният бял лебед, превозващ гъвкавите ни тела, акостира пред фантастична постройка от камък, за която се предполагаше, че е ресторант.
Специалният пратеник по въпросите от гастрономически характер, командирован да разузнае дали в сградата има форми на живот, се върна с огромна и щастлива усмивка и характерен жест с ръка, означаващ ИДВАЙТЕ ВЕДНАГА, ЩЕ НИ ДАДАТ ДА ЯДЕМ!!
Нямаше нужда от подканяне – осем крака изскочиха щастливо от колата и изприпкаха към заведението, в което се оказахме единствени клиенти. Собственичката ни прие повече от радушно – сипа ни вода, разля ни vino a casa и отговори утвърдително на всички тринайсет запитвания за пържоли, котлети, печени патладжани, филийки с домати, паниран карфиол и какво ли още не!
Разположихме се царски и, понеже вече знаете как се яде в нашата група, няма да ви занимавам с този протяжен процес, а само ще ви покажа снимки, за да ви текат и на вас лигите.
Един час и много хиляди калории по-късно се надигнахме неохотно, натоварихме се отново на белия лебед и отпрашихме към Палермо – готови за подвизи, срещи с кръвожадната мафия и всякакви други удоволствия за плътта и душата!
Благодарение на негово величество джипиеса се оправихме изумително добре в града и почти без стрес и с много малко крясъци успяхме да си проправим път из малките улички и да оставим колата на наглед безопасно място, след което се впуснахме в изследване на потайностите на този индустриален град.
И за да е пълно щастието, приключението започна с един инцидент - огромна чайка, кръжаща над клетата Красимира, я надриска щедро – вероятно в израз на гостоприемство. Самата Красимира прие малко вяло манната небесна, тъй като от няколко часа усещаше неприятно гъделичкане и боцкане в гърлото, както и едно общо замайване, а гласът ѝ беше започнал да придобива кадифения тътен на кофа от поцинкована ламарина.
Очевидно клетото създание беше уловило поредния, тринайсти грип за последните 3 месеца, а сами се сещате, че когато изкараш една зима, пълна с конюктивити, магарешки кашлици и сърбеж в ушите, започваш да таиш плахи надежди, че поне пролетта, дай Боже, ще ти донесе едно сравнително добро здравословно състояние, особено на така мечтаното пътешествие из Сицилия – и най-вече там, предвид факта, че си забравил да си направиш медицинска застраховка!
Така че, една продрискана чайка, изпуснала се върху главата ѝ, не можа да събори нашата Красимира – тя вече си беше съборена от много по-зловещ вирус, който предстоеше да се развихри както си трябва, но тя още не го знаеше. Затова нашата приятелка просто забърса пилешките екскременти посредством мокра кърпичка и се самоуспокои, казвайки си, че хората всъщност се радват, когато ги насере пернато, защото всички знаем - Лайно, Паднало от Небесата, Е На Пари!
И така, малката ни циркова трупа тръгна с един апломб из улиците на Палермо, търсейки си късмета и забавлението.
Палермо е малко особен град – едновременно екзотичен, мърляв и малко така, наглед опасен. Целият е изрисуван с графити и е фрашкан с китайски магазини, сергии с шапки, домати, бижута от лава, пресен артишок и морски деликатеси.
Бързо-бързо се ориентирахме към най-централната част на града и оттам започна нашата авантюра – още при вида на първите магазини, предлагащи жълти обувки за 5 евро, характерното цвърчене се завърна в редиците ни и всички се пръснахме в търсене на плячка.
За наше улеснение, намерихме уютно улично кафене, разположено между 5 магазина – нещо като Петте кьошета, ама от китайско-италиански произход.
Разположихме се удобно на една от най-стратегическите маси и се започна едно отскачане в магазините, мерене на рокли, изскачане на прага и крещене – АНИИИИ, Я ВИЖ, ХАРЕСВАМ ЛИ ТИ С ТАЯ??? АУУУУ, ЖЕСТОКА Е, ВЗИМАЙ Я!!, хлътване обратно, и ново изскачане с панталон, рокля от креп или някаква друга идиотщина. 
Сменяхме се на масата, пиехме кафе и лимонади, и крещяхме като луди, докато всяка си купуваше дозата евтино щастие, а един полузаспал местен чичо, разпънал маса с дискове посред улицата, пускаше италианска музика на два метра от нас и още повече допринасяше за идилията на петте разкошни павиана, дошли да утолят духовните и телесните си потребности в тази прекрасна страна.
И за да ви стане НАПЪЛНО ясно какво правихме в продължение на няколко часа, изгледайте това видео – то ще ви покаже как нашето щастие намери пристан сред сергиите с бижута, шалове и храна в този екзотичен град.
А след като хубавичко си напазарувахме гривни, обувки, шалове, колани и какви ли не красоти, какво, мислите, ни се случи? Който познае без да поглежда в следващото изречение, ще спечели гигантска палачинка с пълнеж от млада кокошка и печено козе сирене, която ще му изпратим с гълъб до указания адрес.
Разбира се, че ОГЛАДНЯХМЕ!!!
И преди да сте повдигнали въпросително веждА, искам да ви попитам вие въобще знаете ли колко калории се губят от толкова обикаляне, фръцкане и мерене на жълти обувки?
Германски учени са установили, че меренето на жълти обувки за три евро харчат също толкова калории, колкото и тичането, за да хванеш автобус 280 от Плиска. Да знаете, че нищо не казват за меренето на червени, кафяви и сини обувки, така че не преяждайте с петифури, когато си купувате сини обувки. Но тъй като при нас беше настъпило цялостно изпразване на калорийните депа вследствие на мерене именно на жълти обувки, се налагаше да вземем спешни мерки.
Сега... има една особеност на Палермо и тя се състои в това, че когато си там, няма опасност да се налага да се влачиш по улиците, оплезил обложен език в търсене на вкочанен къшей кифла или отдавна изтръпнало пилешко бутче.
Това е град, в който от всички страни те замерят с омари, миди и риба, нафърфолена на шишче с парчета патладжан (или нещо от сорта), а от теб се иска само да стоиш на най-хубавата позиция с отворена уста и да ловиш летящите хапки.
И ето така, към 7-7 и нещо вечерта, нашата група се озова на едно малко, но добре уплътнено със сергии площадче, на което имаше десетки хора, насядали по съвсем обикновени пластмасови столчета, тъпчещи се с раци и наливащи се с вино.
И ние, понеже не сме някакви балами, директно придърпахме по един стол и се започна едно ходене по сергиите и посочване на желаните вкусотии, след което се събрахме на масата и се отдадохме на ядене и пиене, и едно толкова невъздържано кикотене, че дори горките италианци, които винаги крещят, като че ли всички около тях са глухи, малко се позачудиха какъв е тоя тътен около тях.
След като обиколихме три пъти всяка сергия и се снимахме с най-учтивите продавачи на раци в света, някоя от нас, не помня коя, плахо подшушна, че часът е 9, а до Катания ни чакат два часа и двадесет и седем минути каране.
Малко се смарангясахме от тази новина, но нямаше какво да направим – взехме си чао с Франко, Марко или както там се казваха милите хора, подаващи шишчета с риба, и се понесохме към колата и респективно – към нашия дом.
По пътя, уморено овесили носове, се разбрахме, че на следващия ден май ще се наложи да си останем на родна земя, а именно – в рамките на град Катания, ако не искаме да се срутим изтощени от път и обикаляне насред някой булевард, където да ни сгази валяк.
С този план в главите, полу-заспали и безкрайно уморени, пристигнахме на Джузепе Гарибалди 79 в малко преди полунощ, но съдбата не ни беше отредила спокойно оттегляне в покоите.
Вместо това, две от групата се затътрузиха към най-близката отворена сладоледаджийница, защото си бяха навили на пръста да ядат сладолед – а вие сами знаете, че когато една жена си навие на пръста да яде сладолед в 12 през нощта, нищо не може да я спре. Другите пък през това време, предвождани от Елисавета Първа, решиха да се приберат вкъщи и там да се отдадат на кротки дейности, например сън.
Тук е моментът да споменем, че вирусът на Красимира беше разперил криле и за няколко часа я беше превърнал в една грачеща развалина, която караше околните да се превиват от смях всеки път, щом си отвореше устата да каже нещо. Гласът на клетницата се беше свил до една тоналност, в която се изявяват само Шкумбата и Кръстника, и затова горкото същество си мечтаеше единствено да си хвърли един врял душ и да изпружи бледни пети в леглото.
Не му било писано обаче и сега ще ви разкажа защо.
На тоя свят, приятели, има два типа хора. Едните, когато се сдобият с ключове и знаят, че САМО един от тях отключва входната врата на сградата, в която се намира апартаментът им в чужбина, подхождат, така да се каже, деликатно – пъхат в ключалката първия ключ, пробват ЛЕКО да отключат и ако не бъде постигнат задоволителен резултат, а именно – отваряне на огромната дървена порта, тежаща около 2 тона, преминават към следващия ключ. И така, докато някой ключ не отключи портата, водеща към друга входна врата, зад която има трета врата, зад която се намират удобните и топли легла на приятелите, с които си отишъл в Сицилия.
Така постъпват нормалните хора.
И след това има един друг вид хора, като Елисавета Първа (демек, нашата си Елисавета), които се сдобиват с връзка ключове, казват си – ЯЯЯ, КАКВИ ИНТЕРЕСНИ КЛЮЧОВЕ!!!, пъхат първия, който им попадне пред очите, в ключалката и почват да го напъват така, както тираджия напъва крик под ТИР, пълен с картофи.
Ама че тоя ключ не е за тая ключалка, ама че нещо не се върти както трябва – абе, няма такива своеволия тук, бе, алооо!!! Тя като си е наумила, че този ключ ще отвори точно тази ключалка, значи така ще стане, ясно ли е?
И преди клетата, болна Красимира и клетата, уморена Елисавета Втора да успеем да я възпрем, от ключалката, съвършено естествено, се чу едно ЩРАК! и ключът се счупи.
Я, каза Елисавета Първа, КОЛКО СТРАННО. ВИДЯХТЕ ЛИ?? Тоя ключ потъна като в масло и се СЧУПИ, видяхте ли?? Аз толкова леко го завъртях, а той ми остана в ръцете!!!
А ние, загубили ума и дума, не успяхме да направим нищо друго, освен да звъннем спешно на останалите две клетници, които се тъпчеха някъде със сладолед, блажено неосведомени за актуалните ни проблеми.
И когато те се върнаха, се започна едно суетене и кудкудякане, което е неописуемо с думи прости. Както можете да се сетите, беше счупен именно ключът към желязната решетка на двора, зад която се намираха стълбите към нашия лелеян апартамент.
Часът бе 1 и нещо през нощта, а всичко, с което разполагахме, бе отчупен ключ, една фиба (на Анна) и пинсетата на Красимира. И като се започна едно ръчкане из тая ключалка, едно припомняне на всички криминални сериали, изгледани от тийнейджърските години досега... бедна ви е фантазията.
Всяка от нас съжали стократно, че поне веднъж в тоя живот не е била по-близка с някой крадец, който да я е научил да отваря ключалки с косъм от мустак или с карфица, или с каквото там се отварят тия ключалки.
И някой, ако обича, да ми обясни как така всички по филмите успяват да си свалят белезниците с клечка за зъби?? Според мен е пълна измама!
Разбира се, започнахме да звъним и по звънците. Обаче да не мислите, че семейство Джанкарло на 3 етаж или пък семейство Роберто на 5 етаж много се впечатлиха от нашите вопли?
Ни най-малко не се впечатлиха даже. Продължиха да си спят като къртици, а ние продължихме да подскачаме като кокошки в двора, опитвайки да се сетим за някой и друг пиниз от последния криминален роман, който сме чели.
Гласът на Красимира падаше със скоростта на светлината и към 1.30 вече се намираше в дълбините на вокалната Марианска падина. Единствените звуци, които тази злощастна жена успяваше да извади от себе си, се доближаваха до пронизителния вой на товарен параход, заседнал някъде в Китайско море.
И за да придобиете по-ясна представа от целия цирк и нещастие, вижте това видео
Половин час по-късно милостива съседка се събуди и се смили над тленните ни останки, агонизиращи в двора, натисна копчето на домофона и о, радост за очите и ушите – вратата се отвори. Леле, как подскочиха тези гъвкави тела и как се набраха по стълбите нагоре!!!
И така, веднъж добрали се до къща, баня и легло, нашите героини набързо забравиха всички несгоди, посмяха се добре на цялата си тъпотия и след това се разотидоха по бърлогите си, защото вече беше много късно, а на другия ден имаха да обикалят из цяла Катания, да ядат, да пият и да мерят много обувки и след това отново да ядат.
Затова сега приключваме за днес, че много се уморих дори само като ви разказвам всичко това, а в последния епизод ще ви опиша какво правихме в Катания, както и за последния ни ден в Сицилия, в който някои от нас пътуваха в поза лотос заради извиращите през прозорците куфари с багаж, както и краткото ни посещение на красивия туристически град Таормина.
Дотогава – чао, аривидерчи и една нова поговорка-съвет от големия Паулу Коелю:
Ако проклетият ключ не ще да се върти, не го напъвай, бе, Елисавета!!
ПП. Забележка от Елисавета:
Първо на първо, това беше денят, в който аз и Оля останахме в колата да си крещим звучно и обидено един час, обсъждайки политиката по маркетиране на продукти във Фейсбук. И докато другите жени весело обикаляха магазините, нашият спор прерасна в разпра, а разпрата - в скандал, пълен с фрази от сорта "ЗАЩО МЕ ОБВИНЯВАШ, ЗАЩО МЕ ПРИТИСКАШ? АЗ САМО СЕ ЗАЩИТАВАМ???"
На другия ден дойде цикълът на Оля. На още по-другия дойде цикълът на Елисавета. Пак бяхме най-добри приятелки на света, но си казахме, че повече няма да се караме в ПМС никога.
Второ на второ, ДОБРЕ ЧЕ СЧУПИХ НЕЩО, за да прекъсна порочния цикъл от ядене и спане и да внеса малко живот в нашето преяло стадо. Освен това, в своя защита искам да отбележа, че ключът беше от масло, наистина. Аз съм напъвала десетки грешни ключове с часове, па нищо не съм счупила. Италианските ключове са мега зле.
За сметка на това, покрай тази история разбрахме, но с огромно закъснение, че ако си счупите ключа в Италия, звъните в пожарната и тя идва безплатно, за да ви отвори. разбирате ли?
Нощем. Жени. Италия. Пожарникари. Безплатно.
Помислете върху това, докато ние горко съжаляваме, че семейство Джузепе се смили над нас и ни отвори.
„Отиват пет жени в Сицилия“ звучи като началото на трагикомедия в няколко действия, чийто край може да ви докара конвулсии, да ви накара да тропате с крака и да крещите на разказвача „Стига, спри, ЩЕ СЕ НАПИКАЯ, КАЗВАМ ТИ, ЩЕ СЕ НАПИКАЯ!!!“ - и, да ви кажа честно, не сте далече от истината.
Но нека не дразним читателите и започнем произведението от самото му начало.
Декември 2016-та.
Какво прави една компания от жени, събрала се да празнува рождения ден на Красимира в началото на мъгливата софийска зима? Не се занимавайте да отгатвате – аз ще ви кажа. Влиза в един ресторант, като стадо превъзбудени павиани, които не са се виждали от абитуриентския си бал, и започва да обговаря битието на всеки един от групата на висок глас, поръчвайки си отривисто бутилки с вино, пици и плата с миризливи сирена.
Насред вакханалията един от павианите плахо предлага „Хайде да идем в Сицилия през пролетта, искате ли?“, на което всички останали на масата, опиянени от дъхавите плесени по сирената и градусите на виното, отговарят с объркано цвърчене, опити за взимане на думата и хвърчащи парчета горгондзола (вследствие на опитите за взимане на думата).
Групата единодушно се съгласява, че това е Една Много Добра Идея (ЕМДИ).
Плахият павиан, който всъщност е един много разумен, практичен и предвидлив павиан, управляващ петздвездни хотели, предупреждава, че предложението е сериозно и че НАИСТИНА ще купи билети за април месец. Всички махат пренебрежително с ръка - жест, който идва да каже „Виж какво, ние всеки април летим до Сицилия за Събора на пролетния октопод, така че КУПУВАЙ!“
Във врявата се чуват изрази като „ОООО, МА АЗ СЪМ ХОДИЛА, ЩЕ ВИ ВОДЯ ДО ::=“!!%:::: (не се разбира, но звучи добре) И ЩЕ ЯДЕМ ==“+://8****!!! - също не се разбира, но глаголът ЯДЕМ отприщва нещо невиждано:
- всички започват да подскачат по столовете
- да си дърпат опашките
- и да крещят "Малее, това вкусно ли е, лелеее, ще се пръснем, трябва да ОТСЛАБНА дотогава!!!" (защото отскоро в Сицилия не допускат хора, които не са отслабнали).
Поръчват се нови бутилки вино и така, в приятно пиянство и мечти, стадото се разотива, а на другия ден никой не помни за разговорите на масата.
Януари 2017-та.
Практичният павиан на име Анна изпраща съобщение до останалите, че билетите струват ххх и тя ги купува. Застинали в смертелен ступор от минусовите температури, всички отговарят вяло, но утвърдително, и разговорът замира.
Няколко седмици по-късно Анна отново се включва, изпраща няколко линка с места за живеене и моли останалите, ако обичат, да си изберат. Никой не откликва особено горещо, предимно защото е ужасно студено и никой не вярва да доживее пролетта. Затова тя избира сама, всички забравят за случая и се прибират по дупките си.
Април.
В специално направената група на павианите във Фейсбук Красимира задава деликатен и ненатрапчив въпрос, а именно:
Някой знае ли кога заминаваме, имаме ли чекиран багаж и къде ще спим?
Както сами виждате, въпросът намеква, че Красимира е запозната с някои детайли на пътуването, а с други не е запозната, но като цяло тя е добронамерена и любознателна и с радост би научила тези дребни подробности.
След известно количество часове, Анна, която стремглаво продължава да управлява хотели, отговаря, че заминаваме след 5 дни, имаме ЕДИН КУФАР и по-надолу в групата има информация за апартамента, след което изчезва от хоризонта, защото си е изгубила всички лични документи и предвид пътуването е добре да си извади поне лична карта.
В този момент предвидливостта, която не е от силните черти на Красимира, каквато например е лакомията, изведнъж надигна глава и тя си казва:
А ние с този 1 куфар накъде?? Това вино, това сирена, това тонове боклуци и обици, които ще си купим, къде ще ги сложим?? Ще трябва да ги гълтаме и да ги пренасяме в стомасите си и накрая, когато митничарите на летището ме арестуват, и ме попитат КРАСИМИРА ХАДЖИИВАНОВА, ТОВА В СТОМАХА ВИ ЕДИН КИЛОГРАМ ПАРМИДЖАНО, ДВА КИЛОГРАМА ОБИЦИ И ТРИНАЙСЕТ МАГНИТА ЛИ СА, НЕ ВИ ЛИ Е СРАМ??, аз какво да им кажа - „Ами, аз забравих да си чекирам куфар“, ТАКА ЛИ??
Затова Красимира и Елисавета набързо се сдобиха със собствен, персонален малък куфар, в който можеха както да спят, ако се наложи, така и да натъпчат цялото сирене на Сицилия, и на уречения ден, се озоваха първи на летището, където установиха две неща:
нямат кьораво лекарство и също така нямат застраховка
така че ако случайно ги заболи мъдрец, да не може да го обезвредят, а когато пукнат от възпален мъдрец, никой да не може да превози мощите им до дома.
Това, разбира се, не успя да развали доброто им настроение, защото точно в този момент пристигнаха и останалите три от групата – Анна, Оля Идва и Елисавета Втора (нашата е Първа), всяка разтвори найлоновия плик, с който се беше въоръжила, и пътникопотокът стана свидетел на следната сцена:
ОТВОРЕТЕ ТОЗИ КУФАР ВЕДНАГА, Има ли място за този плик??? КЪДЕ ДА СЛОЖА ТОЗИ ПЛИК??? А джапанките тука ще влязат ли??, БОЖЕЕ, ТАМ ИМА ЛИ СЕШОАР??, Анна, имаш ли лична карта??, КЪДЕ СА БИЛЕТИТЕ?, ГОСПОДИ, КЪДЕ СМЕ ТРЪГНАЛИ, ПРИЛИЧАМЕ НА ГАСТАРБАЙТЕРИ, КОИТО ПРЕНАСЯТ ПРАХ ЗА ПРАНЕ!!! НЯКОЙ ИМА ЛИ АДРЕСА НА АПАРТАМЕНТА??!?
За изумление на Майко Мила! в този момент няколко пътнички разпознаха Красимира и Елисавета и след първоначалните поздрави им зададоха логичния въпрос къде отиват, колко време ще стоят и къде ще спят. Двете, както можете да се сетите, започнаха да мънкат и да вдигат рамене, защото, разбира се, нищо не помнеха.
Така съзадоха впечатлението на две объркани жени, тръгнали да купят хляб и две кисели млека посредством куфар и внезапно озовали се на летището, без да знаят какво да правят.
Милите хора все пак подходиха с разбиране, пожелаха ни приятно пътуване и си отидоха по гейтовете, защото така правят нормалните хора – знаят от кой гейт пътуват и къде ще ги отведе той.
След известни перипетии, свързани с мерене на куфарите, вадене на лаптопи от чанти, и внедряването им в същите тия куфари, ние също преминахме криво-ляво и накрая всички се озовахме пред самолета в следната специфична конфигурация:
Оля Идва и Елисавета Втора – в предния край на самолета
Красимира, Елисавета Първа и Анна – в задния край на самолета
Елисавета Първа – с тежка клаустрофобия и отказваща да се качи на самолета, докато всички други не си приберат раниците в багажното, не седнат, не си закопчаят коланите, не млъкнат, не си затворят очите и не изпаднат в кома
Анна – с вид и движения на замаяна змиорка вследствие на транквиланти, които пие всеки път, когато лети със самолет
Красимира – в чудене Анна ли да крепи или да успокоява Елисавета Първа
Накрая и трите успяхме да се качим, Елисавета Първа моментално налази стюардесата и ѝ обяви, че за доброто на всички пътуващи в последните 20 минути от полета трябва да бъде преместена най-отпред (за да може да слезе първа след кацане), а Анна с палав поглед се опита да отнеме слушалката за уредбата от ръката на горката жена и да обяви на всички пътници, че в самолета са се качили SOME VERY CRAZY PEOPLE!!
Красимира, с извинителен поглед, събра и двете, настани ги удобно и дори успя да помогне на Анна да си закопчае колана, преди тя да заспи като пън. Последваха час и половина безметежие и докато се усетим, вече бяхме кацнали в Катания.
Там изкарахме още 1 час в опити да влезем във владение с колата, която бяхме запазили предварително и след като се справихме и с това интелектуално предизвикателство, натоварихме куфара, чантите и Анна, и отпрашихме към апартамента.
По пътя успяхме да се въртим в едно и също кръгово само ДВА пъти, помахахме на стадо овце, което се прибираше към един от крайпътните блокове (без да сгазим нито една овца) и след кратко пътешествие, акостирахме на булевард Джузепе Гарибалди 79, където Анна твърдеше, че се намира нашата обител.
Оставихме колата, чинно плащайки си зоната (87 цента на час, от 8 до 20 часа, с изключение часовете от 13 до 15) и, въоръжени с торби, шалове и лаптопи, се изкатерихме два етажа до едно неописуемо място, а именно – нашия апартамент.
Сега, драги читатели, ще ви разкажа какво представляваше този разкошен апартамент.
Като начало, трябва да знаете, че той имаше два етажа, за да може всички да търчим нагоре-надолу като юрдечки и докато едните крещят от втория етаж ЛЕЛЕЕЕ, ТУК ИМА САУНА, ГОСПОДИИИИ, другите да пищят от долния ЕЛАТЕ ДА ВИДЯТ КАК СВЕТЯТ ЧЕШМИТЕ!!!, а някой от хола да изкряка сподавено ХОРАТУКИМАДВАХАМАКА!!!
След като пообикаляхме в кръг и попищяхме на воля, изскачайки ту на терасата с малки масички и малки столчета, ту в огромната баня с душ с масажор и балкон към вътрешния двор, малко се уморихме и решихме, че е време да ядем - защото не бяхме яли от цели два часа и нещата вече излизаха извън контрол.
Бърз поглед през балкона разкри божествен надпис SALUMERIA баш срещу нашия вход и петте се изстреляхме натам (е, четири от нас, защото Анна още беше под влиянието на траквилантите и категорично не беше способна да се изстрелва накъдето и да било).
Първа нахлу Красимира и с треперещ глас и оскъдните си познания по италиански обяви на висок глас желанието си да консумира сирене. Незнайно как великолепният сицилиански чичо зад щанда я разбра започна да реже огромни парчета от всички налични сирена в магазина и да ѝ предлага да пробва, а тя стоеше, изтъпанчена като паметник на таледжиото и пекориното, и преглъщаше шумно.
На третото парче нахлуха и останалите четири, и рязането започна наново. Така, под натиска на тълпата, се сдобихме с три вида сирена, един вид шунка, голямо количество прошуто, маслини, сушени домати, хляб, вино и вода, а сицилианецът, видно, беше очарован от факта, че срещу него за известно време се заселват пет жени с апетита на разгонени лъвове от резервата Масай Мара.
Натъпкахме военновременните запаси в раниците и тръгнахме на обиколка из центъра на Катания, в търсене на рибния базар и едно заведение, препоръчано ни от приятели - Osteria Antica Marina. За наша изненада, нито то, нито което и да е друго не предлагаше храна по това време. 
Очевидно сицилианците не ядяха в 18.30 вечерта и трябваше да се примирим само с гледката на шаващи омари и облещени октоподи в огромните аквариуми.
Накрая подвихме крак в кафене, в което склониха да ни направят брускети, а пътьом Красимира закупи първия си селфистик след продължително и упорито преследване от дребен пакистанец, прибра го в раницата си (селфистика, не пакистанеца) и така и никога повече не го използва.
Първите две бутилки вино изкараха и последните ни останали сили и в този сюблимен момент някоя от петте предложи просто да се приберем в разкошната си къща и там да се разпищолим както си пожелаем.
Все пак, в раниците ни имаше храна като за прехода Ком-Емине и беше кощунство да я разхитим. Всички единодушно се съгласиха, че това е ЕМДИ (вж по-горе) и така местните, които таман бяха излезли, видяха как пет изморени, но щастливи сенки се влачат немощно по Джузепе Гарибалди и със сетни сили отварят огромната порта на номер 79.
Изкатерихме двата етажа, нахлухме вътре, разопаковахме цялата храна и за другото вероятно вече се досещате – виното, музиката и балконът, който гледа към центъра на Катания ни бяха повече от достатъчни, за да се почувстваме неимоверно щастливи, да му отпуснем края и да си наливаме по чашите колкото си искаме.
А когато някоя от нас почувстваше, че вече не може да участва пълноценно в разговора, а само седи и се блещи като омарите в аквариумите, просто изпълзяваше незабележимо до удобните легла и да потъваше в блажен сън – без някой да я буди, да иска вода посред нощ, да сънува мишката от Том и Джери или да я рита с крака в ребрата.
Така завърши първата ни вечер в Сицилия, а в следващия пътепис ще ви разкажем за пътешествието ни до Ното и Сиракуза, как ни спряха италиански полицаи и как, разбира се, ние изскочихме, заградихме ги и пожелахме да се снимаме с тях.
Втората ни вечер завърши с покупка на розови очила и пластмасови часовници, които светят в нощта (всяка уважаваща себе си жена трябва да има такъв часовник). Дотогава – наздраве от пътуващия цирк на Майко Мила!
P.S. И няколко бележки от Елисавета Първа: За да ви стане по-ясна картинката, трябва да представим главните действащи лица в тази трагикомедия:
Красимира: Недоспала, напрегната жена, която постоянно си цъка на телефона, владее интернета, не яде тестени произведения и се тревожи неимоверно за половината неща на този свят. Работи фриланс като PR и копирайтър и е половин Майко Мила! Един от начините да объркаш Красимира е да ѝ кажеш "Колко прави, Красимира, 12 евро по 5 човека минус 32 евро за такса?"
Елисавета Първа: Изморена, истерясала жена с грубиянски манталитет, която е способна да си загуби далака за 2 минути в тоалетна. Яде всичко без оцет и вдига скандали. Работи като копирайтър в рекламна агенция и е половината Майко Мила! Един от начините да объркаш Елисавета е да я попиташ "Елисавета, къде остави общите ни пари и личната си карта?"
Оля: Възторжена жена, която бясно се радва на живота, пие вино, където свари, и главата ѝ е пълна със сексуални фантазии. Яде и пие всичко. Предполагам и оцет, защото професията ѝ го налага. Маркетинг мениджър на компания за производство на вино и бъдещ сомелиер. Един от начините да объркаш Оля е да бъдеш едновременно тъп и нахален с много правописни грешки в нахалството си.
Елисавета Втора: Завеяна, непретенциозна жена, която изчезва тук там, но винаги се връща. Обича да свива цигари и романтично да пуши, обвяна от бриза и тънки копринени шалове. Не яде месо, но яде всичко останало доста професионално. Пие и не вдига врява. Съсобственик на верига био-мио обекти. Не знам как можеш да объркаш Елисавета, но тя има леко объркан вид априори.
Анна: Напориста, детерминирана жена с пасивно-агресивен профил. Яде всичко, но по малко, защото е на режим. Основна характеристика - всички, повтарям ВСИЧКИ обичат Анна. Родена за организатор и военачалник, тя управлява петзвезден хотел. Няма никакъв начин да объркаш Анна. Дори на транквиланти, които пие поради огромния ѝ страх от летене, щом се появи проблем, тя разбутва всички и го урежда с леден тон. Ако Анна не си губеше документите, не си изхвърляше ключа от колата в контейнерите за боклук и не си забравяше нещата из цяла България, тя щеше да владее Вселената и всички ние да се гърчим.
И още една бележка от Елисавета Първа: Искам да обявя, че в началото на това пътуване имаше изключително голямо напрежение, защото Анна си беше изгубила всички лични документи и в 9.30 сутринта (демек 3 часа преди чекиране) се намираше във Велинград, където продължаваше да управлява хотела с петстотин двадесет и шест звезди, държейки всичките ни билети, а в това време новата ѝ лична карта се намираше в общината.
Та, Елисавета не спря да крещи по интернета, че ако Анна не се яви на летището, никъде никой няма да отиде, че всичко е свършено и всички ще умрем. Освен това, тя не познаваше Елисавета Втора, която инцидентно се беше присъединила към компанията, и когато видя замаяна и слаба жена с дълга рокля и художествен колан пред Терминал 1, придружавана от Мария Силвестър, реши че нищо не е наред, защото:
Първо: Оля я нямаше
Второ: Анна я нямаше и личната ѝ карта я нямаше, и паспортът ѝ го нямаше и шофьорската ѝ книжка я нямаше.
Трето: Билетите ги нямаше
Четвърто: Беше забранено да се ходи със слаби жени където и да е, за да не ни потискат и тя никак не беше съгласна да има Втора Елисавета, па камо ли и слаба.
Пето: Беше един час преди полета
Шесто: Нервите ѝ не издържаха
Седмо: Искаше да пукне и всички да пукнат
Осмо: Не беше яла нищо
Девето: Красимира не беше яла нищо
Накрая, обаче, всичко се оправи.
Първо: Оля дойде. Нали затова се нарича Оля Идва
Второ: Анна дойде с чисто нова карта, билети и всичко
Трето: виж горе
Четвърто: Елисавета Втора се оказа разкошна
Пето: Качихме се
Шесто: За да се успокои, след като всичко приключи и всички ядяха ягоди и прошуто във фантастичния си апартамент, Елисавета Първа злоупотреби с половин хапче от транквилантите на Анна за полет и ВСИЧКО СЕ ОПРАВИ
Седмо: Никой не пукна
Осмо: Яде. Много. Но най-тъжното беше, че се наложи с Красимира да си купят по един пакет бадеми от летището, които бяха толкова скандално скъпи, че трябваше да продадат единия бъбрек на Анна, но тя така или иначе не беше на себе си, та нищо не разбра.
Девето: И Красимира яде, та чак ушите ѝ плющяха.
ПП: Втора част на пътеписа можете да проследите тук!, а трета - ето тук!
Оля Идва е любимата ни луда. И ако някой може да има лудо раждане, то това е тя! Прочетете историята ѝ, но никога, АМА НИКОГА не правете това у дома. Или където и да е другаде. Дори с риск да ви се провалят фенг шуя и астрологичните планове.
Беше януари, а аз бях 95 кила. Разбира се, че бях 95 кила, след като хапвах по 7 принцеси на едно сядане. Вярвах в яденето „за двама“ и го следвах стриктно. И до ден днешен не мога да си обясня как може да ядеш и никога да не ти става тежко.
Имах наблюдаваща лекарка, но ѝ изневерявах с друг. Защото това:
„Как ти е кръвната захар?“ (въпрос в последния месец от бременността)
„Не знам?.....“
„Е, как не знаеш“?
„Еми, не съм се изследвала.“
„Еми, изследвай се!“
„Еми, дайте ми някаква бележка!“
Видимо отегчена, лекарката взе една от онези жълти Post-it бележки, скъса я на две (пестелива, защото вземаше само по 40лв на консултация), на едната половинка написа „Оля- кръвна захар“ и ме прати в лабораторията.
Докторът, с който изневерявах на тази буфосинхронистка, погледна резултатите. Беше от онези високи, слаби, възрастни, запазени, стерилно чистоплътни мъже, които са излезли от роман на Удхаус и току-що са си оставили цилиндъра на закачалката.
„Мило момиче.....гледаш ли Discovery channel?”
“Да?.....“
„Значи знаеш, че големите слонове раждат трудно, нали?“
От този момент нататък той с умиление и родителска загриженост ми викаше „дебел човек“. Това си беше нашето нещо и на мен ми харесваше. За него аз бях „дебел човек“, а за мен той беше моят висок, прям джентълмен, който щеше да ме отърве от мъките ми в сублимния момент. Бях се уговорила, че искам да родя естествено, бях казала, че не искам упойки, бях го предупредила, че ще използвам всякакви похвати, за да получа облекчение и в никакъв случай да не поддава. Изглеждаше непоклатим и преди да го предупредя.
Терминът ми беше на 17 януари. Рожденият ден на мъжа ми. Аз обожавам мъжа си с няколко паузи и много ми се искаше и синът ми да е Козирог.
16 януари. Няма и помен от контракции. Купувам си пъзел на Густав Климт от 2500 части. Седя на огромна топка, ям принцеси и нареждам пъзел, за да минава времето.
17 януари. Гледам последни епизоди от MISFITS и не искам да знам какъв ще е животът без нови сезони.
18 януари. Няма помен от контракции. Завършвам пъзела, флиртувам с мисълта да започна гоблен.
19 януари. На сутринта се обажда кумата ми Вероника. Тя разбира от фенг шуи, африкански шампоани, хороскопи, хюман дизайн и безглутенови модни тенденции.
„Само ще ти кажа, че от утре влиза Водолей, ти си знаеш“.
За мен това е преломният момент в който ставам (може би за първи път от 2 дни) от шибаната топка, бутам пъзела, той се пръска по пода, поглеждам го снизходително, защото не съм си вързвала обувките сама от 3 месеца, камо ли да се навеждам за теб, нещастнико.....
Отивам на компютъра и започвам да търся в интернет как да предизвикаме раждането по естествен път.
1-ви резултат. Чай от листата на малини. Януари е. Ние имаме 95 декара с малини и нито един шибан лист от храст.
2-ри резултат. Тестостерон. Според статията бременната жена е естрогенна бомба и ако в тялото ѝ влезе тестостерон под някаква форма, това ще предизвика раждане.
3-ти резултат. Загряване. Бременните не трябва да взимат вани, сауни и да се загряват генерално. Особено в последните дни.
Обмислям. Трябва ми тестостерон.
Обръщам се към мъжа ми. Той си прави някакви козирожки неща в кухнята и това ми изглежда толкова мило, че още повече усилва моята припряност да родя Козирог. Моля го да ми направи един чай от каквито и да е листа и ако може да еякулира в чашката, за да ми спести мъките.
Той ме гледа със същия поглед, с който ме гледа през последните 3 месеца, и ме моли да си легна.
Обяснявам му, че тази голяма маса, предимно изградена от принцеси, трябва да роди днес.
„Аз. Ти. В банята. След 15 минути“.
Съгласява се. Не съм сигурна, че на този етап осъзнава, че това е покана за интимност.
Банята е голяма. Ваната е триъгълна, с масажор. Сега би ми се сторила огромна. Тогава обаче беше с размер на касетка за мандарини. И в тази касетка Зуека и Делян Пеевски се опитваха да се изкъпят и да се съвокупляват.
И до ден днешен, ако само за секунда се усъмня в любовта на съпруга ми, си спомням онази борба за живот в касетка от мандарини и знам, че този човек много, много ме обича. Повече от себе си.
Излизаме от банята. Лягам да се завия и да се загрея. Лежа сама на втория етаж около 15 минути.
И тогава ме изтрещява първата контракция. О, да веднага познавам контракцията.
Изкрещявам до роднините ми на долния етаж:
РАААААЖДААААААААААААААААААААААААМ!!!!!
Долу се чува падане на чинии и суматоха. Макар и чантата ми за родилното да е готова от седмица поне, цялата къща да е пренаредена 16 пъти, всички картини, играчки и дрехи до 2-годишна възраст да са изпрани и сгънати по цветове по няколко пъти.......се оказа, че никой не е готов за този анонс.
След няколкосекундно блъскане един в друг, прегръдки, сълзи, "наздраве!", „каквощеправим“, „спокойно!”, майка ми и мъжът ми влизат в стаята.
Слизам и звъня на джентълмена-гинеколог, който ще ме изражда.
„Здравейте, дебел човек се обажда. Имам контракции“.
Въздишка......казва ми да си стоя в нас, докато станат едисиколко дълги през едисиколковреме. И тогава да тръгна към болницата и да му звънна.
Сядам на масата в кухнята. Поръчвам си принцеси. Радвам се на контракциите ми. Записвам всичко с таймера на първия айфон в света.
4 часа по-късно вече съм в ада. Изгледала съм любимия си документален филм, който мъжът ми е пуснал, знаейки, че това е единственото нещо, което може да ме разсее от болката.
Ставам сама от легнало положение за първи път от 3 месеца. Тръгваме. Сядам в колата. Крещя към хората в съседните коли през прозореца. Мъжа ми кара с 200 и минава на червено на всички светофари. Влизам в болницата. Вече не крещя.
„Избръсната ли сте?“ е първия въпрос, който ми задават.
„На доктора обадихте ли се?“
Господи. 11:30 вечерта е. И не съм се обадила на доктора. Звъня му. Казва, че идва.
Качвам се във ВИП стая, пукат ми водите, правят ми клизма. Това са най-добрите неща на света и се моля срещу заплащане да ми го направят пак. Обясняват ми, че имам само едни води и това се прави по един път на дете. Оставят ме да се разхождам, да клеча, да подпирам стени в коридори и да крещя на майка ми „НЕМЕДОКОСВАЙ!“ Джентълменът минава от време на време и ме проверява за разкритие. Минали са 12 часа от първата контракция. Няма разкритие. Местят ме. Майка ми е с мен. Вързват ме към система окситоцин. Крещя. Заплашвам. Казвам, че цялото ми семейство са адвокати. Моля се за упойка. Изнудвам ги за наркотици. Мисля, че псувам. Само от време на време, когато казвам нещо абсурдно, докторът се обръща и ме поглежда, както аз поглеждам сега сина ми, когато ми каже „Мамо! Аз повече никога няма да ходя на детска.“
Някой се пречупва и ме вързват към система с диазепам. Когато окситоцинът задейства контракция - тя е адът на болката и страданието. Когато контракцията спре, хваща ме диазепамът. И аз съм в рая, заспивам и въобще не ме интересува нищо.
Някъде далеч от преизподнята чувам майка ми: “Оли, дишай, губим го“. Диазепамът е спечелили и аз с неохота давам един дъх, все едно почиствам очила. Докторът пита „екипът готов ли е?“
След 10 секунди влизам в операционна. На входа и тримата човека, които влачат тялото ми - храм на принцесите - започват да ми задават въпроси - Алергии? Някакви лекарства?
„Яла ли сте?“
"Леко...."
„Преди колко време?"
"А....отдавна"...
„Колко леко?“
"5-6 принцеси".
В този момент те се споглеждат над трупа ми. Някой ми слага упойка.
В 6:30 се ражда Козирог с асцендент Скорпион, който ще ми разкаже играта още в първите 4 години от живота си. Ще се пропия. Ще намразя всички слаби хора, със снимки от плажове и ски.
Ще бъде моят рай и моята утопия. Моя затвор и свобода на духа. Ще искам да съм с него постоянно и да не го виждам по една седмица. Ще ме направи шизофреник със завидни умения в кухнята.
Събуждам се в реанимация. Последното нещо, което съм чула, е „дишай, губим го“. Около мен няма бебе. Има една хигиенистка, която оправя леглото до мен.
Питам я: „Моето бебе живо ли е?“
Тя се обръща, поглежда ме намусено, защото съм ѝ прекъснала житейския път, и ми отговаря „Не знам“.
Аз започвам да плача неистово. Влизат майка ми и мъжът ми. Изглеждат като на екстази и двамата. Очите им са големи, бузите им са червени и всичко им е наред. Завиждам им както всеки на болнично легло завижда на нищо неподозиращите за щастието обикновени здрави хора. Казват в един глас „ЗНАЕШЛИКОЛКОЕКРАСИИИИИИИИИИИИИИИВ!“
Аз плача. Защото съм разочаровала целия свят и не съм родила естествено. Това е началото на най-дългата следродилна депресия в историята на винопроизводството и най-вероятно ще има още материали по темата.
Поздрави.
Дебел човек.
