Взаимоотношенията със съседите са сложна работа. В тази история обаче съседът не е недоволен от силна музика или протекла тръба. Людмила Токин ни разказва на какво е подложена от един от съседите си от август насам. Психическият тормоз включва заплахи, удари по вратата ѝ, звънене по телефона.
От полицията и СОТ ѝ казват, че няма какво да направят, преди да ѝ се случи нещо. Все си мислехме, че е добре да се задействат, за да НЕ ни се случи нещо, но може би бъркаме.
Прочетете историята на Людмила и ако има какво да я посъветвате, направете го, защото неофициалният съвет, който получава от полицаите, е да си продаде апартамента.
Всичко започна през август. Тогава един от моите съседи в кооперацията, в която живея, започна да ме тормози психически. Първоначално се забавляваше да мести изтривалката пред вратата ми нагоре-надолу по етажите. После започна да ме причаква и да ме тормози. А от 16 декември насам
с шутове ако не всеки, то през ден.
Засега вратата издържа. Въпросът е, че аз не знам докога ще издържа, тъй като съм самотна майка, живееща само с дъщеря си.
Подала съм жалби до 1-во РУ-СДВР и до самия началник на управлението, до прокуратурата, до омбудсмана.
Във всички дни от последния месец, когато този човек се опитваше да разбие вратата ми, виках СОТ, както и полиция. На 20 декември ми беше вдигнат скандал, от човек, работещ в СОТ, че не можело да ги разкарвам всеки ден. Същото ми казаха и полицаите.
Щом съм имала подадена жалба,
Да чакам какво!? Да ми се случи нещо? Отговор: “Да, ако не ви се случи нещо, ние няма какво да направим”.
Преди малко имаше нов шут по вратата ми. Натиснах паник бутон към СОТ. Дойдоха, само за да ми вдигнат скандал, че не можело да ги викам просто ей така. След това ми звънна и шефката им, която също ми се накара.
Междувременно, се опитах да поговоря с майка му и да ѝ кажа, че синът ѝ може би има някакъв проблем, на който трябва да се обърне внимание, и би било добре да се лекува. Тя ми затвори и е побързала да му даде номера ми.
Сега освен че рита по вратата, ми звъни и по телефона. Заплашва ме, забавлява се, гаври се… Един път ми каза, че ще ме изкорми. Друг път ми звънна, за да ми пожелае “Добро утро”…
Ако някой се чуди какво съм му направила – ами нищо! За всички години, в които живея на това място, съм се засичала броени пъти с него по стълбите. И нищо повече. Просто ме е нарочил.
Доколкото знам, не съм единствената потърпевша. Нещо подобно се е случвало преди години и с друга жена от входа. Съседът е чупел врати, прозорци, нападал е.
И от всичко това излиза, че трябва да ми се случи нещо, за да реагира полицията. Въпросът е какво точно може да се случи на една самотна майка и дали няма да е прекалено късно. Макар че вчера полицаите ми казаха, че кой знае какъв смисъл от опитите ми нямало да има – по-добре да си продам апартамента и толкова.
Има ли как да направя още НЕЩО, преди да ми се случи НЕЩО?
Тази година всички си дадохме сметка, че истинските супергерои не носят наметала, а медицински униформи. В следващата лична история става дума за благодарност към всекидневното геройство на медиците от Бърза помощ.
Разказва ни я Боян Петков – баща на 2-годишно детенце, който, за съжаление, изпада в ужасяващата ситуация да види как детето му получава фебрилен гърч пред очите му.
Вече сме ви разказвали какво се случва, когато детето получи температурен гърч и какво е добре да направите вие.
Сега споделяме тази история, за да си напомним взаимно, че доброто е навсякъде около нас и трябва да имаме очи да го видим и сърце да благодарим на хората, които са си на местата и си вършат работата.
Ще ми се да напиша едно “Благодаря”, без да се обяснявам, но най-вероятно ще се прескочи и ще изчезне безследно. Винаги съм смятал, че добрият пример е важен и затова реших да добавя още няколко реда за да споделя това което преживях.
Казвам се Боян Петков, имам детенце на 2 години. На 10 декември нашето семейство изпадна в ситуация, която не пожелавам на никой родител.
След 9 месеца без да боледува от нищо, детенцето започна да вдига температура. Нямаше никакви други признаци, тичаше си като малко дяволче и ни късаше нервите, докато си стояхме всички локдаун вкъщи.
Започнахме да следим температурата – пак нищо притеснително – 37,6–38,2. Числа, които за възрастните са съвсем нормални и не будят никакви притеснения.
И тогава внезапно всичко се промени. Детето направи фебрилен гърч на температура 37,6, нослето му се напълни с някакви неща, започна да хърка, да плюе и повръща други гадости, спря да диша и изпадна в безсъзнание, всичко в рамките на 2–3 минути.
Ние, без да знаем какво става, успяхме да действаме доста адекватно. Сложихме го да легне настрани, придържах му отворена устата и действахме така, сякаш помагаме на нечие друго детенце – без стрес и паника, базирайки се на това, което бяхме чували, чели и знаехме.
Съответно, докато аз му оказвах първа помощ, майка му се обади на 112, обяснихме им всичко. Казаха ни, че линейката тръгва и след малко е при нас, нещо, което на мен както ми влезе в главата, така и ми излезе.
Нямах никаква надежда, че може да отреагират бързо. В момента на тях им се разказва играта предвид кошмара, който се случва в болниците.
В такива моменти времето тече изключително бавно. По протокола после видях, че са дошли на 10-ата минута. Честно, според мен бяха дошли буквално на втората.
Просто нямам думи.
ЕВАЛА на тия хора.
Какво се случва, какво правят, не знам.
При мен имаше притеснение, но не и стрес. При тях имаше много стрес, но не и притеснение. Реагираха супер адекватно. Детенцето вече беше стабилно. Обадиха се на Педиатрията и му направиха тест за коронавирус, за да може докато пристигнем, вече да има резултат и да е готово да го приемат.
Карах след линейката и номерът ми беше пред очите: СВ 6227 РХ – това е, което ми остана. Благодарих им няколко пъти, но и в главата на момчето отсреща, както влязло, така и излязло.
При всички случаи не очакваше благодарности. Може би очакваше вместо да помогна на детето си, да съм седял с хронометъра, да му се развикам, че е дошъл на 10-ата, а не на 9-ата минута, да го наплюя, да го набия…
Знаете, ние, българите, сме си така. Когато имаме лично нещастие, все другите са ни виновни, ще има да плюем наред, ще ги разнасяме по телевизиите, скандали, хейт, новини – това ни измива ръцете и ни прави по-добри. Когато обаче ни помогнат в тежка ситуация – нищо, всичко е точно, хе-хе че как, бе, те са ни длъжни.
ДЪЛБОКО УВАЖЕНИЕ И РЕСПЕКТ към тези хора.
Всеки екип на ден помага средно на по 10 човека. Не знам колко екипа има. Тези хора работят за без пари на такъв стрес, че ако не ти е призвание, ако нямаш огромно сърце и желание да помагаш, няма как да издържиш.
Аз ще подходя различно. Както казах, още не беше дошъл при мене стресът, следях внимателно какво се случва. Наблюдавах как тези непознати за мен хора бяха взели присърце моя случай, как в паузите фелдшерът сменяше цигарите, като че дъвчеше бонбонки тик-так.
Тук всеки път си спомням за друга история – от мой приятел, който работеше в магазин за алкохол срещу пожарната на “Раковски”: как в края на работния ден се прибират пожарните коли и момчетата целите в сажди си взимат всеки по 2 кутии цигари, за да изчистят дробовете.
Трябва да ги споменаваме тия хора по-често, това са хората за пример – ДОБРИЯ пример, който трябва да се възпитава в нашите деца. Аз лично съм им изключително благодарен.
И пак да кажа: ДЪЛБОКО УВАЖЕНИЕ И РЕСПЕКТ.
Надежда Илчева (Децата не заслужават „етикети“- спестете им ги! и Аз съм интровертна майка и не ме е срам от това) е тук с една лична история, свързана не само с факта, че у нас за домашното насилие се мълчи. Много често такова мълчание очакват и институциите, които би трябвало да реагират на сигнал за насилие...
Убити, пребити, изнасилени жени… А никой не е видял нищо.
Съседите вдигат рамене, не са чули крясъците, молбите за помощ. „Ми те нещо викаха, ама то си е тяхна работа, какво да се месим?“
Не, не си е тяхна работа – когато някой страда физически или психически, трябва да му се подаде ръка. Така правят в нормалните общества – там, където не ги е страх да вземат отношение, там където никой не мисли, че не е редно да се намеси когато мъж посяга на жена си.
Ами родителите, които крещят и унижават децата си – това пак ли си е тяхна работа? Колко трябва да си жесток, за да малтретираш (физически или емоционално) едно невинно същество, което не може да се защити?! Защото си е нацапало дрехите, не иска да заспи в количката, не седи на едно място или просто защото не иска да изпълнява команди…
Виждала съм с очите си всички гореизброени случаи и винаги нещо ме е стискало силно за гърлото.
Ще ви разкажа една случка отпреди две години. Живеех на партерен етаж в престижен столичен квартал. Един следобед чух викове от близкия паркинг и видях мъж да крещи и да дърпа една жена. С тях беше и детенцето им – около двегодишно, което се беше вкопчило в майка си и плачеше.
Всичко ми се преобърна, исках да изтичам навън и да помогна на жената. И щях да направя, ако не беше спящото ми бебе в съседната стая.
Обадих се на 112. Още помня думите на жената, с която разговарях: “Госпожо, защото се обаждате като не е Ваша работа?“
Бях в шок и извиках: “Не, моя работа е!“
Жената се окопити и каза че ще пратят патрулка. Двамата се разправяха още един час, а патрулка така и не дойде. Накрая се качиха и тримата в колата и потеглиха нанякъде.
Нека не страдаме от „синдрома на съседката“ – да се месим в живота на хората, когато е лесно („Ама къде сте го помъкнала това бебе?", "Не му ли е студено без шапка?", "Кърмите ли?", "Защо не говори?", "Защо говори толкова много?“).
Зарежете злободневието. Но нека следващия път, когато видите някой да малтретира някого, да не извръщаме глава, защото „не е наша работа“. Защото някой ден може и да стане…
Още:
Защо викаме полиция за силна музика, но не и за домашно насилие?
Името Кристина Кузмич сигурно не ви е непознато. Дори да не се сещате веднага, лицето ѝ - или по-скоро някое нейно видео - поне веднъж е попадало във Facebook фийда ви. Тя е блогър, говори на различни събития и обича да готви, позната е като майка, която дава кураж на други майки със своите практически съвети, творчество, хумор и сурова откровеност.
Huffingtonpost разказват с нейни думи историята как Кристина среща втория си съпруг. Историята си заслужава да бъде прочетена, а защо не - и изживяна!
Помня, когато за първи път започнах да изпитвам чувства към настоящия ми съпруг. Колкото по-силни ставаха чувствата, толкова повече се борех срещу тях.
Заради много тежък развод преди няколко години вече бях приключила с всякакви любовни истории. Живеех в пълна хармония с личната си романтична връзка с цинизма и нямах никакво намерение да допускам някой да се намеси в отношенията си.
Но Филип беше различен. Не само от всички мъже, с които съм излизала, той беше различен от всички мъже, които познавах. Той беше безкористен, търпелив и нито веднъж не се отнесе към мен със съжаление и снизхождение. Без значение колко слаба, жалка или безпомощна да бях в този период от живота си, той прозря силата и светлината вътре в мен, а на мен ужасно ми се искаше да мога да се погледна с неговите очи.
Непрекъснато го бутах от себе си и му давах причина след причина да не е с мен. Още от самото начало го залях с цялата драма, на която бях способна, всичките ми недостатъци и кусури, направо го засипах с всичко лошо у мен и бях сигурна, че ще избяга. Но той остана. И прие всичките гадости, комплексите, предизвикателствата и изтощението - прие всичко.
След известно време, когато бях сигурна в чувствата си към него, го запознах с децата си. Не показвахме близост пред децата, не си държахме ръцете и не се прегръщахме дори. В очите на децата Филип беше просто един мой приятел.
Няколко седмици, след като се запозна с децата, имах ужасно трудна нощ. Бях болна, а 3-годишното дете се събуди посред нощ и оповръща целия килим, което, разбира се, събуди 5-годишното ми дете, което се разпищя и разрева, защото му се спи. Бяхме пълна каша, пълен кошмар, и тримата.
Това беше един от онези моменти на самотната майка, в които си мислех, че ще полудея. Изглеждах луда, сигурно и така съм миришела и главата ми кънтеше от всичкото пищене. Опитвах се да успокоя децата и да почистя дъщеря си и килима, и тогава си помислих:
"Защо един мъж би искал това?"
Обадих се на Филип и го събудих.
"Ела тука. Идвай веднага. Казваш, че ме искаш, че искаш да си в живота ми с всичко, което има в него, тогава идвай тука."
Той беше вкъщи след 20 минути. Децата още пищяха, аз бях на четири крака на килима и го стържех от повръщаното. Очаквах гримаса на отвращение или шок, може би дори гняв, че съм го събудила посред нощ заради това.
Вместо това, без да губи и минутка, той коленичи на пода, изтръгна парцала от ръката ми, каза ми да си легна и почисти повръщаното на дъщеря ми върху килима. След това зави децата и ги приспа. После зави и мен, целуна ми челото и каза:
"Да, искам това. Всяка част от него. Искам ви и тримата."
От онази нощ минаха почти седем години и Филип е все така бърз в почистването на повръщано, стои буден до късно, за да говори със сина ми - почти тийнейджър, след тежък ден, да вдига телефона на дъщеря ми в работния си ден, когато тя има някакви трудности по математика, и обича децата безусловно, все едно са негови деца.
