Нашите приятели от Национална мрежа за децата ни споделиха тази вдъхновяваща история, разказана им от Маргарита Габровска – ръководител „Ранно детско развитие и терапевтични услуги“ във Фондация „Нашите недоносени деца“ (ФННД).
Маргарита е логопед по професия, през годините се профилира приоритетно в работата с деца в ранна възраст и техните семейства, прилагайки подхода на ранната детска интервенция. Част е от терапевтичния екип на Център за детско развитие „Малки чудеса“.
Като част от Фондацията, подкрепя директно и утвърждаването на семейно-ориентираната грижа и кенгуру-грижата в неонатологичното отделение на САГБАЛ „Шейново“. През 2018 г. придобива докторска степен по Философия, а изследователските ѝ интереси са в областта на приложната етика – биоетика, етика на грижата и подход на човешките способности.
За добро или зло, някои срещи се случват по-рано от планираното. Толкова рано, че независимо колко много са бленувани, участниците в тях все още не са готови за това – нито физически, нито психически.
В неговите 860 грама се бе побрала цялата решителност и жажда за живот на света. А в нейното сърце – целият страх и тъга. Стоеше притихнала до кувьоза, леко повдигнала едното ъгълче на покривалото, с което беше покрит, за да предпазва бебето от ярката бяла светлина. Взираше се ту в него, ту в монитора, върху който се движеше животът му.
– Как е той днес? – съвсем плахо ме попита тя.
– Дежурният лекар ще дойде всеки момент и ще ви даде сведения за състоянието му… Аз не съм медицинско лице, но съм тук на ваше разположение, за да видим как бихте могла да си общувате с бебето така, че да чувства по-малко липсата ви.
В този момент видях лекото объркване в погледа ѝ и продължих:
– За него е много важно да чува гласа ви, да ви усеща. Това го успокоява, защото всичко друго наоколо е съвсем ново за него. Важно му е да знае, че сте тук… Вие сте неговият човек.
– Значи той ме чува?!
– Съвсем ясно при това.
– А дали си ме спомня…?
– И още как – живели сте заедно месеци наред, не би могъл да сбърка вашия глас и вашата миризма с ничия друга на света. – усещах как всяка следваща дума я прави по-уверена, дори позата на тялото и стана някак по-изправена и стабилна.
– Здрасти, мамо… Как си, миличко? Мама е тук. Утре и тате ще дойде да те види. Знаеш ли колко хора те чакат вкъщи… Всички питат за теб.
– Можете да му подадете пръста си през отвора на кувьоза, той ще се радва да ви усети. – предложих аз.
– Може ли? Мога да го пипна?!
– Разбира се, това е вашето бебе. Важно е преди това само да измиете и дезинфекцирате добре ръцете си… и после не виждам коя сила на света би ви спряла.
Двеста грама по-късно дойде и първата прегръдка – кожа до кожа. Прегръдка, която тя чакаше всеки ден и споделяше, че това са най-бързо отлитащите два часа в денонощието ѝ – времето, в което държеше бебето до гърдите си и тихичко му разказваше ден след ден как скоро ще са заедно у дома, какво креватче са му купили, коя баба е питала днес за него.
Малко след първата прегръдка дойдоха и първите опити за кърмене – в началото всичко се случваше бавно, а често и трудно. Но от ден на ден тя ставаше по-силна и уверена – пътят от първия разговор с него, през първото докосване, първото хранене, първата смяна на памперса до първата прегръдка и успешно кърмене, бе път, който я превърна в това, което виждах днес, дни преди изписването.
– Хайде, хайде! Страх ли те е?! Няма от какво да се страхуваш, просто му мушни ръката в ръкава, не е толкова трудно. Хайде, мамо, помогни на баща ти, моля те, че виж как се гипсира! – леко грубо и през смях, напътстваше тя съпруга си на едно от свижданията.
Понякога подкрепата изглежда така:
Идва тихо, присъства мълчаливо, когато е най-тежко и думите са излишни, търпеливо следва семейството стъпка по стъпка. Всеки ден е нов ден, крие нови очаквания, нови предизвикателства, нови въпроси и е важно човек да не бъде сам в тях. Ранната детска интервенция и ранната подкрепа е толкова по-успешна, колкото по-скоро започне.
В случая – тя започва още от неонатологичното отделение и изглежда малко по-различно. Тук тя е съсредоточена в това да помогне на майката да възстанови преждевременно прекъснатата си връзка с бебето, да се почувства уверена в способностите си, че може да се грижи по най-добрия начин за него, да общува с него, да започне да забелязва малките постижения на бебето всеки ден, да опознае нуждите му и него самото преди да се приберат заедно вкъщи. Всичко това са предпоставки периодът след раждането да протече по-малко травматично за родителите и те да добият по-бързо увереност, че никой не може да подкрепи детето им така, както могат те.
Ранната детска интервенция, разглеждана като част от семейно-ориентираната грижа в неонатологичните отделения, предполага активното ангажиране на семейството във възстановителния процес на бебето. Един от най-успешните и лесно осъществими начини за това е практикуването на кенгуру-грижи (контакт кожа до кожа) в неонатологичното отделение. Този метод не само доказано води до по-бързото стабилизиране на бебето – на способността за самостоятелно дишане, поддържането на терморегулацията, подобряване на качеството и продължителността на съня и стабилизиране на сърдечния ритъм, но и подкрепя процеса на кърмене на бебето и пълноценното общуване между него и родителите.
Ранната детска интервенция включва в себе си не просто овластяването, информирането и подкрепата на семействата по отношение на грижите за пълноценното развитие на детето им. Тя се ангажира и с модифициране на средата в неонатологичното отделение по начин, който подкрепя развитието на бебето и му причинява възможно по-малко стресови и травматични преживявания.
Недоносените бебета са изключително чувствителни на светлина и шум, за това е важно кувьозите им да се покриват със специално създадени за целта покривала. Редуцирането на шума е предизвикателна задача, но не и невъзможна – деликатното отваряне и затваряне на вратите на кувьоза, на шкафовете в помещението, както и намаляването, по възможност, на звуците от сигнализациите на апаратурата, са първите стъпки.
В ситуация на стрес, бебетата често инстинктивно търсят нещо, наподобяващо пъпната връв, в което да се вкопчат. За съжаление, в много от случаите това се оказва системата, сондата или други тръбички и жички, чието дърпане би могло да нарани бебето. Ето защо модифицирането на средата в този контекст би означавало и да се осигури алтернатива, която изпълнява сходна функция. Фондация “Нашите недоносени деца” разпространява в неонатологичните отделения в страната плетива – “октоподи”, изработени от доброволческото звено на организацията, чиито “пипала” имитират именно пъпната връв. Поставени в кувьоза на бебето, близо до дланта или в нея, те препятстват издърпването на системите и сондите, като в същото време успокояват бебето и го предпазват от самонараняване.
Като подход, обединяващ в себе си разнообразни области на познание относно ранното детско развитие и неговата подкрепа, успешната ранна детска интервенция предполага и наличието на добро взаимодействие между различните специалисти и услуги, които, по една или друга причина, са част от ежедневието на детето и семейството. В случая на преждевременно родените бебета и малки деца това би означавало създаване на добра приемственост и коопериране между медицинските звена и специалисти и немедицинските такива – специалистите по детско развитие.
За да се превърне това във факт на национално ниво, а не просто да съществува под формата на единични добри практики, е необходимо да бъдат обединени усилия и изградена единна визия около необходимостта от политики в подкрепа на ранното детско развитие, които да гарантират на всяко дете достъп до необходимите услуги възможно най-рано и проследяване на развитието му, независимо от мястото, на което е родено детето и възможностите, които има семейството.
Снимки: Нашите недоносени деца
Има много неща, в които децата са супер добри и събирането и складирането на неща е едно от тях. Ако вече сте участвали с тях в инициативата „Капачки за бъдеще“, те със сигурност цяло лято са трупали ревниво капачките си от безалкохолни напитки, а ако още не сте - сега имате шанс да ги заведете и да се дивите след това на дисциплината, с която ще започнат да събират разделно пластмаса.
Благотворителният проект "Капачки за бъдеще” продължава с нова инициатива на 29 септември с пунктове в София, Пловдив, Плевен и Велико Търново.
И този път целта на организаторите Мартина Йорданова и Лазар Радков е със средствата, събрани след предаването на капачките за рециклиране, да бъде купен кувьоз за нуждаеща се болница. До момента, благодарение на кампанията са закупени два кувьоза – за болниците в Червен Бряг и Чирпан.
Мартина и Лазар са избрали да събират средства за точно тази апаратура, защото всяко трето дете в България, което е било в кувьоз, получава увреждане на очите, тъй като наличната техника е на повече от 20 години.
На предишната благотворителна инициатива която се проведе на 14 април пред националния стадион "Васил Левски" бяха събрани 20 тона капачки от опаковки на безалкохолни напитки, прах за пране, флумастери, маркери и др. Дори още да не сте започнали събирането, имате 5 дни, в които да го направите и да се включите в кампанията, независимо от количеството капачки, което донесете!
В София инициативата ще продължи от 9:00 до 15:00 ч. на малкия паркинг пред национален стадион „Васил Левски“.
В Плевен пунктът е Начално училище "Единство" (от 10:00 до 12:00 ч.), в Пловдив – паркингът пред магазин Метро-1 (от 10:00 до 13:00 ч.), а във Велико Търново кампанията ще се проведе на ул. „Александър Стамболийски“ 15, ж.к. Света гора (от 11:00 до 13:00 ч.)
На 17 ноември отбелязваме Световния ден на недоносените деца. Статистиката показва, че на всеки 30 секунди (в света) умира едно преждевременно родено детенце, а всяко десето дете в България се ражда недоносено. С повече информация и навременни и адекватни грижи 75 на сто от тези смъртни случаи могат да бъдат предотвратени! Ако и вие сте родители на преждевременно родено дете и имате нужда от подкрепа и разбиране в тази тежка ситуация, може да се свържете с Фондация Нашите недоносени деца - организацията работи и осигурява подкрепа на българските недоносени деца и техните семейства.
На този ден Диана Кръстева ще разкаже в Майко Мила личната си история - тя е трудна и мъчителна, но с щастлив край. Благодарим на Диана от сърце и я прегръщаме силно!
Когато бяхме малки, с приятелките ми пред блока играехме една игра – чертаеш някакви кръгове с тебешир и пишеш на колко години искаш да се омъжиш и да имаш дете. После хвърляш камъче и се молиш да уцелиш набелязаната възраст. Та аз винаги пишех 21 – тази възраст ми се виждаше толкова далечна и абстрактна, все едно е на светлинни години от моето нищожно съществуване, там нейде, на площадката пред блока.
Разбира се, в действителността живях луд студентски живот, сменях местоработи, компании и гаджета. Когато се омъжих, бях на 29 години и не съжалявам за тази възраст нито за миг. Моят мъж устиска 5 години намеци и директни хватки от моя страна, от страна на всичките ми приятелки и роднини, и накрая клекна. В смисъл, че клекна преносно – в действителност ми подаде пръстена в ръката, без да побива коляно, но аз бях толкова щастлива, а и не можеш да очакваш от една Дева кой знае какви изненади.
След година и половина опити за естествено зачеване с моя мъж разбрахме, че шансовете ни са малко по-добри от голяма печалба в Националната Лотария. Т.е., може и да стане, ама ако търкаш здраво в продължение на десет години. Всеки ден. Понеже положението ни не беше никак розово, се решихме за инвитро процедура. И двамата сме прагматични хора, а и не ни се чакаше – вече бяхме женени, а и двамата бяхме в началото на 30-те си години.
Докато чаках дали ще ни одобрят за процедурата, започнах да измислям дати, имена, полове; представях си как ще изглежда малкото същество, дошло от люлката на науката в моята утроба. Общо взето представях си разни сценарии, сценки и събития, но не си спомням да съм си представяла точно това, което се случи, когато ни одобриха и извършихме процедурата.
Извлякох мъжа си от тоалетната, прекъсвайки така наречения му сутрешен ритуал. Не, не беше никак романтичен моментът, в който започнахме да се взираме в малката пръчица, сънени и рошави, и да четем в Гугъл за всичките нюанси на синьото.
То, като цяло, инвитро процедурите те лишават от възможността да завиеш теста си в панделка и да го поднесеш като подарък или да го скриеш някъде, където мъжът ти да го намери и да пророни сълза. При тази процедурата всичко е толкова ясно разграфено – последен ден от цикъла, овулация, стимулиране, изваждане, оплождане, трансфер...
Най-често собственият ти мъж ти поставя инжекциите в корема... така че романтиката минава някъде в една много далечна глуха, защото трета глуха пак ми се вижда близо.
След около два прегледа се видя, че едната не се развива, но за сметка на това другата се дели на две... Това си беше генетично чудо – щях да бъда майка на еднояйчни близнаци! След няколко месеца видяхме на ехографа гордо да се развяват два пакета мъжки атрибути. Таткото не стъпваше по земята от гордост.
Бременността мина сравнително леко – не разбрах какво е сутрешно гадене, подуване на краката, промени в апетита. Но страдах от безсъние в най-голямата му форма. Не си намирах място в леглото, а тъкмо когато го намерех, ми се прихождаше до тоалетна и така цяла нощ мятах огромния си корем наляво и надясно. И като казвам огромен...той наистина беше. Въпреки, че качих само около 14 кг, всичките те бяха в корема ми. Мъжът ми все повтаряше – яж още, защото краката ти са слаби и ще се катурнеш напред, ако продължаваш така.
Ясно беше, че близнаците ще заявят своето участие в света доста по рано от термина, но все пак никой не ги очакваше месец и половина по-рано. Беше през нощта и аз кротко си пъшках в леглото в нещо като полусън. Коремът ми вече беше станал гротескно голям за тялото, на което беше закачен. На всичкото отгоре, той сочеше само напред и беше остър толкова много, че човек с право можеше да се притесни дали няма да порежа нещо с него. И до ден днешен съм сигурна, че бебетата излязоха по-рано само защото в противен случай щяха да го скъсат отпред и да съм първата майка в света с естествено секцио.
Когато започнаха контракциите, аз бях сигурна, че това не са Онези контракции. Не можеха да бъдат. Аз съм в 33-та седмица и е абсурд да раждам сега, камо ли през нощта. Искам просто да се наспя... това си мислех, докато броях минутите между отделните тласъци.
Не, няма да разказвам как карахме с контракциите ми до моята болница в единия край на града, където ни казаха да отида в друга болница, в другия край на града. Знаехме, че при евентуално по-ранно раждане трябва да отидем директно в тази болница, но повтарям, аз НЕ мислех, че ще раждам. Даже моята прагматична Дева беше тази, която ми взе сака за родилното. Когато във втората болница ме прегледаха и провериха разкритието (което беше толкова болезнена и дълбока! процедура, след която съм сигурна, че и да съм нямала разкритие, съм го получила), ми съобщиха – раждането е започнало и ще трябва да е секцио, защото бебетата са много малки.
Когато ти съобщят нещо толкова неочаквано, тялото ти реагира с невиждани досега от теб свои си действия. Започнах да треперя толкова силно, че сама си правех тоновете на машината, която ме записваше. Иначе ниското ми кръвно скочи до 160/120.
- Ама, сложете ми нещо да спрат контракциите и да се прибирам. Няма да раждам сега, абсурд. Те са по кило и половина, гледахме ги на ехографа!
Следва несвързана за мене реч, в която дочувам нещо като: те са тръгнали, хората, вече, как да ги спрем!?.
С много мъки успяха да ме убедят, че ще раждам в този точно момент и че общо взето никой не ме пита дали искам. 30 минути отне поставянето на упойка, понеже аз подскачах като пинг-понг топче по масата (опитах се да им обясня, че това го прави тялото ми, а не аз), а освен това имаше и молби, заплахи и уговаряния. 10 минути празно пространство, в което лежа и не усещам нищо, но знам, че разрязват всичко мое на съставните му пластове.
Звукът, който идва сякаш от друга планета. Сюрреалистичен, извънземен звук, за който, колкото и да си мислил, те сварва неподготвена. Първи плач, след точно минута - втори плач. Плач, който крещи
„Вие луди ли сте, аз имам още работа вътре, прибирайте ме веднага на топло!“
Подават ми на два пъти нещо, наподобяващо кило наденица. Червено и отвсякъде стърчат тънки краища. Разбира се, нямаш право да докоснеш наденичката. Тя е малка, недоносена наденичка, която ще изкара първите си месеци живот в стъклена кутия.
Кошмарната ми първа нощ, в която плаках абсолютно през цялото време, защото още не бях виждала какво, за Бога, съм родила. Притежавах 4 снимки, които беше направил таткото, когато го бяха пуснали да ги види. Разглеждах ги стотици пъти и гледах сбръчканите телца.
На всичкото отгоре от високото кръвно се бях подула цялата и бях вързана с някакъв апарат, който постоянно пищеше, като се размърдам. Сестрите идваха, караха ми се, че мърдам, настройваха го, оставяха лампата точно над мен включена, аз пак ги виках да я изключат, плачех, биеха ми успокоителни, апаратът пищеше...
Беше Денят на недоносените бебета. Бяха дошли репортери от телевизията, за да снимат материал за вечерната емисия. Попитаха ме дали ще се снимам, защото моите деца били най-малките в момента. Погледнах ги с огромната си квадратна глава и с каквото беше останало от очите.
На другия ден, след като почти заплаших персонала с бомба, ми обещаха да видя децата си. Станах, посъбрах си червата и кръвта, които съпровождат деня след секциото, и ме дотъркаляха до тях с количка. Стана още по зле. Когато ги видях с абокати и тръбички, сълзите ми вече се лееха с литри. Каквото и да ти говорят, хормоните и стресът си казват своето.
Бяха ни се родили две малки момчета по кило и канче, но изглеждаха толкова... силни. Казват, че тези бебета са най-борбени – вкопчват се в живота и носят големи изненади.
Цял ден чакаш да стане 16:00. Само това. Носехме им кърма през цялото време, цедях се по цели дни и нощи и си мислех как с нея ще пораснат по-бързо. Не знам дали е така, но аз си го повтарях.
Още не сме свършили, скрол надолу
Точно на Нова година, след 45 дни в кувьози, моите герои си дойдоха вкъщи. Този месец стават на годинка. Здрави, хубави, енергични дечица. Нашите, вече не толкова малки, еднакви момчета.
