fbpx
Жените могат всичко

Ива Тодорова: На 50 си по-щастлив, отколкото на 20

15 май 2024
Снимка: Личен архив

Да играеш себе си може да изглежда лесно отстрани. Но всъщност да споделиш собствените си перипетии изисква усилие да напуснеш това така любезно място, което наричаме „зона на комфорт“, за да се надсмееш на неща, които в миналото съвсем не са изглеждали забавни.

С това начинание актрисата Ива Тодорова се залавя за първи път в „Приятно ми е, Ива“. После описва случващото ѝ се в „Ива е онлайн“. Навлиза в стендъп комедията, след като през 2022 г. взема участие в One Night Stand.

Собствен стендъп спектакъл

– Ива, вече сте готова и с първи собствен стендъп спектакъл, който носи дългото, но прецизно звучащо име „Най-смешното шоу завинаги, навсякъде и само за вас!“

– Скромно заглавие съм измислила. Аз самата не мога да го запомня. То тръгна от гръмогласната реклама, която ни залива отвсякъде. Разбира се, е съвсем иронично, но и не е, защото в крайна сметка в представлението се шегувам, че съм звезда, но и не се шегувам. Всеки иска да бъде хвален, да бъде обичан и се превръща в рекламен обект, което е малко обидно. Моята идея е, че дори звучно да се проваляме, хубавото е, ако си го признаваме и го споделяме.

Много се изнервям, когато някой ми каже: „Беше невероятно, страхотно“. А аз знам, че не е било така. Първа съм усетила, че съм напълняла, че ми е излязла пъпка и ако някой започне да ми говори суперлативи, които съм наясно, че не са верни, си мисля: „Хората всъщност забелязват ли ме наистина? Съществувам ли, има ли обич между нас? А грижа?“.

Снимка: Личен архив

Tова е малка част от идеята, заради която започнах да правя представлението. Просто беше дошъл момент, в който пак да се изкажа. Моите представления са такива. Когато съм готова, излизам на сцената.

– Този спектакъл е малко по-различен от първите два. Все пак тук говорим за стендъп шоу.

– За разлика от „Ива е онлайн“, което беше доста драматично представление и влиза в голяма дълбочина, тук исках всичко да е много леко и ведро. Но подобно и на другите два спектакъла оставих моменти, които да отварят онова пространство, в което човек да може да отлети за малко от самото представление и да си мисли за свои неща.

Смехът е най-прекият път до сърцето на публиката, и там се отваря едно пространство, в което публиката витае и мисли за неща, които е хубаво сама да си подреди и на които да се зарадва в своя живот.

Театърът и стендъпът

– Завършвате НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян и доц. Тодор Колев. Преди да сте себе си на сцената, сме ви гледали в постановки с Галин Стоев, Лилия Абаджиева, Андрей Белчев, Марий Росен. Кои са разликите на тези сценични изяви със стендъп шоуто?

– В театралната пиеса нещата стоят различно. Театралната среда използва сценография, осветление, мрак в залата, така се създава пространство различно от реалното. Това, което се случва между персонажите, е магично и публиката е въвлечена в магията на театъра.

Ти приканваш зрителя да влезе в тези взаимоотношения и това е фантазно, измислица, нереално. Актьорът се превъплащава в роля на някой друг.

Докато стендъпът се случва в бар, в съвсем реална обстановка. Хората се разхождат, пият, говорят си. Ако искат, могат да си обърнат стола с гръб към сцената. На сцената си ти, какъвто си, с някаква част от собствената си личност.

Но любопитното е как в толкова реална обстановка пак завладяваш сърцето на зрителя и го завеждаш, където пожелаеш, дори в абсурд, и той те следва. Това доверие е много яко.

Аз на сцената като себе си

Какво е да играеш себе си? Смеете се на нещо, което ви се е случило, карате ни и ние да го правим, но сигурно докато сте преживявала своите възходи и падения съвсем не ви е било до смях.

– Шизофренията е огромна, защото в крайна сметка, като напишеш драматургичен текст и го изпълниш пред публика, той престава да бъде нещо твое лично. Когато разказвам за представлението, често говоря за мен в трето лице: „Тя излиза, тя прави това или онова“. Има едно брехтовско отделяне от персонажа, който си ти. Пълна лудост. И въпреки че става въпрос за теб и преживелиците са твои, в момента, в който ги изречеш, вече стават общи – между публиката и актьора.

И тук пак следва отговор на въпроса какво е различното с първите два спектакъла. Ами те са театрални – имат сценография, сценична акустика, играят се в театрална среда.

В последния спектакъл става въпрос за чист стендъп, който ми е много интересен, защото дава възможност да се случва истински разговор със зрителя. Няма бариери между мен и публиката. И това е много важно – хем трябва да съм в потока на разговора с хората, хем да не си забравям текста.

В ерата на социалните мрежи, където всеки разказва много за себе си и е центриран върху личността си, споделянето не е на живо. Там много сетива са отрязани. Има го само зрителното сетиво. Четем за близки и познати, не си общуваме. Липсва онзи елемент, който да те разчувства – аромат, допир – тази толкова важна чувствителност, която ни прави близки.

Доверието в режисьора

– Работите със Стоян Радев, както и в предишните ви моноспектакли. Каква е ролята му тук?

– Ами тя е голяма, главна. И той е майстор на това – да не се усеща режисьорът. Не вярвам в каквито и да е представления без режисьор, защото за разлика от другите изкуства, в театъра не може да се отделиш от себе си и да се видиш отстрани и трябва да има някой, който да вижда, да слуша, да прочете текста, да те спре или да те пусне по-надалеч.

Да ти каже: „Тук може още да развиеш. Тук си се забила, върни се обратно“. Същото е като с децата – като им сложиш граници и се развиват добре. В този смисъл неговата роля е много важна. Иначе в представлението се шегувам, като казвам, че ролята на режисьора е да опъва лицата на актрисите, за да изглеждат по-добре, както е на плаката.

Плакат

Стоян е такъв режисьор, с какъвто най-много обичам да работя. Отстрани зрителя си казва „Какво хубаво представление, а сякаш няма режисура“. Не се меси в представлението, а го поставя на верния тон. Пипа с много внимание текста – за да се разбере и чуе.

Следи посланието да е чисто, да не се зацапва в излишна суета. Това са големи теми. Ние сме заедно от първи курс в НАТФИЗ. Там се разпознахме. Имали сме много разговори през годините и много добре знам какво ме съветва. Като каже едно изречение, разбирам цяла вселена. Много му се доверявам.

Също така преди представлението актьорът изпада в прединфарктно състояние. Стоян има тази способност да те разведри, съсредоточи, да ти помогне да насочиш вниманието си към важното и да избягаш от напрежението.

В тази постановка ние сме дует. Историите са мои, но той пластично ме е водил да ги подредя, да ги изрека добре, да не става грубо, да не става слабо, да е хармонично представление.

Хейтът

– Доверила сте му се, а сред темите, които засягате, са точно липсата на доверие, лицемерието, свръххвалбите и хейтът.

– Хейтът е голямата тема в момента. А за пръв път представлението ми няма изречена поанта. Само чувствена. Сякаш за да живее въпреки всичко, навсякъде и завинаги и на всяка цена. Шегувам се, именно това не е представлението.

То е за това, което ни се случва тук и сега. За радостта от живота, която е толкова вдъхновяващо наблюдавана в децата или в творците, които изглеждат спокойни, верни на истината си, затова и мощни.

При тях няма напънато лицемерие, няма приемане, че „сме най-великите“. Ние сме тези, които знаят колко струват, знаят къде са. Много е приятно да видиш човек, който е наясно къде се намира и какво представлява. Не смята, че е по-велик от това, което е, нито че е по-мършав. Много ми е приятно да общувам с такива хора. Търся ги.

Колко е важна скуката

– В представлението говорите за важните усещания, които като че ли губим с порастването. Вие какво детско още носите и какво загубихте през годините?

– Като дете бях дебела, а за щастие сега не съм. Тогава обаче не пушех, а сега пуша. Като дете бях прелюбопитна. Като се качвах в тролея, се запознавах с всички. Подлагах ги на разпит къде живеят, как се казват и целият тролей ставаше увеселителен парк. Всички общувахме. Като бяхме малки, много ни се разрешаваше да скучаем. Можехме да седим в стаята или пред блока сами, да си ровим нещо без цел.

Пак ни записваха на английски, пиано и спорт, но имаше едни дълги следобеди, безкрайни моменти, в които времето ти не е разпределено и ти си един изследовател. Рисуваш си, измисляш си игри, които развиват въображението ти. Правих вкъщи представления, в тоалетната. Продавах билети на съседите. Не можех още да пиша, но на всички билети бях нарисувала драскулки. Баба ми беше учител по история и като дойдеше някое дете у нас на урок, виждах как пишеше в тетрадки.

Аз също имах тетрадки, които пълнех със завъртулки. После ги нарязвах и продавах като билети за представлението ми. Тоалетната беше мъничка, уютна. Представленията бяха измишльотини, които се раждаха от скука. Мисля, че на днешните деца им асистират твърде много във всяко нещо и скуката се приема за особено страшна. А аз, ако мога, ще върна именно тези моменти на скука.

Снимка: Личен архив

Сега съм жестоко стресирана, ако не правя нещо. Някак си е прието, че ако е така – ти си пътник, за какво живееш. А тази скука, това пространство, в което можеш да си помислиш на спокойствие, да съзерцаваш – пак тема в представлението, са много благодарни моменти.

От детството също бих върнала и безрезервната любов към някого. Нямах никакво съмнение, че обичам тези хора. Баба ми беше такъв човек. Става въпрос за онази любов, в която не поставяш другия на кантар, не го преценяваш какъв е. Можеш да заобичаш бързо съвсем непознати хора или деца заради хубавата игра заедно. Ето тази безрезервна обич ми липсва. Сега имам маса критерии, гледам под лупа. Ужасно.

– В стендъпа ви всъщност присъства още един човек, който, освен, че е част от текста, седи на един пулт и пуска музика. Той как се възприема в цялото това нещо?

– Той не може да повярва на късмета си, колкото и двояки неща да говоря за него. Това е друга голяма тема в представлението: разказвам за няколко мои връзки и всички са с голяма благодарност и радост. След първото представление една приятелка ми каза, че никога не си е мислила за миналите връзки с любов, но аз точно така ги представям.

В крайна сметка съм благодарна за това, което ми се случва. Дори миналото с бившия ми съпруг. Той е чудесен, но няма как да се получи битово между нас. Всъщност представлението е интеграцията на всичко, което ми се е случило, приемането му със спокойствие, ирония и любов.

Това е темата за зрелостта. Когато си на 50, имаш по-голямо спокойствие, не си така амбициран. Като млада съм си мислила: „Тези на 50 как живеят, защо не се гръмнат?“. А всъщност именно на тази възраст се открива щастието. На 50 си два пъти по-щастлив, отколкото на 20. И точно намирането между миналото и мечтите те позиционира в настоящето.


 „Най-смешното шоу завинаги, навсякъде и само за вас!“ е на 20 май от 20:00 часа в Sofia Live Club. Билетите са тук.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross