Поздрави от Габрово и околията с текста на Елена Пенкова. Който е ходил скоро в Габрово, знае колко готин град е и какви страхотни музеи и екопътеки има наоколо. Който не е – веднага да се поправи, защото в района определено има много за гледане и правене.
С този разказ Елена се включва в конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Три коли потегляме из България. Приятели с деца – вече пораснали, но още помнещи как едното хапе другото, докато същото това друго удря първото с количка по главата. Такова приятелство расте, откакто тези двамата бяха на по годинка, а нашето оцеляване като родители придоби съвсем друго измерение.
Вярваме, че щом сме преживели подобни ситуации и сме останали близки, нищо не може да ни се опре.
Едно от семействата вече живее в чужбина, но всяка година сме заедно на море през лятото, на планина през зимата, а сега – решени да видим как е и в центъра на страната. Посоката е Габрово.
Настаняване късно вечерта, посещение на местно заведение, а на следващия ден започва обиколката из музеите. Първата спирка е Домът на хумора и сатирата.
Криви огледала, котки с резнати опашки, разхвърляне на боклук и после разделното му прибиране, говорещ телефон с издайнически подробности за спестовността на габровци, карикатури, впечатляващата история на Сава Попов (създателят на в. „Стършел“) – всеки, според възрастта и интереса успя да намери нещото, което да му хареса.
Оттам групата тръгна към следващия музей – на индустрията.
Той в три етажа проследява развитието на града от времето преди комунизма, по време на соца и в наши дни.
И за разлика от музеите от детството ни в този всеки има право да натиска копчета, за да „прелисти“ екран, проследяващ етапи от историята на града. Надпреварвахме се да пипаме инструментите от миналото и да тъчем на стан. Изредихме се и да „хвърляме“ бомба към близката църква, като първият път, докато все още никой не очакваше какво ще стане, си беше доста изненадващо.
Останахме доволни от виртуалната разходка от първия етаж из калдъръмените търговски улици и дюкяните. Спомените нахлуха с дълбоко забравените артикули от соца. Големите се върнахме в детството (за добро или не) с познатите пластмасови камиони, на които почти всяко дете беше горд собственик. Последният етаж изненада дори тийнейджърите, които, като разбраха, че може, веднага скочиха в симулатор да изпробват какво е да си шофьор от Формула 1.
Така в игри и забава следващите дни минахме близките екопътеки, които се оказаха на перфектно близко разстояние от града.
Чудесна почивка с вече пораснали деца, които не мрънкат отегчено, не молят да ги носиш на конче, защото са се уморили. Пълен кеф от разговорите с тях, от смеха, похапването на горски плодове по пътя за Боженци.
По колите всеки се преразпределяше както си иска и децата пътуваха кой с когото му харесва. Така някой път се озовавахме с мъжа ми без деца, друг път – с три наведнъж.
Необезпокоявани от нищо и в пълна хармония, се насочихме в един от дните към Етъра. Разпръснахме се по различните занаятчийски работилници. Всеки слушаше и се спираше на това, което му е интересно.
Ковачница, дървообработване, златарство, куюмджийска работилница, кожарство, музикални инструменти... Какви ли не съоръжения от миналото могат да се видят, често придружени и от прожектирането на кратки филми, допълващи в детайли информация за занаятите.
Поуморени, с натрупани впечатления, тръгнахме с компанията към колата.
Помахахме си, че ще се видим след малко в Габрово и всеки се качи по колите. Тръгнахме. Почти излязохме от паркинга. Стори ми се тихо. Поне до момента, в който не извиках: „Забравихме децата!“
Този път не помня да се бяхме уговаряли нашите да се качват по автомобилите на приятелите ни. „Голям късмет“ точно тук да използваме строгостта си на родители, като кажем на децата да оставят телефоните в колата, за да се настроят към миналото и да усетят по-силно автентичната атмосфера на мястото.
Бързи спирачки, обяснение на входа, че ще вляза за малко отново в Етъра, светкавично претърсване от къща в къща.
И в едната видях познатите физиономии на двамата ми сина, загледани в поредното филмче. Като никога застанали кротко един до друг. Дори не бяха забелязали, че ни няма.
Оставих ги да си дзенват, писах на мъжа ми, че всичко е наред и като им се затръгва, спокойно се насочихме към колата.
Наситени от емоции, от добро настроение и кратка паника, все пак си тръгнахме и с едно наум – да се преброяваме преди тръгване, колкото и големи да са децата, колкото и голяма да е компанията.
