Едно пътуване до Пловдив с тийнейджър може да донесе много изненади – не всички неприятни. Ваня Благова ни разказва за семейното пътешествие до Пловдив, в което посещават един от 100-те национални туристически обекта – Античния театър, за концерт, а после продължават из чудните улички на града.
Тийнейджърката, с която авторката разполага, е в обичайното си тийнейджърско настроение. Но не съвсем.
С този разказ Ваня се включва в конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
„Ще избягаме от софийските жеги и ще идем в Пловдив.“
Думите ми не се приемат положително от тийнейджърката вкъщи, която ясно заявява, че хич не ме бива с шегите. Но пък дестинацията ни в средата на август е именно натам.
Въпреки горещините градът си остава един от любимите ми с тепетата, парковете, хубавите заведения. За първи път отпраших към него с дъщеря ми, докато беше на 2 месеца. Поводът беше Нощта на музеите и с бебето в слинг разглеждахме до късните часове. След това по бебешки тя заспиваше в количката, а аз с приятели, възползвайки се от топлото време, обикаляхме откритите заведения, където си говорихме за нещата от живота.
През деня отпочивахме из местните паркове, търсейки в несвяст някоя и друга сянка или катерехме калдъръмените улици на стария град. Бяхме и на други забележителности в близост като Асеновата крепост, но пътят на връщане към София ни беляза с катастрофа на магистралата край Пазарджик. Хубавото беше, че нямаше пострадали – нито сред нас, нито сред хората, които ни отнеха предимството, но дълго време, като минавах оттам, споменът от ужасния момент се връщаше.
14 години по-късно решавам да заведа дъщеря си отново в Града под тепетата.
Съчетавам го с концерт на Б.Т.Р., които отбелязват 30 години на сцена, а мястото е повече от перфектно – Античния театър. У дома не сме от най-верните фенове на групата, но пък знаем песните им и те са част от времето, когато със съпруга ми бяхме тийнейджъри, сиреч колкото дъщеря ни.
Пловдив ни посреща ветровит, но обичайно горещ. Античният театър е препълнен и атмосферата е подобаваща като включва публика от всички възрасти. Хората знаят текстовете, пеят, святкат с телефони. Дъщеря ми се прозява, късно ѝ било, искала по-рано да си ляга. Явно рок концертите е добре да се споделят с връстници, не с родители.
На следващия ден се разхождаме из местата, на които съм я водила за първи път, и ѝ разказвам какво е гледала, в кои заведения е спала като бебе.
И без да има Нощ на музеите, решаваме да разгледаме някоя и друга галерия.
Така се запътваме към изложбата на Павел Койчев „Хоризонтално, отвесно, наклонено“, като припомням на дъщеря ми, че познава една от неговите работи, по-конкретно „Водна паша“ в Южния парк в София.
Влизаме в залата. Питам дъщеря ми за фигурите, за формите, с какво ги свързва.
„Хоризонтални, отвесни и наклонени“, казва тя, с което си признаваме, че съвсем не разбираме достатъчно съвременното изкуство.
Затова решавам да заложа на по-класически сюжети и се запътваме към стария град, където е галерията с творби на Златю Бояджиев. Изложбата е сред постоянните експозиции. И докато навън горещините са нечовешки, вътре ни посреща перфектен хлад и изключително любезната дама от галерията, която ни разказва за живота на художника.
А той е достоен за филмов сюжет.
Част е от Бараците, заедно с Давид Перец и Васил Бараков. Оказва се сред най-самобитните автори на миналия век. Без да предполагам, историята му събужда изненадващ интерес не само у мен, но и у дъщеря ми.
Като млад Златю Бояджиев покорно се е съобразил с желанието на баща си да завърши търговската гимназия в Пловдив. И в семейството сме на вълна гимназия, защото се намирам до 14-годишна, оцеляла (или по-скоро аз) след НВО-тата. Стигаме до извода, че и тя се вслушва в моите съвети какво да следва сега, може би точно защото съвсем не е наясно какво иска да прави с живота си в бъдеще.
Със Златю Бояджиев съвсем не е било така.
Напълно верен на себе си, той попада в интелектуалните среди и започва работа във фирмописно ателие – нещо, което в днешно време наподобява може би професията на графичен дизайнер. След като заръката на баща му е изпълнена, Златю заминава за София, за да следва собствените си търсения и учи в Художествената академия.
Не остава в столицата, а се връща в Пловдив, за да бъде учител. Нещо, което с дъщеря ми възприемаме възторжено, защото много ни се иска да си представим как някой като него ѝ преподава. Сещаме се, че и сега има такива хубави примери като музикантите от „Фортисимо клас“.
А в галерията началната стая ни запознава със стила на художника от неговия първи период, белязан от неокласическия стил.
Тук са и известният автопортрет и портретът на съпругата му, с които художникът участва през 1942 г. в Биеналето във Венеция.
Този негов стил коренно се различава от творбите му от втория период, тъй като авторът преживява тежък инсулт, след който не успява да се възстанови напълно. И тъй като не може да рисува с дясната си ръка, Златю Бояджиев започва да се учи да работи с лявата и няколко години по-късно (кой знае колко кошмарни са били те за него) се заема отново с творчество, но като съвсем нов художник.
Усещаме разликата в техниката на следващите му картини. Регистрираме колко контрастни са суровите лица на героите му, край които има топли нюанси в оранжево и червено. Златю Бояджиев рисува селския бит. Част от персонажите му са хора на изкуството, но повечето са обикновени хора – продавачи на оцет или животновъди. Пейзажите му са наситени с детайли, а ние се опитваме да си представим какво е да пишем (дори!) с лявата си ръка и бихме ли могли тепърва да се изправим пред подобно предизвикателство.
„Ето това е пример за човек, който не се предава.“
Думите са пълна изненада за мен. Идват от тийнейджърката, която по принцип е в период, в който трудно се впечатлява.
Връщането към София е спокойно. Без следа от прибирането преди 14 години. Залагаме отново на класика, като си пускаме „Със сто километра в час“, а отзад на седалката дъщеря ми припява „Аз летяяя“.
