Цветелина Вътева е автор на този текст, който ни се иска да достигне до повече хора. Защото както има лоша реклама, така има и теми, за които трябва да говорим.
Наскоро бях в Калифорния, където в 7-Eleven, денонощен магазин от типа на родното „Аванти“, видях да продават блистери с енергийни хапчета и капсули. Шарени опаковки, кървавочервени капсули и обещание за прилив на сили. Ако някой ме беше накарал да избирам между това да пробвам енергийна капсула от американско денонощно магазинче и това да поплувам във False bay близо до Кейп Таун, където се размножават големите бели акули, директно бих се пробвала с акулите.
Това обаче се дължи на вродения ми страх от действието на непознати за тялото ми вещества, с който далеч не всеки е надарен/прокълнат.
Същият страх ми помогна да прецапам през 90-те и през началото на нулевите години без да посегна към наркотиците.
Именно това беше периодът, в който хероинозависмите живееха и умираха на Попа, и в който във всяко междучасие дворчетата около централните столични училища се пълнеха с надъхани ученици, които въртяха по една цигара с марихуана (или каквото там са им продали) преди да влязат в час по руски.
И все пак, ситуацията с наркотиците в момента ми се струва по-страшна.
Рекламата, в която хип-хоп/фолк певицата Диона шмърка енергиен сниф обаче, е едно от най-хубавите неща, които са се случвали в нашето общество в последно време.
Първо, защото показа, че обществената и медийна реакция може да има реално въздействие върху случващото се у нас.
И второ, по-важно, защото постави във фокуса на общественото внимание брутално неглижирания проблем със и на зависимите хора у нас.
Институционалната и политическа неадекватност, която властва при зависимите, е същата, която властва и при подрастващите. Извинете ме, ако смятате, че законът, който „спря джендър пропагандата в училищата“, е „грижа за децата“.
В света на екраните онова, което Томас де Куинси в своите „Изповеди на един английски пушач на опиум“ нарича taedium vitae (от лат. „досадата от живота“), е много по-актуално отколкото в 19-ти век. Дълбоката, вкочаняваща сетивата самота на дигиталното общуване и безсмислието, за което Виктор Франкъл е можел само да си фантазира, неминуемо лягат върху раменете на младите хора от 21-ви век.
Уви, едва ли има по-недвусмислена предпоставка за злоупотреба с вещества от незапълващата се празнота.
Краткият път към бързо облекчение, или удоволствие, никога не е бил чак толкова кратък.
Във „В света на гладните духове“ Габор Мате нарича повсеместната диагноза на нашата епоха „вътрешен ступор“, който често дефинираме като скука. Едни от най-лесните лекарства за временно притъпяване на това мъчително състояние са наркотиците и алкохолът – тези „забранени плодове“, които реално всеки може да си набави в рамките на час, включително ако е под 18 години.
Същият Габор Мате е известен с това, че пита пациентите си наркомани не „защо употребяват“, а „какво ги боли“ – въпрос, по който повечето от нас, и родители, и учители, и инфлуенсъри мълчат. И докато редица лидери на мнение в други страни посвещават подкасти и Instagram постове на психичното здраве, у нас, силните на деня в очите на тийнейджърите, демонстрират завидна индиферентност по темата за болката и смело пропагандират щастливия живот. Мнозинството от тях ни убеждават, че важното е да сме красиви, идеално епилирани, с плътни устни, очертани мускули, блестящи кожи, готини дрехи и ако може – на Малдивите.
Мракът остава под повърхността.
Липсата на смисъл, дефицитът на разговори за бъдещето, за файдата от ученето, за опитите да намерим мястото си в този непрестанно променящ се свят, да се справим с враждебната семейна среда, с тормоза в училище, с първите, непохватни романтични преживявания – това са теми, с които средностатистическият беге инфлуенсър не се занимава.
Въпреки опитите на кино изкуството да представи тъмната страна на наркотиците, у нас, и не само, употребата на кокаин все още е нещо яко, нещо много cool. Видяхте Диона – качваш се в колата, изсипваш прахчето, изсмъркваш го и тръгваш. Споко, брат. Не е каквото си мислиш. Довери се на опита.
Aко нямаш опит, ще добиеш, има кой да ти покаже. Този път е легално, следващият – може и нелегално. Лесно е.
Да, взимането на наркотици е лесно. Беше лесно и за героя на Леонардо ди Каприо в „Баскетболните дневници“ преди да се озове ревящ и точещ лиги пред вратата на дома си. Беше лесно и за героя на Джаред Лето в „Реквием за една мечта“ преди ръката му да падне. Беше лесно и за героя на Тимъти Шаломе в „Красиво момче“ преди да умре от свръхдоза в една тоалетна.
Началото винаги е лесно. Краят често е предизвестен.
Много добър коментар по темата прави създателката на Розовата къща, Юлия Георгиева, която знае какво говори предвид факта, че от години се бори с проблемите на зависимите в единствения нископрагов център за работа с тях.
По думите ѝ „превантивните програми в България, доколкото ги има, са допотопни, а „терапията в България е скъпа и липсва разнообразие на предлаганите модели за лечение, т.к. или отиваш в терапевтична общност (често на цена от 3000-4000 лв на месец), или си се оправяй сам.“
Държавата е обърнала гръб на зависимите, а обществото стои с широко затворени очи за тях, освен в случаите, в които му се „натрапват“ (да, точно както му се „натрапват“ хомосексуалните).
Може би помните случая от 2019 г., в който жители на „Младост“ излязоха на протест заради намерението в квартала да се построи Център по наркомании. Тази година варненци от местност „Ален мак“ последваха примера. През 2016 г. същото се случи в Челопечене.
Не искаме наркоманите близо до децата. Наркоманите, нечии деца.
В този смисъл Диона ни направи услуга. И ако сваленият клип на певицата отвори още повече дискусията по темата със зависимите, младежите и връзката помежду им, предлагам да ѝ връчим орден „Стара планина“.
Автор: Цветелина Вътева
