Силвия Николова ни разказва как се посреща рожден ден в инфекциозна болница и колко благодарни можем да бъдем пред кус-кус "торта", когато преминем за пръв път с детето си през ужаса ротавирус.
На 18 август навърших 31 години. Планирах да прекарам рождения си ден, заобиколена от близки и приятели, с хубава торта и приповдигнато настроение. Посрещнах го в Инфекциозна болница. Приеха почти 2-годишното ми дете по спешност още в ранни зори. Ротавирус.
Когато бях бременна въображението ми рисуваше идилична картинка: спящо като херувимче бебе – спокойно, усмихнато и послушно; аз – надвесила пухкави къдрици над кошарката – семпла, но спретната, със задоволство съзерцавам великолепното си произведение.
Още с раждането (3 седмици и половина преди термин) осъзнах, че вече не съм господарка нито на времето, нито на живота си. Изцяло зависех от 3-килограмово, пищящо от колики, мразещо съня и доста сърдито на току-що приветствалия го свят момченце.
Ще прескоча двете години, пренаситени с всички естествени новомайчински усещания, за да стигнем до дните, преди детето ми да се разболее.
Имали ли сте моменти, в които сте се чудили как бихте се справили с някоя кризисна ситуация? Аз да – когато слушах разказите на мои приятелки, прекарали по седмица в миниатюрна болнична стая с изплашено, изнервено и страдащо дете: твърде малко, за да осъзнае, че случващото се е за негово добро, но и достатъчно голямо, за да се съпротивлява ярсотно срещу всяко посегателство върху свещеното му телце.
Съчувствах им и се надявах да не ми се случи. И изведнъж здравото ми, вечно усмихнато и пъргаво като малко котенце хлапе вдигна температура, отпадна, стана вяло, спря да се храни и най-страшното: беше тъжно - наистина унило... като възрастен.
След няколко мъчителни дни домашна борба и безсъние, се озовахме в приемната на Софийска инфекциозна болница. Записвайки данните ми като придружител, дежурната сестра с равен глас отбеляза „Честит рожден ден.“ И това беше първото ми поздравление.
Когато си майка, не разполагаш с времето си, включително с рождения си ден. Дори го забравяш или поне той въобще не те интересува.
Последваха безкрайни часове на вземане на ректален секрет, кръв, поставяне на абокат, вливане на рехидратиращ разтвор, съчетани с молби, успокояване, увещаване, много сълзи и много целувки. Тук е моментът да отбележа, че почти всички лекари, които лекуваха детето ми през следващите четири дни, бяха прекрасни. Еднакво човечни и вежливи с всички: с мен, българската майка, която спеше на кушетката за придружител заедно със сина си три денонощия; и с ромската майка, която тайничко даваше спринцовка Панадол и кюфте на 9-месечното си бебе.
Разбира се, не можем да поставяме под общ знаменател нито всички майки (без значение етническата им принадлежност), нито всички лекари. Защото вторите спасяват децата ни, понякога дори от самите нас.
Искам да кажа друго. То е съвсем просто, но съм сигурна, че имате нужда да го чувате често: „Ще се справиш!“.
Четири дни по-късно прекрачих прага към външния свят с едномесечна диета в едната ръка, поотслабнало, но борбено и възстановяващо се дете в другата, и една нова, дълбока увереност, че когато трябва
- мога да не ям (защото Ванката гледа)
мога да не спя (защото Ванката спи)
мога да не се къпя (защото банята е на другия край на коридора, а детето ми не иска да е само)
мога да не празнувам рождения си ден (защото всеки ден, в който сме заедно и здрави ми е предостатъчен).
Мога да мина без претенции, без празници, без подаръци. Защото съм Майка! Или поне всекидневно се уча да бъда такава. Синът ми ме учи. Прави ме по-силна, по-търпелива, по-издръжлива.
На 21 август се прибрахме, на 22 празнувахме рождения ден на моето момче. Духна малка свещичка върху купичка с кус кус. На украсената ни маса имаше само солети и преварена вода.
Изпитвах задушаваща благодарност. Че детето ми е извън болницата за неговия празник, че ще бъде добре. Че след преживяното сме по-близки.
Обещах си и занапред да бъда по-благодарна.
Когато погледна назад, виждам колко съм се променила за две години. От ужасената и изпълнена с колебания преждевременно родила млада жена, до все така загрижена, но много по-уравновесена, изпълнена с нови страхове, но и всепоглъщаща любов майка на момченце.
Защото моята скромна особа е фундамента, върху чиито основи се създава една нова личност. Това е плашеща отговорност и несравнима благословия.
Но аз ще се справя. Дори когато съм отчаяна, гладна, уморена, с мръсна коса, когато дремя на десния си хълбок без да мога да мръдна, когато се крия за да изям един варен картоф и парче сирене... Аз знам, че ще се справя!
Защото съм Майка. А слабостите са лукс. Не са за хората с деца.
