Текстът на Елица Петрова е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
По принцип съм свободен дух, гражданин на света, бохем. Влизала съм в бежански лагери и съм готвила за племената, живеещи на границата на Мианмар. Пила съм вина от Тунис до Канкун. Нищо обаче не може да те събори така, както "почивката". Двама души и едно 4-месечно бебе.
7 часа път от София. Две кърмения на бензиностанции. Пристигане и сваляне на чанти, сакове, куфари и други. Целодневен глад. Сглобяване на кошара. Псуване. Бебешки рев. Бебешко къпане. Бебето капитулира.
Къпем се, обличаме се и сме готови за заветното ядене за деня. Завалява порой. Облечени и красиви пием тъжно и гладно вино. Едрите капки са неумолими, но ние сме пред припадък. Нарамваме количката през дъжда и запъпляме към ресторанта. Мокри, но нахранени заспиваме.
Ведрост, оптимизъм и безбрежно щастие. На морето сме.
Знаем, че добрите родители ходят много рано на плаж и си тръгват до към 12. И ние ще сме като тях.
Цедим, кърмим, пием кафе и тръгваме. Всички хубави плажове са на около 15 минути с кола. Стигаме в 10:30. Нищо. Имаме час и малко и си тръгваме. Детето реве от 10:40 до 12. В 12 заспива като покосено. Седим и го чакаме да се наспи. В 13 си тръгваме опотени и закъснели по графика на добрия родител.
Ставаме в 7 и отново имаме устрем за ранен плаж. В 9 вече сме при колата, но каква изненада - някой ни е запушил на паркинга. Започваме да звъним и да питаме на кой е тая кола. Докато изчакваме 40-те минути жената да дойде, аз си приготвям различни речи в главата, които понякога включват физическа саморазправа, а друг път просто ми се иска с една бухалка да ѝ заравня колата от едната страна, за да излезем. Тя пристига. Извинява се. Аз съм нещастна. Той ми казва "Беше се приготвила да се биеш, а ти развалиха плановете, а?!".
Стигаме на плажа. Красота. Синьо. Безоблачност. Разпъваме шатри, чадъри, кърпи и други. Водата е кристална. Детето заспива. Малки, черни буболечки започват да ни хапят. Търпи се. Малки черни буболечки се приготвят за гала обяд. Изведнъж целите ни кърпи стават черни от нашествието, а телата ни започват да изпитват щипеща болка навсякъде.
Оставям мъжа в семейството да се бие с мухите, докато събира шатри и чадъри. Мухите ни следват. Бебето реве. Ядат ни. Боли. Половината хора по плажа се бичуват с хавлии, другата половина намира пристан във водата. Нито имам ръце да се бичувам, нито мога да потопя бебето в морето за спасение. Тя реве, аз се потя и бия мухи.
Чакаме бащата под един навес да се дойде. Минава толкова много време, че съм убедена, че горкият човек има нужда от помощ. Сигурно пак псува. Откакто сме дошли, псува повече. Представям си как се бие с шатрата "2 секунди" на Декатлон. Разгъва се за 2 секунди и се сгъва за един следобед.
Гледката не е за хора със слаби сърца. Отвсякъде виси по нещо, а тялото му е наполовина черно от жертвите, наполовина оглозгано. Има вид на участник в битката при Ватерло, ако в битката при Ватерло участниците бяха бълхи. Обичам този мъж. Станал е абсолютен стоик в името на това да опази своите момичета от врага. Лошото е, че той изглежда почти пречупен и изяден.
Гладни сме. Часът е 2. Отиваме да ядем. Завалява дъжд. Не може да ни събори. Бутаме количката през капките и се вливаме в кръчмата.
Събуждаме се и виждам, че от моята половинка е останала четвъртинка. Снежната му кожа е заменена от едри червени петна по цялото тяло. Сърби го и го боли след "Угощението на Бабет", при което той е бил основното блюдо.
Започваме разпъване по плажа. Жаркото вече слънце ни изгаря, защото отново не сме успели да дойдем в 8 като добри родители. Той разгъва шатрата. Аз сядам в нея с детето, за да не го пече, докато той разгъва целия останал цирк. Пристига възпитан младеж и казва, че това е "платената зона".
Питахме дали може да си платим само да не се местим. Не може, и другите щели да видят. Започваме да се местим. Бебето реве. Бебе е, какво да прави. Бащата започва да събира обратно цирка. Шатрата се отскубва и тръгва да лети. Аз се мятам в нея с все бебето, за да тежим. Шатрата ни захлупва през глава. Бебето звучи заглушено. Аз седя увита в шатра и ми се плаче. Плаче ми се за мохитото и за скучните снимки на крака с бира в тишина и хармония без пъпки. Той ме вижда и започва да крещи "Какво става? Какво ставаааа?". Аз му казвам да млъкне и да не прави истерии, просто си плача.
Сядаме на плажа и той казва: "Помниш ли, че миналата година си мажехме лицата с нещо против слънце, от което лютеше и много плачехме? Колко е хубаво, че тази година не се мажем с него. Само това ми липсваше".
Оптимизъм му е майката.
Писа ни жена, която има нужда от помощ. Помоли да остане анонимна и ние, разбира се, уважаваме това. Проблемът ѝ е психологически и би се радвала на подкрепа и съвет от други родители, минали през подобен период и справили се с такива трудности.
Има ли такова нещо като "детска депресия”? Майка съм на две прекрасни момиченца – едното почти на 5, а другото почти на 2 години. Грижа се сама за децата си. Съпругът ми работи от тъмно до тъмно. И от месец може би усещам как потъвам.
Изпитвам такова психическо изтощение, че направо не понасям децата си. Сутрин като чуя "Добро утро, мамо" и направо ми се плаче. И плача. Все по-често.
Не изпитвам желание да се занимавам с тях. Искам само да ме оставят на мира. А те не са крайно палави, добри деца са. Но съм страшно изнервена и апатична, усещам буца в гърлото и тежест в гърдите.
Не искам да чувам детски глас. И това ме кара да се чувствам ужасен човек и ужасна майка. Покрай тях не намирам нито време, нито стимул за нищо. Както се казва, дори не намирам кога да си среша косата.
Усещам, че се побърквам. Постоянно някой нещо иска от мен. Не съм егоист, дори напротив. Но цялото това "слугуване" ми идва в повече. Не искам да лишавам децата си от внимание, не искам да изпускам ценни мигове. Но просто изпуших и не успявам да го преодолея.
Жадувам за няколко дни спокойствие. Да прекарам с мъжа си малко време само двамата. Да се разходим някъде или каквото и да е. Имам нужда от нещо, което да ми донесе удоволствие.
Говорила съм за това само с мъжа ми и той ме разбира, но виждам, че не знае какво да направи, защото наистина е на работа по цял ден. Събота и неделя си е вкъщи, но нямаме баби наоколо. Надявам се след празниците родителите ни да вземат децата за малко, но не съм сигурна дали това ще стане, а ако се случи – не знам дали ще е достатъчно.
Усещам, че всичко това се превръща в депресивно състояние и не знам какво да правя. Убедена съм, че не съм единствената, която минава през това и много бих искала да разбера как са се справили други хора в подобна ситуация.
Алекс Попова днес е в Майко Мила със страхотен, да не кажем СТРАХОВИТ, разказ за това чудо на чудесата “бебешки пубертет”. Някои деца ги тресе яко, други въобще не минават през тази фаза.
Ако сте от последните, вие сте истински щастливци и ще имате повече нервни клетки в запас. За другите – спокойно, тъкмо ще излезе от “бебешкия” и ще вземе да дойде същинският пубертет. Важно е забавлението никога да не спира.
До ден днешен се чудя какво толкова му се стряскат хората на пубертета – имам предвид онзи през който момчетата се сдобиват с очарователния мъх над горната си устна, а момичетата – с непреодолимо желание да си боядисват косата поне 6 пъти на седмица.
Вярно, вероятно е притеснително за отрицателно време да се превърнеш от на баба любимия внук в космат, миришещ на пот, дангалак с писклив глас и съмнителен вкус за дрехи. Или от малко момиченце с плитки и рокля на Елза в пъпчасала метълка с пиърсинг на носа и планове за татус на цял гръб.
Но този пубертет си е някак очакван и в реда на нещата, а и родителите ти старателно те подготвят за него през цялото ти детство. Горе долу откакто си проходил, у вас се подмятат реплики от сорта на “Колко бях сладка като дете, после в пубертета качих 28 кила и носа ми порасна като на дядо ти”, или окуражаващото “Радвай се на тая кожа сега, че после....” .
И така, добре информиран, крачиш неуверено към тая неизбежна участ ПУБЕРТЕТА, в очакване на пъпките, хормоните и отвратителния характер на по-големия ти брат.
Никой обаче не те подготвя за бебешкия пубертет.
Може би защото самият израз звучи малко помпозно и ако някоя майка случайно го употребява, неизбежно започваш да я гледаш, както гледаш веганките, антиваксърките и редовните консуматорки на годжи бери и конопено семе. Тъпо.
В следващия момент обаче се сблъскваш фронтално с него. От миловидно създание, което тъкмо се е научило да казва “моля” и предизвиква в теб неописуема гордост и чувството за изпълнен майчински дълг, детето ти се превръща в нещо средно между Мегз и Тити Папазов: създава излишни драми и обилно си поревава.
Така например напълно в реда на нещата е то да грее от радост, защото току-що сте взели лилаво балонче с еднорог, и после да избухне в нечуван, дори за родилно отделение, рев, защото всъщност е искало розово и вече не харесва лилаво, още по-малко пък еднорози. Това в рамките на около минута и половина.
Докато гледаш невярващо и се чудиш “къде сбърках”, то отново изглежда добронамерено и достатъчно мило, та да те заблуди, че бурята е отминала – до след още минута и половина.
Можете само да си представите как минава една типична делнична утрин с такова същество – тогава, когато нещата трябва да се случват бързо. Имате някъде около минута безгрижие след събуждането, докато не разбере, че днес е понеделник и трябва да ходи на градина.
Тежко́ ви, ако научи тази новина още в леглото. Тогава единственият начин да го изкарате от там е с помощта на Скалата – ако случайно живее у вас. Разбира се това е само в някои дни. В други то особено много обича да ходи на градина, обожава каките там, по-известни като лели по мое време, и изобщо не си спомня, че някога не му е харесвало.
Дори фазата събуждане да е минала гладко обаче, рано или късно ще стигнете до фазата обличане. Тук нямате правилен ход – може вечерта да сте избрали дрехите заедно, да сте преговорили многократно с какво желание ще ги облечете днес. Забравете.
Няма НО, казвам ви ЗАБРАВЕТЕ.
Нищо, приготвено за обличане преди повече от 5 минути, не се одобрява вече, затова веднъж облекли се, трябва да напуснете помещението с гардероба възможно най-бързо. В противен случай ви грози опасност от повторно преобличане, а тогава дори и будистки монах в нирвана би се напрегнал.
Също да знаете, че опитът ви да съчетаете нещо по цветове единствено ще доведе до огромни количества сълзи и реална опасност от дехидратация. Абсолютно противопоказно е и да вадите дрехите сама от гардероба.
Ще загубите ценни 10 минути, в които детето ви първо да възвърне нормалния си цвят след рязкото посиняване от рев, след което да започне да издава някакви членоразделни звуци, подобни на думи, и някак криво ляво да ви обясни, че не ВИЕ, а ТО САМО̀ е трябвало да извади дрехите.
Накрая ще станете печален свидетел на завръщането на дрехите по местата им в гардероба, само и само за да може ТО САМО̀ да ги извади отново. В случай че е зима, и дъщеря ви на финала е с клин под лятната рокля, а синът ви дори се е съгласил да си сложи чорапи, можете да си отдъхнете – минали сте тази фаза успешно.
Малко ме е страх да започна с етапа закуска, но ще трябва. За нея трябва да поемете въздух, да си наместите де що чакра имате и да плюете здраво през рамо (не по кухненския плот, ако може).
Ясно е, че детето ви иска торта с шоколадови бонбони и сладолед за закуска, а вие сте му приготвили здравословно ядене от последното издание на “Рецепти за здрави деца”. Това не е големият проблем.
Всъщност истинското предизвикателство е пробутването на хранителната добавка, която пиете в тоя момент – още повече ако е под формата на сироп в ТЪМЕН цвят.
Тъмните цветове според децата (както и зелените, плуващи в супата) са извор на всички злини и нечистотии в тоя свят и в никакъв случай не трябва да бъдат поемани. Единственият начин да му го пробутате е, ако евентуално таткото е вкъщи и е възседнал детето ви, вие му държите устата и пеете неуморно “Хей ръчички”, а съседът, ако е бил така добронамерен, че да се отзове, налива сатанинската течност.
После, разбира се, трябва да предвидите 20-ина минути за последвалата истерия, но това едва ли ще е проблем, като се има предвид че вече сте закъсняли с общо поне 40 минути.
Хубавото в цялата работа е, че минете ли етапа със сиропа, пробутването на здравословната закуска си е направо играчка. Нещо като след Толстой да прочетеш Паулу Коелю – почти не го забелязваш.
Виж обаче не може да се каже същото за последвалото миене на зъби. Отново ви обръщам внимание, че за детето в бебешки пубертет е от изключително значение да прави всичко САМО̀. Това означава, че макар и закъснели с 40 минути, вие трябва да стоите неподвижно и да наблюдавате мълчаливо как детето ви си мие зъбите за още около 10 минути. Това горните. После следват и долните.
И да не сте дръзнали да спестявате време и да вадите якета и обувки междувременно – внезапното поемане на паста за зъби в бронхите не е съвсем препоръчително за малки деца.
След зъбите обаче ще се усетите, че ако продължите така, е възможно да изпуснете и обяда в детската градина, затова напълно съзнавайки евентуалните рискове, се заемате да обувате детето САМА. Последиците не закъсняват – напускате жилището с оглушителен рев, с което и бележите края на поредната делнична утрин в условия на бебешки пубертет.
В топ 10 на най-ужасните и досадни неща на света е бебе, на което му растат зъби и по повода то милото плаче и се тръшка, вероятно защото избиването на тия пусти бивни не е най-лежерното нещо на света. И представете си едно такова ревящо човече плюс седмици без нормален сън, плюс съседи, които се оплакват какви родителите сте вие, че не можете да го накарате да спре да плаче. Пленително. И в тази ситуация на една млада майка не ѝ остава нищо друго освен да напише писмо да съседа, който държи бебето да бъде изключено от копчето или поне да му се намали звукът.
Два през нощта е. Седя в леглото и кърмя 4-месечния си син, докато въртя в главата си какво бих ви казала, ако ви срещна на стълбите в блока. Изпитвам известни затруднения да разсъждавам трезво, защото вече втора седмица се будя на всеки час през нощта.
Нищо чудно, че безсънието е използвано като вид мъчение. Когато мине тази фаза, най-вероятно ще мога да оцелея във всякаква ситуация.
Миналата нощ беше най-тежката. Вие решихте да блъскате по тавана в 3:30, все едно щеше да помогне. А тази сутрин със съпруга ми получихме имейл от агенцията, която менажира блока ни. Оплакали сте им се, че не може да спите от бебето ни. Предложили сте да го преместим в другата стая в апартамента, за да не се чува и да спите необезпокоявани.
Докато четях имейла, в мен се надигна смесица от емоции - срамът бързо прерасна във вина, после в раздразнение, гняв и накрая ярост - как си позволявате? Освен че ви съветвам детето ви да спи в една и съща стая с вас поне до шестия месец, за да намалите риска от синдром на внезапната детска смърт, ще ви попитам откъде накъде да местим детето в неговата стая по-рано, само за да ви осигурим по-спокоен сън? Защо вие не спите в другата си свободна стая в апартамента, като ви притеснява толкова много? Или пък да си вземете някакви хубави тапи за уши например?
Със съпруга ми сме напълно наясно колко е ужасно да ти се наруши сънят. Искрено съжаляваме за вас. Но истината е, че на момченцето ни му растат зъби, така че за съжаление няма какво да направим.
Не можем да му намалим звука. Не можем да го вразумим. Той е бебе. Бебетата плачат. Много. Можем да се постараем да се чувства сигурен, защитен и обичан. И в един момент сънят му ще се подобри.
А дотогава, моля, бъдете търпеливи и ни влезте в положението. Имах тежко раждане, с което едва сега започнах да свиквам, и не съм спала като хората от 4 месеца. И сега, заради вашето оплакване, на всичкото отгоре, се притеснявам и за шума, който вдигаме, когато единственото, върху което трябва да се фокусирам, е бебето.
Още едно нещо, за което да се притеснявам, а аз, като чисто нова майка, която се опитва да я кара ден за ден, просто нямам сили за това.
Големите хора обикновено плачат при дълбока мъка или голяма радост или след като са се спънали, вървейки по "Графа", и са си счупили поне два крайника. Не и децата обаче. Те могат да избухнат в драматичен рев, защото им е паднала шапката, защото не им давате да близнат котешката храна или да глътнат някоя и друга батерия, както и защото СТЕ ИМ СГОТВИЛИ ТОЧНО ВЕЧЕРЯТА, КОЯТО СА ИСКАЛИ.
Тъй като всички прекрасно знаем това, не ни остава нищо друго, освен да се посмеем на катаклизмите, предизвикващи детския рев. Като продължение на предишни публикации по темата, ето още десетки абсурдни ситуации и причини, поради които децата плачат, събрани от Bored Panda. Давайте надолу и споделяйте и своите истории в коментарите!
Животът е страшно несправедлив, когато не можеш да вземеш книгата, която искаш. Защото седиш на нея...
Искаше равиоли за вечеря. Направих равиоли за вечеря. Не искаше равиоли за вечеря...
Мостът Голдън Гейт всъщност изобщо не е златен
Искаше да се качи на автобуса, който даваха по телевизията...
Отказва да ми даде тази "лепенка". Поне може да попие сълзите му...
Не му позволих да закуси с батерия.
Убих буболечка в пералното помещение. Явно това е бил най-добрият ѝ приятел!
Казах ѝ, че не може да влезе в съдомиялната...
Казах му, че трябва да спре да хапе котката
Шон каза думата … зелено
Искаше отново да прикрепя ноктите, които отрязах от пръстите на краката му.
Купих му хвърчило. Очевидно съм чудовище.
Когато не му позволиш да яде котешка храна...
Казах ѝ „Никаква баня!", тъкмо след като беше излязла от банята.
Тя бутна табуретката върху нокътя ми и аз казах „Охх!"
Побесня, защото моите маратонки не ѝ стават.
Поиска изрично два бонбона. Дадох ѝ два бонбона.
Още:
Тръшкането на децата на публично място за една паднала на земята вафла не е ситуация, която можем да решим само с благ тон, но реакциите ни могат да са по-абсурдни и от поведението на 3-годишно, пише Мери Катрин за ScaryMommy и съветва да пробваме да влизаме в обувките на децата си по-често.
Беше един от онези обичайни моменти насред претъпкан търговски център - хората се суетяха около щандовете за стоки с намаление и в последния момент грабваха храни и джунджурии, които не влизаха в бюджета им...
Междувременно едно малко момиченце получаваше емоционален срив в раздела за домашни потреби, защото вафлата ѝ бе паднала на пода през отворите на пазарската количка.
Не сте виждали дете да оплаква лакомството си толкова отчаяно.
Бореше се за последната хапка сякаш животът ѝ зависи от това. И когато разбра, че битката е изгубена, изригна като вулкан. Ревеше, тръшкаше се, хълцаше – пълна програма. Честно казано, реших, че ще повърне – гледката беше толкова впечатляваща.
Разбира се, клиенти на магазина минаваха покрай сценката точно в пиковия момент. Някои се спираха в знак на съпричастност с клетата майка.
Защото това е животът на майките, дами. Не сме сами в трудностите.
И тогава се случи… Жената тресна чантата си на дъното на количката и започна да вика на детето с все сили насред магазина.
„Виждаш ли, че всички са те зяпнали? Искаш ли да знаеш защо? Зяпат те, защото се държиш като ужасно бебе! По-добре ли се чувстваш сега, ревливо бебе такова? Уа-а-а-а! Уа-а-а-а! Памперса ли да ти сменя?“
Срита остатъка от вафлата под близкия щанд и насочи пръста си право към лицето на детето.
„Веднага спри да цивриш и започни да се държиш като голямо момиче. ЧУ ЛИ? ВЕДНАГА!!“
Детето тутакси притихна, но сълзите му продължаваха да се търкалят по бузите, докато се мъчеше да поеме въздух и да укроти водовъртежа от емоции в себе си. Големите ѝ кафяви очи се насочиха надолу към обувчиците с лепки. Чувстваше се унижена.
„Всичкото това тръшкане заради една вафла!“ , изпухтя жената и бързо забута количката.
Важно е да уточня, че не съм идеална майка. Често губя самообладание, вземам лоши родителски решения и редовно се извинявам на децата си за свои думи и действия. Била съм в обувките на тази жена.
Била съм, обаче, и в малките обувчици с лепки, под тежестта на унижението и срама върху крехките ми рамене.
Защото такова дете бях и аз.
А жената? Тя беше детегледачката ми.
И има причина да ви разказвам тази история.
Давам си сметка, че когато става въпрос за дисциплина, всеки родител трябва да прецени кои методи работят при техните деца. На всеки се случва да си изпусне нервите, дори на обществено място, въпреки принципите и ценностите си.
Има обаче една тактика, която никога не дава резултат, не трябва да бъде смятана за приемлива и никога няма да ме накара да кимна одобрително.
И това е мъмренето и унижаването на деца за това, че са изразили емоциите си.
Да си родител е трудно. Трудно е да следиш за безопасността и емоционалното и физическото израстване на един малък човек (или на няколко!), докато се грижиш за куп други неща и въртиш цялото домакинство.
Но знаете ли какво още е трудно? Да бъдеш дете. Да чувстваш буря от емоции в малкия си мозък, а все още да не притежаваш способността да ги контролираш.
Да научим децата си на тези умения е наша работа, на възрастните. Наша е отговорността да бъдем спокойни, когато бурята връхлети, и търпеливо да преведем малките душици през бурните води.
Никой друг няма да възпита децата ни в емоционално стабилни, уверени възрастни. Този товар пада върху нас. Никой друг няма да научи децата ни да се справят с бушуващите чувства. Този товар също е наш.
Детският мозък е като бурно море. Децата нямат контрол над химичните реакции, които побъркват емоциите им. Те растат и се развиват с всеки изминал ден. И често завличат нас и бавачките си във вбесяващи и неловки ситуации.
Точно тогава обаче децата нямат нужда да ги унижаваме, а да зачитаме чувствата им. Нямат нужда да бъдат мъмрени заради временната си невъзможност да канализират тези чувства. Нуждаят се от разбиране и насоки как най-здравословно да се справят с тях.
Дали смятам, че е приемливо едно хлапе да се тръшка заради паднала вафла, все едно някой е умрял? Не.
Но детският фронтален лоб не е напълно развит като този на възрастните. Това е ключът и трябва да го запомним.
Така че родители, педагози и други обгрижващи лица, моля ви, за доброто на децата, нека използваме развитите си фронтални дялове и способността да сдържаме емоциите си, за да им помогнем на да контролират своите.
Отделете време и внимание на детските чувства и научете малките хора да се справят с изблиците си. Обяснете им, че емоциите са нещо нормално и здравословно и че има много начини да изразиш тъга, гняв и болка.
Защото ако детето ви започне да недоволства, а вашата първа реакция е да се впуснете в гневна, унизителна тирада… ами, поведението ви е доста по-абсурдно от това на 3-годишно, което плаче за вафлата си.
И вие имате нужда да вземете емоциите си в ръце – не детето.
Още:
Диляна Йорданова ни изпрати този текст, който е писала преди години, когато малкият ѝ син е бил на по-малко от година. В него тя описва една-единствена случайна нощ от времето на второто си майчинство. Имала е и по-добри, и по-лоши, но тази нощ просто я е накарала да се почувства щастлива по „някакъв извратен, лишен от логика, майчин начин“. Ето я - час по час:
Малко след 23:00 ч.
Бебето спи от час. Аз съм свършила каквото мога и е време да… не знам как да го кажа.
Изразите „Приготвям се за сън“ или „Лягам си да спя“ за мен отдавна звучат утопично. Обличайки нощницата си, осъзнавам, че бляновете ми да се наспя са напълно неосъществими, но това не ме спира да фантазирам. Знам, че върша нещо, лишено от смисъл (все пак ще прекарам повече време извън леглото), но след като всички други го правят, нека се преструвам, че съм като тях – нормална.
Ето, вече съм в леглото, с нощница. Гасим лампите.
23:32
Отстранявам ръката на мъжа ми от областта на междукрачието си и се опитвам с лакът да му нанеса лека до средна телесна повреда, за да ме разбере правилно. Явно успявам, защото той кротко се обръща на другата страна и след минута вече спи като… като… ами, като мъж.
00:07
Започва се. Рев. Може би съм била задрямала, защото на път към детската стая се спъвам в нещо и се удрям в рамката на вратата. Добре, че рамката е здрава. Взимам бебето на ръце и тръгвам да въртя кръгчета из стаята.
В просъница забравям правилото за смяна на посоките при въртене и скоро губя равновесие. Залитам и за да не очукам полузатворената бебешка фонтанела, се подпирам на ръба на гардероба с глава. И без това не я ползвам. Напоследък и за красота не ми служи. Направо мисля да я дам за рециклиране.
Ударът до някъде ме разсънва и започвам да се държа предпазливо, спазвайки всички правила за приспиване на ревящо бебе нощем. Начинанието ми е увенчано с успех. Детето спи в ръцете ми. Полагам отпуснатото му тяло в леглото.
Но какво става? Децата имат всякакви вродени сензори, но най-страшният е този за ЛЕГЛО! Леглото е нещо противоестествено. На ръце можеш да изкараш цяла РЕМ-фаза и да влезеш в дълбок сън, но активира ли ти се Легловия Сензор, Бог да помага на околните! Цялото ти същество трябва да се напъне и да реве, колкото сила има, че и малко отгоре. Тялото ти трябва да извършва ритмични спастични движения, по възможност придружени с бясно ритане на крака.
Я стига, опитна майка като мен не се плаши лесно. Прилагам техниката „rolling stones“ - търкалям бебето из кревата, докато изпадне в умопомрачение. Рядко върши работа, но днес е щастливата ми нощ. Детето спи, опашкулено някъде между чаршафите в кошарата. Аз си лягам.
01:06
Детето почва да реве. Ставам. Нося на ръце. Люлея. Клатя. Подскачам. Проветрявам. Разхождам се из стаята. Детето изглежда заспало. Оставям го, лягам си и поглеждам часовника – 01:54. Мооооля?! Пропуснала съм почти един час от безценната ми, изпълнена с надежди нощ?
Айнщайн е смятал, че времепространството може да търпи изкривявания. Нещо, свързано с космоса и черните дупки. Знам го, защото моя мъж има нахалството да гледа научнопопулярни филми в моментите, когато след безгрижен ден, отдаден на майчинство, аз се самоубеждавам, че наличието на пулс и спонтанно дишане ме прави жив човек. Негодник! Не, не мъжа ми - Айнщайн. Да беше свършил нещо полезно, като например да прекара известно време в стая с ревящо бебе. Да пообикаля пространството с бебето на ръце и да преживее истинско изкривяване на времето…
01:58
Детето реве. Добре, това вече е удар под кръста. Отделих почти час за приспиване, а в замяна получавам 4 минути (които отделих на Айнщайн). Самоконтролът, който е единствената гордост в иначе проклетия ми характер, вече е на привършване. Грабвам тубата с лидокаинов крем за венци и изливам половината в примамливо отворената, ревяща бебешка уста. Размазвам по венците с бесни движения…
Сещам се за д-р Хаус. Простак! Гълта лидокаин във всяка серия, без да се замисли за майка си. Ти знаеш ли, докторче, какво ще кажат другите майки на твоята майка, ако се докопат до тази информация? Ще я разнищят! Най-подкрепящите им думи биха звучали като: „Как може да даваш на детето си такива отрови?“ и „Оооо, аз НИКОГА не бих дала това на моето бебче!“.
Облизвам от ръцете си остатъка от лидокаинов крем и бебешки лиги и подсушавам пръсти в косата си.
Бебето още реве. Нося бебе, гушкам бебе, люлея бебе, тръскам бебе… Лягам в 02:16. Справих се чудесно.
02:46
Бебето… точно така, реве. Правя се на умряла, но всъщност май по-скоро не се правя. Мъжът ми хърка до мен. В полусъзнание усещам как неговото хъркане нежно акомпанира на дрането в другата стая. Мъжете са чудно нещо. Една мутация на хромозомна двойка и резултатът е завиден непукизъм. Завиждам. И изобщо не е благородно.
Ставам, отивам, нося на ръце, но това вече не помага. Люлея, тръскам, предлагам вода - не става. Големият ми син грухти и се мята на съседното легло, бълнува от малък. Споменах ли, че мъжете са изумително нещо? Само на 7 години, а вече притежава основните качества на истинския мъж и най-вече липсата на съпричастност към ревящи бебета.
Представям си Международен Център за Изучаване на Мъжката Изумителност. Трябва да има някаква тайна, някакво вещество, което да изолират от мъжете, да направят ваксина срещу чувствителност и да я инжектират на майките с интересни деца. Нека започнат от мен!
Я, детето май е заспало. Оставям го в леглото, следва моментален рев. „Rolling stones“ не действа. Гушене, носене, преобличане, проветряване. Не. Правя мляко, давам мляко. Не.
3:15
Предавам се, хвърлям бебето на съпружеското легло, в което млякото е по-приятно за пиене. Подлагам дланта си, която явно действа приспивно на хора, забили ноктите си дълбоко в меката й част. Утре пак ще имам рани и ще ме боли, докато мия чиниите. И все пак тишината е прекрасна…
Ужасно съм уморена, но отделям част от времето си за проклинане на всички онези майки, които реагират с усмивка на оплакванията ми, че не съм спала отново. И сладко ми споделят „Аз научих моя да заспива сам и да спи по 9 часа“ или „Така е, защото детето усеща твоето негативно мислене и нервност“. При такива изказвания въображението ми се изпълва с картини, които, ако преминат в реално действие, ще ми осигурят няколко доживотни наспивания без право на замяна при строг режим.
Или пък другите жени, които казват, че трябва да съм благодарна, защото това е най-големия дар в живота на една жена. Трябва да знаете - само човек, който се е наспал може да бъде толкова жесток.
Стига! Време е за позитивно мислене. В моя случай това означава да мисля за другите, неколцина майки, които ми казват „Ти си добре, да знаеш моето дете какво е….“ Усмихвам се в просъница. Обичам ги тези жени! Отчаяни. Оплакващи се. Такива като мен, които просто не могат да разберат колко е лесно да гледаш дете.
Заспала съм! Знаех си, че понякога спя, просто нямам спомен за това на сутринта.
Следва още едно събуждане в неизвестен час и събития, които ми се губят, но след тях се потапям отново в сън. Това е раят! Сексът ряпа да яде! Изобщо, защо ли съм го практикувала навремето? Резултатът е изпълнен с множество странични действия, повечето от които водят до БЕЗСЪНИЕ.
06:20
“Готово, мамо, наспах се, беше чудна нощ, сега ще си играем ли?”
Ако имах пистолет, щях да се застрелям. Без да се замисля. Даже поглеждам с надежда към нощното си шкафче. Ами, няма пистолет. Ще се живее.
Следват ритници, викове, скубане, бутане и реалността се превръща в смесица от филм на Дейвид Линч и картина на Салвадор Дали. Надявам се някой да ме е отвлякъл и мислейки ме за умряла, да ме захвърли в някоя канавка. Там на спокойствие ще си отспя.
08:32
Нещо става. Надигам глава от възглавницата, слагам очилата на носа си, а после - с огромно усилие и трепет в душата - отварям очи. Съпругът ми вече е тръгнал за работа. Срещу мен седи бележка „ОБИЧАМ МАМА“, а до нея на един стол (охоо, ново постижение от развитието на грубата моторика!) се е изправило „бебето“, докопало е дистанционното на климатика и натиска копчетата с настървението на човек, който се опитва да навакса една година за една минута.
Машината на стената очевидно си взема сбогом с този свят, издавайки отчаяни ритмични писъци и известява предстоящата си гибел.
Нещо става. Надигам глава от възглавницата, слагам очилата на носа си, а после - с огромно усилие и трепет в душата - отварям очи. Съпругът ми вече е тръгнал за работа. Срещу мен седи бележка „ОБИЧАМ МАМА“, а до нея на един стол (охоо, ново постижение от развитието на грубата моторика!) се е изправило „бебето“, докопало е дистанционното на климатика и натиска копчетата с настървението на човек, който се опитва да навакса една година за една минута.
Машината на стената очевидно си взема сбогом с този свят, издавайки отчаяни ритмични писъци и известява предстоящата си гибел.
Нощта се е оттеглила много отдавна, просто аз го разбирам последна.
Още:
Често си говорим за това колко мили, търпеливи и разбиращи трябва да сме към инатливото и избухливо поведение на децата си. Има обаче случаи, в които това е невъзможно. Една майка, пожелала да остане анонимна, споделя с нас сцени от всекидневната борба с характера на почти 3-годишното си дете, както и защо мислите „не съм права“ и „така трябва“ по цял ден си разменят удари в главата ѝ:
Той пищи „НЕЕЕ“ и драпа нагоре по стълбите. Аз го влача надолу.
Стискам го адски силно, за да не го изпусна и да се претрепе… или не само. Държа тялото му между краката си и му нахлузвам блузата. Той ме дере, опитва се да ме ухапе, но отдръпвам ръката си навреме.
Рита ме в лицето, докато му обувам чорапите (тук бях допуснала печатна грешка, бях написала „обувам шамарите“ вместо чорапите, правете си изводите сами).
Докато се мъча да му сгъна краката, за да ги натикам в панталона, той ме стиска за гърлото. Хващам се, че се чудя дали по мен, или по него ще останат синини и драскотини, как ще ги обяснявам?
През цялото време ми се привижда как го удрям. Гневът ме задушава, вината ме задушава, потна съм, рева, и той реве. Това се случва всяка сутрин, дори тези, в които няма градина.
На две години и девет месеца е, нито веднъж не съм го удряла, но имам чувството, че всеки ден упражнявам брутално насилие върху детето си. Наистина. Чувствам се насилник.
„Не се бори и ще свърши по-бързо“. На какво ви напомня тази реплика? В каква ситуация си я представяте? Хващам се да я изричам всеки път, когато му слагам капки в носа. Това, впрочем, се случва рядко, защото изисква поне двама възрастни – единият лежи върху детето и му държи главата, другият му слага капките.
Отхвърлили сме всички намеси, които не са съвсем необходими – нашето дете не е виждало аспиратор за нос, никога не сме му мили зъбите (само колкото успее сам и тежко ми и горко, когато за пръв път го заведа на зъболекар, ако успеем да измислим как да го убедим да си отвори устата), не съм му мерила температурата.
В последните месеци успяваме да го подкупим с награди от всякакъв тип, но някои неща като сутрешното обличане или преслушването при докторката не стават с какъвто и да било подкуп.
Иска ми се да вярвам, че съм човек, който държи на телесната автономия и на ненасилието. От бебе му позволявам сам да избира дали и колко да яде, дали да е със шапка, или не, дали да даде на някого да го прегърне и целуне. Но все някога бебето трябва да се закопчае за количката или столчето, все някога детето трябва да се облече за градина, все някога гърлото му трябва да бъде прегледано, все някога трябва да бъде помръднато това дете от средата на улицата, където се тръшка по неясни причини.
И така, аз го дърпам и влача, държа го в поза ключ или седя върху него.
Първият път, когато успя да състави изречението „Не искам на сила!“, седнах на един бордюр и се разциврих.
Сега крясъците „Не искам на сила!“ ни съпровождат по пътеките в супермаркета, в метрото, по тротоарите и често усещам, че наистина искам да го ударя.
Никога не съм си представяла, че ще попадна в такава ситуация с детето си. Гневна и виновна, потискаща и потисната, постоянно престъпваща собствените си принципи и изпълнена с агресия, която прозира във всеки мой жест.
В такива моменти се мразя до смърт. Налага се да си напомням, че ако един ден просто изчезна, това ще нанесе на детето ми по-голяма травма, от всички насила обути панталони.
Налага се да седя върху ръцете си, защото им нямам доверие. Налага се да лъжа детето си, че съм права и че така трябва.
Щеше ми се този текст да имаше някакъв подобаващ финал тип развръзка. Нещо повече от „ще го израстем.“ Или да можех да сменям темата, толкова бързо, колкото го прави малкия – 10 секунди след като излезем облечени от апартамента той като че е забравил писъците, борбата и собствената си ярост.
Вместо това „не съм права“ и „така трябва“ по цял ден си разменят удари в главата ми. Нещо повече, сега, когато го чета това, което на писах за последен път, преди да го споделя с вас, осъзнавам, че в него се изживявам като жертва.
Сериозно, какво да правя?
Още:
Децата са най-буйни покрай своите майки - от любов!
Укротяване на вряскащи деца: 4 стъпки
Има една възраст, в която децата се разстройват от всичко и избухват в неутешим рев. И тъй като доста често причините за това са нелепи, някои родители са решили да увековечат тези силни моменти и да ги споделят с всички нас. Вече сме ви показвали няколко "Основателни" причини за детски рев в снимки и кратки разкази по тях, а сега следва още по-силна втора част:
Помните ли „Основателни“ причини за детски рев – статията, в която родители разказват със снимки удивителни поводи, предизвикали гневни изблици и сълзи, сред които култовият кадър „Кучето му е застанало на пътя и му пречи да бута стола“:
Повечето от нас вероятно са достигали прага на нервите си, когато децата изпаднат в онзи особен период на крясъци, хвърляне на храна и играчки и, въобще, всякакви внезапни избухвания, предизвикани от… почти нищо.
И тъй като тези епизоди от детското поведение си текат на фона на денонощните грижи, които полагаме за тях, за повечето майки е трудно да проявят чувство за хумор, когато се окаже, че детето плаче, защото не може да измете кучето.
Вместо това непрекъснато си задават въпроса защо то изглежда най-недоброжелателно и свадливо, когато е точно около тях. Ето краткият отговор, според детския психолог Хедър Витенберг, публикуван в статия на homemaking.com.
Ако детето ви е предразположено към по-буйни настроения и често не слуша, вие сте двойно по-шокирани, когато някой от близките ви ви разказва за неговото добро, направо блестящо поведение, докато са били с него. По сведения на детегледачката вие имате страхотен ангел, който заспива веднага - едва сложен в леглото. Учителката в яслата или в детската градина няма толкова силни думи, с които да опише спокойствието на детето ви и умението му да общува с другите хлапета. Чудите се за чие дете на тая земя те говорят?
Giphy.com
Ако смятате, че детето ви показва най-лошите си страни само когато е с вас, не сте сами, нито грешите. Детският психолог д-р Хедър Витенберг обяснява:
"Децата пазят както най-доброто, така и най-лошото за нас, родителите. Пред нас те показват истинското си същество. Нужна е енергия, за да бъдеш непрекъснато "добър" и да следваш правилата - особено за малките деца. Затова, когато се приберат вкъщи, те оставят всичко да се излее навън. Добрата новина е, че най-дълбоката им любов, привързаност, възхищение и нежност също са запазени за вас. "
В крайна сметка, детето ви действа бурно повече пред вас, защото се чувства комфортно, безопасно и подкрепено именно най-вече около вас. Вероятно и вие не обичате да показвате "най-лошото" от себе си пред всички, запазвайки го за вашите най-близки, от които няма да получите осъдителна реакция. Нещо подобно важи и за децата.
Вие ги карате да се чувстват достатъчно обичани, така че те усещат, че могат да си позволят да се държат зле пред вас – знаейки, че ще ги обичате все така безусловно и в края на деня.
Така че следващия път, когато тичате из магазина с две дини под едната мишница и с крещящо дете под другата, поемете дълбоко въздух. Ще има моменти на хаос, викове и истерии, запазени само за вас. Но също така ще има и моменти, в които детето ви ще блести най-ярко специално за вас.
