Темата за пътната безопасност е кауза за Майко Мила. Убедени сме, че с много говорене по темата може да се стигне до по-отговорно шофиране и обръщане на тенденцията да сме в челните позиции в Европа по жертви в катастрофи. 

Втора година, с помощта на експерти, обясняваме защо е важно знаците по пътя да се спазват и как нашият живот зависи от поведението на всички участници в движението. Тази година наши партньори по темата са Groupama Застраховане, с които направихме поредица от видеа. 

В тях важни съвети дава един човек, който може би е добре да се качи в колите на всички ни. Възможно е вече да го следвате в социалните мрежи и да сте чели постовете му за качеството на пътната настилка, за мантинелите и всички инфраструктурни абсурди, с които живеем в страната. Той е Виктор Георгиев, създател на инициативата „Аз на пътя – научи ме да шофирам“.

Гледайте видеото с него тук: 

Хората помнят различни повели и препоръки от родителите си, а аз съм запомнила едно – „Да не ти се случва това, дето майка ти ти го мисли“.

И наистина, има ли по-хубави, но и по-ужасни неща, които минават през майчиния мозък? Как е издържала майка ми навремето, като нито имахме телефон вкъщи, нито смартфони, нито имейли... Оставяш децата сутрин, хукваш на работа и се молиш вечерта да завариш всички в пълен състав. Това ли е било?

Как ли ни се е доверявала, че ще пресичаме правилно, ще се оглеждаме в двете посоки и няма да се спънем на булеварда баш когато по него минава тролей?

Горките ни родители – сигурно не им е било лесно. И все пак, някак си сме оцелели и сме се научили и да пресичаме, и колани да ползваме, и дори да караме автомобили.

И ето ме и мен сега, имам едно дете на 5 и половина и всеки ден си казвам "Господии, добре че не знае какви ужасии ми минават през главата!!" И докато за някои от нещата знам, че са тотални глупости, то други са съвършено сериозни – като например пресичането на улици и пътувания с кола насам-натам.

Честно казано, ако минавате привечер из центъра на града, сто процента ще чуете женски глас, който крещи "СПРИ!! СПРИ ВЕДНАГА И МЕ ИЗЧАКАЙ ДА ПРЕСЕЧЕМ!!", и това най-вероятно ще съм аз.

Същият глас крещи и в колата: „АКО СИ СВАЛИШ КОЛАНИТЕ, СПИРАМЕ И СЕ ВРЪЩАМЕ, И НИКЪДЕ ВЕЧЕ НЯМА ДА ХОДИМ!” (следва тирада за коланите, високите скорости и образно описание как при силен удар човек изхвърча през прозорец и се разбива в асфалта).

Ако някой ме чуе, сигурно ще каже, че съм прекалено откровена и груба, но, да ви кажа, аз друг начин вече не виждам.

Понякога съм се чудила – колко ли време им отнема на животните в дивата природа да научат децата си да спазват законите там?

Лисицата дали учи в продължение на три години малките лисичета как да пресичат гората, без да паднат в капан или да ги блъсне мечка? И защо при хората е толкова сложно да се научим да спираме накрая на тротоара и да НЕ продължаваме да тичаме на улицата точно когато по нея завива камион за събиране на боклук?

Разбира се, аз все пак гледам да се държа като нормален човек и тия неща не му ги говоря на детето. Вместо това му обяснявам откъде се пресича, как трябва да изчаква, да се оглежда и да не тича като дива коза по пешеходната пътека.

Показвам му, че и аз се возя с колан и дори сме му демонстрирали как при по-рязко спиране, коланът те задържа на място. Дори отидох по-далече и наскоро, в една ранна неделна утрин, когато по улиците няма почти никакви движещи се коли, му казах: "Айде, идвай с мен до градинката долу и оттам ще идеш сам до магазина отсреща". 

Леле, как се зарадва това дете! Нарами торба, взе пари, ключове, повтори осем пъти „яйца и мляко“ и тръгнахме. Казахме си с баща му – ами все отнякъде трябва да почнем, до абитуриентския му бал ли ще пресичаме хванати за ръка?

И така проведохме първия експеримент с пресичане на улица. Инструктирах го обстойно, накарах го да ми повтори как точно ще пресече и го изпратих...  да напазарува на 50 метра от мен.

Признавам, че детето беше изключително съсредоточено в задачата, а аз бях достатъчно разумна да не му подвиквам и да го разсейвам. Разбира се, бях на няколко крачки, но знаех, че за него това е абсолютно ново ниво на самостоятелност и го оставих да го изживее пълноценно.

Сърцето ми се изпълни с благодарност и радост, когато видях, че продавачката в магазинчето излезе с него на улицата, огледа се и го пусна да пресече обратно. Мисля че в този момент разбрах поговорката: „Трябва цяло село, за да отгледаш едно дете“.

Това, което видях в целия експеримент, беше следното:

- ако има паркирани автомобили, малките деца НЕ виждат дали идва кола по улицата, съответно, шофьорите също не ги виждат, и това създава потенциален риск от инцидент. Задължително е децата да пресичат от точката, където се пресичат улиците, демек от кръстовището – така имат пълна видимост в двете посоки и няма паркирани коли, които да скриват детето и да му пречат на видимостта. 

- децата, особено по-малките, нямат никаква представа от разстояние и време. Те не могат да си дадат реална представа колата, която виждат в далечината, с каква скорост кара и колко бързо ще се доближи. Нямам представа колко време отнема на човешкия мозък да натрупа достатъчно голяма база данни с такива ситуации и да започне да преценява по-правилно, но със сигурност не става за 1 или дори 2 години. 

Затова е честа гледка дете, което стои на тротоар или пешеходна пътека, и не смее да тръгне – то вижда, че някъде в далечината има кола, научено е от майка си и баща си, които са му повторили два милиарда пъти, че когато идва кола, НЕ ТРЯБВА ДА ПРЕСИЧА, и то стои, и не пресича. Като видя дете, което чака на тротоара, винаги спирам и му давам път – иначе си представям колко още време ще изкара в чакане двете посоки да се освободят от автомобили. 

- децата често търчат като гламави веднъж, открили възможност да пресекат. Опитвам се да разбера защо това е така и стигнах до извода, че от толкова родителско говорене за пътя, автомобилите, пресичането и светофарите, децата започват да приемат процеса на пресичане като нещо МНОГО ОПАСНО (то не че не е) и гледат да избягат колкото се може по-бързо от него.

Личният пример е изключително важен. Той ще остане в главата на детето и то ще започне да го възпроизвежда. Затова непрекъснато си повтарям, че не се пресича на забранено с дете, не тръгваме на червено, не го влачим като чувал след нас, бягайки на зиг-заг по булеварда, все едно никога повече няма да светне зелено или да дойде автобус.

Знам, че животът е напрегнат, аз самата съм тичала след много автобуси и трамваи, понякога и с риск за живота, и после съм си казвала "Добре, бе, какво ще стане, ако го изпусна? Майната му! Ще дойде друг". Та вече не търча за нищо, освен ако не е автобус 72, разбира се – за него винаги се търчи, че е не е ясно кога пак ще го видиш.

Разбира се, тепърва ми предстоят много майчини мисли за това как ще ходи сам на училище някой ден, как ще го пускам тук и там, и си давам сметка колко много работа имаме ние, възрастните, за да направим от тия деца хора, които могат да се опазят на пътя.

И не само това – да ги научим, че трябва да пазят и другите, защото рискът винаги е и за двете страни и един миг разсейване или самонадеяност може да доведе до ужасни последствия.

И после си викам "А другите хора как се справят? Как ТЕ си научават децата да пресичат както трябва, да се оглеждат, да не подскачат и да не търчат като кокошки по улицата, да не си свалят коланите в колата и да не отварят вратите в движение?".

Вие как се справяте с това? С кое срещате най-големи трудности, когато обяснявате на детето правилата за движение по пътищата? Как го научихте да пресича? И въобще – кажете си, да ви олекне.

Ето, аз си казах и се надявам, че след още няколко години ще мога да съм сигурна, че това дете е способно да иде оттук до училище и обратно, без да ми се изправя косата от ужас.

А междувременно в момента се провежда кампания за безопасност на движението по пътищата за деца – „Пресичам безопасно с ТЕDI”. Тя обхваща 30 училища в страната и  над 8000 деца от първи, втори и трети клас. В кампанията участва едно симпатично мече – TEDI, както и няколко негови “помощници” – инспектори от отдел „Пътна полиция“ към Главна дирекция „Национална полиция”. 

Инициативата е разработена от “Тимбарк България” и е подкрепена от Министерство на образованието и науката и от Министерство на вътрешните работи, като експерти от двете институции активно участват в подготовката и реализацията на проекта.

Препоръчвам ви да покажете на детето си трите видеоклипа с участието на тази мила мечка, и така да продължите разговора за пресичането и поведението в колата – аз лично ще го направя още тази вечер. И после и следващата, и по-следващата... защото вече съм видяла с очите си, че може и да сме венецът на природата, но що се отнася до пресичането на улици е по-добре, както се казва, да не лежим на тая кълка, и колкото по-рано подготвим малките венци на природата – толкова по-добре. 

Пътната обстановка сутрин (и не само сутрин) в града е потресаваща и тези, които шофират, биха потвърдили, че често може да ни доведе до лудост. Човек и да не използва цинизми, е склонен сам себе си да изненада, докато е зад волана, което никак не е възпитателно, ако на задната седалка има няколко чифта детски уши. Днес Диляна Данчева (която вече познаваме с текстовете Здравейте, аз съм майка и съм пристрастена към болничните!, Лоши идеи за добри майки и Ани е на 2, Гошко е на 6, Мими е на 12. Кога последно мама беше нормална?) е отново на гости на Майко Мила! и от опит споделя няколко съвета как да филтрираме неподходящите изрази, за да не ги чуем после от няколкото чифта детски усти.

**************************

Човек и добре да живее, рано или късно започва да кара. Ваканцията свършва и идва време за детска градина и училище. Сутрините, в които не ви се е налагало да събуждате децата си по осемстотин пъти, да търсите лУбимата блузка, куклата и/или камионче и т.н., са безвъзвратно отминали.

Сега не само трябва да станете в шест часа, но и да успеете да излезете поне приблизително навреме, за да доставите малки, големи и още по-големи отрочета и хлапета по разните им местоназначения.

А всички знаем, че качим ли се зад волана, рано или късно трябва да освободим бесовете и да изкрещим, изпсуваме или поне благословим майката оня/оная с ш*****я Кайен. Както неведнъж съм казвала, враг номер едно на софийската пътна система са големите коли с малки каки, с още по-малки кученца… И техните спонсори.

Да очертая проблема. Опитваме се да възпитаваме возените в любов и диалогичност, както и че не е редно да говорят глупости, и следователно и ние не можем, разбираш ли, значи.

За тези така чувствителни моменти имам за вас следните напътствия:

1. Приемете, че сте просто човек и най-вероятно рано или късно ще загубите присъствие на духа, спирита или там каквото ви държи да не полудеете напълно;

2. Преди да се качите в колата предупредете децата, че мама е недоспала и нервна, и да си нахлупят шапката ниско, да си сложат ушанките и „Глас да не съм чула!“;

3. Поемете дълбоко въздух, а за математиците – бройте до 365х√24-60, и си мислете за Дзен, Ом и брат им.

4. Пуснете радиото, но в никакъв случай не избирайте станция с новини или политически коментари. Тогава освен да крещите на останалите участници в движението, ще започнете да спорите с онези нефелници в ефира, а да ви призная честно – те съвсем няма ви чуят. Факт. Повече помага някоя яка музичка, на която да припявате и леко да танцувате. Така може да отметнете и сутрешната физзарядка. В тази посока последен съвет: НИКОГА не си пускайте “Speed” на Били Айдъл, когато сте в колата. НИКОГА. Независимо дали сте на градски, извънградски или междуселски път. Just don’t!

Дотук сте направили всичко, което зависи от вас. Ако някое от децата не мрънка или приплаква, а всички просто си доспиват на задната седалка, нещата са в общи линии под контрол.

Това добре, само че сутрин всички бързат, всички закъсняват и толерантността е колкото температурата навън – клони към нула. Това джипове, това джетове, колкото по-голяма и мощна е колата, толкова по – голяма е вероятността шофьорът да ви понатисне, поизбута и поизпревари.

Сега децата са с вас, трябва да запазите присъствие на духа и да не се панирате – и да звъните на 112, и да не звъните - няма кой да ви помогне. Остава само да попържате.

Ето и моите конкретни предложения в тази посока:

1. Зевс да те порази, колата ти на шейна да стане, Афродита да те прокълне, пъпка да ти излезе, дано!

2. Вместо „по дяволите“ може да изкрещите добре познатото „по дядовите“ или по-забавното за мен „по ягодите“. Не забравяйте за „еее,ба… ничка!";

3. Заменете „пее…ас“ с папуняк, прошляк, пипон или простак. Имайте едно наум, че това може само да обогати речника на отрочетата, така че аз просто минах на „лельооо“ и „како“ за лица от мъжки пол. Също така, когато го изричам – визуализирам. А ако се върнем към етимологията и стария смисъл на думата „гей“, то си означава „веселяк“. Даже във Флинтстоун пеят за “gay old time”. Та така: „Къде си тръгнал бе, веселяк!“ е много подходяща за пред малолетни благословия;

4. „Мамицата ти“ може да замените със забавното за челядта „Майка ти да те види, ушите ти да издърпа“;

5. За младите шофьорки имам запазено „муцка“, „шушка“, „джуджка“ и други подобни популярни и непопулярни умалителни. Макар че някои имат съвсем не умалени устенца и други вторични полови белези…

Но какво да се прави – рисковете на професията: без устенце и дупенце няма джипче и ателиенце от любимото меченце.

Въобще добре е да мислите креативно. Шит хапънс. Особено в понеделник сутрин.