Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay. Рубриката дава глас на тези, които са избрали да не работят на твърдо работно време и на постоянен трудов договор. Те споделят за възможностите и трудностите на своя избор, така че да използвате опита им и да се престрашите да тръгнете подир тях, ако мечтаете за това.
В свят, в който хихикането замества мисленето, на сцената излиза Елена Телбис, за да ни припомни, че театърът не е просто изкуство. Ако сте я гледали в поне една постановка, значи около 90 минути сте били точно там, накъдето тя е насочила мислите ви. В нейно присъствие смехът е ироничен, шегите – саркастични, а важните теми се изиграват на сцената, каквито са в живота.
Актрисата, която ни шамароса с емоции в Prima Facie, говори открито за казусите в театралното изкуство, за отговорната професия и за личната възможност да избере театъра, в който има свободата да се вълнува.
Какво е да сте актриса на свободна практика и от какво е свободна тази практика?
Има доста разлики с щата. Не чакаш някакви разпределения, ако изобщо ги чакаш. Никой не може да ти каже в какво влизаш – да репетираш или да заместваш. Не може директор да те прати задължително на някакъв кастинг, който се провежда в театъра. И това никак не е малко. При щатните актьори има установени правила. Редно е да отидеш да попиташ директора си дали те пуска да свършиш някаква друга работа – снимки или представления в друг театър, репетиции. И това с щатната работа според мен е до едно време. Постъпих в Народния театър през 2013 г., когато се и дипломирах. Мен ме назначи Павел Васев, светла му памет.
Но и не знам точно какво е актриса на свободна практика, защото не е като да се пукам да играя, но това е естественият ход на нещата, защото на мен и от играенето ми дойде малко до гуша. От 2013-а досега си поиграх, с когото се сетиш, за щастие. И имах късмет да работя с много от добрите режисьори в тази страна. И сега не знам какво ми се прави, но съм на свободна практика и мога да правя каквото си искам.
Тоест сега се чувствате по-независима?
Абсолютно да! Абсолютно се чувствам независима. Prima Facie се случи по моя инициатива, но се обадих на Захари Бахаров, защото знам, че той продуцира театрални представления. Сега Захари е продуцент на Prima Facie, Artvent са му разпространители. И си имам програма. Тя е важна, съобразена с 5000 други неща, които са част от много по-голям пъзел, свързан със зали, театри и пр. Не си щракам денонощно с пръсти.
По какъв начин водите личното си счетоводство, откакто сте актриса на свободна практика?
За щастие, имам близка семейна приятелка, която се занимава с тези неща. Тя, ако беше тук да разкаже, щяхте много да се смеете. Дори не мога да опиша колко много не разбирам от това, то е плашещо. Тя ми говори нещо, аз спирам да разбирам езика. Изведнъж изпадам в Грузия, всичко става с чуждици... Абсурд е да се занимавам сама със счетоводството си, въпреки че то не е кой знае колко тегаво, защото не съм се спукала да работя. Преди години много играех и много снимах, а пък сега не толкова и това ме кара да се чувствам добре.
Вече съм категорична, че ще правя само неща, в които виждам смисъл. И също така, независимо дали пак съм на щат, или не, ще си отказвам, колкото си искам, и който иска, да ми се обижда. Въобще не ми пука. Ако ти е тъп сценарият и ако сме се събрали, за да сме готини и известни, си го снимайте и си го играйте без мене.
По паричните въпроси много зор видях, докато се сетя, че няма как да се занимавам с това и добре че има кой да ми помага.
Казвате, че ако сценарият не Ви харесва, няма да участвате. А има ли роля, която бихте отказали?
Не, няма роля, която не бих изиграла. Всичко бих изиграла, стига да виждам смисъл и да е талантливо написано и измислено. Но вече ми е голяма чуденка дали изобщо има хора, които да го напишат.
А случвало ли Ви се е да си забравяте текста? Особено в моноспектакъла, където актьорът е сам и няма кой да подаде думите, как се помни такъв дълъг текст?
Има едно неписано правило, че постановката се раздишва след първите 10 представления. За мен първите 10 представления на Prima Facie бяха ужасни, не искам да си ги спомням, защото не се бях сетила, че като го играя, ще съм сама.
На третото или четвъртото представление, вече върви четвърта или пета сцена, и през цялото време мозъкът ми казва: „Не знаеш какво следва, не знаеш какво следва!“ Много беше гадно.
Също така един път на финала все едно паднах в кладенец. Вървя си, вървя си и изведнъж всичко стана черно и не знам какво следва. Не си спомням докъде бях стигнала. И след представлението имаше дискусия с Emprove, редят се столчета, имаше някаква пауза и Еми Барух, която май за втори път гледаше постановката, дойде и супер силно ме попита: „Какво става, бе, ти защо си забрави текста накрая?“ Аз ѝ казвам: „Тихо, трай си, стига издава!“
Но е много неприятно да си забравиш текста и когато си в стих, защото например при Шекспир как излизаш от подобна ситуация? Преди години, като играехме „Хамлет“ в Народния театър, влязох по заместване в ролята на духа на бащата на Хамлет. Появявам се в един момент и казвам: „Аз на баща ти съм духът…“ и има още три страници монолог, но не знам какво следва…
Докъде комерсиализацията има място в театъра? Напоследък се появяват постановки, които са леки, бих казала дори лековати, защото се очаква, че публиката в края на работния ден иска да отиде да се похили, а не да изживява катарзис и да плаче. Стана ли простоват театърът?
Стана. И тук спорът е като с кокошката и яйцето. И не мога да кажа, не знам дали някой би могъл… – щом аз не мога, кой би могъл (смее се), – но не знам дали се случва така, защото публиката го иска, или то това се дава и публиката ходи да го гледа. Не мога да разбера кое от двете е. Няма лошо. Лошото е в процентното съотношение – в момента, в който всичко стане „оригнах се“ хумор.
Ето сега минаха изпитите в НАТФИЗ и има четири места за театрална режисура. Колко хора кандидатстват за тия четири места? Седем човека.
И от друга страна веднага възниква въпросът как изобщо някой тук би имал интерес към тази професия, при положение че няма какво да гледа. Шест човека от телевизора, които крещят, обилно се потят, говорят на диалект и не знам още какво на сцената? За това ли ще кажеш: „Еее, искам и аз да режисирам такива неща!“. Би било странно, би било болнаво.
И не е толкова проблем, че го има това, а че другото става много бутикова история. Размива се всичко, думи започват да стават безсъдържателни. Всичко изведнъж стана уникално. Със Светлето (актрисата Светлана Янчева, която е и консултант на Prima Facie, б.а.) много си говорим на тази тема – ако някой ден, недай си боже, вземе, че някой създаде нещо наистина уникално, как ще го наречем?
Ситуацията в театъра може би прилича на ситуацията в медиите. Пак стои въпросът дали публиката иска да чете жълтини, или медиите предлагат вече основно това и публиката ги чете.
Коя публика чете? Тя гледа нещо, което е седем секунди дълго – например коте, което ближе куче. То какво друго има да правим в интернет?
Встрани от безсъдържателните думи – защо решихте да играете Prima Facie?
Хвана ме срам първо, че не бях запозната със статистиката, че всяка трета жена е жертва на насилие. И си казах, че сигурно и много други хора не го знаят. Като го гледах това представление за първи път, ми настръхна всичко. Казах си „Колко би било хубаво да го има тук“ и после „Я аз да го направя“, без да знам как, какво и въобще дали ще се случи.
Много харесах текста и веднага се зачетох. Оттам ми стана още по-интересно. Все по-рядко е нещо чак толкова да ми стане интересно. Зачетох се и за Сузи Милър (авторката на Prima Facie, б.а.) – с какво се е занимавала, защо е решила да напише пиесата, разбрах, че това са истински истории.
И от самото начало си казах, че ако го направя това представление, трябва да има хора, които нещо да работят около него, да не е просто постановка. Пиарката на Artvent Таня Павлова ме запозна с екипа на Emprove и много си паснахме. Вече два пъти извън София сме се срещали с хора преди и след представлението. И според мен има смисъл, защото от Emprove говорят много хубаво, разбираемо, спокойно и умно за неща, които не знаем.
Какви въпроси задават хората на тези дискусии?
Най-различни. Но накрая стигаме до това как си възпитаваме децата.
Виждали ли сте някой политик в залата по време на тези дискусии?
Не, не съм.
Какво е усещането да знаете, че поне един човек в залата е преживял това, което играете в Prima Facie? А и дори да няма такъв, публиката накрая е с буца в гърлото, постановката се преживява много силно.
От една страна, много се радвам, че може да причини такова нещо на хората, а от друга – съжалявам. Защото това е силна емоция, която трудно се преглъща. Но ако публиката не достига до подобен момент, аз какво съм правила последните два часа? И въобще, защо има изкуство, ако не бъркаме, където има проблем?
Веднъж след края на представлението едно момиче си придържаше приятелката, която беше разстроена. И не ми е работа да си мисля, разбира се, какво ѝ се е случило, случило ли ѝ се нещо, но ми се ще да вярвам, че 17 минути по-късно тя вече е била супер.
Според мен това не е онзи тип емоция, която те натиска и падаш, и седиш там три месеца. Мисля, че е такава, от която отскачаш. И какъв друг да му е смисълът иначе на изкуството? Както казва нашият учител, професор Ивайло Христов, това е изключително отговорна професия – да застанеш пред хора, на някакво място, което е по-високо… Не защото ти си нещо повече от другите, а защото това показва отговорността – да водиш нечия мисъл нанякъде, изобщо да отваряш поле за размисъл и за диалог.
Освен в Prima Facie, може да Ви гледаме и в „Заешка дупка“ в Театър 199 и в „Дишай“ в Театрална работилница „Сфумато“. И в двете постановки, макар и по различен начин, се засяга темата за родителството. Има ли нещо във философията на двете героини, които играете там, което Ви допада?
Да, в „Дишай“ много. Там и двамата – и мъжът (в ролята Бойко Кръстанов, б.а.), и жената са такива, дето единият мисли едно, другият мисли друго и след един месец се обръщат полюсите. И аз много често мисля по тези въпроси. (В постановката става дума за идеята защо продължаваме човешкия род, защо искаме да имаме деца и какво е бъдещето на планетата, б.а.).
Свързвам се и с това как можеш да си супер категоричен, с всички напълно научно доказани аргументи. И един месец по-късно можеш тотално да си смениш мнението. И това не е болка за умиране, стига отново да съумееш да се аргументираш. На мен ми харесва, че героинята в „Дишай“ е такава, понеже ме успокоява, че не съм безнадежден случай.
Още не сме свършили, скрол надолу
Оттук нататък накъде продължавате – повече режисура, повече моноспектакли?
Сега написах един текст, без да искам. Просто така се случи. И го работим в Театър 199. Трябва да излезе в края на септември. Казва се „Слон в стаята“.
Темата е свързана с нещо, за което пак не говорим особено, както при насилието. Става дума за хората със зависимости.
И въобще, това нашето общество може ли малко да се оттласне от мисленето, че наркоманът е някакво изпаднало същество, стъпкано едва ли не от Господ, и нищо не може да направи. За пет стотинки акъл няма. Някакъв некъпаняк беззъб. Измет долна... Може ли да спрем да гледаме на хората с проблеми по такъв начин? Това много ме дразни.
Участва ли Ви се в комедия? Или да Ви се пише такава?
Предстои ми да репетирам с моя професор (проф. Ивайло Христов, б.а.). И нямам никакво търпение. Не съм работила с него от сто години. Сега влязох в неговия екип като асистент на новия му клас и ще отделя време да се занимавам с млади хора, които искат да се занимават с театър в тази страна. Септември им започва учебната година и ще се постарая да правя хубави упражнения с тях. Минаха 10 дни изпити в академията и да гледам талантливи деца как не могат да покажат таланта си от притеснение беше шест пъти по-притеснително за мен, отколкото за тях.
А как се преодолява това притеснение?
Е, никак. Имаш шанс да се качиш на тази сцена за пет минути – мобилизирай се. Ако не се мобилизираш, кандидатстваш догодина пак и така.
А Вие как преодолявате Вашето притеснение, защото въпреки сериозния Ви опит предполагам, че изпитвате такова?
Аз го наричам вълнение. Повече ми харесва. Няма от какво да се притеснявам. И да стане нещо като гаф, от какъвто ще да е характер, няма да умрем.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
Mastercard от EasyPay е разплащателна карта, която ви дава:
– свобода – няма такса за поддръжка;
– бързина – издава се на момента в каса на EasyPay само за 5 минути срещу лична карта;
– лекота – проследяване на сметката във Viber без инсталиране на сложни приложения с пароли;
– надеждност – безплатно захранване до 3 000 лв. на месец на EasyPay банкомат или на каса;
– независимост – абсолютен еквивалент на дебитна карта и работи в чужбина, в интернет, както и безконтактно;
– сигурност – издава се от два бранда, доказани на местно и на международно ниво – EasyPay и Mastercard.
Повече информация за Mastercard от EasyPay можете да откриете тук.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay. Рубриката дава глас на тези, които са избрали да не работят на твърдо работно време и на постоянен трудов договор. Те споделят за възможностите и трудностите на своя избор, така че да използвате опита им и да се престрашите да тръгнете подир тях, ако мечтаете за това.
Да бъде майка и да пише: това са двете любими неща на Катя Антонова, която има четири деца, създателка е на издателство „Рибка“, авторка е на многократно награждавани детски книги. В нейните вени тече страстта и любовта към създаването на истории. И не го възприема като бизнес. За нея издателството е петото ѝ дете, както са „част“ от семейството и героите от „Феята от захарницата“ – Ванилия и Филип. И колкото и да е странно, за Катя не е необходим баланс между личен живот и работа – тя съществува, за да пише и – пише, за да съществува. Какво повече му трябва на човек?
Кога разбрахте, че искате да сте свободна и какво за Вас означава „да работя за себе си“?
Аз обичам да работя. А вдъхновението за работа го получих още като дете, гледайки баща ми как работи с голяма страст. Изглеждаше като да прави нещо, което му носи истинско удоволствие. И винаги съм имала нагласата да работя по този начин – с удоволствие. Бях служител в творческия отдел на една от най-големите рекламни агенции. Кипяха идеи, атмосферата наистина беше чудесна. А и определено се чувствах добре там, виждайки, че правя неща, които са от полза за работодателите ми и за клиентите.
Издателството дойде в живота ми не защото съм търсила свобода – даже в никакъв случай – а защото ми се струваше, че няма кой в онзи момент, през 2013 г., да направи това, което исках да се случи в нашата държава. Издателството за мен е кауза, ентусиазъм, идеал, дори мога спокойно да го нарека рицарство.
С цялото си същество усещах, че се забърквам в нещо трудно, изтощително и то ще ми вземе много. Точно така и стана. Впоследствие, обаче, ми даде и твърде много. Започнахме с Милен Антиохов и Евгения Николова. Въвлякох тези двамата в моята лудост, винаги ще съм им благодарна и признателна, че дълго време седяха до мен и ме подкрепяха, макар на моменти да са имали своите колебания.
Какво Ви взе и какво Ви даде издателството?
Издателството ми се отплати в емоционален план многократно. То ми даде смисъл, даде ми толкова обич и и толкова прекрасни моменти, че аз не мога да ги побера в думи. Но и във финансов план мога да успокоя всички, че също се отплаща. Искам младите хора да знаят, че могат да бъдат успешни и да живеят прекрасно, занимавайки се с творчество в България. Да знаят и да вярват, че такъв сценарий съществува.
Какво ми взе? За да стартирам, се наложи да продам почти всичко, което притежавах. В името на съществуването на „Рибка“. Нямахме пари да отпечатаме първата книга, която също се казва „Рибка“, но в нея се разказва за един прекрасен котарак. Тогава направихме нещо, което впоследствие стана обичайна практика. Продадохме 500 билета за книгата „на зелено“, за да можем да съберем пари за отпечатването.
Как се справихте в онзи момент?
Плаши ме въпросът, защото връщайки лентата назад, сякаш е било невъзможно да се справя сама, но ето че стана. Николета – голямата ми дъщеря, беше на 10 години. Маргарита – малката ми дъщеря, тогава беше на 3 години. И бях бременна с близнаците Ангел и Коста. Справях се с много неща, но този период не го свързвам с трудност или с неприятности. Трудностите не ме плашат, даже напротив. Предизвикват ме.
Какво направи според Вас „Феята от захарницата“ бестселър?
Ако можех да дам отговор – щях. Всички искат да знаят как се е стигнало до този успех. Но нямам никаква представа. Писането при мен е много интуитивен процес. Впоследствие забелязвам толкова много несъвършенства на текста точно защото съм действала много емоционално и интуитивно. Обичта ми към децата може да се види и да се прочете в книгите ми – мисля, че е и в основата на моя успех.
Вие сте майка на четири деца, собственик на издателство, автор на детски книги, коя роля е по-трудна за Вас и защо?
Тези титли са най-любимите ми неща в живота – да пиша и да съм майка. Това тече във вените ми. Обожавам да бъда майка. Обожавам и да пиша. Как може неща, които толкова обичаш, да са ти трудни?
Разбира се, че има умора. Влизам в положението на всички жени, които споделят, че на работното си място си отдъхват от децата. Няма нужда да се чувстват виновни заради това признание. Напълно нормално е, но за мен не е така. Може би затова успявам да правя всичко, защото правя само неща, които обожавам. На мен времето с децата ми е любимо. И винаги е било така. А писането е потребност, без която не мога да живея. Може би най-трудно ми е да бъда мениджър на издателството. Това ме кара да се чувствам сякаш съм в чужди обувки и ми убиват. Да разпределям задачи и бюджети.
Децата помагат ли в издателството?
Разбира се, те са били във всички обекти на издателството. Дори си спомням как голямата ми дъщеря щеше да получи акт от НАП, че продава книги на щанда на „Рибка“ по време на едно събитие, тъй като се наложи да се прибера до вкъщи при малкия ми сиън, който имаше много висока температура тогава.
Малката ми дъщеря пък има интерес към илюстрациите. Отправила съм ѝ едно творческо предизвикателство за ваканцията – да се опита да създаде илюстрации за мои книги. Прегърнала е идеята и нямам търпение да видя резултата. Най-малкият ми син не е творчески настроен, но е много аналитичен и се интересува от самата структура на даден бизнес. Прекрасно би било, ако Коста и Маргарита поемат някой ден издателството. А Ангел се грижи всички да сме добре – той наистина е нашият ангел и също има творчески заложби.
Какви уроци искате да предадете на децата си?
Иска ми се да им покажа колко е важно да си добър. Какво ще вземем с нас един ден? Дрехите ли, устройствата ли, парите ли? Ще вземем само каквото сме сложили в душата и в сърцето си.
В какво намирате мотивация?
Ако творческата личност не намери начин да интегрира дисциплина в творческия си процес, настава един голям хаос. И според мен в този хаос рискуваме да загубим големи произведения.
Какво Ви дава усещане за независимост?
Фактът, че имам толкова успешни книги, ме кара да се чувствам независима. Защото в най-големите ми страхове, в които нещата хич не вървят добре, винаги мога да продам правата за книгите. И това ми дава някакво усещане за сигурност.
Също, работейки за себе си, наистина мога да правя само това, което ми харесва. Това е най-важното. Не приемам никога да напиша книга по задание. Дори от самата себе си. Пиша само тогава, когато смятам, че това, което искам да кажа, е полезно, интересно, смешно, вълнуващо. Чувствам го вътре в себе си. Никога няма да напиша книга, понеже някой ми е казал, че ще е успешна. Това, може би, е най-големият позитив да работиш за себе си, че правиш каквото ти харесва. Плащаш си цената за този лукс, а тя е висока. Но е великолепно!
Какви бяха първите Ви сблъсъци с личното счетоводството, когато изведнъж минахте в графа „Сам съм си шеф“?
Всеки човек, стартиращ малък бизнес, в началото влиза в ролята на счетоводител, адвокат и още там каквото се наложи. Тогава трябва да разбереш как работи данъчната система и да си коректен към нея. Навлизаш в отвратителни материи, но трябва да го направиш. Това е твое задължение като собственик на фирма.
В свободните професии невинаги всичко може да е „по банков път“. При Вас как е?
В издателството всичко се случва по банков път. Спрямо личните ми финанси – никога нямам кеш в мен. Най-ужасно е някой да каже, че не мога да платя с карта. Това, за щастие, вече се случва много рядко. Но в такива моменти се чувствам глупаво.
Имате ли професионален и личен облик?
Аз съм си аз навсякъде. Даже както си говорим с вас, така общувам и с моите деца. Това е тонът ми. Това са думите. Разбира се, там има гушкане, но като общуване е същото. Аз съм суетна в ежедневието си, задълбочена в разсъжденията си и постоянно споделяща ги с любимите ми хора.
Още не сме свършили, скрол надолу
Съжалявате ли за нещо?
Аз съм човек, който не съжалява за абсолютно нищо в живота си. Освен че пропуших някога! Наистина за нищо не съжалявам. Нито за грешките, нито за паденията, които съм имала като всеки нормален човек, че и повече. С времето и опита разбрах, че всичко е полезно, стига човек да е отворен да учи.
Има неща, с които много се гордея. Това са децата ми и издателството. Категорично смятам, че то промени ситуацията с детските книги в България радикално, и то в много добра посока. И на всичкото отгоре от него произтекоха книги, които днешните уж нечетящи деца четат с настървение. И смятам, че толкова много чудеса се случиха… Радвам се, че не се отказах от него, колкото и откровено неприятна да е била ситуацията на моменти. Подлагала съм на ужасни лишения семейството си в името на съществуването на издателството. Смятам, че е било правилно. Интуицията ми е прошепвала, че съм длъжна да го направя.
Как си представяте живота Ви след 10 години? Имате ли планове?
Планове нямам. Мечти имам. Голям мечтател съм от дете. И до ден днешен съм си такава.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
Mastercard от EasyPay е разплащателна карта, която ви дава:
– свобода – няма такса за поддръжка;
– бързина – издава се на момента в каса на EasyPay само за 5 минути срещу лична карта;
– лекота – проследяване на сметката във Viber без инсталиране на сложни приложения с пароли;
– надеждност – безплатно захранване до 3 000 лв. на месец на EasyPay банкомат или на каса;
– независимост – абсолютен еквивалент на дебитна карта и работи в чужбина, в интернет, както и безконтактно;
– сигурност – издава се от два бранда, доказани на местно и на международно ниво – EasyPay и Mastercard.
Повече информация за Mastercard от EasyPay можете да откриете тук.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay. Рубриката дава глас на тези, които са избрали да не работят на твърдо работно време и на постоянен трудов договор. Те споделят за възможностите и трудностите на своя избор, така че да използвате опита им и да се престрашите да тръгнете подир тях, ако мечтаете за това.
Икигай е понятие в японската култура, което обяснява смисъла на живота. В него се събират четири елемента: страст, мисия, призвание и професия. То е там, където се преплитат човешките желания, призвания и цели. То е причината да ставате всяка сутрин, да правите това, което обичате и умеете, нужно е на света и дори ви носи доходи.
Ася смята консултирането за своя икигай. Тя съчетава в себе си всичко това, от което има нужда една току-що родила жена, за да се почувства добре – топлина, подкрепа, знание и спокойствие, поднесени с нежност и разбиране. Ася е повече приятел, който те насочва как да се справиш с новороденото, отколкото консултант в класическия смисъл. И клиентите ѝ го знаят. Самата тя споделя, че е изключителен екстроверт и филантроп.
Включваме я в проекта ни с EasyPay и Mastercard „ПРОФЕСИЯ: СВОБОДНА“, за да ни разкаже какво ѝ коства свободната професия и всъщност думата свободна правилно ли е употребена тук, или когато попаднеш в графата „Сам съм си шеф“, свободата е мираж.
Кога разбрахте, че искате да работите за себе си и как направихте тази крачка?
Да работиш за себе си е много интересно нещо. Аз, честно казано, май не го избрах. То мен избра. Първото ми образование е журналистическо, бях главен редактор на списание цели четири години. Бях пред бърнаут. Консултантската ми работа беше просто хоби и допълнителен доход. Това беше времето за мен, за моето развитие; за да се чувствам полезна за хората. Един хубав ден от ръководството на списанието, където бях главен редактор, ме извикаха и ми казаха, че съкращават длъжността ми. И ето така, изведнъж, останах без избор. Синът ми беше на 8, а дъщеря ми – на 11. На всичкото отгоре същото лято записах да уча в Медицински университет, Факултет по обществено здраве, за да бъда лекарски асистент. Вече разведена, с две деца и жилищен кредит, започнах да разчитам изцяло на себе си за дохода на семейството.
А защо в областта на кърменето?
Цялата работа с кърменето стартира още като бях бременна с първото си дете.
И аз като всички останали започнах с много четене. Тогава имаше само форума БГ Мама. Там се запознах с много хора, които пишеха едни такива ненормални за времето неща. Да не си храниш бебето с друго освен с кърма до 6 месеца. Беше направо лудост тогава! Аз все пак съм била бременна за пръв път преди 21 години. Та тези жени пишеха грамотно, а това е един от критериите ми за работа в интернет. Бяха разкошни жени, на които всичко им беше наред, слагаха запетаите, където трябва, и не си хранеха децата с друго освен с кърма. Постфактум стана ясно, че половината са филолози. За мен беше изключително интересно да видя как се развиват децата им, защото бяха само няколко месеца по-големи от моето. Така те вървяха стъпка пред мен и аз директно попивах знания от тях.
Когато прочетох достатъчно, за да се убедя, че тези жени са прави, а не луди, помолих майка ми да ме подкрепи в начинанието. Тя е медицинска сестра с педиатричен профил – захранването на 40-ия ден със сок вкъщи е религия. Самата аз съм захранена на 20-ия ден със сок, за да не се бави процесът, а на третия месец с протрита през цедка попара.
Но в цялото това нещо трябваше да имам съюзник. Спомням си, когато бях бременна в осмия месец, котката на съседите роди и се скри с котетата в храста пред нашата къща. Не ги оставяше и ги кърмеше денонощно. Просто не се махаше от тях. „Виждаш ли я“, попитах майка ми. „Защо аз да съм по-различна? Какво ми пречи да съм майка котка?“
Стартирах с огромен интерес и след това се запознах с правилните човеци, сред които беше д-р Анета Попиванова – педиатър неонатолог. С нея направихме кабинет по кърмене като част от глобалната програма за защита на УНИЦЕФ. Изцяло доброволно, без да получаваме и лев за това. Христина Янева – Хедра тогава ни строи в редица и под строй ни закара в Австрия, за да си вземем изпита към Международния борд на консултантите по лактация, IBLCE. Бяхме много често двете заедно. Третият човек, който тогава взе сертификат с нас, беше Мария Масларова. В момента вече не практикува. От 2006 г. трите доброволствахме в кабинета по кърмене в Майчин дом. Не съм получавала и лев за това.
До ден днешен всички консултанти по кърмене – и не само по кърмене, вече и по бебеносене – работим със синдрома на отличничката. Това са жените, които искат да им се получат нещата по най-добрия начин, чели са много, знаят много и се опитват да го напаснат към обективната действителност. А тя често е различна от очакваното, защото бебето няма копче за изключване.
Имала ли сте проблеми с кърменето на децата Ви? Колко ги кърмихте?
Не бих казала. След петия месец кърменето с първото ми дете стана песен. Дъщеря ми е кърмена до навършването на 2 години и два месеца, синът ми 2 години и 4 мес.
Имаше ли momshaming, че са твърде големи, за да ги кърмите?
Да, разбира се. Но когато знам, че съм права и моята правота е изконно потвърдена – кърменето е биологична норма – няма сила на тази земя, дето да ме бутне.
Има ли конкуренция във Вашия бранш?
Не бих го нарекла конкуренция в лошия смисъл на думата. Мога да кажа, че е надграждаща конкуренция. Но ние сме сумарно пет за цялата страна. И при 53 000 родени бебета в тази държава, дори само 1% да търсят помощ от консултант по кърмене, това са 5300 жени годишно. Успявам да поема максимум 900. Зависи как си структурирам графика.
Липсва ни обаче единност в сектора. Няма държавна структура, нямаме протоколи в сферата на кърменето. Вече нямаме и Национален комитет по кърмене. Липсва държавната структура, която да спусне норма, съответстваща на международните стандарти в сектора. И, понеже родителите четат протоколи и болнични стандарти от навсякъде по света, стават изключително несигурни в много отношения - защото информацията по света и нормите у нас много често се разминават драстично.
Като споменахте „график“, пишат ли Ви в 4 сутринта за съвет? Има ли моменти, в които изключвате телефона?
Признавам си, че 12 години телефонът ми не беше изключван никога. Не знам как ще прозвучи това. Няма почивка, семеен празник или свободно време за мен, на което да си сложа самолетен режим. Вдигала съм телефон в 1 през нощта. Дори детето ми да е болно, с температура, вдигам телефона. Да, отговаряла съм на съобщения в 4 сутринта. На втората ми почивка в Гърция през 2018 г. за пръв път си изключих телефона за три дни. Почувствах… вина. Все едно съм изоставила жените, които са записани при мен, сякаш ги оставям на произвола на съдбата. Но от 2 години насам не вдигам телефона за консултации извън графика ми, защото не мога физически да смогна.
Знаете ли колко работа изисква да махнеш чувството за вина и да приемеш, че първо, не може да спасиш всички, второ, не всички искат да бъдат спасени, и трето, и да подадеш правилната информация, човекът отсреща може тотално да не е на тази вълна и в един момент да каже „Ти не ми помогна изобщо“.
Има и друго, с годините нивата на умора се трупат. И вече имам по-малък толеранс. Добрата новина е, че имам по-голям авторитет, защото когато започнах да консултирам, бях на 26. В момента съм на 45 и когато кажа нещо, зад мен стои целият този опит. И сега жените, с които работя, не са 10 години по-големи от мен, а могат да са ми дъщери. Нещата стоят по различен начин. Целият този авторитет е изграден благодарение на вдигането на телефона. И всички неща, които съм правила през годините, ми дават възможност да имам по-добра чуваемост, повече доверие и с по-малко да стигна до точните места.
Искаме да знаем рецептата как се практикува свободна професия с две деца с 3-годишна разлика и след развод?
До пандемията, която се оказа ключова за мен, правех предимно домашни посещения. Отстрани изглеждаше така: непознат мъж заставаше пред вкъщи и ме взимаше с колата. Сега се чудя на акъла си. Всичко можеше да стане… Спомням си как се обаждах на приятелка и казвах: „Отивам на този адрес, ако не ти звънна до 15 минути, моля те, прати полиция.“
Откакто имам кабинет, е по-добре. Хората запазват час и идват там. Но децата ми винаги са били изключително разбрани по отношение на професията ми. Дори когато бяха малки, кажа ли, че говоря по телефона, те не ме притесняват. Затворя ли телефона, тяхна съм. Въпреки че дъщеря ми на 11 години ме е чакала със сготвена вечеря, а аз се прибирах минути преди полунощ. Разбира се разчитах на голяма подкрепа от майка ми и баща ми, които се преместиха да живеят близо до мен, за да ми помагат с децата. Когато си сам родител, не може да си позволиш да не работиш. Защото оставаш без доход. Нямаш право на болничен, на платена отпуска.
Какви бяха първите Ви сблъсъци с личното счетоводството, когато изведнъж минахте в графа „Сам съм си шеф“?
За щастие, кумата ми е счетоводител и тя се справя с всичко документално около моята фирма. Аз или затривам документи и фактури, или забравям да ги снимам навреме. Хич ме няма в тази част.
Защо е важно да имате възможност да следите парите си лесно и сигурно?
От 2020 г. насам всичките ми плащания постъпват само по банков път и за мен това е много удобно, защото не се занимавам директно с пари. В буквалния смисъл парите са си мръсни и често родителите, когато ми плащаха, ходеха да си мият ръцете, за да си сложат бебето в кошницата за кола, примерно. Онлайн плащанията са едно от най-хубавите неща, които ни дава съвремието. И ако можех да плащам само със сканиране на… например чипа, имплантиран в зъба ми, щеше да е супер!
Помагат ли Ви в работата социалните мрежи? В два аспекта е питането: лично за Вас като специалист, когото да опознаят първо от интернет, и от друга страна във връзка с цялата информация, до която можем да стигнем само с един клик.
Аз съм от благословените, при които хората идват, знаейки къде отиват. От мен се изисква само да ги посрещна приятелски. И за това много ми помагат социалните мрежи. Хората познават лицето ми и голяма част от историята ми. Факт е и че съм много голям екстроверт и не крия нищо за себе си. Нямам професионален образ и личен образ.
А спрямо цялата информация, която блика в интернет по темата за кърменето, смятам, че често обърква родителите. Проблемът е в разнородната медицинската информация, до която имат достъп всички в интернет. В чужбина имат протоколи за работа в кърменето, а ние нямаме. И търсейки информация по дадена тема в Google, може да получиш много различни съвети, които обаче да не могат да бъдат случени на родна почва. Тук говоря предимно в областта на грижата за майки и деца. С кърменето ние, IBCLC консултантите, се стараем да няма разлика между това, което родителите откриват онлайн и това, което получават като грижа и информация.
Била сте на косъм да станете педиатър. Защо се отказвате?
Не съм се отказала. Просто се разминах с тази мечта. Имам огромен интерес към медицината, но заради майка ми не станах лекар. Бях на 17 г., когато ясно заявих, че искам да стана педиатър. Коментарът на майка ми: „Само през трупа ми“. До ден днешен отрича да го е казала, но аз го запомних. Хората с медицинска професия или много държат децата им да следват техния път, или са абсолютно против. Никога няма средно положение. И аз бях от тези деца, чиито родители искаха да ги предпазят. В моя случай, защото съм много емоционална. И тя смяташе – и правилно е преценила – че ако стана педиатър, трудно ще го преживея. Самата аз съм с вроден ортопедичен проблем. Заради това състояние съм била в болнична среда от много ранна възраст. Моята първа операция е на 11 месеца, после имам една на 4 години, на 5 години… със стоене по 3 месеца в болница. Представете си какво можеш да видиш за толкова време в болница! Ключовото беше, че исках да спася всички деца там. А единственият начин да се спасят тези деца, би бил, ако съм лекар и не позволявам на другите да се държат лошо с тях.
Но послушах майка си и не кандидатствах медицина тогава. Кандидатствах чак на 36 години. Като студентка във втори курс бях на практика в Педиатрията. Имах изключително тежка среща с едно дете, след която просто излязох на улицата, разплаках се и се обадих на майка ми, за да ѝ благодаря и да ѝ кажа, че е феноменална, защото е преценила изключително добре, че това не е за мен. Убедена съм, че ако бях станала лекар, щях да живея в болницата. Нямаше никога да имам семейство и собствени деца. Щях да живея с пациентите ми, с децата на хората, и най-вероятно щях да съм осиновила поне три. Познавайки се и виждайки на какво ставам свидетел, от цялата си душа благодарих на майка ми за точната преценка на тази ранима част от мен.
Най-яркият Ви спомен от кариерата досега?
Никога няма да забравя една жена с брутално препълнени гърди. Тя дойде в четвъртия ден след раждането, вече изписана вкъщи. Гърдите ѝ започваха от ключиците. Бяха невъобразимо твърди. Доктор Попиванова правеше масаж на гърба ѝ, на едната ѝ гърда беше Хедра, на другата – аз. Изцеждахме я на ръка внимателно, без да ѝ причиняваме рани и болка. Сълзите ѝ не спираха, само казваше: „Много ви благодаря, много ви благодаря! Много ви благодаря!“.
Друг подобен спомен имам от деня след раждането на сина ми. След 10 часа естествено раждане завърших с цезарово сечение. На следващия ден ми звъни приятелка, която е родила също като мен вчера, и казва: „Момичето в стаята ми го изписват днес, много е зле, може ли да дойде в кабинета да я видиш?“. Отговарям: „Да, ама и аз родих вчера. Но нека дойде.“
Звъннах на докторката да отключат кабинета по кърмене в болницата. Оставих бебето си на жената на съседното легло и слязох долу да консултирам жената. Отне ми два часа, тъй като беше с много препълнени гърди. Толкова беше прозрачна кожата ѝ, че имах чувството, че виждам как клетките правят мляко вътре. Учих мъжа ѝ да я цеди. А момичето беше с проблеми с щитовидната жлеза. Имаше страшно много кърма, което е нехарактерно за нейното състояние, и беше получила съвет да спре да кърми, защото медикаментите, които приема, са несъвместими. А всъщност не беше така. После дойде отново при мен след второто си раждане.
Кога Ви се налага да сте гъвкава и какво всъщност означава да си гъвкав във Вашата професия?
Не бих казала, че има много свобода или голяма гъвкавост в моята професия. Няколко години имах целодневни консултации и полудневни консултации, т.е. 8-часови и 4-часови консултации. При целодневните: от 10:00 до 18:00 прекарвах времето с цялото семейство на новороденото в един апартамент, който бях наела. Имахме само един час обедна почивка. През другото време преминавахме през рутината – къпехме бебето, приспивахме го, показвах им техники за успокояване, кърмене, повиване, лягахме с него, дори майката я оставяхме да спи, а аз и таткото гледахме бебето в другата стая.
Прекратих целодневните консултации, не защото аз се изтощавах. Всъщност в основата беше реакцията на една разкошна жена, която беше завършила медицина. След целия ден с нея, бебето и таткото, всичките лекции и цялата инфорамция, която им дадох, в 17:00 часа тя остави химикалката, с която си водеше записки, погледна ме и каза:
„Аз не мога повече така. Завършила съм медицина, на ръба съм да си взема специализацията, но такова изливане на информация никога не съм получавала. И ако приемеш от мен обратна връзка, неслучайно съм избрала да дойда при теб. Ти наистина си уникална, но за пръв път се чувствам като човек, който никога няма да може да си гледа бебето добре. Няма как да знам толкова, колкото ти знаеш“.
И аз буквално се плеснах по челото и си казах „Вместо да изпиша вежди, бода очи“. Вменявах им вина и чувство за недостатъчност, без да искам. И тогава си дадох сметка, че в желанието си да помогна, мога да оставя усещане за малоценност. А не това е моята мисия. Но и до днес казвам, че ми отне 7 години да разбера, че бодитата с прехлупване на раменете се свалят надолу…
Извън Вашата работа и мисия коя е Ася Демирева?
Обикновено момиче. Обичам да пътувам, да съм в планината, затова и се преместих да живея близо до природата. Графикът ми е нагласен така, че поне три часа всеки ден да мога да ходя в планината, но на практика това рядко се случва. Защото все ще взема още един час или два извънредни консултации, което умея да правя. Напоследък обичам да се грижа за себе си, физически и психически, и се опитвам много да заобичам спорта. От няколко години ходя на психолог, старая се да си доставям тези типично женски гъдели да ида на козметик, маникюр… Опитвам се да правя неща за себе си, не за да изглеждам по-млада или по-красива, а за да имам своето време за мен.
Отскоро намерих човека, който по много интересен начин борави с проблемните места в тялото ми, съчетавайки няколко базови терапии и иглотерапия. И от него получавам много добри съвети и разбиране от какво има нужда моето тяло, за да се справи в ситуацията, в която се намира.
А ситуацията е такава, че преди години нашите ортопеди твърдяха, че на 40 години ще съм в инвалидна количка. Вече 5 години ги опровергавам и смятам да продължа да го правя.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
Mastercard от EasyPay е разплащателна карта, която ви дава:
– свобода – няма такса за поддръжка;
– бързина – издава се на момента в каса на EasyPay само за 5 минути срещу лична карта;
– лекота – проследяване на сметката във Viber без инсталиране на сложни приложения с пароли;
– надеждност – безплатно захранване до 3 000 лв. на месец на EasyPay банкомат или на каса;
– независимост – абсолютен еквивалент на дебитна карта и работи в чужбина, в интернет, както и безконтактно;
– сигурност – издава се от два бранда, доказани на местно и на международно ниво – EasyPay и Mastercard.
Повече информация за Mastercard от EasyPay можете да откриете тук.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
И преди да сте ни замерили с обувка, чук или развален домат, защото такова нещо като свободна жена НЯМА – жените винаги са заети с хиляди неща, нека все пак да поясним за коя свобода ще си говорим тук.
За най-трудната. Тази, която сам си я избираш.
Свободата, която те ръчка долу ниско под ребрата и не ти дава да заспиш, понеже имаш да свършиш още малко работа. Свободата, която пропълзява като бръмбарче в ухото и почва да жужи „Това сега не можеше ли да стане по-добре...“. Свободата, която ти помага да си запретнеш ръкавите, за да не се налага да викаш неволята (даже от време на време неволята ти звъни, като има нужда от помощ).
Свободата да работиш това, което истински харесваш. Да отговаряш за себе си и за другите. Да знаеш какво означава да разчиташ на себе си и да имаш готовност да предложиш рамото си и на друг.
И понеже много ни се говори за тази свобода, сме решили да го направим с няколко свободни жени с интересни професии, бизнеси, цели и занимания. Ще ви срещаме с тях веднъж седмично в рамките на общия ни проект с EasyPay и Mastercard „ПРОФЕСИЯ: СВОБОДНА“. Събираме се в него, защото гъвкавост, надеждност, свобода, бързина, лекота са характеристики и за хората, които работят за себе си и определят сами работното си всекидневие, но и за новия продукт Mastercard от EasyPay, зад който с опита и ноухауто си застават двата бранда.
А ние влизаме в играта, като даваме тон за песен с интервю с главната майка на Майко Мила – Красимира Хаджииванова, която е истински свободна жена и върши 5000 неща, докато уговаря 5001-вото. Което всъщност ни връща към горното твърдение – истински свободните жени никога не са свободни.
Спираме да звучим като Божинката. Ето я и Красимира в целия ѝ майкомила блясък с нейната професионална история.
Преди години, няма да казваме точно колко, но сме им живи свидетели, „интернет“ все още беше дума, която в България знаеха около 100 души на всичките 111 000 квадратни километра територия. Тъкмо тогава Красимира се запознава с това невероятно изобретение на човешката мисъл интернета и разбира, че иска да се занимава с него. Но като във всяка история, в която главните герои се събират по̀ към края, и тук нещата минават през няколко различни етапа.
Първоначално Красимира си мечтае да бъде лекар, археолог и детектив, но понеже позицията за съвременен Индиана Джоунс / Лара Крофт вече била заета, след завършване на гимназията Красимира бодро се отправя към словашката филология. (И сега да не започнете да я карате да каже нещо на словашки, като я видите. Най-много да ви напсува, но всъщност ще ви е казала „домат“, защото само това си спомня.) Малко по-късно съдбата (или някакъв малко по-здрав разум) я насочва към Факултета по журналистика. Там Красимира записва задочно PR и започва да работи, защото няма търпение да види какво е това истинска работа.
И вижда. Попада в „Нощен труд“. От този период ѝ е останал талантът да измисля най-великите заглавия на света в стил „Майка търси биотиквичка, превръща се в идиот“. Първата ѝ заплата е 220 лв. „Те идваха в запечатано бяло пликче. В края на всеки месец опашка от хора се нарежда пред една стая, в която седят няколко човека и ти се разписват, че си си взел 220-те лева. Няма карти, няма сметки, няма преводи, не е като сега. Изваждаш си Mastercard от Easypay буквално за 5 минути и нямаш никакви разноски, и си теглиш, когато си искаш, и си вкарваш пари до 3000 лв. без такси... Не бяхме чували за карти изобщо. Просто бяло пликче получаваш и си отиваш, и си броиш парите, и си плащаш сметките кеш.“
В един момент спира да ѝ е на сърце да се занимава с черната хроника в „Нощен труд“ и попада на обява за работа в „интернет сайт“. Явява се на интервю, наемат я и останалото е история, както се казва за щяло и нещяло. После Красимира става част от екипа на голямата група от сайтове и блогове на Investor.bg, където е главен редактор на Dnes.bg. От това време е ѝ блогът ѝ „Животът от нещата“, откъдето я познават много от верните ѝ читатели.
Кога решава да се махне от структурираната работа в медии? Когато мениджмънтът на компанията, в която работи около протестите през 2011–2012 г., разпраща официална нота до всичките си служители, че им забранява да ходят на тези протести. Така ли, казала си Красимира в типичния си стил, и напуснала, за да може да си ходи, където си иска.
Свободата е голяма мотивация, освен сериозна отговорност.
Идеята за Майко Мила се ражда горе-долу с децата на двете ѝ основателки – Красимира и Елисавета. За Красимира това е първо дете, за Елисавета – трето, и за двете е еднакво трудно да бутат детските колички по тротоарите на София, които приличат повече на трасе за паркур. „Всичко си беше „майко мила“, казва Красимира. И да, потвърждаваме, то така си беше. От групата „Път за бебешки колички“, която създават с още няколко майки, се стига лека-полека до идеята за сайт, в който двете да споделят истории за майчинството, но по (брутално) честен начин и с чувство за хумор.
И двете са си мислели, че такава платформа ще има интерес, но чак пък такъв, какъвто засвидетелства публиката още от първите дни – едва ли. С пускането му сайтът пада 3 пъти. Толкова много хора влизат да четат историите, че сървърът не може да смогне на натоварването.
Още не сме свършили, скрол надолу
Оттогава до днес са минали 9 години, а Майко Мила е минала през какво ли не. Включително през смяната на професионалното поприще на едната съоснователка на платформата Елисавета Белобрадова, която реши да влезе в политиката. За Красимира това е тежък момент не само в личен план – съдружникът ти спира да ти е съдружник, едва ли е леко –, но и в професионален – екипът се променя и трябва да се търсят нови подходи и посоки. И тогава в употреба влизат качествата, които си градил през годините в различните професионални форми и проявления – гъвкавост, съобразителност, адаптивност.
Особеното в случая е, че свободата от обвързаност – някой друг да ти шеф и да ти казва какво да правиш, идва с отговорност – ти самият си работодател и е добре да знаеш накъде е посоката. Това върви с определено количество безсънни нощи. „Свободата да си си сама шеф е прекрасно нещо – особено когато работиш до пълен бърнаут в 2 през нощта“, казва Красимира. Зад шегата обаче стои труд, отдаденост и някое и друго „не“, за да можеш да запазиш най-ценното в екипа – независимостта и доверието между членовете му.
И тъкмо когато нещата някак потръгват относително ясно и горе-долу сигурно, Красимира решава, че писането ще трябва да се превърне в говорене и това говорене ще е стендъп, защото професионалният ѝ живот винаги е бил свързан с чувството за хумор. Обаче и със стендъпа не е лесно, защото какво лесно има в това да излезеш пред 4000 души в зала 1 на НДК само с един микрофон и те да слушат какво имаш да кажеш. „Имала съм много мъчителни моменти, защото да пишеш е едно, а да излезеш да го кажеш на хората е съвсем друго.“
На въпроса защо се тормози така, Красимира отговаря, че е изключително зарибяващо да излезеш пред стотици, понякога хиляди хора, и да задържиш вниманието им с това, което искаш да кажеш за няколко минути. „За мен е много важно да казвам неща, в които вярвам, които са важни за други хора. Моите теми винаги са социални. Те са ми важни, без значение дали ще са дупките по пътищата, или това, че сме неграмотни и не знаем къде се пише Й, или че си умираме да тропаме хора по света, а не обръщаме внимание на някакви процеси, които се случват в държавата, и как да се интегрираме като граждани на света.“
Прогнози за бъдещето нямаме, макар че е модерно да се раздават. Красимира продължава да работи по нови стендъп формати и нови проекти, които запазват духа на Майко Мила – хумор, честност и солидарност. Нейният съвет към по-младите жени? Да намерят своето „племе“ и да знаят, че всяка трудност ражда нещо хубаво. Не мигновено – но винаги навреме.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
Mastercard от EasyPay е разплащателна карта, която ви дава:
– свобода – няма такса за поддръжка;
– бързина – издава се на момента в каса на EasyPay само за 5 минути срещу лична карта;
– лекота – проследяване на сметката във Viber без инсталиране на сложни приложения с пароли;
– надеждност – безплатно захранване до 3 000 лв. на месец на EasyPay банкомат или на каса;
– независимост – абсолютен еквивалент на дебитна карта и работи в чужбина, в интернет, както и безконтактно;
– сигурност – издава се от два бранда, доказани на местно и на международно ниво – EasyPay и Mastercard.
Повече информация за Mastercard от EasyPay можете да откриете тук.
