Днес в Майко Мила е д-р Бояна Петкова, педиатър, родител и автор на Фейсбук страницата Муха без глава - истории от света на ADHD.
С нейно разрешение публикуваме част от разсъжденията ѝ по темата за родителите, децата и границите.
Понякога ни се струва, че за да бъдем активни родители, трябва да се облечем в много заплахи, ограничения и забрани. Но самоцелните закани и необоснованите граници често се оказват твърде вредни в дългосрочен план.
Има начин да сме ангажирани, без да сме пъдари, смята д-р Петкова и го обяснява тук.
Границите. Тази психологическа митологема. Или може би митологемата на порастването...
Според доста, да не кажа почти всички, психологически школи, ролята на родителя в детството е да бъде граничар. Не знам дали заради някоя особеност на мозъка ми или заради вродената ми нетърпимост към недобре аргументирани постулати, тази формулировка винаги ме е влудявала. Нещо с нея винаги ми се е струвало не-наред.
Което не иде да рече, че границите не са важни. Напротив. Просто ние в стремежа си да сведем сложното взаимодействие между родител и дете до прости постулати, нещо сме оплескали по пътя. Аз малко по-различно виждам ролята си на родител, не като овчарско куче.
Обаче границите. Много ни е страх, че ако се откажем от митологемата за границите, ще настъпи разруха, неконтролируемо бедствие. А всъщност не е необходимо да се отказваме, необходимо е само да я преосмислим.
Наша работа като родители не е да ги налагаме, а да научим детето си да ги разпознава и да ги уважава.
Тези са първите, с които бебето се сблъсква. Всеки човек, различен от нас, по свой начин представлява естествена граница. (Дори собствената ни майка.)
Всяко взаимодействие с околния свят дава множество възможности да взаимодействаме и с границите му. И не само това, самият социум е наложил предостатъчно привнесени неестествени граници. Човек буквално не може да бъде жив, не може да се движи в света, без на всяка крачка да взаимодейства с границите му.
Е, добре. И вместо ние като родители да схващаме задачата си в това да помогнем на детето да взаимодейства възможно най-плавно и хармонично, без да се наранява, но и без да наранява света, някъде, някак си е възникнала митологемата, че „родителят трябва да НАЛАГА граници“. Щото иначе – ?
И така, родителят става на практика всемогъщ, защото той, по силата на това, че е родител, може да налага напълно произволни граници.
Например кога трябва да ядеш, какво трябва да ядеш, кога трябва да си лягаш, какво трябва да обличаш, кога трябва да мълчиш и какво трябва да правиш във всеки буден миг от живота си...
И така, вместо да опознаваш света и границите му, ти се оказваш поставен в една напълно изкуствено конструирана ситуация да се съобразяваш с изкуствените и често напълно произволни граници на възрастните в живота си.
Защо произволни? Защото някой е решил, че порцията за 9-месечно бебе е 190 грама, а не колкото на него му се яде. Защото някой е решил, че в градината трябва да спиш между 13 и 15:30 часа, независимо дали ти се спи. Защото майка ти е решила, че не можеш да излезеш в снега по тюлена пола и балерински пантофи. (Това последното е особено, нали?)
Снегът е естествена граница. Каква обаче е ролята на родителя? Да влезе в кофликт с детето, което „не разбира“ и затова родителят трябва да „поеме отговорност“ и да го натика в грейката на цената на емоционален разрив. Или да бъде гръб, когато детето се сблъска с естествената граница на снега? Аз твърдя, че е второто.
Още не сме свършили, скрол надолу
Мисля, че ролята на родителя не е да „поставя граници“, а да дефинира и пази собствените си граници. Аз лично станах рязко по-добър родител, когато осмислих това.
Проблемът не е, че не налагам успешно граници на децата си, а проблемът е, че аз самата не познавам границите си. И затова децата ми всъщност са объркани от неконсистентните граници, с които се сблъскват, защото са изкуствени и произволни, понеже в този ден така ми е щукнало.
А пък аз бях една „психично аморфна“ и напълно непредвидима майка, на която можеше да ѝ хрумне, че днес трябва да правиш Х по Y начин, „защото така“.
И когато започнах да се консолидирам като човек и като родител, и естествените ми граници започнаха да стават по-ясни за всички (включително за мен самата), децата се успокоиха. Аз мирясах. Вече всички знаехме какво можем да очакваме от мама.
Означава ли уважителното родителство или не-авторитарното родителство (CPS – Collaborative & Proactive Solutions), че си „вдигнал ръце и си оставил детето да си прави, каквото си иска“!? Че си го изоставил, че си изоставил родителската си роля?
Според мен - не, дори напротив. Често се мисли, че ако не комaндваме, наказваме, заплашваме и санкционираме децата си, не им „поставяме граници“, значи сме ги оставили „да си правят, каквото си искат“. И това не може да е добро или правилно.
Сякаш има само тези две алтернативи. Или си главнокомандващ на флота, или си незаинтересован родител. В моя опит е съвсем различно.
Когато сме авторитарни родители със строги (но често произволни) правила, изисквания и санкции или наказания, всъщност по-голямата част от отговорността за отношенията се пада на децата. Един вид, ако не си спазил правилата, не си направил, каквото се иска от теб. И си си избрал да бъдеш наказан и „сам си си виновен“. И все някога ще се научиш да се подчиняваш, защото е в твой интерес да „ти уври главата“.
В този тип отношения родител-деца истинската връзка е опосредствана от правилата и санкциите. Няма нужда от реално свързване, реално разбиране на нуждите или притесненията на другите. Защото там са сложени правилата, изискванията, наказанията и съответно наградите/поощренията - и те играят ролята на регулатор на отношенията.
За много хора това изглежда ангажирано родителство, в която родителят е ангажиран да „пази границите“.
В моя опит родителство, което аз бих нарекла „уважително“ (в унисон с Питър Грей, а пък Рос Грийн би нарекъл „колаборативно“ и „проактивно“), всъщност е много по-ангажирано и ангажиращо всички участници в процеса. Защото е флуидно, откликващо на конкретната ситуация и отговарящо на реалните нужди на всички в реално време.
Всъщност да си такъв родител е изискващо по-висока степен на съзнателност и активно присъствие в живота на детето. Защото разговорите не се въртят около „свърши ли това“, „изпълни ли онова", „защо имаш тройка“, „написа ли си домашните“.
А се въртят около „как се чувстваш“, „имаш ли нужда от нещо“, „какво мога да направя за теб“, „защо това е трудно за теб“. Но има и съобразяване на детето с реалностите на живота и възможностите на родителя. Има и изграждане на взаимно разбиране къде са личните граници на другия и как да бъдем уважителни към тях.
Когато проблематизираме само контура на живота, външни маркери – като поведение, оценки, успехи и провали, пропускаме да се погрижим за същността на това. А това прави децата ни тях самите (и нас - нас). Пропускаме да отворим пространство за опознаване на себе си. Да се запитаме какво ни движи, какво искаме за себе си, какво не искаме за себе си, от какво се страхуваме, как да преодоляваме трудностите и недостатъците си по креативен и неосъдителен начин, кои сме ние, кой съм аз, кои са те...
И така, уж отглеждаме бъдещи възрастни, които излизат от дома ни, покрили всички формални изисквания за прием в света на големите. А всъщност с много малко познания за себе си и за движещите сили на живота. И започва голямото лутане, голямата депресия и голямото разочарование. Ако имаме късмет, те завършват с пълен крах и новоизграждане на себе си някъде около 40.
Сякаш културно сме обърнали приоритетите. И сме фрагментирали човешкото, превръщайки го във функция на послушанието и покорството. Защото е по-лесно и изглежда по-ефективно. Но децата са наши деца и след като напуснат дома ни, и ефектите от нашето родителство ще останат с тях (и с нас) и след това...
Защото всичко, което има нужда да бъде научено, може да бъде научено винаги. Но изграждането на устойчив вътрешен център е по-добре да се случи преди 18, а не след 38.
Затова според мен родителят е тренировъчна площадка, не граничар на детството. Неговата работа е да е органичен и консистентен в собствените си граници, но и да е там, когато децата се сблъскат в естествените граници на света. Да избърше сълзите и да подаде грейката.
И вероятно това звучи като доста абстрактна разлика. Но в живия живот, когато не мога да се ориентирам чия граница е това или каква граница е това, си задавам въпросите „чий проблем е това?“. Мой, на детето, на учителката или на социалното очакване? И също и въпроса „чия нужда е това?“. И ако е моя, как мога и мога ли да я задоволя по начин, който не ангажира детето? Защото ние често имаме изисквания към децата, които са всъщност скрити нужди ние да изглеждаме някакви в собствените си очи. Обикновено - добри, справящи се родители.
“Сериозно, недейте да играете с децата си”, казва писателката Идън Лепуцки в статията си за списание The New York Times.
Тя има три деца под 10-годишна възраст и заявява, че не се включва в техните игри и ги оставя да си играят сами. А те дори и не искат да играят с нея. И това е съвсем съзнателно постигнато, без чувство за вина и без оправдания.
Всеки има своя подход. Ето какъв е нейният.
Най-големият ми син наскоро си направи автомат за напитки от кашон. Дъщеря ми уши дрехи за барбитата от хартия и тиксо. Бебето прерови гардероба в коридора, описвайки обувките с бърборене, от което едва една осма на разбираем език. И тримата участват в някакъв създаден от тях стиймпънк свят, в който строят дворци и часовникова кула от книжки с картинки.
Когато играта им върви добре, си мърморят едно на друго “Представи си, че ние…” или “Ами ако…”, или “Кралицата трябва да бъде екзекутирана”. Също така има и доста крясъци. В това време аз решавам кръстословица.
Имам три деца под 10 години, които не очакват, даже не искат, да си играят с мен. Отне известно напасване, но с времето разбрахме, че сме по-добре, когато всеки си прави неговото нещо: децата без скучна родителска намеса, а аз и съпругът ми, свободни от схващането, че трябва да играем, за да присъстваме в живота на децата.
Невинаги е било така. Първото ми дете, като беше съвсем мъничък, ако не ровеше в боклука или не дъвчеше възглавниците на дивана, обикаляше къщата с въображаемо оръжие. Никога не слушаше. Опитваше се да бяга при колите.
Постоянното стоене нащрек и караниците бяха толкова изтощаващи, че със съпруга ми нямахме енергията да играем, както синът ни искаше – иначе казано всичко, включващо пълен телесен контакт и насилие наужким. Вместо това казвах “не” и спирах да играя цял ден и когато гълчането ми преминаваше в игра, се чувствах виновна и фрустрирана. Бях ужасна компания за игра и уморена майка.
Но когато вече беше около 3-годишен, осъзнах, че въображаемите му светове са достатъчно живописни, за да продължи и без мен. Всичко, от което се нуждаеше в началото, беше слушател.
След време си отиваше в стаята сам, за да я преобрази в мястото, съществуващо в главава му. И това беше свобода - за всички ни. Така започна един експеримент с надежда: малко по малко двамата със съпруга ми увеличавахме времето, в което синът ни можеше да си играе безопасно самичък.
Дъщеря ми се роди година по-късно. Тя е срамежлива, изпада в различни настроения и беше доволна да си играе самичка, още откакто започна да пълзи.
Никога не съм виждала толкова уверено дете - идваше да ми казва кога ѝ се спи. Никога не са ѝ харесвали игрите на брат ѝ и играта помежду им винаги е била въпрос на преговори.
Игрите, които си измисляха, съчетаваха неговата любов към фантазията и драмата и нейната нужда от реализъм. Когато си бяха направили ферма за якове с възглавници и плюшени играчки, тя се наслаждаваше на въображаемия залез, а брат ѝ се тревожеше за хищниците, които биха нападнали това земно кътче.
Преди, ако не можеха да стигнат до консенсус в каква посока да върви играта, се опитвах да помогна, но така само влошавах нещата. Бях като водещ на телевизионно риалити, който гледаше безпомощно как гостите му сипят обиди един срещу друг.
Когато мама е там и слуша, стават отбранителни и зли. Когато им кажа “Разберете се”, го правят.
Знам, че съм късметлийка, защото са двама и могат да си играят, затова се научих да се дистанцирам. Казвам си, че по този начин се учат какво са компромисите и границите. Уча се и аз.
Полудяла съм от работа (и от живота). Мога да съм сприхава и доста критична. И не ми харесва да играя, особено да се преструвам с кукли или фигурки, или пък да се крия и да нося пушка.
Девизът ми е “Майките не играят”. (И в другия смисъл - не си играя, т.е. не си поплювам.) Третото ни дете се присъедини към семейството в тази вече изградена система и е изключително самостоятелен, както и повечето трети деца.
Не казвам, че подходът ми е правилен за всеки. Знам, че за мен работи, защото отчасти има връзка с начина, по който аз съм отгледана.
Нямам спомен родителите ми да са си играли с мен. Спомням си, че са ми чели и сме плували, но никога не са били замесени в модните ревюта, които “снимах” заедно със сестрите ми, нито са ми помогали да си направя списанието “Детски работи”. Нито веднъж не са вечеряли във въображаемия ми ресторант.
И това не е оплакване, а благодарност. Може и да не присъстват в тези спомени, но това не означава, че ги няма. Бяха на границата - там, но не съвсем.
Родителите ми ми позволяваха да имам лични светове, създадени специално от мен, и ги уважаваха. Представям си, че и те са се радвали като мен, докато гледам как децата ми си играят самостоятелно.
Дъщеря ми отваря пекарна, докато брат ѝ скача на огромна гумена топка. Бебето си пълни камиона за боклук с кубчета. Всеки от нас диша в собствената си отделна сфера. Дадох си сметка, че това е най-любимата ми част от майчинството - да отклоня поглед и после да наблюдавам.
Когато с децата спрем да правим нашите си неща и се съберем, то е защото искаме. Заниманията, на които се отдаваме заедно, носят удоволствие за всички ни. Избираме съзнателно да участваме в тях и затова са ни забавни.
Може и да не си играя с тях, но съм шантава и любвеобилна и обичам да говоря за чувства. Обичам и да ги уча на разни неща - как да броят, как да четат, как се прави гуакамоле. Харесва ми да съм с децата си по такъв конкретен начин и да съм изцяло в момента.
Трябваше ми време, за да осъзная, но в крайна сметка разбрах, че няма как да съм всички видове майки в една. Мога да съм само една. Тяхната.
В края на поредната учебна година, в която децата ни са наизустявали дати, факти и формули, които няма да им свършат никаква работа в живия живот, хвърляме поглед към едно холандско училище, създадено по идея на учениците и където 16-годишните деца вече са предприемачи. Разказва Андрю Уеб за medium.com.
"Всяка седмица получаваме около 70 запитвания от хора от цял свят, които искат да дойдат и да видят какво правим тук", казва Роб Хоубен, мениджър на училището Агора в холандския град Рурмонд, който се намира на границата с Германия. Училището е известно с нестандартния си подход, като най-удивителното в него е, че е фокусирано върху ученето, вместо върху преподаването.
„Даваме възможност на децата да играят, защото само тогава те проявяват истински интерес. Така не е нужно да преподавате и да ги контролирате", допълва Роб.
Агора стартира през 2014 г. с 30 ученика като експеримент в друго по-традиционно училище с идеята истинската мисия на образованието да да бъде проектирана в по-различна система. Най-важното е, че учениците, а не преподавателският състав, са единствените консултанти по проекта какви съоръжения да има в училището и как да работи то. В момента в Агора има 250 ученици, както и дълъг списък с чакащи. "Когато отворихме, правителството каза, че в рамките на един месец ще затвори училището. До края на деня казаха "Добре, няма да го направим", разказва Роб.
Без класове за малки и големи
Учениците в Агора са между 12 и 18-годишни и не са разпределени в класове по възраст. Всеки сам отговаря за собственото си образователно пътешествие, учейки и изследвайки теми, които наистина го вълнуват.
Тук може да срещнете ученици, които изучават наистина разнообразни и необичайни теми, сред които монголски коне, ръководства за планините в Германия, ковачество, патронусите на Хари Потър, създаване на скейтборд. Работата на учителя - който се нарича личен треньор - е да предизвиква и ръководи този процес на проучване. Той също така трябва да гарантира, че детето постига резултати и непрекъснато развива своите умения. Един от най-големите проблеми, с които се сблъсква Роб обаче, е намирането на подходящите учители, които подхождат към децата с творчески подход, вместо със строгост.
Собственоръчно изработени бюра и щастлив хаос
Всеки ученик има бюро, което сам персонализира. Към едно от тях, например, е прикрепена предна част на кола, изработена от скрап. "Първият модел, който направиха, не се побираше в асансьора", разказва Роб и допълва, че така учениците са се научили да изчисляват обема на асансьора и да коригират дизайна си така, че проектите им да се вместват в него.
Роб описва Агора като смесица от университет (в който получавате знания), будистки манастир (където имате пространство и време за мислене), тематичен парк (където можете да играете) и общ пазар (където можете да търгувате и да разменяте неща). Затова училището носи името Агора - названието на главния площад в древногръцките полиси.
Учебният ден започва със среща, на която учениците очертават предизвикателствата си за деня, какво се надяват да постигнат и каква помощ им е необходима. Това е и възможност за други ученици да предлагат идеи, да дават съвети или да се включат в проектите на съученици.
Мястото, където това се случва, би могло да бъде описано като "щастлив хаос". Има предмети, книги, плакати, фигури, полуготови проекти, всякакви други дреболии. Накратко - ужасно много вдъхновение за игра.
След това учениците започват да работят по проектите си - на бюрата си или в някой от цеховете - дърводелски, текстилен, за метали. Има и компютърна зала и голяма кухня. След обяда им се полага т.нар. време за тишина, когато са насърчавани да четат или мислят. Следва работа по проектите до края на деня.
Как се учат теореми
Децата казват, че най-много им харесва свободата да изследват и да учат каквото си искат. А колкото повече порастват, толкова по-голяма възможност за гъвкаво учебно време имат и сами могат да избират начало и край на деня.
"Хората ни гледат странно, мислейки, че във всяко училище трябва да има четири урока по математика седмично, но в Холандия това не е така. Правителството иска от вас да помогнете на учениците да стигнат до определено ниво в рамките на определен период от време”, казва Роб.
Магията във всичко това е, че треньорите ръководят тази очевидна свобода като по естествен начин включват нещата, които учениците трябва да знаят по закон. Например, всички ученици трябва да знаят теоремата на Питагор на определена възраст, но не е задължително това да се случва в урок по математика - може да бъде, докато децата проучват географски проблем или съставят таблица, което им помага да разберат много по-добре теоремите.
Всеобщата употреба на телефони
Всички деца имат достъп до интернет през целия ден, както и до телефоните си. Училището използва WhatsApp за комуникация с учениците, като родителите също се включват в нея, обменяйки опит и услуги. Т.е., ако имате нужда от съвет, свързан с дърводелство, може да се свържете се с ученика, чийто родител е специалист в областта.
Училището може да си позволи безплатно Chromebook за всяко дете, тъй като не харчи за учебници. „Дори когато учат за изпит, не е като в нормално училище, където трябва да изразходим средства за 50 учебника по математика. Ако искате да изучавате математика, трябва да ми кажете как ще го направите и кой учебник или цифрово съдържание искате да използвате. И ако един ученик може да обясни защо се нуждае от този учебник, ще го купим. Но това не означава, че детето до него получава същия”.
Пак чрез телефоните си, децата могат да резервират някоя от заседателните зали, където си правят важни срещи или работят в група по даден проект.
Как се измерва напредъкът без тестове?
Щом учениците нямат изпити по конкретни предмети, а по-скоро работят по голям брой различни теми и проекти, как се следи техният напредък? Както при дизайна и обзавеждането на самата сграда, отговорът идва не от преподавателите, а от учениците.
Egodact е софтуер, проектиран от трима 16-годишни ученици от Агора. Той проследява всяко от предизвикателствата, започнато от учениците, както и напредъка по него. Програмата е много лесна за използване и тримата ученици вече са създали компания, чрез която продават софтуера на други училища, като включват промени, според различните учебни процеси.
Планът на Роб за бъдещето е училището е да разработи и ресторантьорски бизнес: „Преди да се усетите, учениците ще притежават и кетъринг компания“, казва той.
Ученици извън кутията
Намирането на подходящите преподаватели е най-голямото предизвикателство пред мениджъра на Агора. "Да свикнат с този силно различен подход към образованието отнема време. Казвам им: Не ме питайте дали това е добра идея. Пробвайте го в рамките на седмица и попитайте децата дали това е добра идея. Нашите учители работят 4 дни с децата, а на петия трябва да подпомагат други учители. След това им казвам да излязат от училище и да отидат в музей, лаборатория, работеща компания и да ни разкажат какво са видели там. Точно за това е училището - да изведем съзнанието на децата от него. Вярваме, че най-много знания се натрупват извън училището, а не вътре.”
Накъде води всичко това? Ако погледнете уменията, които работодателите непрекъснато изискват - съпричастност, комуникация, работа в екип, гъвкавост, способност за проектиране и решаване на мултидисциплинарни проблеми - традиционното образование едва ли предлага на учениците всичко това. На негово място получават дати, факти и формули за наизустяване. Децата в Агора са различни - подобно на нас, възрастните, те имат информация за света в джоба си, но най-важното е, че разполагат с необходимите средства, за да я разберат, синтезират и използват, когато се нуждаят от нея. А едно от най-важните умения, които придобиват, е чувството за увереност в способността им да се справят с проблемите и да общуват с възрастните и помежду си.
„Не правя това за деца в нашето училище, правя го за всички деца. Искам всяко дете да има тази среда", казва още Роб, на който не му харесва да има списък с чакащи за Агора, но предпочита първо да разшири треньорския си състав, за да е сигурен, че няма да има разочаровани ученици.
По темата:
В Wall Street Journal наскоро бе публикувано есе на една американска майка, Зара Саске, която живее в Германия. Тя разказва от първо лице как е научила ползите от това да оставиш децата сами да решат проблемите си.
"Хаосът на германските детски градини понякога е напълно непонятен за американските родители"
Живеех в Берлин вече от близо 7 години, когато с изненада открих, че детските градини и детските центрове (наречени "kitas") всъщност са основно място за игра - игра по всяко време и винаги. Никакво четене, нито листа с прости математически задачки за подрастващи. Нямаше никакви такива правила. Деца търчаха наоколо, крещейки, играеха си на каквото искат, с когото си искат. Имаше все пак някакви правила, но бяха наистина съвсем основни, например да не се удрят и да не се катерят по мебелите. Възпитателите или учителите рядко участваха в организирането на играта на децата.
Този образ противоречи на идеята за "стриктния германец". Анти-авторитарното движение в страната се противопоставяше на едновремешния модел на правене на най-различни неща, включително и как се възпитават деца. Някои възпитатели дори поддържат детски градини без никакви правила. Тази радикалност е рядко срещана и започва да отмира, но въпреки това съвременните германци общо взето са против твърдата ръка и строгата дисциплина във възпитанието.
Естествено, в природата на децата е да се карат. Но начинът, по който възпитателите в нашата детска градина подхождат към конфликтите между децата, е много различен от този в Щатите. Те не бързат да се намесят, освен ако не видят, че някое от децата ще пострада. Не наказват, не предупреждават, не пишат имената на непослушните деца на табло, нито слагат черни или други точки срещу името им за лошо поведение.
Вместо това германските учители наблюдават. Понякога викат детето настрани, за да поговорят с него индивидуално; друг път говорят на цялата група деца за честност и доброта - открито или индиректно, като им четат приказки по темата. Понякога пък не правят нищо.
Този подход е отразен в наръчник на Маргарет Бланк-Метю за германски преподаватели, които работят с деца и подрастващи.
"Децата трябва да спорят, дори да е трудно за преподавателя или цялата група да страда от това", пише тя. Аргументирането е много важно за социалното изграждане на детето и порастването му като личност. Децата се карат за всякакви неща: за да наложат своите граници, за да привлекат вниманието върху себе си, за да изпитат собствената си (физическа и социална) сила и просто защото не са се научили да губят.
Децата трябва да се научат как да се справят с всичко това, докато порастват - и германският подход казва, че децата се учат най-добре, като общуват едно с друго, а не когато възрастен се намеси и накаже очевидния виновен.
Имах известни съмнения дали този подход работи, докато не видях ефекта му върху собствените ми деца.
Преди шест години, когато беше на 5, дъщеря ми София имаше две близки приятелки в градината. И двете бяха чудесни, момичета със силен характер - заради което се караха често и настояваха София да избере страна. Това водеше до много наранени чувства. Не искаха да дружат с нея, много пъти не я канеха на рождени дни и партита. Често тя плачеше заради това.
Тези караници станаха толкова чести, че възпитателят забеляза случващото се, а след това внимателно и добронамерено дръпна момичетата настрани да си поговорят. Започна да им задава въпроси като "Според теб как се чувства тя?" или "Ти как би постъпила, ако беше на нейно място?".
Този метод на огледално поведение помогна на децата да видят последиците от действията си и да се научат на съпричастност към другите.
Невинаги постигаха най-добрите резултати.
"Ако кажат, че не искат да играят с нея, просто трябва да приемем това," каза главният възпитател. "Това може и да се промени след десет минути."
Ето така учителите не налагат наказания и решения при такива спорове.
Макар страданието на дъщеря ми да продължи повече, отколкото на мен ми се искаше, в крайна сметка това преживяване я научи на някои важни урока. Докато тръгна на училище, вече я приемаха като миротворец. И до ден-днешен тя рядко има проблем с някое "лошо момиче" - нито в роляат на жертва, нито самата тя да е такава.
Нито пък тя нарича така момичетата, нейните приятелки, което и ние не трябва да правим. Защото в действителност нито едно дете не е зло и нарочно лошо. Те са просто деца, които се учат как да се разбират с другите и правят някоя и друга грешка по пътя си.
