Публикуваме без съкращения интервюто на Надежда Цекулова с д-р Неда Бакалова за „Тоест“.
Неда Бакалова е лекарка, специалистка по анестезиология, реанимация и интензивно лечение. Учила е и е специализирала в България, но в последните години работи в болницата в Саутхемптън в Обединеното кралство. Затова в интервюто ще прочетете колко много пъти казва „тук“. Нейното „тук“ е нашето „там“, където има едно по-качествено организирано детско здравеопазване, даващо по-добри резултати.
Неда е един от инициаторите на кампанията „Лекари на бъдещето“, която се организира от Фондация BCause и медийната платформа „Майко Мила“. Това е програма за повишаване на нивото на педиатричната помощ в България, ориентирана към лекари специализанти в различни педиатрични специалности. Целта ѝ е да им помогне да натрупат професионален опит в лечебни заведения в чужбина, който да пренесат на местна почва в името на толкова дълго чаканата качествена промяна на българското детско здравеопазване. Програмните цели са през 2025 г. да бъдат изпратени петима млади лекари на клинично наблюдение в болници в Европа. Необходимата сума е приблизително 50 000 лв.
Може да дарите на:
Платформата.бг
През benevity – ако сте регистриран служител на компания с профил там.
На номер 17 777 с текст DMS LEKARI.
Да, аз съм анестезиолог по специалност. От три години работя в кардиореанимацията и кардиохирургията в болницата в Саутхемптън. Преди това в България съм била основно в болница „Света Екатерина“. След пристигането си тук за първи път започнах да се занимавам с детска кардиохирургия. Екипът доста ме подкрепи и продължава да ме подкрепя и обучава. Вече давам упойки на деца в детската кардиохирургия, докато паралелно работя в реанимацията за възрастни и наблюдавам работата на колегите в детската реанимация.
Самата програма „Лекари на бъдещето“ започна с една лична история. Може би не е моя работа да я разказвам, но в общи линии, детенцето на инициаторката, което, за съжаление, миналата година почина, прекара последните си 5–6 месеца в Педиатрията [СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“ – б.р.]. Чувахме се често и се налагаше да обяснявам неща, които не ѝ бяха обяснени. И оттам се зароди идеята, че би било хубаво специализантите по педиатрия да придобият някакъв опит извън България, да видят, че медицината може да се прави и по друг начин.
Аз съм била специализант в България и е много тежко.
Нас не ни учат как да говорим с пациентите, как да им осигурим психологическото пространство да минат през преживяването си. И би било полезно да видят как това се прави от лекарите тук.
Кое е различното освен количеството ресурси? Малко е трудно, но може ли да опитате да обясните какво означава „друг начин на мислене“ например?
Няма да е лесно, защото това не засяга само лекарите и тяхното отношение към пациентите, то е двустранно и като че ли по-всеобхватно. Аз също си давам сметка, че съм се променила тук. И обществото е друго, и отношенията между хората са по-различни. За съжаление, ние, българите, не се държим много добре един с друг, което се пренася на всички нива – от медик към пациент, от близки към медици.
Освен това в Англия хората са изключително горди със своята обществена здравна система, тъй като е изцяло финансирана и създадена от данъците им. И въпреки че има доста кусури и доста чакане, цялостното отношение към работещите в здравеопазването е позитивно, има доверие, което много улеснява работата.
В България липсва доверие между пациенти и лекари. Също така няма достатъчно хора в системата, натоварването е огромно. В резултат е много вероятно, като отидеш да говориш с близки и пациенти, да си изнервен, защото си преуморен, а те от своя страна да са подозрителни и да не ти вярват. Как да се срещнете в тези условия?
Тук разговорът, срещата между лекари и пациенти са стимулирани по всякакъв начин. Има стая за близки, където аз мога да седна и да говорим нормално с хората в дискретна среда колкото време е нужно. В България най-често сте изправени в коридор или пред някаква полуотворена врата, често без да можете да изолирате разговора от външни хора.
Затова споменах „начин на мислене“, защото не става само с лични усилия от самата мен. Просто системата вижда и третира отношенията лекар–пациент по друг начин.
Тук всичко е доста по-прозрачно, за всичко се води статистика и се правят одити. Тази прозрачност е необходима, за да се видят грешките в системата и да се коригират. Ако ти не проследяваш какво всъщност правиш, не водиш никаква статистика или поне не я показваш, ако никой никога не търси отговорност, то качеството със сигурност е по-лошо. В България като цяло нямаме система за това. Тук, примерно, ако си специализант, трябва всяка година да направиш някакъв малък одит на данни в болницата, в която работиш, по някаква тема, която ти избереш. Хората тук имат традиция да проследяват качеството на собствената си работа. Аз лично не съм виждала да се прави в България.
Аз се занимавам с кардиохирургия. Ако отидете на сайта на Дружеството на кардиохирурзите [в Обединеното кралство – б.р.], ще откриете данни болница по болница какви пациенти се оперират, каква е смъртността им, какви са усложненията им. В България такова нещо няма.
Освен това дружествата тук изработват и насоки за клинично поведение. В България би било практично да ползваме европейските, но те също трябва да се преведат и адаптират, което не мисля, че се прави от всички дружества по специалности.
Крайният резултат от всичко е, че тук е трудно да се види някой, който практикува медицината по много по-различен начин от друг. Тоест има някакво общо ниво и общо разбиране какво е добра практика и какво не е.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ще прекарат между 4 и 6 седмици. Първите специалисти ще видят как се вършат нещата в детската реанимация в болницата в Саутхемптън. Там се работи по съвременни протоколи, и то не само от лекарите, но и от сестрите. Например като предаваш пациент, има чеклист какво се прави – определени стъпки, за да се предотвратят човешки грешки. Човешките грешки са част от това, че сме хора, и съществуват винаги, но те могат да бъдат сведени до минимум, когато нещата са стандартизирани и има някакъв ред.
Друг полезен според мен опит за колегите ще бъде да видят взаимоотношенията в отделението. Моят опит с отношенията между специалисти и специализанти от България не е особено позитивен. Тук взаимоотношенията са много по-професионални. Няма обвинения, няма повишаване на тон. Като цяло това води до по-безопасна практика, тъй като, ако някъде стане грешка или трябва да се каже нещо притеснително, не се страхуваш да го кажеш.
От чисто медицинска гледна точка болницата има една интересна дейност – тъй като е регионална болница в Южна Англия, покрива доста голяма зона за транспорт на тежко болни деца в сътрудничество с оксфордската реанимация.
Тук организацията на болниците е горе-долу като в България – съществуват големи многопрофилни болници и малки болници, които са общински. Ако има дете, което е в тежко състояние в по-малък център, това звено се заема със задачата да го премести в големия център. Това всъщност е доста, доста трудна работа. И колегите ще могат да видят как се прави и как се организира.
Ще могат да участват и в курсове за спешна животоспасяваща помощ* на деца. И не на последно място – ще видят на практика как протича комуникацията в реанимацията както с родители, така и с деца.
Очакваме през февруари да дойде един човек, а по-късно през годината още двама да минат през тази болница. Междувременно аз работя за връзки и с други реанимации. Желанието ни е да могат да се обучават поне по петима души годишно.
Това зависи в голяма степен и от самите лекари, които минават през обучението. В Англия постоянно има обяви за обучения, тук се наричат fellowship. Това е вече работа. Доста чужденци идват по този начин, за да се обучават. Колегите, които са преминали през първоначалния етап като клинични наблюдатели – observership, се ползват с предимство при кандидатстването за позиции за по-сериозни обучения. Освен това, докато са тук, могат да създадат контакти, които да улеснят последващо развитие. Аз лично съм се ангажирала да помагам на колегите в опознаването на стъпките и дори в подготовката на документи при нужда.
За момента се опитваме да започнем с това. Партнираме си със Специализираната болница по детски болести в София и знаем със сигурност, че ръководството ѝ е готово да подкрепи лекари, работещи в тяхното интензивно отделение, да се включат в обученията. Извън това със сигурност има нужди, а тук има възможности, но ще ни е необходимо време, за да ги развием.
Може би е важно да обясня, че когато един млад лекар е клиничен наблюдател, той не просто се разхожда из болницата и наблюдава. Тук на тези обучения се гледа много сериозно и екипът се ангажира с обучението на младия лекар, затова няма възможност например в реанимацията по едно и също време да има много колеги със статут на клинични наблюдатели. Отделно в болницата в Саутхемптън често идват наблюдатели от други по-малки лечебни заведения от региона.
Фондация BCause ни подкрепи с организацията на кампанията, вече имаме профили в Платформата.бг и DMS. Необходимо е да се плати такса на болницата, която е над 1000 паунда. Отделно бихме искали да можем да покрием разходите на лекарите за път и престой.
Просто в България има много малко възможности да видиш, че е добре нещата да се правят системно. Дори някой да прави нещо добре, системата ни има много недомислици и не ни позволява да сме консистентни: един път можем да предоставим добра помощ, следващия път – не. И не зависи само от нас. Затова е хубаво да се види цялостната организация на една система, която дава по-добри резултати.
Години наред думи и изрази като “дете от дом”, “институционализирани деца”, “деца, лишени от родителска грижа”, “интеграция”, “деинституционализация” се премятаха в устите на разни хора. Тези хора ги даваха по телевизията и част от тях владееха предимно говорене по тези теми по телевизията.
С времето толкова много дъвкахме всичко това, че сякаш изгубихме обществената си чувствителност по въпроса. За щастие хората, които са специализирани в действията на терен, които реално работят с такива деца и от години се борят за реформирането на социалната грижа, не претръпнаха и не се отказаха от битката.
Благодарение на организации като "Агапедия България” много деца, лишени от родителски грижи или живеещи в проблемни семейства, успяват да получат социална, образователна, психологическа и емоционална подкрепа, за да продължат пътя си като осъзнати възрастни хора.
Днес в Майко Мила представяме дейността на “Агапедия България”, защото след броени дни, на 29 ноември, започва тазгодишното издание на инициативата “Щедрият вторник”, в която всеки може да дари за организация и кауза, които приема като свои.
“Щедрият вторник” е глобално движение, създадено, за да върне сърцата ни на мястото им, след като сме ги “похарчили” около Черния петък. Разказвали сме ви и преди за инициативата в интервюто ни с Елица Баракова - изпълнителен директор на фондация BCause, работеща за развитие на дарителството и социалните инвестиции и официален партньор за България на движението #GivingTuesday.
Ще си позволим да я цитираме: "Всяко напомняне, че най-ценните неща не се купуват, е много важно, за да не загубим посоката. Това ще направим и на 29 ноември - ще си припомним кои са истински ценните неща за нас и призоваваме всички да дарят за кауза, която им е на сърце.”
В сайта на инициативата можете да научите повече за нея, а на Платформата.бг и в сайта на Единен дарителски номер (DMS 17 777) е пълно с каузи, които можете да подкрепите. Една от тях е тази на фондация “П.У.Л.С.”, които оказват денонощна подкрепа на хора, пострадали от насилие.
"Ежегодно над 300 души, пострадали от насилие, получават безплатна помощ от фондация "П.У.Л.С.” под формата на психологически, юридически и социални консултации, настаняване в кризисен център или преходно жилище, творчески групи. За да може малки и големи да имат шанс за живот без насилие. Всичко това е възможно благодарение на подкрепата на дарители”, казва Юлия Андонова, директор "Развитие и комуникации" на фондацията. "П.У.Л.С.” са и една от организациите с активна кампания в Платформата.бг, която можете да подкрепите в рамките (и не само) на "Щедрият вторник”.
Друга такава организация е “Агапедия България”, за която днес говорим с Яна Кръстева. Яна, която е част от екипа и беше така добра да ни разкаже за работата на организацията.
Нека го опиша така: семейство, сигурност, подкрепа, възпитание, дисциплина, умения, радост, уют, топлина, усмивки, сълзи, мечти, пътувания, приятелства. Това е организация, която работи от 2001 г. с деца и младежи на възраст от 7 до 20 години, лишени от родителска грижа и от проблемни семейства. В зависимост от индивидуалните интереси на децата, от техните таланти и след професионална оценка на потребностите им те се включват в различни програми за период от една до пет години, често и за по-дълго.
От началото на дейността на фондацията в проектите на организацията са участвали над 250 деца и младежи в риск. Към настоящия момент близо 90% от тях водят самостоятелен, успешно интегриран живот, като упражняват различни професии според завършеното им средно или висше образование.
Мисията на фондация “Агапедия България” е да подобри качеството на живот на деца и младежи в неравностойно положение, което осъществяваме чрез предлаганите социални услуги “Резидентна грижа” и “Информиране и консултиране”. Да научим младите хора да ловят рибата, а не просто да ги нахраним за ден или период от време.
Най-сериозното последствие за децата, които растат в институции, в крайно бедни или проблемни семейства, е, че около тях няма надежден възрастен, който да ги обгрижва търпеливо и последователно. Тези деца са лишени от възможността да изградят привилегирована емоционална връзка със значим и обичан човек. Тази връзка е необходима, за да усеща детето, че е обичано, прието, защитено, способно, важно и значимо за някого.
Ето защо грижата за децата не се осъществява единствено с професионалните задължения на ангажираните във възпитателния процес хора. В нейната основа стои човешката връзка между възрастен и дете, която неминуемо възниква в процеса на съжителство. Връзка, характеризираща се с лични емоционални инвестиции и със загриженост.
По това време правехме първите крачки към осъществяване на реформи в социалната работа и развитието на нови и алтернативни услуги за деца и младежи от институции, деца и хора с увреждания, възрастни хора и други уязвими групи в обществото. Наш основен приоритет бе закриването на старите институции за деца и младежи, деинституционализацията, подкрепата на биологичните семейства на децата, развитието на приемната грижа и подкрепа на семействата, желаещи да осиновят деца.
За нас е огромен успех, че повече от 15 години предлагаме алтернативна грижа за деца в неравностойно положение. Осигуряваме им уютна и сигурна среда за развитие на техния потенциал в почти семейна обстановка. Менторската ни програма също подпомага процеса на излекуване на скъсаните връзки дете-възрастен, като постоянно подкрепяме възстановяването отношенията със семействата им, където това е възможно.
Основно работим в две направления, но има много придружаващи дейности, които подпомагат осъществяване на целите ни. Социалната услуга “Резидентна грижа” представлява малка семейна къща в южен столичен квартал, в която се обгрижват и възпитават денонощно деца от 6 до 19-годишна възраст. В момента имаме два действащи центъра, в които са настанени общо 10 деца между 7 и 18 години.
За тях денонощно се грижи екип от обучени възпитатели, които осигуряват подкрепа на децата във всяко едно отношение. Заедно се грижат за чистотата, пазаруват и готвят, учат и пишат домашни, гледат телевизия, посещават театри и кина – както във всяко семейство. Децата се консултират от социален работник и психолог, които помагат за своевременното преодоляване на препятствията в личностното им израстване.
Всекидневието на децата се доближава до нормалната семейна среда. В почивните дни чистят, организират си екскурзии в планината, в парка или из града. Също така децата имат възможност да канят и посрещат приятели в дома си. По време на престоя им в къщата екипът постоянно търси най-добрите възможности за трайно настаняване в семейна среда – връщане на детето в биологичното семейство или приемно семейство.
По-голямата част от децата остават до и малко след завършване на средното образование. Индивидуалната всекидневна работа с тях за радост дава добри плодове. Над 50% от израсналите в нашите центрове са мотивирани да продължат образованието си във висше учебно заведение.
За да постигаме по-добри резултати, развихме още две програми с помощта на наши приятели и партньори. Едната е “Студенти”. Младежите, които завършат средното си образование в социалната ни услуга, са мотивирани да продължат образованието си. Ставайки студенти, те заживяват в студентско общежитие и се учат с наша подкрепа да преодоляват битови и социални препятствия. Всичко това ги изгражда в процеса на достигане на житейска зрялост.
Докато са в програма „Студенти“, младежите са финансово подпомагани за основните нужди – наем на общежитие, студентска такса, карта за транспорт, учебници и учебни материали. Останалите си нужди покриват сами, като работят и се учат да разпределят финансите според приоритетите си.
Другата програма е по линия на професионалното обучение. Младежите, завършили средно образование, които нямат желание на този етап да продължат в университет, са подкрепяни да реализират уменията си чрез посещение на професионални курсове. Така те усвояват професии като готвач, професионален шофьор, фризьор, масажист, спасител.
Трудно е да се опише в няколко изречения. Ще се опитам да го направя през очите на едно 7-годишно дете.
“Бях на 7 години, когато майка ми реши да ме отведе в Дом за деца в село Слатино. Там беше една от многото ми сестри. Преди да ме премести, живеехме в селце и макар да нямаше условия за нормален живот, аз бях добре, бях щастлива. Майка ми пасеше крави, нищо особено, но ми харесваше да бъда с нея. Докато добитъкът пасеше, ние се излягахме под едно сенчесто дърво, а аз се сгушвах в ръцете ѝ. Майка ми често пееше народни песни, имаше много силен глас.
Един ден аз отидох при вуйна и вуйчо. Те ми казаха, че майка ми ще ме остави при сестра ми в дом. Аз естествено не им вярвах и не исках да повярвам. Минаха се няколко дни и тя ми каза, че отиваме да видя сестра ми. Само да я видя и се връщаме. Дори ме попита: „Искаш ли да останеш там, а, детето ми, а марципанчето ми?“
Аз ѝ отговорих, че не искам, но това нямаше значение. Нямаше, защото аз щях да остана там завинаги. Отидохме в дома, видях сестра ми. Докато тичахме из големия площад, дойде рейсът, който майка ми чакаше. Тя ми помаха с ръка и с насълзени очи се качи. Застана най-отзад, за да я виждам. Тогава си помислих, че за последен път я виждам. И така беше. Това беше последният път, в който я видях.
Никога няма да забравя този момент. Няма да забравя отдалечаващия се рейс, в който моята майка пътуваше далеч, далеч от мен. Минаха години, аз останах в дома. А така исках да живея в истинско семейство...
Съдбата на това дете, вече пораснала жена, е, че на 12 години, след закриване на дома, поради процеса на деинституционализация попада в нашата социална услуга. На16 години, след много работа и подкрепа на близките ѝ, тя бе реинтегрирана в семейството на леля си. Подкрепата ни продължи до навършване на пълнолетие, като след това продължи и докато завърши висшето си образование в НСА и полицейската академия.
Инициативата е важна за нашите организации и неправителствения сектор, защото така можем да разкажем повече за нашата работа, успехи, трудности и предизвикателства. Чрез представянето на конкретни съдби, казуси или нужди насочваме вниманието на обществеността не само към решаването на конкретни случай, но и към подкрепа в дискусиите на законодателни промени, подобряване на социалните услуги, подкрепа на семейството и др. Разбира се, привличането на финансов ресурс за подкрепа на дейността ни е важен аспект от инициативата.
С приключването на календарната година си правим и равносметка на постигнатото. С удовлетворение поглеждаме към успеха при връщането на едно 14-годишно момиче при баща му и баба му след дълги премеждия и усърдна работа по случая. Пожелаваме си през следващата година да успеем да помогнем на още от децата ни да сбъднат мечтата си за дом и семейство и да подобрим още качеството на предлаганата грижа. За нас няма по-добра цел от това да подкрепяме сбъдването на мечтата на всяко дете да има дом и семейство, уют и сигурност, приемане и любов, сълзи от радост и усмивки.
На снимката горе: екип "Агапедия България"
Подкрепете "Агапедия България" в кампанията им в Платформата.бг.
