В Майко Мила ни гостува един баща мил (в случая даже Емил), който ни разказва за първата си година като родител на едно чудно детенце. Какво му е дошло до главата в тези шеметни 12 месеца – той реши да сподели с широката бащинска (и не само) общественост.
Емил Джасим е успял да синтезира емпирично 5 правила, които според него всеки баща може и трябва да спазва.
Четем и си водим записки.
Бащата може да прави всичко, което и майката може (разбира се, без кърменето и раждането – да не се подведе някой).
Може да сменя памперси, да мие наакано дупе, да къпе сам бебето, да дърпа сополи с аспиратора за сополи, да стои буден когато и колкото е нужно, да чисти, храни и облича.
Но също и да говори, да пее песни, да разказва истории, да обяснява света, да направи детето си смело, да дава защита и сигурност.
Още не сме свършили, скрол надолу
Няма такова нещо като „това не е моя/твоя работа“. Всичко, което се отнася до детето, е работа и на бащата, и на майката.
Да си родител не е просто досаден „глагол“, който те кара непрестанно да се чувстваш виновен. А онова действие, в което непрекъснато вземаш решения в консенсус с другия родител.
Бащата носи детето си на ръце, на гръб, на рамо, подмишница и по всякакъв друг начин, ако това го успокоява.
Няма нищо по-хубаво от това детето да ти е в ръцете живо и здраво. Да, понякога може да е малко досадно, но няма кой друг да свърши тази работа. Точка.
Бащата, освен усещане за защита и сигурност, дава утеха на бебето, когато го мъчат колики, запек или всякакви други неразположения.
Понякога не можем да дадем друго, освен утеха... И това хич не е малко.
Бащата, освен всичко гореизброено, е и опора на майката. Това е неговата най-важна роля в първите месеци на новия живот. Щастлива и спокойна майка – щастливо и спокойно бебе.
Това е навярно само хилядна от наблюденията и изводите ми.
(Сигурни сме, че тепърва предстоят още.)
Всъщност, този път за щастие няма да ги носим под мишница, а в специално ръчно изработена за тях чанта. Не торба, а чанта! При това истинско произведение на изкуството.
Ако цял живот сте се чудили какво ви липсва, от какво е имало вашето всекидневие нужда, за да разцъфне и да ви тръгне по-иначе живота – ето го отговора: от чанта за диня. Кожено изделие, правено на ръка бая време, чиято единствена цел в живота е носенето на перфектната диня.
Идеята за динения аксесоар идва от Япония. Брандът е популярна японска марка за кожени чанти "Цучия Кабан", а човекът, който я е изработил е Юсуке Кадой, както пишат в сайта за японска култура, изкуство и дизайн Spoon & Tamago.
Динената чанта е част от специална инициатива на марката, в която на отделни артисти се дава пълната свобода да правят каквото си искат като страничен проект. Именно в този контекст Юсуке Кадой създава специалната чанта за дини. Между другото, според нас изглежда страхотно. Бихме се зарадвали и на специална чанта за носене на чук. Обещаваме, че с една такава ще си носим чуковете винаги.
Диляна Йорданова ни изпрати този текст, който е писала преди години, когато малкият ѝ син е бил на по-малко от година. В него тя описва една-единствена случайна нощ от времето на второто си майчинство. Имала е и по-добри, и по-лоши, но тази нощ просто я е накарала да се почувства щастлива по „някакъв извратен, лишен от логика, майчин начин“. Ето я - час по час:
Малко след 23:00 ч.
Бебето спи от час. Аз съм свършила каквото мога и е време да… не знам как да го кажа.
Изразите „Приготвям се за сън“ или „Лягам си да спя“ за мен отдавна звучат утопично. Обличайки нощницата си, осъзнавам, че бляновете ми да се наспя са напълно неосъществими, но това не ме спира да фантазирам. Знам, че върша нещо, лишено от смисъл (все пак ще прекарам повече време извън леглото), но след като всички други го правят, нека се преструвам, че съм като тях – нормална.
Ето, вече съм в леглото, с нощница. Гасим лампите.
23:32
Отстранявам ръката на мъжа ми от областта на междукрачието си и се опитвам с лакът да му нанеса лека до средна телесна повреда, за да ме разбере правилно. Явно успявам, защото той кротко се обръща на другата страна и след минута вече спи като… като… ами, като мъж.
00:07
Започва се. Рев. Може би съм била задрямала, защото на път към детската стая се спъвам в нещо и се удрям в рамката на вратата. Добре, че рамката е здрава. Взимам бебето на ръце и тръгвам да въртя кръгчета из стаята.
В просъница забравям правилото за смяна на посоките при въртене и скоро губя равновесие. Залитам и за да не очукам полузатворената бебешка фонтанела, се подпирам на ръба на гардероба с глава. И без това не я ползвам. Напоследък и за красота не ми служи. Направо мисля да я дам за рециклиране.
Ударът до някъде ме разсънва и започвам да се държа предпазливо, спазвайки всички правила за приспиване на ревящо бебе нощем. Начинанието ми е увенчано с успех. Детето спи в ръцете ми. Полагам отпуснатото му тяло в леглото.
Но какво става? Децата имат всякакви вродени сензори, но най-страшният е този за ЛЕГЛО! Леглото е нещо противоестествено. На ръце можеш да изкараш цяла РЕМ-фаза и да влезеш в дълбок сън, но активира ли ти се Легловия Сензор, Бог да помага на околните! Цялото ти същество трябва да се напъне и да реве, колкото сила има, че и малко отгоре. Тялото ти трябва да извършва ритмични спастични движения, по възможност придружени с бясно ритане на крака.
Я стига, опитна майка като мен не се плаши лесно. Прилагам техниката „rolling stones“ - търкалям бебето из кревата, докато изпадне в умопомрачение. Рядко върши работа, но днес е щастливата ми нощ. Детето спи, опашкулено някъде между чаршафите в кошарата. Аз си лягам.
01:06
Детето почва да реве. Ставам. Нося на ръце. Люлея. Клатя. Подскачам. Проветрявам. Разхождам се из стаята. Детето изглежда заспало. Оставям го, лягам си и поглеждам часовника – 01:54. Мооооля?! Пропуснала съм почти един час от безценната ми, изпълнена с надежди нощ?
Айнщайн е смятал, че времепространството може да търпи изкривявания. Нещо, свързано с космоса и черните дупки. Знам го, защото моя мъж има нахалството да гледа научнопопулярни филми в моментите, когато след безгрижен ден, отдаден на майчинство, аз се самоубеждавам, че наличието на пулс и спонтанно дишане ме прави жив човек. Негодник! Не, не мъжа ми - Айнщайн. Да беше свършил нещо полезно, като например да прекара известно време в стая с ревящо бебе. Да пообикаля пространството с бебето на ръце и да преживее истинско изкривяване на времето…
01:58
Детето реве. Добре, това вече е удар под кръста. Отделих почти час за приспиване, а в замяна получавам 4 минути (които отделих на Айнщайн). Самоконтролът, който е единствената гордост в иначе проклетия ми характер, вече е на привършване. Грабвам тубата с лидокаинов крем за венци и изливам половината в примамливо отворената, ревяща бебешка уста. Размазвам по венците с бесни движения…
Сещам се за д-р Хаус. Простак! Гълта лидокаин във всяка серия, без да се замисли за майка си. Ти знаеш ли, докторче, какво ще кажат другите майки на твоята майка, ако се докопат до тази информация? Ще я разнищят! Най-подкрепящите им думи биха звучали като: „Как може да даваш на детето си такива отрови?“ и „Оооо, аз НИКОГА не бих дала това на моето бебче!“.
Облизвам от ръцете си остатъка от лидокаинов крем и бебешки лиги и подсушавам пръсти в косата си.
Бебето още реве. Нося бебе, гушкам бебе, люлея бебе, тръскам бебе… Лягам в 02:16. Справих се чудесно.
02:46
Бебето… точно така, реве. Правя се на умряла, но всъщност май по-скоро не се правя. Мъжът ми хърка до мен. В полусъзнание усещам как неговото хъркане нежно акомпанира на дрането в другата стая. Мъжете са чудно нещо. Една мутация на хромозомна двойка и резултатът е завиден непукизъм. Завиждам. И изобщо не е благородно.
Ставам, отивам, нося на ръце, но това вече не помага. Люлея, тръскам, предлагам вода - не става. Големият ми син грухти и се мята на съседното легло, бълнува от малък. Споменах ли, че мъжете са изумително нещо? Само на 7 години, а вече притежава основните качества на истинския мъж и най-вече липсата на съпричастност към ревящи бебета.
Представям си Международен Център за Изучаване на Мъжката Изумителност. Трябва да има някаква тайна, някакво вещество, което да изолират от мъжете, да направят ваксина срещу чувствителност и да я инжектират на майките с интересни деца. Нека започнат от мен!
Я, детето май е заспало. Оставям го в леглото, следва моментален рев. „Rolling stones“ не действа. Гушене, носене, преобличане, проветряване. Не. Правя мляко, давам мляко. Не.
3:15
Предавам се, хвърлям бебето на съпружеското легло, в което млякото е по-приятно за пиене. Подлагам дланта си, която явно действа приспивно на хора, забили ноктите си дълбоко в меката й част. Утре пак ще имам рани и ще ме боли, докато мия чиниите. И все пак тишината е прекрасна…
Ужасно съм уморена, но отделям част от времето си за проклинане на всички онези майки, които реагират с усмивка на оплакванията ми, че не съм спала отново. И сладко ми споделят „Аз научих моя да заспива сам и да спи по 9 часа“ или „Така е, защото детето усеща твоето негативно мислене и нервност“. При такива изказвания въображението ми се изпълва с картини, които, ако преминат в реално действие, ще ми осигурят няколко доживотни наспивания без право на замяна при строг режим.
Или пък другите жени, които казват, че трябва да съм благодарна, защото това е най-големия дар в живота на една жена. Трябва да знаете - само човек, който се е наспал може да бъде толкова жесток.
Стига! Време е за позитивно мислене. В моя случай това означава да мисля за другите, неколцина майки, които ми казват „Ти си добре, да знаеш моето дете какво е….“ Усмихвам се в просъница. Обичам ги тези жени! Отчаяни. Оплакващи се. Такива като мен, които просто не могат да разберат колко е лесно да гледаш дете.
Заспала съм! Знаех си, че понякога спя, просто нямам спомен за това на сутринта.
Следва още едно събуждане в неизвестен час и събития, които ми се губят, но след тях се потапям отново в сън. Това е раят! Сексът ряпа да яде! Изобщо, защо ли съм го практикувала навремето? Резултатът е изпълнен с множество странични действия, повечето от които водят до БЕЗСЪНИЕ.
06:20
“Готово, мамо, наспах се, беше чудна нощ, сега ще си играем ли?”
Ако имах пистолет, щях да се застрелям. Без да се замисля. Даже поглеждам с надежда към нощното си шкафче. Ами, няма пистолет. Ще се живее.
Следват ритници, викове, скубане, бутане и реалността се превръща в смесица от филм на Дейвид Линч и картина на Салвадор Дали. Надявам се някой да ме е отвлякъл и мислейки ме за умряла, да ме захвърли в някоя канавка. Там на спокойствие ще си отспя.
08:32
Нещо става. Надигам глава от възглавницата, слагам очилата на носа си, а после - с огромно усилие и трепет в душата - отварям очи. Съпругът ми вече е тръгнал за работа. Срещу мен седи бележка „ОБИЧАМ МАМА“, а до нея на един стол (охоо, ново постижение от развитието на грубата моторика!) се е изправило „бебето“, докопало е дистанционното на климатика и натиска копчетата с настървението на човек, който се опитва да навакса една година за една минута.
Машината на стената очевидно си взема сбогом с този свят, издавайки отчаяни ритмични писъци и известява предстоящата си гибел.
Нещо става. Надигам глава от възглавницата, слагам очилата на носа си, а после - с огромно усилие и трепет в душата - отварям очи. Съпругът ми вече е тръгнал за работа. Срещу мен седи бележка „ОБИЧАМ МАМА“, а до нея на един стол (охоо, ново постижение от развитието на грубата моторика!) се е изправило „бебето“, докопало е дистанционното на климатика и натиска копчетата с настървението на човек, който се опитва да навакса една година за една минута.
Машината на стената очевидно си взема сбогом с този свят, издавайки отчаяни ритмични писъци и известява предстоящата си гибел.
Нощта се е оттеглила много отдавна, просто аз го разбирам последна.
Още:
Мая Фадеева е седнала и е написала алманах на най-познатите способи за носене на бебета и малки деца. Най-хубавото е, че всичко от изброеното го е изпробвала лично с ДВЕТЕ си деца, така че не само можем да ѝ вярваме, а директно да ѝ залепим стикер "доказано и проверено". Благодарим на Мая, че ни разходи из тайнствата на слинговете, кенгурата и цедилките!
Най-редовно случайни хора, предимно мили баби, коментират как нося бебе и бутам празна количка, а някои намират за много остроумно дори да подхвърлят нещо от рода на „е, не ви ли беше достатъчно девет месеца да го носите“ и разбира се, любимото ми – „не го свиквайте на ръце, че ще го разглезите“… И така, с второ поред бебе, което решава, че тая работа кроткото возене в количка не е най-добрата сделка за него и може да договори по-прилични условия със слабия си духом опонент, съм пробвала ВСИЧКО възможно, с което може да се мъкне отрочето, като в същото време разполагам с лукса на две свободни ръце.
С натрупването на две години и половина стаж мъкнене на вече две деца станах експерт със завиден потребителски опит. Лично притежавам шест артикула за носене, пробвала съм още няколко разновидности. Реално ползвам постоянно само един от тях и плача горчиво, когато толкова се изцапа от сополи и бебешко повръщано, че вече просто трябва да бъде хигиенизиран.
Ето и какво мога да споделя за различните приспособления за носене на бебе:
Слинг шал – парче плат дълго между четири и шест метра в зависимост от височината и ширината на родителското тяло. За да го сложиш, ти трябва висше инженерно, поне пет часа гледане на видеа в YouTube или супер печена приятелка, която да ти покаже как става и после да те успокоява, докато хлипайки не успяваш да се справиш и на седмия опит. Ако все пак се научиш да го ползваш, това нещо е брилянтно за носене на новородено, защото повечето (но не всички, по дяволите!) няколкодневни/седмични бебоци обожават да са толкова стегнато притиснати към майка си или друго родителско тяло. При много от тях носенето в слинг шал може да облекчи драмите около коликите.
Правило при избор на такъв слинг, както ме светна веща приятелка, която ми уши и подари моя слинг шал, е за малко бебе да се вземе меко памучно трико, защото е нежно към кожата и еластично. А за по-голямо (разбирай - по-тежко) бебе, се предпочита нееластичен плат, предимно памук или лен, за да не провисва бебешкото дупе. Има безброй позиции за носене на бебе със слинг шал – отпред, право, легнало, настрани на хълбок, отзад на гърба, сигурно има и вариант отгоре на главата на майката, но то така или иначе вече ѝ се е качило на главата, та айде, нема нужда.
Аз лично носих само на гърдите с бебе в поза жабче, до момента, в който не реших, че ми е прекалено сложно да се занимавам всеки път с шестметрово парче плат, което винаги мете земята около мен в радиус от около два метра. Цените на слинг шала варират от около 20 лв за плат, който сама си тракваш на шевна машина, до към 150 лв, в зависимост от това какъв точно е платът, каква е марката, органик ли е памукът, съдържа ли копринена нишка, която пази от зла дума и кемтрейлс, и т.н.
Слинг с халки или слинг торба – плат във формата на обръч или с халка, която да го затваря, който си намъкваш през рамо и като в торбичка слагаш отрочето. Страхотният плюс на това нещо е, че можеш лесно да закачиш бебето да суче и да почнеш да белиш картофи. Класическият слинг с халка е може би единственото нещо за носене, което само съм намъквала на себе си (и детето си), но не съм използвала продължително. Аз лично разполагам със слинг торба, стягаща се с велкро ленти. Ползвах я само с второто бебе около две седмици, докато не ми натежа прекалено много да го мъкна на едно рамо.
Този тип слинг е предизвикателство за жените с голям бюст, защото бебокът или стърчи яко напред, или бива запокитен нейде под гърдите на тъмно. Сериозните минуси на този тип слинг са, че тежестта пада само на едното рамо, и че по-мърдащо или просто по-голямо бебе относително лесно може да се изсули. Т.е. от моя гледна точка, този слинг е перфектно решение ако разполагате с леко, възпитано и завидно кротко дете. Ако е така обаче, аз бих попитала – защо не го сложите това дете в празната количка?! Цената на такъв тип слинг е от около 50-60 лв до към 200 – отново в зависимост от производител, плат, екстри.
Май тай слинг – това, с което виетнамските оризоберачки носят на гръб бъдещите оризоберачи, докато берат ориз. Представлява парче плат, който поддържа бебето, и платнени сиджимки, с които се привързва към тялото – може да не носи както отпред на гърдите, така и на гръб, като раница. Модерните варианти на май тай слинга са с подплатени презрамки за повече удобство, а коланът, подобно на слинг шал, се увива два пъти около кръста и се връзва на възел. Удобно приспособление, относително лесно за слагане, и в повечето случаи доста компактно като е свалено и сгънато. Отново можеш да си скроиш и ушиеш, но можеш и да си купиш – виждала съм от около 40-50 лева от китайски онлайн магазини, до към 150.
Цедилка – почти същото като май тай слинга, но не за оризоберачките, а за нашите прабаби от село. Притежавам автентична цедилка от Рибново на възраст 30 години, подарък от семейна приятелка, и е абсолютно достойно за етнографски музей. Представлява плътно парче плетено с гъста вълнена плетка, и две дълги презрамки, пак от вълнена прежда, които се увиват през раменете и кръста. Бебето обикновено се носи на гръб, а като стигнеш до нивата, връзваш цедилката на здрав хоризонтален клон на единственото дърво на полето, и магически се превръща в люлка.
И сега сериозно – всъщност може да е доста удобно, но не и в сезон, в който би ти хрумнало да сложиш потник или лека блузка и после да си вържеш цедилка от вълнена прежда. Протрива ти раменете и започва да те сърби всеки квадратен сантиметър от кожата, бил в контакт с тази адска материя. Но е мега хипстърия да си носиш детето в цедилка, дъвчейки стръкове отгледана от теб био целина. Трябва да го пробвам, само да отгледам целина. Цена – безценно.
Кенгуру – до скоро най-популярното средство за носене на бебе по нашите ширини. Представлява плат, който държи бебето като гащи и продължава по гърба до вратлето, прикрепя се с презрамки, които обикновено са кръстосани на гърба. Гениалното при кенгуруто е възможността да носиш бебето гледащо напред – доколкото ми е известно, това е единственото приспособление за носене, което може да позволи на малко бебе (таман научило се да си държи врата изправен, т.е. на около 2-3 месеца) да зяпа напред света. И повечето май адски се кефят на тази екстра. Някои модели обаче са адски трудни за поставяне на бебето, трябват поне два чифта ръце.
Други модели, като моят, който е минал през поне 7-8 бебета, са направени така, че бебето много лесно да се слага и изважда от кенгуруто, което го прави доста удобно, след като приспиш мъника, леееекичко да се отървеш от него, поставяйки го в количката или леглото. Много често се цитира сериозен недостатък на класическото кенгуру, което поддържа бебето като гащи – че повишава риска от дисплазия на тазобедрените стави, защото крачетата висят, а не са разкрачени и обкрачващи тялото на майката с колене по-високо от най-провисналата точка на дупето. Окей, аз доста време вярвах в това. Но като заведох малкото си дете на профилактичния преглед при ортопед на възраст един месец, специално попитах един от най-големите специалисти в България и експерт именно по дисплазия на тазобедрените стави при новородени. И той беше категоричен, че това не е риск, а е добре измислена маркетингова стратегия на производителите на ергономични раници.
Така че, дали ще вярваш на този наистина често цитиран недостатък на кенгуруто, избираш ти. Аз мога да споделя от собствения си опит, че за мен сериозните недостатъци на кенгуруто са липсата на колан през кръста при повечето модели, което значи че цялата тежест увисва на горната част на гърба, и че висящите крачета на бебето започват да се пречкат доста, като се издължат – и с всяко стъпало получаваш нежен (или не чак толкова) ритник. Цените пак варират – виждала съм евтини кенгурчета за по 20-30 лева, обикновено са доста трудни за поставяне на бебето. По-измислените (и от по-читави производители) отиват над 130-150 лева.
Ергономична раница – това е безапелационно моят избор. В моето семейство е известно още като „коалчето“, за да се различава от „кенгурчето“. Реално това е осъвременен май тай слинг – като логика на носене на бебето, като начин на връзване към тялото. Но с удобството на раницата – с катарамки, копчета, подплатени презрамки и колан, лесни пристягания и т.н. Важните неща са две – широчината на плата, поддържащ бебето в разкрачена позиция, и удобството на колана за през кръста. Разкрачът на бебето – като бебе-коалче – позволява по-добро разпределение на тежестта. В комбинация с колана през кръста и ето ти – носенето и на дете над 10 кила е съвършено удобно и не твърде изморително.
Има няколко специализирани производители само и единствено на ергономични раници, а в последните години и стандартните марки за всичко бебешко пуснаха свои версии. Има и вече доста допълнителни аксесоари за ергономични раници – като покривало за студено време, специални якета за мама плюс бебе, подложки за смучене, които се слагат на презрамките и които бебето лигави и сополиви вместо самите презрамки.
Ако имаш 200-250 лева за даване, или някой много иска да ти направи подарък за бебе с такъв бюджет, давай, купи си ергономична раница от някоя от специализираните марки. Страхотни са. Някои са така скроени, че да могат да се ползват и с новородено бебе. Други са за бебета над 5-6 кила и ако ползваш с по-малко слагаш специална приставка за новородено (т.нар. infant insert). Някои имат качулка, други пък имат джобче, в което можеш да си сложиш нещо дребно, трети имат ципче, с което се отваря мрежичка на гърба на бебето да се проветрява при по-топло време.
Ако обаче нямаш възможност да се сдобиеш с чак такава гъзария, можеш да направиш като мен и да субсидираш производителите на ментета в Китай. Аз си поръчах по интернет за около 40 лева менте на една от най-добрите марки. Ползвам го вече две години. И съм сравнявала с оригинално – разлики определено има. Коланът на оригинала е доста по-широк, платът е по-качествен, докато на репликата вече леко излинява. Оригиналното категорично е по-добро, но чак пет пъти по-добро не е, затова и аз съм предоволна от китайското си менте.
Раница със столче за дете – като самара ти за планина, но вместо палатка и шалте, си мъкнеш детето. Виждаме тези раници основно по планините, но аз съм засичала по паркове и хитри татковци, които така си пренасят вече поотрасналото, но все още малко дете, от една локация на друга. За детето е супер купон – седи си удобно на високо. За носещия – ако мое, носи, то е ясно. Самата раница е тежка, тези, които съм виждала са между 7 и 17 кила без детето. Което с все дете би направило товар на гърба равностоен на посудата за бивакуване на гимназиален клас, тръгнал да прави прехода Ком-Емине.
Най-ранният момент, в който може да сложите дете в такава раница, е от около 9-месечна възраст. При всеки случай детето трябва да може вече да седи самостоятелно. Препоръките на повечето производители е да се почива най-много на два часа, за да се оросяват крачетата на седящото дете (а и за да си почиват крачетата на носещия възрастен!). Има раници със столче от около 150 лева до към 600-700 в зависимост от производителя и екстри, като обем на самата чанта, наличие на сенник и дъждобран за царчѐто, което ще се вози и т.н.
И така, каквото и да избереш, знай, че точно от носене едва ли ще успееш да си разглезиш детето. Има десетки други начини. Щом моеш – носиш. Ако обаче те заболи кръстът – масаж и арника. И някой друг да носи.
