Това, което предстои да прочетете сега, е един разкошен фейлетон за био продуктите, писан от нашата любима Фани Давидова, която вие вече познавате в Майко Мила! с два култови текста - Образуванието, наречено образование и изключителния разказ Как не си купих бебе – трагикомедия в престъпния свят. Този текст обикаля интернет от поне една година, като често авторът не се цитира, затова ние много държим да подчертаем неговото име преди да ви оставим да се смеете -  Фани Давидова, дами и господа, феята на годжи берито и топлия колаген! А също така и автор в първата книга на Майко Мила! "Да оцелееш като родител", която вече е в книжарниците и онлайн в Ozone.bg.

********************

В наше село плъзна епидемия от био еко “фермерски магазини” - по три на пряка. Всяко нещо, за което попиташ, се продава със заклинание - продавачката те поглежда право в очите, хваща те за ръката и прошепва "Сиренето е от био ферма в Карапръдлево, ние (винаги сме "ние") сами си го носим (?!) от мандрата на Ламбрев (явно, ако не го знам Ламбрев, съм големото зле) - 20 лева за сто грама е, да видите ИСТИНСКО сирене, като от нашето детство! (задължително сравнение).

Тука вече тонът се повишава и звънват нотки на гордост - “айде, опитайте, опитайте го да видите, че друго сирене няма да поискате”.

Други много ценни неща, които, естествено, са като от “нашето детство”, са прясно мляко, което ми обещават да се развали още преди да съм се прибрала, а то пък обикновено е или манастирско, или калугерско.

Ще речеш, че в нашата малка, но духовна страна, манастири на всеки хълм - в тях фрашкано с работливи монаси и кипи бурно производство - то мляко се кваси, то масло се бие, сирене се сири, пчели хвърчат... добре че са много монасите у нас, та смогват да зареждат био магазините.

В същите, задължително “фермерски“, магазини се продават био еко плодове и зеленчуци – ябълки, които, за по-голяма еко автентичност, са бити от градушка два-три пъти, круши, газени от трактор, моркови с приятно изгнил цвят. И за ОЧЕИЗВАДНО доказателство за био еко произход - задължително в смачкани мукавени пликчета, та да се подчертае интимната близост с майката-природа.

Плодовете също са много изгодни, особено имайки предвид, че здравето цена няма - ябълките са по около 7 кинта килото, морковите - 5 кинта връзката, за крушите направо не смея да попитам. В някои по-луксозни магазини има и хляб - лимец (значи, ако няма лимец, хич не ми го хвали), ръжено брашно, стърготини талаш, люспи, семки, секви отломки и шишарки. Колкото е по-твърд, толкова е по-истински, някои ДАЖЕ с лека плесен - ебаси здравето.

А при хранителните добавки ... там е цяла Вселена, пълна с магични имена и ритуали според мен изключени от естествените науки, но не и от весталките на здравословния живот, които ни съветват по телевизията. Последната препоръка, която уцелих, беше да пием чаша затоплен колаген сутрин на гладно - сметайте как след двете чаши гореща вода - отново сутрин на гладно (да не пренебрегваме Дънов!), обръщам и един топъл колаген …

За напреднали има много чудеса - пробиотици за вегани, витамин D с метаболити (не е някакъв си там обикновен, тъп витамин D), биофлавоноиди, и към триста вида “комплекси за жени” (прави впечатление, че мъжете са доста ощетени откъм комплекси за красота и здраве) - то не е вечна младост, детоксикация и укрепване маматасижаса.

Ако случайно, но много случайно, някой се усъмни в чудодейните качества на някой витамин с метаболит и попита какво му е действието и кой орган точно ще стане като чисто нов - дежурният отговор е “пречиства организма и укрепва имунната система”.

Няколко неща, без които не може! В смисъл, че чат-пат се появяват продукти, които изгряват, имат своята слава и залязват (жожоба, зелено кафе, бял чай, брашно от черупки), ноооо има няколко продукта, които са вечна класика – евъргийни, така да се каже:

1. Спирулина
2. Плацента
3. Коластра
4. Кактус

Други няколко неща, от които трябва да се пазим, като от чума:

1. Парабени - не знам какво е, но със сигурност е много гадно

2. Подобрители - под това твърде общо заглавие се крие ГОЛЯМА ОПАСНОСТ.

Всичко останало е капки, настойки, годжи бери, кю тен, екстракт от яйчници на прилеп, кактус, отглеждан в сърцето на амазонската джунгла, чия, фия, амарант, анатол, саностол и прочие.

Прави ми впечатление, че киноа на един и същи вносител в плод и зеленчука до нас струва 5 кинта, но веднъж минал под табелата на съседния биоеко фермерски магазин вече добива други качества, съответно и цената му хвърчи - както казах, здравето цена няма.

Предвид горното смятам, че ако спазваме елементарни правила, пием си биофлавоноидите редовно, не пропускаме топлия колаген и се мажем с коластра и тук- таме - с плацента, единственият шанс да умрем е посредством глух, тъп удар с тухла или изяждане от акула. Иначе просто не виждам как ще стане!

Привечер е и влизам в кварталния магазин за нещо дребно. Първото, което чувам, е жизнерадостно детско гласче.

А, мамо, виж какви сладоледи! Виж!

Мамата не гледа. Сигурно е виждала много сладоледи и точно тези няма начин да ѝ направят особено впечатление, а е много вероятно и всички да ѝ изглеждат еднакво отблъскващи. И малкият усеща това, така че сменя тактиката.

Не че искам да ми взимаш /не, бе, как ще иска/, просто ги виж какви са хубави!, променя посоката на 180 градуса детето, убедено, че себеотрицанието ще трогне родителката и то ще бъде моментално засипано с поне три кутии, ако не и четири.

Тя обаче е вряла и кипяла в подобни сценки и отново не обръща внимание на тъй красивия сладолед.

Настъпва временно мълчание, двете страни се занимават със свои си работи – единият обмисля печеливша политическа стратегия, другият избира мляко.

Виж, в този има шоколадови парченца – прокарва нова линия малкият, оплезил език над хладилника. Един вид – не е някакъв най-обикновен сладолед, за който не си струва да си даваш парите. В този Има Шоколадови Парченца, бе, госпожо!

За голям детски ужас майката изсъсква нещо в стил „престани да ме занимаваш с твоите сладоледи“ и отпрашва към рафтовете с олио.

Момченцето се нацупва.

Поне шоколад няма ли да ми купиш?, пита с надежда.

Не, и шоколадът няма да го огрее, разбираме всички в магазина.

Умолявам те!, удря го на молби хлапето, с доста драматично изражение на лицето – на живот и смърт му е да има шоколад и го разбирам, понякога и аз така се чувствам, само дето мога да си го купя сама.

Не ме обичаш значи, щом не искаш да ми купиш шоколад!, произнася на висок глас тежката присъда хлапето и гледа с надежда майка си, уверено, че публичното обвинение вече трябва да подейства и вероятно ще получи не само шоколада, но и сладоледа, и изобщо всичко мечтано в магазина.

На майката обаче изобщо не ѝ пука.

Не те обичам, връща удара тя и безцеремонно продължава да пазарува. Малкият не е очаквал такъв обрат и няма готов отговор – как се отговаря на такова нещо? Временно настъпва затишие, но напрежението във въздуха се усеща от всички. Някъде около рафтовете със сирене и мляко завесите отново се вдигат и малкият излиза на сцената.

А не искаш ли да вземем някакъв сок, за всички вкъщи?? Например от боровинки, ето този е много хубав!, прокарва нова политическа платформа малкият. Този път е заложил на популизъм – „да има за всички“, не само за него, ето това би трябвало вече да подейства като магнит, нали, защото ще има и за него, и за майка му, и за баща му, и за сестри, и за братя, и баби – въобще, как да откажеш на такова предложение, все пак е намесено благополучието на цялото семейство?

НЕИСКАМДАЧУВАМЗАНИКАКВИСОКОВЕ!, изригва вече майката, на ръба на нервите си, обаче хлапето е упорито и не се отказва лесно, за което ми идва да му стисна ръката, но се удържам.

Виж, плодово мляко, изчуруликва нежен детски глас някъде иззад мене. Истинско е!, с авторитетен глас на технолог по киселото мляко съобщава детето – явно неведнъж е ставало свидетел на домашни дискусии за качествата на киселото мляко. Не искаш ли да си купим няколко?, прокарва нови търговски трикове малкият.

Майката спира насред магазина, поглежда го и дръпва реч, от която публиката и участниците в драмата разбират, че:

Последното, което тя иска, е плодово мляко. Никога няма да поиска плодово мляко, ясно ли ни е? Освен това не иска сладолед, шоколад, сок, бисквити, близалки, дъвки, бонбони, пуканки, кисело мляко и нектар, а най-лошото е, че състоянието й няма изгледи да претърпи съществена промяна НИКОГА.

Съобщението идва малко в повече на дребния и той се свива омърлушен и угнетен зад количката. Отрязан е по всички флангове, животът е черен, буреносни облаци са се спуснали над магазина и никога няма да се вдигнат оттам. Става ми жал, идва ми да му купя целия рафт с мляко и да го абонирам за сладоледите за 1 месец напред, ама някакси не върви.

И в този момент, съвсем като по филмите, мамата проявява човешки облик и фабулата, за радост на изтерзаните зрители, претърпява обрат.

Искаш ли да купим ягоди?, пита тя небрежно, а малкият едва не глътва бутилката с олио, която му е поверена да носи.

ДА!, светват му очичките и започва да подскача неконтролируемо около количката, забравил и за сладоледи, и за Шоколадови Парченца, и за млека, соци и боровинки.

Всички наоколо си отдъхваме.

Слава богу, в живота все пак има някаква справедливост.

**************
Текстът е оригинално публикуван в блога на Красимира 

Помните ли Димана? Преди време в Майко Мила пуснахме нейния прекрасен разказ Сълзите ми капеха в пилето с ориз, докато чаках разкритие!, който бая ни разсмя! Днес Димана вече има ДВЕ деца, едно от които - бебе, и както всички се сещате, денят ѝ не е от най-лесните. Сега тя ще ни разкаже как минава един неин ден, в който едното дете иска да закусва торта, да броди навън босо и да изхвърли бебето на боклука, а второто... е въпросното бебе.

Жонглиране с деца.

*Възможни странични ефекти

-плач
-загуба на нерви и разсъдък
-неуспех с жонглирането
-отказване от живота
-прилив на невъзможна любов към децата

Искам само да започна разказа си със следното – обожавам децата си. Ако в следващите редове някой се съмнява и си каже „Тази мрази децата си”, препоръчвам да се върнат към това изречение и да го прочетат всеки път, когато имат съмнение. Обожавам ги. Живота си давам за тях. Точка.

Голямата ми дъщеря е на 3 години, малката е на 5 месеца. Не знам с какъв акъл казах на мъжа ми, докато бяхме в Гърция и си гледахме кефа, а голямата беше при баба и дядо във Варна, „Хайде да си направим още едно, колко може да е трудно”. И докато си течеше бременността, пак това повтарях. Какво пък му е толкова сложното на 2 деца?

Милиони хора по света се справят с по три, четири, пет, а разни хора от нашата мила държава - и с по 12-13. Аз с две няма да се оплаквам. Не че нямаше моменти, когато се затварях в спалнята и крещях във възглавницата от ярост и ревях, докато чистех пода, че не мога повече и искам всичко да приключи.

Първите три месеца и половина след раждането на второто беше супер. Нямаше ревност. Детето даже не ревеше толкова и си спеше що-годе спокойно. Сестра ѝ даже искаше да помага, да я къпе, да сменя памперси. Човек може само да мечтае за такова дете. И аз си гледах двете дечица с умиление, клатех глава и си виках „От какво се оплакват всички? Толкова е лесно?”

Ей с такива приятни мисли си урочасвате живота. Един съвет от мен – никога не казвайте колко са прекрасни децата ви на глас, защото някой там горе слуша и като ви чуе, си вика „А, така ли! Сега ти да видиш добри деца.”

От този момент нататък, откакто малкото стана на 4 месеца, нещо се обърна. Нека ви опиша нормален ден, когато и двете са вкъщи с мен. Голямата трябва да е на градина, но, разбира се, хвана вирус на третия ден и сега е две седмици с мен. Що пък не.

Мама става в 6.30 след безсънна нощ. Наложително е да стане, защото Дете 1 (нека така да го кръстим) трябва да отиде до тоалетната. Ако не отиде, ще има опикаване на леглото и мокър матрак, което изобщо не е забавно. Не ми се търка матрак в 6 сутринта. Разбира се, след като се събуди толкова рано, не иска да спи повече. Дете 1 решава, че всички трябва да станат и преди аз да успея да се обърна, тя връхлита в стаята на бебето и се качва в кошарата. Изкрещява му в лицето

БЕБЕ, СТАВАЙ ДА ПИЕШ МЛЯКО!!!

То, горкото, се стряска и започва на мята ръце, като удря собственото си лице и съответно започва да плаче. Бебето е заспало само преди два часа и планът беше да си стои и да си спи поне още два. Казвам на Дете 1 да слезе от леглото, защото бебето иска още да спи. Тя казва, че това е нейното легло и ако иска, бебето може да отиде да спи другаде.

Не знам този вид пазарлъци откъде ги е научила. Може би е нещо генетично, което се предава. Инатът си е инат обаче. Обяснявам, че бебето няма друго легло.

Следва рев и молене бебето да се хвърли на боклука. Отново уговорки и опити мама да запази самообладание, защото не искам да започвам да крещя в 7 сутринта. Започвам да се замислям дали да не сложа бебето временно в боклука само и само пищенето да спре. Отказвам се мигновено от тази мисъл. В боклука има бутилка вино от снощи и няма да му е удобно (шегувам се, разбира се).

Закуска.

Слагаме масата заедно. Тишина и мир. Дете 1 много обича да помага. Аз си викам наум, че имам прекрасно дете. Наливам мляко в чашата и я слагам на масата. Слагам храна в чинията. Казвам „Добър апетит” и сядам и аз да си изпия кафето доволна, че всичко върви по мед и масло. ХА-ХА, някой сме смее отгоре. Дете 1 казва, че не иска да яде каквото му е сложено. Аз питам защо не и какво иска. Опитвам се да водя разговор.

Отговорът е, че иска шоколад и торта за рожден ден за закуска. След като казвам, че такива неща не се ядат за закуска и че трябва да си изяде доматите, следва отново рев.
Хората които имат деца между две и три години, смятам, ще разберат следната картинка:

детето слиза от масата, пада на колене, след това по чело и покрива лицето си с ръце, докато плаче.

Това е някакъв вид протест към ужасния живот който аз и баща ѝ предоставяме. ДОМАТИ ЗА ЗАКУСКА, А НЕ ШОКОЛАД. Моите нерви започват леко да къкрят. Дишам дълбоко и казвам, че трябва търпение. Не позволявам на чудовището в мен да излезе. Много е рано още.

Закуската приключва и детето пак иска да помага. Супер. Докато аз разтребвам кухнята, то решава да изтръска покривката с трохите на пода. Въздишам и хващам най-добрия ми приятел в момента – малката прахосмукачка. Тя винаги ми е под ръка и не разочарова.

Таткото отива на работа и аз го гледам със завист как излиза от къщата. Свободата хем е толкова близо, хем толкова далеч. Махвам с ръка. И това ще мине.

Следва що-годе мирна игра вкъщи. Дете 1 иска да рисува. Прекрасно. Едно интелектуално занимание. Аз - горда майка. Давам материали за рисуване и отивам да си чистя къщата.

Изведнъж се чува „МАМАААА МАМАААА МАМАААА ЕЛААА МАМАААА”. Така 45 пъти. Тътря се аз към стаята, откъдето идват крясъците. Поглеждам милото ми дете. То стои и ми се смее, и си рисува по лицето с маркер.

Поглеждам Дете 2 на люлеещия се стол до нея - и нейното лице нарисувано. С ЛИЛАВ МАРКЕР. Хващам мокри кърпи (такива имаме в промишлени количества) и почвам да търкам лицето на бебето. То реве, защото го търкам.

Голямото и то реве, защото малкото е КОТКА И СЕГА, КАТО ГО ИЗМИЯ, ВЕЧЕ НЯМА ДА Е КОТКА. Малкото не приличаше на котка изобщо - прилича на на абстрактна картина от сюрреализма. Почвам да търкам и Дете 1, което също започва да реве и да се опитва да се свлече на земята. Започвам на прилагам хватки, за да я усмиря, ама тя си е жилава.

Отказвам се. Колкото съм изтъркала, толкова. Да си ходи надраскана. Довечера ще я изкъпя. Псувам на ум и проклинам живота си.

Следва обяд.

Аз, глупавата майка, решавам да направя супа, с която да нахраня Дете 1. Дете 1 не иска супа. Иска кекс. Няма кекс. Какъв кекс. Откъде го измисли този проклет кекс. Има супа с пиле и фиде. Направила съм грешката да сложа магданоз в супата.

Дете 1 гледа чинията и казва, че ТОВА ЗЕЛЕНО НЕЩО НЕ ИСКА ДА ГО ЯДЕ И ИСКА ДА ГО МАХНА. Започвам да пощя супата. Махаме магданоза. Дете 1 вече не е гладно. Иска кисело мляко. Нервите ми са вече опънати като струни. Давам кисело мляко. Не ми пука вече. Да си яде млякото и да отива да спи.

Ляга да спи с 300 уговорки. Сега да нахраним малкото. То още не може да се храни с лъжица както трябва и съответно пюрето е навсякъде освен с устата. Изяжда някаква част от домашно направената тиква и го слагам да спи и него.

Тишина. 13:00 часа. Дали е рано за вино? Рано е. Ще си пийна довечера. 45 минути минават и децата са будни. НЕ ги усетих как минаха.

Време е да ходим на площадката. Вадя шорти и блуза за голямата. Тя иска да си сложи най-официалната рокля. Викам - не може. Следва отново лягане по чело и рев. Аз започвам вече да повишавам глас и да викам. Съседите ще повикат полиция всеки момент. Всеки си има предел на търпението. Обличам я насила.

Дете 1 се опитва да открадне биберона на бебето и бебето започва да плаче, защото си го иска обратно. Хваща, без да иска, косата на кака си, защото тя отново си е навряла лицето в лицето на бебето. Бебето дърпа, каката реве. Каката отново моли бебето да се хвърли на боклука. Вместо в боклука го слагам в количката.

На площадката пристигаме в целия си блясък. Майка, натоварена като магаре, с количка. Запъхтяна и запотена. Детето пристига на площадката и си маха обувките. Защо - не знам. Нова мода.

Време е да си ходим. Минаваме през магазина. Следва постоянно повтаряне на „Остави го. Няма да го купуваме сега. Не ходи зад касата. Не влизай в склада. Не покривай бебето с продукти.”

Успяваме успешно да се приберем.

Дете 1 е хвърлено във ваната и изкъпано набързо, като мръсно куче. Нямам нерви да пълня вани и да чакам да се наиграе. Един душ и толкова. Реве, докато го къпя, защото ВОДАТА Е МОКРА. Не съм сигурна как да отговоря на това. Пускам си го покрай ушите. Всичко това, докато бебето реве, защото вече е гладно.

Храня бебето. Дете 1 идва и казва, че иска то да храни бебето. Казвам, че само мама го храни, защото знае как. Дете 1 казва, че това е нейното бебе, а не на мама. Казва пак, че иска мляко и кекс. Пак този кекс. Ще взема да купя утре и да миряса.

Звъня на мъжа и ми и му изкрещявам в телефона, че не издържам вече и че ще си изгубя разсъдъка. Той отговаря спокойно, че е в среща и че не може да говори. Трясвам му телефона.

Слагаме масата. Таткото се прибира и пита как сме. Аз го поглеждам и му казвам „КАК ДА СМЕ!!”. Той казва, че всичко му изглежда наред. Подминавам го и му казвам, че вечерята е готова след 5 минути. Има пет минути да се оправи и да дойде.

Сядаме на масата. Дете 1 не иска да яде. Не иска ориз. Не иска пиле. Не иска домати. Отново тръшкане по чело. Със сълзи на очи се обръщам към мъжа ми и му прошепвам:

„Ще полудея!”

Той ме погалва по ръката и казва, че разбира. Моят прекрасен мъж, който нищо не разбира, но се опитва, милият. Целувам го. Добре, че ме търпи.

Време да нахраним и бебето. Каката тика биберона с млякото в устата му и му крещи в лицето БЕБЕ, ПИЙ МЛЯКО! Бебето пие уплашено. Оригва се. Повръща половината мляко и ляга да спи.

Слагаме всички да спят. След 5 минути настъпва тишина.

9:30 часа.

Имам чувството, че денят е не 24 часа, а 54. Пльосвам се на дивана и усещам как силите ме напускат. В 9:30 вечерта. Сипвам си една голяма чаша вино и си го пия с кеф. Любимото ми време на деня. От 9:30 до 10:30, когато вече не мога да си държа очите отворени. Лягам си и нямам търпение да посрещна новия ден утре. Ха-ха.

Отново повтарям. Обожавам децата си. Но, Бог ми е свидетел, някой път ме сърбят ръцете.

Акушерката Илона Нешкова от акушерски кабинет Зебра е тук с размишления по въпроса за кърменето. Пожелаваме ви приятно четене и кърмене! 

Докато обмислях какъв текст би бил подходящ за Световната седмица на кърменето, си дадох сметка, че това не е тема, по която обичам да разсъждавам, говоря или пък пиша.

Като медицински специалист, за мен храненето с майчино мляко е без алтернатива. Ясно е, че това трябва да ядат човешките бебета. Съставът му е съвършен, готово е за употреба, с подходяща температура и във възможно най-добрата „опаковка“.

Направени са безброй проучвания, които изтъкват предимствата му пред всички съвременни алтернативи. От десетилетия всички професионални организации препоръчват изключителното кърмене, изброявайки незаменимите му качества и ползите за майката и бебето.

Разпространението на адаптирани млека е подчинено на специален код  на СЗО, според който е забранено те да се рекламират или раздават безплатно. Като цяло, живеем в свят, в който дори хората, които реално с действията си не са подкрепящи кърменето, не биха посмели да се изкажат негативно за него.

Защо тогава е толкова трудно да предадем тази убеденост на голяма част от майките? Къде бъркаме, когато ги съветваме за безспорните предимства на кърменето пред адаптираните млека?

Може би проблемът е, че им поставяме понякога твърде високи цели. Препоръчваме изключително кърмене, без да отчитаме всички възможни обстоятелства, които могат да му попречат.

От недостатъчно подкрепящата среда, през различния стил на живот, до обикновеното неразбиране – това са все причини за една жена да не иска/може да кърми успешно. Оказва се, че ние самите не сме достатъчно подготвени и гъвкави да дадем съвет, който да не ги остави с чувството за вина, че не правят най-доброто за бебето и себе си.

Вероятно една от причините е липсващият разговор за избора да не се кърми. Жените искат да могат да го кажат, без това да предизвиква буря от възмущение. Искат да са спокойни с избора си, дори сами осъзнавайки, че това вероятно не е най-добрият избор на храна за бебето.

Но колко от нас се придържат към най-добрата диета за себе си и семейството си? И не се ли смята за нарушаване на добрия тон, ако направим забележка на някого, че е купил чипс на детето си?

Как да променим разговора за кърменето, така че да не го приравняваме с адаптираното мляко, но и да не създаваме стигма около майките, избрали друг подход в отглеждането на децата си?

И как да направим кърменето мисия възможна за повече жени? Не мисля, че има лесен отговор на този въпрос, но нека опитам все пак.

♦ Винаги да даваме съвременна, научна и точна информация за разликата между кърмата и адаптираното мляко. Може би не е необходимо абсолютно всеки път да говорим за предимства и да слагаме знак > след кърмата. Може би знакът за неравенство ≠ би свършил същата работа, като дава възможност на жената да реши сама, без да я навеждаме към правилния отговор.

♦ Да разясняваме, че кърменето може да бъде възстановено, след като по една или друга причина е било прекъснато. Може би не в пълния си обем, но че има определени ползи, от които си струва да не се отказваме с лека ръка – имунологичните ползи, сукането за успокоение при колики или никнене на зъби. Така жената ще знае, че може да опитва различни неща и да открие кой е работещият модел в техния случай.

♦ Да не пресираме жените, когато виждаме, че не са убедени, че искат да правят усилия за кърменето. Да довеждаме разговора до това какво искат и как си представят майчинство, в което са достатъчно зачетени техните нужди.

Можем ли да предложим схема на хранене на бебето, в която кърменето присъства, бебето се ползва от неговите специфични качества, но едновременно с това и дава пространство на майката, в което тя да може сама да намери оптималното за тях съотношение между естественото и изкуственото хранене?

Да, вероятно количествата на кърмата ще намалеят, вероятно кърменето като цяло ще приключи по-рано, но, всъщност, не можем да знаем със сигурност как ще се стекат нещата при всяка двойка майка и бебе. И най-вече, не знаем дали това няма да направи кърменето по-дълго, отколкото би било иначе.

♦ Да вярваме на жените. Ако жена ни каже, че не иска да кърми, това най-вероятно е така. С укор или пък „навиване“ трудно ще получим добри резултати. Длъжни сме да я информираме за възможните рискове при изкуственото хранене, но и да помним, че не можем да предвидим как ще се развият нещата в конкретния случай.

Ако спечелим доверието на жената за това, че нейният избор е валиден, може при определени условия тя да е склонна да преосмисли решението си за кърменето (например при проявена алергична реакция към кравето мляко). Със сигурност обаче ще си спечелим вечен враг на каузата за естественото хранене на бебетата, ако настояваме, че този избор не е правилен.

Как можем да обобщим казаното дотук?

Със знанието за кърмата като естествен (т.е. създаден специално с тази цел) източник на необходимите за бебето хранителни вещества и имунна защита, и с доброто познаване на жените, които съветваме (медицинска и социална история, стил на живот, предварителни нагласи), трябва да намираме подходящ подход за всеки индивидуален случай.

Така че желаещите да кърмят изключително да получат нужната им подкрепа и съвети, но също толкова внимание и подкрепа да получат и жените, които не са сигурни какво искат, или пък знаят, че кърменето не е за тях.

Възможно е този подход не просто да постигне успешно кърмене, без това да е непременно търсеният ефект, но най-вече да помогнем за създаването на среда, в която всеки избор е валиден.

Полина Костова е на гости на Майко Мила с разказ по една болезнена (буквално!) тема - кърменето! Поли е ветеран в тази област и с гордост споделя тежките си спомени за среднощно кърмене, мокри нощници, ужасяващи помпи и всякакви други методи за икнквизиция, осигуряващи така ценното мляко. Благодарим на Поли и искаме да ѝ кажем, че напълно я разбираме!

Докато бях бременна с първото си дете, знаех бегло за някакво действие, което се извършва чрез гърдите, но никога не съм се замисляла какво точно е и как се прави. Понеже реших да не чета никаква литература, тази тема остана встрани през цялата ми бременност и даже много дискретно се възмущавах от разни жени, които вадят цици наляво и надясно и подпират на тях бебета или - о, Боже!, двегодишни деца. Тайно мислех, че са хипари или някакви мега-био-вегани (нищо лично към веганите).Въобще, това нямаше да се случи на мен.

Представях си как раждам в хубава памучна нощница, в стая осветена от слънцето, мъжът ми ме държи за ръка, после отиваме у нас, където аз пуша цигара с чаша вино, а бебето пие мляко и спи. Раждането няма да го описвам, освен момента, в който отрязаха пъпната връв и сложиха бебето на корема ми. Тук започва моята мини хорър стори.

Тъкмо да гушна бебето с влюбени очи и се случи нещо, за което никой не ме беше предупредил. Бебето по някакъв начин изпълзя и лапна гърдата ми. И докато гледах изумена и се чудех сега какво се прави, и хоп -животът е странно нещо - винаги в такива моменти се намира някой, който снима. Преди да се усетя, акушерката направи осемнайсет снимки с телефона. Дано детето не ги види никога. На тях приличам на ударена с тъп предмет пациентка от 4-ти км, която все едно вижда не бебе, а Пениуайз клоуна на Стивън Кинг.

И така: аз съм в болницата с двайсетина жени, които чакат на опашка пред някаква помпа за кърма, закачена на стената и ако мислите, че главната тема на всяка са бебетата, то вие живеете, като мен, в евтин ситком.

Оттук-оттам се побутват, попипват, постискват и оголват гърди, показват се зърна и се обсъжда големината им. Жени с влажни кръгове по нощниците обикалят и помпат с малки помпички с поглед в нищото и акушерки подвикват "има още, давай".

Върхът на сладоледа е сценка в една от стаите, в която влязох за разнообразие, докато бях на разходка с моята помпа. Там едно голо до кръста момиче ревеше и стискаше гърдите си. Влезе акушерка, която попита: "Ти ли си тая с кърмата?". Това е адски тъп въпрос на фона всички нас, които се разхождахме в лактационен транс по коридора, но момичето се съгласи с кимване, че тя е тая с кърмата, и измънка нещо от сорта на "нямам нито капка, бебто само реве". И, о, Господи, акушерката запретна ръкав, стисна гърдата на момичето, при което опръска към осем помпащи зомбита в стаята. После доволно се врътна, на вратата каза вълшебно "имаш кърма, храни детето и не мрънкай" и се изгуби в света на акушерските среднощни сбирки ала "стари градски".

Мъжът ми вече беше наясно с програмата, с помпата и с цялата кърмаческа драма, все пак беше идвал да ми носи това-онова около трийсет и осем пъти за три дни. И въобще толкова бяхме изперкали, че вместо "Как е бебето?" дежурен въпрос беше "Как е кърмата", "Удобна ли е помпата?" и разни други такива. Когато се прибрахме, хвърлихме детето в кошарката, аз облякох заветната нощница и извадихме помпата да ѝ покажем новия ѝ дом.

Започна следващата фаза на кърмене, в която никой никога не спи, освен, разбира се, бебето.

Следващите три месеца не помня нищо, освен че ми се пуши. Толкова много, че мразя всички, които пушат. И това продължи една година. Една година, в която аз сънувам как пуша, как ми говори и най-тъпото- как ме сваля една цигара в бар. Стигнах дъното, когато седнах с количката на пейка в парка до един възрастен мъж, който пушеше. Седнах доста близо, за да усещам цигарата, той се притесни, изгледа ме като луда майка, която се натиска на мъже по пейки в парка, и с бърза крачка избяга.

Към петия месец се сбогувах с помпата и за кратко май даже и спях. Но после започна среднощното кърмене и будене на всеки час. Ставах, ревях, кърмех и пиех вода, защото така ми казваха. Лошото е, че от пиенето на толкова вода, в нощите, в които можех да се наспя и детето не се будеше, аз ставах да пикая. И така-кърмех, пиех вода, пикаех и животът си течеше.

А разходките навън? Тук тихичко си плача в шепа. Ако вие имате бебе, което може да се храни навсякъде, почерпете някого и заспивайте усмихнати, защото никога няма да разберете какво е да бягаш от Южния парк към булевард България с количка. Да бягаш, да ревеш, а торбите от Била да се късат от гумите на количката и да сипят наоколо банани и авокадо. Детето ми можеше да суче само и единствено вкъщи на пълна тишина или в най-лошия случай - в пробната на някой магазин, в който няма музика.

Ако сте виждали луда да бута бебешка количка с превишена скорост, да пее Зайченцето бяло като касета с набрана лента от едно време - била съм аз. И това на всеки три часа, понякога - два. Накрая спрях да ходя по паркове, градинки и всичко, което е на повече от 20 минути път с количка. Казвам с "с количка", защото "аз съм пеша" и "аз съм с количка" са две ситуации с ОГРОМНА разлика.

От свободните си години имам една много приятна снимка как пия джин с тоник от новата си обувка в Билкова, изглеждам добре за около четири сутринта и даже съм симпатична. По същото време няколко години по-късно виках истерично през прозореца на някакви хора, които се веселят, а те ме гледаха жално и даже леко със страх. Веднъж даже изкрещях "Оженете се и пукнете!!" на една двойка пияни младежи под прозореца. Пълна лудница.

Малко по малко кърменето се разреди, аз започнах да спя, наближаваше и моментът, в който ще мога да запаля така чаканата цигара (по-скоро двайсет една след друга).

Един ден махнах и последното нощно кърмене, слязох на двора в къщата на наште, изпуших трийсет цигари за половин час, стана ми лошо и разбрах, че пак съм бременна.

Прибрах цигарите, поплаках си и звъннах на мъжа ми да купи електрическа помпа.

(Въпреки всички трудности с кърменето, които преживях и преживявам още с номер две, пак бих посъветвала всяка майка да кърми детето си).