Вяра Стойкова и нейната 3-годишна дъщеря държат да ни разкажат за забавната страна на лайната. Има и такава, разбира се, като при всяко друго нещо.
Не, не сме въвели нова диета или метод на възпитание вкъщи, който включва изпражнения.
Когато направи изявлението от заглавието, 3-годишната ми дъщеря имаше предвид, че много обича новата си играчка, която не изпуска от ръце.
Новото любимо нещо, с което дъщеря ми заспива на обяд и вечер, е едно голямо, кафяво плюшено лайно с очи и уста, разтеглена в ехидна усмивка.
Сигурно се чудите кой ѝ го е подарил?
Със сигурност не са бабите и дядовците ѝ. Бях аз! Родната ѝ майка я дари с този сувенирен екскремент. И благодарение на мен дъщеря ми с гордост и удивително добро произношение, добави в речниковия си запас думата „лайно“.
Вече сме във фаза „лайно“. И не ме е срам, че ми е забавно!
Реално, това лайно си е мое – майтапчийски подарък от едни по-диви времена и спомен от един паметен рожден ден. Реших да ѝ го дам в изблик на отчаяние от моя страна и изблик на мрънкане от нейна страна, че няма с какво да си играe. Нищо че стаята ѝ прилича на детски хипермаркет.
Последва едно сладко и протяжно „Лайнооо“ от нейна страна и една голяма прегръдка за новото ѝ най-добро приятелче. Аз застинах за миг, осъзнала, че съм отворила Кутията на Пандора.
И сега си ходим така навсякъде – мама, тя и лайното. Още не му е измислила име, но тръпна за този момент. Спи с него, яде с него, играе с него, иска да го водим на разходка и до магазина.
„Много обичам лайното“ и „Аз обичам да ям лайна“ са изречения, които чувам доста често в последните дни. И се смеем заедно до сълзи. Защото няма нищо лошо в това, че дъщеря ми използва такива думи и съставя изречения с тях. Нещо повече, ще се радвам искрено, ако един ден може успешно да разпознава „лайната“ в живота си, да ги поставя на място или пък просто да бяга далече от тях.
И все пак запомнете – 3-годишните попиват всичко като гъби. И слушат много, мнооого внимателно какво говорим. Така че внимавайте какво вадите от шкафа в тяхно присъствие и с какво им давате да си играят, че да не изпадате в неловки ситуации.
Защото всичко е шеги и закачки, докато миловидната ти 3-годишна дъщеря не се изцепи с пълно гърло на площадката „Аз спя с едно лайно“.
Този текст идва при вас с подкрепата на Jolly Kids – място, където децата учат с удоволствие английски език (без дори да подозират, че го правят). Бяхме скептични към най-новото им предложение – онлайн уроци за деца до 7 години, но се оказа, че сме грешали. Вижте защо!
Помните ли усещането от последните 12 години, когато на българските политици им се налагаше да се виждат с колеги от чужбина? Срам, срам, срам и тук-таме – по някой конграчулейшънс.
Не че английският им беше най-големият кусур, но на фона на всичко останало, си беше като черешката на тортата. А опитите на една жена вицепремиер да изнесе реч на конференция помните ли? По-добре, че не помните, а ако помните – пожелаваме ви веднага да забравите.
Въобще, голям зор беше с този английски и човек почва да се чуди толкова ли никой не е ходил на Алианс навремето, не са ли учили за Хъмпти Дъмпти, или поне да пеят английската азбука!
Както и да е, проблемите на вицепремиерите не ни засягат толкова много, защото нито сме вицепремиери, нито имаме такива проблеми с английския.
ОБАЧЕ! Я си представете някой ден детето ви да стане вицепремиер и да почне да срича ДИЪР КОЛИГС, ИН ДЪ БЕГИНИНГ ЪВ МАЙ ШОРТ ИНТЕРВЕНШЪН... и всички да му се смеят, да чукат на дърво и да викат "Тцтцтцтцт, това не е ли синът/дъщерята на ..." (тук всеки да си сложи името), „Да не дава Господ!!“
Представяте ли си го? Каква майка сте вие, ако оставите детето си да се излага така? Разбира се, това е абсолютно невъзможно. Да го оставите да се излага, имаме предвид, не това за вицепремиерството – то, дето се вика, кой не е станал вицепремиер, та нашите деца.
Но да се излагат – абсурд! Та те ще знаят ПОНЕ три чужди езика – два от Тик-Ток и трети – чуждия език на чатовете, нали се сещате – ддз, нз, ко пр, и други подобни.
Или по-добре да не е точно така, какво ще кажете? Искаме ли едно поколение от деца, които говорят английски от Тик-Ток, или искаме едно поколение, което може свободно да превключва от български на английски без да се запъва, да гледа оцъклено и най-вече без да звучи като превод на Google Translate?
Надявам се, че на всички ни е ясно, че да говориш английски вече дори не е задължително, а си е по подразбиране. Вероятно Валери Божинов би казал, че английският е като българския, ама на английски – и би бил съвършено прав.
Точно такъв си е – абсолютно задължителен език, който всеки трябва да знае за отскок, а след това вече да надгражда с всякакви други езици, шведски, исландски, каквото там го влече.
Защото на фона на толкова много деца, които имат баща чилиец и майка естонка (например), и проговарят едновременно на три езика, тези, които са си с обикновени български родители и живеят в България, автоматично изостават с две обиколки.
Ако детето ви няма предимството да е с поне един чуждоезичен родител, то вероятно сте като мен – майка на едно дете, което е записано на английски в детската градина, както и в занималнята на предучилищната.
Ниво на английски към момента:
„Мамо, аз вече го знам половината английски“.
Аз: „Ами кажи нещо на английски тогава?“
Той: „КРОКОДАЙЛС!!“
Аз: "Готов си за Европарламента!"
Както сами разбирате, налагаше се нещо да предприема, за да надградим влечугите и да минем и на други животни, а след това той да успее да ги вкара в цяло изречение.
За съжаление, малките деца не са най-добрата аудитория за уроци в стандартния им вид и така, докато се чудех какво да правя, за да го въведа в света на английския език, дойде пандемията и отнякъде ми попадна предложение да пробвам онлайн уроци по английски за деца в Jolly Kids.
Първоначално си казах – пълен абсурд! Някой да му задържи вниманието 30 минути, докато му преподава, това просто няма как да стане! След това обаче се самоопровергах – какво пък толкова, дай да пробваме и ако не става – не става (с идеята, че, разбира се, няма да стане).
И така, казах му, че ще има урок по английски, защото иначе ще продава билетчета на метрото цял живот, отворих лаптопа в уречения ден и час, и седнахме заедно. Аз отстрани, за да не се виждам и да плаша преподавателката. Вълнувах се точно толкова, колкото и детето. Той си навиваше блузата на единия пръст, аз правех същото отстрани.
Опасявах се да не би да е скучно, да не би да е неразбираемо и да трябва да го ръчкам тайно в продължение на 30 минути, за да стои пред лаптопа и да мучи ЙЕС и НОУ.
Честно казано, въобще не знаех какво да очаквам – освен това на екрана да се появи учителка с купчина учебници, тетрадки и тебешири.
За моя изненада там се появи мис Деби – весела, позитивна и най-вече въобще неговореща български преподавателка. В тоя момент си казах – ще го бъде!
Не знам дали някога сте учили език с преподавател, който не говори български, но аз имам опит с това и мога да се закълна, че е най-добрият метод. Буквално нямаш избор и се налага да проговориш чуждия език, защото е малко вероятно преподавателят да започне да учи български от теб.
Мис Деби успя доста бързо да омае повелителя на крокодилите, дори го предразположи да отговори с три думи, вместо с една, и докато се усетя, вече играеха на някаква игра, в която търсеха предмети с определен цвят в стаята. Пяха песен, говориха си и, за мое пълно удивление, детето ми се забавляваше ужасно много и най-важното – отговаряше на английски.
Разбира се, накрая получи и много похвали, беше му казано, че се справя great и дори и аз леко му завидях, защото навремето никой не ми казваше, че се справям грейт и то ми и личи.
Урокът продължи 30 минути, които минаха абсолютно неусетно, и първите думи на сина ми след това бяха „Кога пак ще имам урок?“.
Трябваше да се самоощипя, за да повярвам на това, което чувах. Не бях се и надявала на по-добър развой на събитията. Казах си, че може би ще успеем да постигнем едно задоволително ниво на английски, което да му позволи да общува и чете без затруднения и дори почувствах някакъв оптимизъм за бъдещето.
А най-якото е, че всичко това се случи у дома, по весел и готин начин, без напрежение и вадене на двоен лист, без пуфтене, разсейване и криене под масата.
Знам, че много от вас гледат скептично на идеята детето ви да учи английски онлайн и аз напълно ви разбирам. И аз така гледах, но се оказа, че съм в грешка. Може би грешката е още по-дълбока и идва от спомените ни за това как ние сме учили цял живот – с досада, по един безкрайно скучен и неефективен начин.
Оказва се обаче, че имало и други начини и те са напълно естествени за децата ни – през игри, приказки, песни и въобще – чрез забавление. Звучи почти еретично – да учиш през забавление, брррр. Анатема!
Можете сами да се убедите с един безплатен пробен урок по английски в Jolly Kids и да наблюдавате кротко отстрани как се чувства детето ви. Ще имате щастието да видите с очите си как то се забавлява, докато буквално неусетно научава нови думи и изрази.
Компания в това ще му прави някоя от трите преподавателки – мис Деби, мис Невена или мис Рейчъл. Много е вероятно дори малко да му завидите – благородно, разбира се, но като си спомните часовете по английски в училище... абе, ще му завидите.
Но зарежете това. Важното е, че едно такова дете няма шанс да срича и да се запъва на английски, каквото и да работи някой ден.
Дори и билетчета да продава, ще може да ги продава на два езика, а вие ще бъдете спокойни, че детето ви няма да се излага като ония хора от началото на текста. А това въобще не е малко.
P. S. Или пък има друг вариант – не само, че ще се излага, а ще се излага на два езика. И това също не е малко. Някои и това не могат!
Тряскане на врати. Писане на драматични бележки, съдържащи думи като “ЗБОГОН” и “ЗАВНАГN”. Многословни обяснения и протести в пълен емоционален разпад. Мрънкане за наличието и/или липсата на всичко на този свят… Този списък е безкраен. И само онези родители, “дарени” с ексклузивната възможност да притежават малък-голям мрънкалник вкъщи, разбират какво точно се случва всекидневно по всякакви теми.
Майка, пожелала анонимност, споделя как стоят нещата в нейното семейство, в което едно от трите ѝ деца не спира да държи безконечни речи и тиради още от мига на проговарянето си. Момчето вече е на 18 и продължава да си каканиже за какво ли не.
Един текст с чувство за хумор и любов към малките мрънкалници, дори когато пораснат в големи многословници.
Вероятно синът ми е с твърде широк обсег интереси за 18-годишен младеж. В университета се е записал в клубовете по авиация и латински. Играе тенис, голф и тенис на маса с абсолютна прецизност и твърди, че е изкарал сериозни пари от покер. Но има един основен талант, който засенчва всички останали: неподражаемата му способност да държи тиради.
Той е майстор тирададжия. И няма как да е иначе, защото се упражнява цял живот. Много беше сладък, когато каза първата си дума, а после година-две по-късно, когато се опитваше да свързва думи в изречение, това дар слово вече не беше особено сладко. И нямаше връщане назад.
На 4 вече беше открил отворения прозорец и тогава разбрах, че не всяко дете трябва да бъде учено на телефона за спешни случаи.
Има деца, които злоупотребяват със 112, и аз явно “извадих късмет” да ми се падне точно такова. Когато го изпращах малко да си помисли в стаята си, той започваше да каканиже, че съм го заключила “завинаги” и не спираше да мрънка, че съм зла и грозна, и лоша. И след това си отваряше прозореца и почваше да призовава някой да се обади на 112. Полиция не се появи никога, но пък съседите сигурно са се чудили защо не мога да контролирам тези тиради.
Може би проблемът не беше в мен като родител. В края на краищата съм отгледала три деца, две от които изразяват фрустрацията си нормално с умерени тонове и звук. Може би проблемът беше в поредността на раждането им. Може би виновни бяха гените. Или кармата. Може би има връзка с еволюцията и велосирапторите, и пингвините, и двуногите.
Няма значение. И да не си помислите, че тирадите намаляха, като порасна. По-скоро мислете в посока как по-комплексната представа за света и по-богатият речник са направили тези тиради още по-безконечни. Детското му непрестанно мрънкане прерасна в безкрайни речи кога е трябвало да бъде сервирана вечерята, кой с какъв продукт за коса е прекалил, как Snapchat е крашнал…
Реалността е такава: синът ми си беше мрънкалник още от мига, в който вербално можеше да конструира обвинителна реч, и ще си остане такъв завинаги, до мига, в който гласните му струни станат на пепел.
Нека ви запозная със специалния ми двустепенен метод, разработван внимателно близо две десетилетия.
Грижа за себе си
Още щом го чуя, че започва да “загрява”, се оттеглям в банята и лягам във ваната с книга. Когато тръгне да тропа по вратата, мрънкайки, че ролката за почистване на косми я няма или че някой му е откраднал сандвича, го каня да влезе и да поговорим. И после добавям, като послеслов, “Гола съм”.
Оттеглянето му е със скоростта на светлината и в пълна паника и ми е много по-приятно от всички мигове, прекарани в банята в реална наслада от бомбичките за вана.
Самосъхранение
Назад в годините съм се опитвала да го “успокоя”, да пробвам да разговарям с някоя друга част от мозъка му. Сега просто отклонявам тирадите, за да не се налага да ги слушам.
Сандвичът? Мисля, че баща ти го изяде. Ролката за косми? Май последно беше в сестра ти. В нашата къща всеки е сам за себе си и оцеляват само най-добрите екземпляри. И ако аз съм усвоила изкуството да хвърлям някого под автобуса по-добре от онези наивни новобранци, то това си е техен проблем.
Когато го оставихме в колежа, оставихме зад гърба си и цял живот оплаквания от какво ли не. Върнахме се в една тиха, спокойна къща – едно луксозно спа за слуха. И честно казано, хареса ми. В началото.
Но ето какво научих в негово отсъствие: семейството ни някак странно е привикнало с тези безсмислени и добре познати тиради. Може и да не знаем кога точно ще изскочат, но е сигурно, че ще има такива. И в това има известен комфорт.
По време на ваканцията и с едномесечното му прибиране вкъщи известно количество от тази какофонична хармония беше възстановено. Вероятно не функционираме както трябва, но цял семестър тишина ми показа, че понякога хубавото мрънкане е за предпочитане пред тишината. Особено когато това означава, че синът ми си е вкъщи.
Сега обаче да не решите, че през следващите 4 седмици няма да се крия във ваната.
Източник: Scary Mommy
Едно от нещата, които несъмнено чакаме с голям трепет, е проговарянето на децата. Кои ще са първите им думи? Дали ще е "мама", или "адронен колайдер"? Колко бързо ще започне да говори като голям човек? Колко време ще ни отнеме, за да го накараме да замълчи поне за миг?
Но какво да правим, ако на детето не му се говори с нас и това си е. Да посетим специалист е задължително. Но има и някои техники, които можем да прилагаме вкъщи.
За тях ни разказва Ели Мантовска, която е съосновател, заедно с психолог и логопед, на курса "Сладки думи", помагащ на родителите с техники за стимулиране на проговарянето и общуване с малкото дете.
Може би най-често даваният съвет (дори и от педиатри) на родители с дете на около 2 години, което все още не говори, е „Да изчакаме и да видим“. Причините са много:
Предлагаме ви няколко прости и забавни игри, базирани на академичния и професионален опит на психолог и логопед (общо над 35 години), научни изследвания и опита на над 100 семейства в България, преминали онлайн курса ни, с които да се опитате да съдействате на детето за по-интензивно проговаряне.
Това е езикът, който всички майки по света използват, за да говорят на децата си; онзи език на нежност и радост, който може да разбереш и на китайски.
Звънливи, високи тонове, изпълнени с емоция. В този момент думите звучат като песен и са чудесен начин детето да разбере как използваме езика, за да предадем емоция.
Гласните се издължават, думите се преувеличават, говорът става по-бавен, изреченията са по-къси и опростени. Поставя се акцент на определени думи. Това не е говорено по бебешки („ам-ам“, „папкаме“ и т.н.).
Научни изследвания сочат, че този начин на говорене помага на бебетата и малките деца да развият няколко ключови способности:
Изследвания от още 1995 г. сочат дори нещо повече: „майчинският“ изглежда помага и на възрастните. В експеримент с англоезични възрастни, на които са пуснати записи на китайски, се оказва, че участниците могат да различат и научат нови думи по-лесно, когато записът включва реч, насочена към бебета.
Използвайте го в ежедневни ситуации. Например може да научите детето да казва „пак“. Играйте на любима игра и със звънлив глас и преувеличена емоция кажете „Хайде отново? Пак?“ и изчакайте. След като повторите още няколко пъти, вероятно детето ще опита да покаже, че иска да играе отново или с жест, или с опит да каже „пак“.
За да поканите детето по неустоим начин да общува с вас, се придържайте към мотото: саботаж на средата, рутината и играта. Например:
До втората година около 60% от речника на детето се състои от съществителни имена, защото “учим” детето, като наблягаме предимно на тях. Но да не забравяме и останалите части на речта, за да може то пълноценно да се изразява и да е готово да формира фрази и изречения към втората година.
Може да използвате предложения от нас функционален речник или да си съставите собствен списък с разнообразни думи, с които да улесните детето в общуването. Това са думи, много по-важни от цветове, форми, числа или букви, които ще имате време по-късно да упражнявате.
Функционалният речник е особено важен, ако детето предстои да тръгне на детско заведение или да го гледа друг човек. С тези думи новият човек ще може по-лесно да разбира и откликва на нуждите на детето.
Нещо важно, което малко родители знаят, и вярваме, че ще ви успокои – всъщност как да броим думите на детето?
Дума е това, което детето използва последователно, с намерение, независимо (не просто като повторение след родителя).
Това може да са:
Ето защо възклицанията и звуците на животните, които са лесни за произнасяне, могат с времето да се превърнат в срички, които изграждат правилно произнесени думи.
О, хайде да си го кажем. Децата са абсолютно вбесяващи понякога. Да, дааа, разбира се, че ги обожаваме. Нашите прелестни, малки ангелчета. И не само собствените ни ангелчета, но даже малките приятелчета на детето ви, братовчедчета и чудните дечица на най-добрите ви приятелки.
И въпреки това, децата са едно от най-вбесяващите и дразнещи неща на света. Всъщност, убедени ли сте, че сте виждали нещо по-досадно?
Днес ще ви споделя моя топ седем на вбесяващите неща, които правят и които са оставили трайни травми, бръчки и милиони мъртви нервни клетки.
Ако сте имали дете, то това значи, че сто процента сте ставали свидетел на превръщането на въпросното дете от нормално дете в аморфна маса от желе. Вървите си вие по улицата, бързате за най-важната среща в живота ви и детето ви внезапно вижда нещо изключително вредно за ядене. Предявява претенции към него, а вие съвсем разумно му отказвате.
Внезапно по магически начин, костите на детето започват да изчезват. Аморфната желатинова болест първо удря рязко в гръбнака и детето провисва. После краката му се огъват, главата започва да се люшка и то започва отчаяно да се влачи напред, сургайки противно крака по плочките.
Някои, по-засегнати от остратата форма на желираност, падат на земята и всякакъв опит да ги изтеглиш нагоре завършва с неуспех, защото тялото им започва да прелива от ръкав в ръкав и от крачол в обувка, докато по лицето се стичат сълзи на мълчалив упрек.
Вие сте в метрото, а вашето дете скучае. Досега е ритало предната седалка, каква страхотна идея, и след като сте му казали, че ако не спре, ще го изпратите в Силистра без хляб и вода, с огромно нежелание е спряло.
Веднъж прочетох някъде, че на децата трябва да им е скучно, за да започнат да стават креативни. И това е точно така. Две минути скука в метрото и детето се сеща, че в детската градина е чуло думата „Боклук“ от малкия Стефчо, който очевидно расте в либерално семейство.
Очаровано от този спомен, то се обръща към вас и се провиква „Ти си голям син боклук!“ Тъкмо ви се иска да умрете или да го убиете, и в тоя момент забелязвате, че хората наоколо (какви идиоти) гледат детето ви развеселено. То също ги вижда и получава огромен прилив на кураж.
Докато се усетите, то вече крещи „Баба е боклук и тате е боклук, и Мария е боклук. Големи боклуци. Такива боклуци, че като тръгнат да се търкалят по планината надолу убиват един слон. Такива големи, големи, големи боклуци са баба и дядо“ . Нещата са извън контрол, вие сте извън себе си, а хората вече снимат с телефоните си.
„Искааам сам, искам сам!“ Коя майка не иска да чуе това в 8:56 сутринта? Но какво можем да направим? Всички нови книги за отглеждане и възпитание на всестранно развити гении казва, че трябва да учим детето на самостоятелност. Да ги оставяме да преборват сами трудностите, да не ги превръщаме в зависими плужеци, а в смели и независими граждани.
То също очевидно ги е чело тия книги и няма никакъв шанс да му нахлузите идиотските обувки и да го метнете на детска, за да хукнете на работа. Затова се облягате на вратата, призовавате всички светии и започвате ДА ЧАКАТЕ ДЕТЕТО ВИ ДА НЕ УСПЕЕ ДА СИ ВЪРЖЕ ОБУВКИТЕ, защото пак не сте имали време да го научите.
8:56… 8:59… 9:04… 9:11…
Животът бил кратък? Животът е безкрайно мъчение, което се точи пред очите ви, докато едвам се сдържате да не си разбиете главата в стената. 38 минути по-късно му връзвате връзките по негова молба и напълно изтощени и унили отивате на детска.
Висящо яке, развързани обувки, разгащена блуза, разкопчан панталон. Всички тези неща са очарователно сладки при чуждите деца, признак, че децата скачат, тичат и изживяват едно активно детство.
При вашето изглежда апокалиптично. Пред очите ви е собственият ви провал, че вече шеста година не можете да научите едно човешко същество да осъзнае колко много ви излага като ходи във вид на алкохолик бездомник.
„Облечи си нормално якето“ е изречение, което съм казвала на три деца в продължение на 14 години. И ако случайно някога се почувствате лош родител, сетете се за това. Най-нелепото на висящото яке е, че само вие го виждате и само вас ви дразни до смърт.
„Мамо, мамо, знаеш ли какво видях сега по Нинджаго? Първо там имаше огромна змия, но не такава, каквато си виждала. Не беше зелена, а много червена с осем огромни крака и държеше в устата си малка сламка за сок, който трябва да пие, за да остане истински червена, но тогава влезе Скай, който има най-якия меч на земята и тоя меч може да отреже единия крак на змията, но не и всички крака. Само единия крак.
И тогава змията с колко крака ще остане? С колко крака ще остане? С колко крака ще остане, мамооооо, с колко крака според теб ще остане червената змия, която пие от сламка. Ти не знаеш с колко крака, но аз знам, ще остане с девет крака, мамооооо. С девет крака. Аз ако имах девет крака, щях да съм футболист на националния отбор на змиите на Горната земя, където няма футбол, но аз щях да направя голямо състезание и щях да съм Скай на Горната земя, но щях да ритам футбол и Филип щеше да е там. Ти щеше ли да искаш да играеш футбол на Горната земя?...“
Сополи, хвърлена шапка настрани, рев до Господа, щипане и хапане. „АААААААААААААААААААААААААААААААА“, „Мразя теее, ти не си ми истинската майкааа“, „Ти си грозна и ще те изяде слон!“
Това, разбира се, се случва на улицата или във фоайето на скъп хотел. Хората ви гледат, целият град ви гледа как вие не се справяте с живота си.
В такива моменти в главата ти нахлува кръв и искаш да го извлачиш нанякъде, където да го унищожиш. Но после се сещаш за съветите, които психолозите дават на родители в такива моменти. „Клекнете срещу детето, така че очите ви да са на нивото на неговите очи и със спокоен глас го попитайте защо е тревожно.“
Според мен, тия психолози никога не са виждали истинско дете и това, дето го пишат, е нещо като любовен роман за родители. „Тя се наведе и прошепна на детето си: „Но какво те тревожи, слънце мое?“. „О, мамо, имах малко камъче в обувката, но сега вече съм добре и отивам да уча по астрофизика“.
В реалността, клякайки срещу детето си, забелязвате, че докато крещи с всички сили, сополът му се стича право в устата и се сещате, че нямате кърпа.
Не е ли поразително колко енергично може да е едно човешко същество в 23:17. Как го прави? Та нали до преди малко в продължение на 4 часа тичаше след един найлонов плик, после го хвърляше от дивана, после счупи телевизора, после го водихме в Пирогов да му извадят лего от гърлото, после то избяга и го гонихме по булеварда 25 минути, за да го натикаме насила в колата?
Защо в 23:17 внезапно иска 11 чаши с вода, макар че през деня никога не иска? Защо иска да чуе пак онази приказка за овцата, която казва „пръц“, защо иска да ви пита кое е по-голямо – крокодилът или хипопотамът? Защо не спи?
Ясно помните, че не сте му купували детски амфетамини, не сте му сипвали кафе и сте му спрели сладкото още следобед. С огромни сенки под очите и сълзи в тях, го молите да заспи, за да можете и вие да заспите, но то е свежо, безмилостно и неумолимо. Докато не ви довърши.
И това е само началото. Само началото, защото нищо не може да ви подготви за пубертета. Нито Беър Грилз, нито Ким Кардашиян. Но все пак, дотогава поне се научават да си връзват обувките.
Някога правили ли са ви забележка, че говорите много? Признайте си, казвали ли са ви откровено да млъкнете? Сега съвсем спокойно може да извадите едно научно изследване от ръкава и да го плеснете на масата, защото се оказва, че с говорене се грижите за здравето и продължителността на живота си, така че следва да ви оставят на мира.
Група учени от медицинския колеж Алберт Айнщайн и университета Йешива в САЩ са направили изследване върху броя думи, които изговаряме на ден, и как това влияе на продължителността на живота ни. Те установили, че общителните, приказливи хора, които демонстрират по-толерантно, позитивно и оптимистично поведение и идеи, имат по-добро здраве, което увеличава живота им, предава Bright Side.
Проучването е ръководено от д-р Нир Барзилай и включва 250 души между 95 и 100-годишна възраст, а фокусът му е върху връзката между характер и гени. Анализът на индивидуалностите показал някои забавни резултати: хората, които се определят като по-позитивни, обичали да говорят повечко.
До подобен извод стига и испанският психиатър Луис Рохас Маркос, който обяснява в книгата си "Ние сме това, което казваме" (We Are What We Speak), че хората, използващи повече от 15 000 думи на ден, живеят по-дълго в сравнение с тези, които говорят по-малко. Според него приказливците прекарват дните си, чувствайки се удовлетворени, което ги прави по-здрави и съответно увеличава живота им.
Неговите открития подкрепят изследванията, които обясняват защо жените живеят по-дълго от мъжете, като се има предвид, че обикновено жените са тези, които говорят повече заради високите нива на протеина FOXP2, по-известен като "протеин на езика". Учените смятат, че по-високият FOXP2 кара жените да изговарят средно по 20 000 думи на ден, докато мъжете се задоволяват с около 7000. На тези 13 000 разлика си заслужава да обърнем внимание.
Да започнем с уточнението, че цялата идея в началното училище да се дават домашни е пълна глупост, пише Уенди Уиснър за ScaryMommy, която е открила най-добрия, валиден за децата в цял свят, начин за справяне с извънкласните задачи!
Достатъчно е, че днешните деца почти нямат време за игра и че започват да ги товарят с тестове и академични постижения на все по-ранна възраст.
Затова когато неотдавна първолакът ми започна да демонстрира сериозно отвращение от домашните, аз не му сложих чатал на врата.
Помолих го поне да се опитва да работи върху домашната си работа с уговорката, че ако се чувства твърде уморен или има нужда от почивка, не е нужно да се насилва.
На няколко пъти даже писах бележки до класната му, в които я уведомявам, че синът ми не е подготвен за часовете. И това никога не е било проблем.
Давах си сметка обаче, че това не е дългосрочно решение.
Трябваше или да намеря начин да направя домашното поносимо, или да се срещнем с учителката и да ѝ заявим, че... синът ми прекъсва обучението си.
Нещата излязоха извън контрол – детето ми захвърляше учебника все по-често и ядно и плачеше, докато около очите му не се образуват червени петна. Знаех, че нещо трябва да се промени.
Когато седнахме да обсъдим възможностите, той ми сподели, че всъщност иска да си пише домашните, но мрази да го прави във времето за почивка.
Казвайки го, той облегна сладко глава на рамото ми и на мен ми щукна една идея.
Осъзнах, че времето, което му определям за писане на домашни, е най-хаотичното и натоварено от целия ден. Чия къща не прилича на зоопарк между 4 и 7 вечерта?
Зачудих се какво би станало, ако „ребрандирам“ домашното от поредното досадно вечерно задължение в спасение от домашния хаос, във възможност да се сближим и да разпуснем заедно.
Звучи налудничаво, нали? И аз така си помислих. Но когато изпробвах хрумването си, макар и с доста импровизации, то се оказа тотален успех.
Заведох сина си в моята стая – далеч от купчините мръсни съдове, големия му брат и негово голямо домашно и непрестанната какофония от дърдорещи деца и възрастни.
В слабо осветената стая двамата – заедно с омразното домашно – се пльоснахме удобно на леглото.
Всъщност той започна да скача върху леглото и аз го оставих. Позволих му да си изразходи енергията. След това му заявих, че ще пишем домашно, но че този път ще е забавно. За щастие, той е на възраст, в която все още горе-долу ми вярва за подобни неща. И все пак трябваше да докажа, че не говоря празни приказки.
Първо се заехме с 12-те думи, които той трябваше да напише по 3 реда всяка. За щастие, подобни задачи не затрудняват сина ми – просто го отегчават до смърт. Затова ми хрумна да разиграваме всяка думичка след нейното написване.
Първата думичка беше „ям“, затова се престорихме, че си правим пица и я омахваме цялата.
Следващата дума беше „прегръдка“, затова се нагушкахме.
За „виждам“ се състезавахме кой ще издържи най-дълго, без да мига.
Схващате ми мисълта. Цялото домашно ни отне а-а-адски много време, но не колкото когато той ревеше по 20 минути след всеки 2 написани думи.
Щом най-сетне стигнахме до математиката, малкият се беше отпуснал и не ми се налагаше да бъда толкова изобретателна.
Играхме на „Нищо не разбирам от математика“. Заедно прочитаме условието на задачата и аз казвам: „Струва ми се, че знам колко е 16 - 9, но ми дай минутка да помисля“.
Докато аз си броя пръстите като пълен идиот, той започва да ми се нерви и накрая изкрещява: „Седем, глупчо“, след което попълва отговора.
Само да вметна, че проблемът на сина ми с домашното не е академичен. Той знае всички отговори и, ако има желание, може да направи всичко сам. Трудно му е обаче да прояви интерес и да поеме инициатива – да не говорим, че обикновено е скапан след училище.
Всеки родител, познавайки силните и слабите страни на детето си, трябва да изгради личен подход към „игровия“ елемент на начинанието.
Мога да ви кажа обаче, че след онзи следобед, в който преоткрихме домашното, нещата вървят изключително добре. Всеки ден той сам ме кара да се подготвим за предстоящия учебен ден, очаквайки с нетърпение всяка следваща „игра“ и възможността да си прекараме весело заедно.
Разбирам, че този подход може да не проработи при всяко дете и невинаги е изпълним, ако имате повече от един хлапак, който се нуждае от вас в конкретния момент.
По-големите деца пък нито искат, нито имат необходимост от толкова внимание при писането на домашно – според мен трябва да ги насърчаваме да бъдат по-самостоятелни в това начинание.
Ако обаче вашето дете е от опърничавите, можете да намерите свой начин да превърнете домашното във време за сближаване и забавление. Просто си изградете нужната нагласа и вижте накъде ще ви отведе тя. Идеята е домашната работа да стане част от деня, когато наистина дарявате на детето си с цялото си внимание и се борите със скучните задачи, превръщайки ги в игра.
Да, може би писането на домашното ще отнема повече време. Имайки предвид обаче, че 90% от домашното е да накарате детето си да седне и да го напише, „ребрандирането“ му в нещо, което хлапето чака с нетърпение, ви спестява цяла вечност.
Освен това възможността да превърнете едно досадно задължение в обич, игра, близост и допълнителни прегръдки винаги е прекрасна и добре дошла!
Още:
Independent публикува новина за ново изследване, което показва, че дори и съвсем малки бебета могат да разберат значението на някои думи. Досега се е смятало, че бебетата разбират какво им говорим едва след първата годинка.
"Езикът и способността да говорим се развиват много бързо, без да забележим", казва професор Елика Бергелсън от Университета на Дюк, автор на проучването.
За да тестват разпознавателните езикови умения на бебетата, учените са използвали уреди за проследяване на погледа. Бебетата са били наблюдавани, докато им показват нови образи на екран и докато човекът, който се грижи за тях, им говори.
В предишни свои изследвания проф. Бергелсън е използвала същия метод, за да покаже, че бебетата между 6 и 9-месечна възраст са в състояние да разберат какво им се показва, когато се говори за храна или части от тялото. Когато човекът, който се грижи за бебето, каже дума, например "ябълка", бебетата са насочвали вниманието си към съответния обект.
Новото изследване показва, че речникът на бебето е всъщност още по-богат и разнообразен. На бебетата са показвани два образа, които имат или нямат връзка един с друг. Свързаните образи включват храна и ръка, докато тези, които нямат връзка един с друг, са образи на крак и кутия за мляко.
Установено е, че когато детегледачът казва на глас една от двете думи, бебетата прекарват повече време, гледайки съответния образ, свързан с думата, и отделят много по-малко внимание на образа, който няма връзка с казаната дума. По този начин бебетата са показвали, че "кола и количка" са по-свързани, отколкото "кола и сок".
Макар изследването да не показва дали бебето разбира пълното значение на думите, както възрастните влагат, тези заключения показват базисно разбиране на редица думи, както и че бебетата осъзнават каква е връзката между определени образи и думи.
"Дори в най-ранните етапи на общуването и осъзнаването, бебетата явно разбират как думите се отнасят една към друга", казва проф. Бергелсън.
Втората част на изследването е включвала диктофон, прикачен към гърдите на бебето, който записва как бебето общува с детегледача си. Целта е била учените да разберат как заобикалящата среда влияе на разбирането на езика.
Анализ на записите разкрива, че има връзка между времето, което детегледачът прекарва в показване на обектите, за които говори, и цялостното възприемане и разбиране от страна на бебето.
Според проф. Бергелсън посланието към родителите е ясно: "Колкото повече говорите на детето си, толкова по-добре. То слуша и се учи от това, което казвате, дори и да не изглежда така."
Ние, в Майко Мила!, признаваме си, често използваме чуждици. Дали от мързел, дали защото е модерно – не знаем, защото дори не се замисляме, когато си говорим за „съпортване“, „буустване“, „таргети“, „пичване“ (любима българска думичка!) и прочие неразбираеми за много хора термини.
Разбира се, не сме единствените хора в България, които използват чуждици – застанете някой път в компания на тийнейджъри и, гарантираме ви, едва ще се ориентирате за какво си говорят. То са бести-та, френдове и какво ли още не – а много от тях дори си пишат и общуват директно на английски. Което е супер! Ние сме абсолютно „за“ децата да знаят повече езици, а всички знаем, че най-лесният начин да се учи език е чрез директната му употреба в разговор.
И все пак, добре е да не забравяме и родния си език, та когато ни се наложи да влезем в някой магазин, за да си купим краве сирене и буркан краставички, да знаем как да си изразим желанията разбираемо, а не да мучим и да говорим за таргети и проджекти.
Точно с тази благородна цел – да се изразяваме разбираемо и с български думи, се е нагърбила една набираща популярност страница във Фейсбук, на която се натъкнахме наскоро, и понеже доста ни допадна (лайкнахме я, един вид), искаме да ви я покажем и на вас.
„Как беше на български?“ е страница, в която ще откриете много аналози на популярните и абсолютно неразбираеми за много хора изрази, като:
„Важното е да си инволвнат в проджекта и да докладваш изпълнението на таргетите“
„Видях в нюзфийда, че си атенднал ивента”
"7 супер тренди идеи за съчетания на аутфит”
И още много други наистина идиотски звучащи неща, които, представете си, бихме могли да кажем и с български думи.
Тази страница дава възможност да се присетим за нашенския аналог на някоя нахална чуждица, но освен това събира хората и в дискусии относно думи, които е трудно да преведем на български. Например „спойлер“ или „джънк фууд“ - я да видим кой ще предложи добър български вариант на тези думи?
А най-хубавото е, че може да научите и някоя позабравена думичка, като „сърадвам“ - израз, който ни припомня, че бихме могли, при добро желание, да сме съпричастни и към нечия радост и да се „сърадваме“. Пробвайте някой път, не боли!
Та, ако имате идея с каква българска дума може да бъде заменена някоя настъпателна чуждица – чувствайте се свободни да я споделите на таймлайна, пардон – стената, на страницата „Как беше на български?“
Защото езикът е жив, докато ние всички го говорим. Така че – нека всички бъдем отговорни към милата ни родна реч и да я употребяваме правилно.
Дарина Рангелова вече няма нужда от представяне в Майко Мила, особено след някои от текстовете ѝ. Като този за кърменето или какво е да си първокласник в Канада.
Просто напишете Дарина в търсачката и ще получите един куп яки разкази, а ако ви мързи, ние вече го направихме вместо вас и може да ги откриете тук.
В този си текст Дарина разсъждава по темата с „лошите думи“ и защо не трябва да ги използваме пред децата.
Кой каза, че не трябва?
И защо?
Нали така или иначе някъде ще ги чуят, не е ли по-добре да е от нас и да им обясним какво значат и в какви случаи се употребяват? Егати!
Ей това се питам напоследък.
Въпреки че „свестните“ хора се опитват да не използват „лоши“ думи, и родителите предпазват децата си от тях, те, думите, са си там и са живи.
Вулгарният език има своята сила в човешката комуникация и психология. Мисля, че няма нужда да споменавам литературни произведения.
Всъщност, изобщо не съм седяла да мисля относно „лошия“ език и децата. Просто си приказвахме пред тях какво си говорим и ако ги няма.
Замислих се за това едва след като емигрирахме в Канада и си дадох сметка, че трябва да се положат усилия, за да се обогатява българският на Тони, тъй като разговорите в едно семейство не са особено разнообразни.
Започнах да търся информация как се запазва и развива майчиният език при триезични деца (Тони говори английски, френски и български) и така попаднах на различни мнения на психолози и лингвисти, че е наложително тези термини и значения да се изучават на всеки от чуждите езици.
Също както изучаването на всички други думи. Казват, че това важи и за майчиния език, дори когато детето не изучава чужд език – но тогава си ги научават, щем, не щем.
В книгата Growing up with three languages от Xiao-lei Wang прочетох:
„Не може да се каже, че човек е езиково компетентен, когато не може да разбира „мръсни“ думи или изрази на съответния език (въпреки че човек, разбира се, може да избере да не ги използва в своята комуникация.)“
Ние вкъщи употребяваме „лоши“ думи пред децата и не им запушваме ушите, когато има псувня в някой филм. Обясняваме защо сме ги употребили и в какъв контекст, който обикновено е под формата на шега. Обясняваме и защо не бива да се употребяват в училище и навън.
Тъй като ние не употребяваме бруталните псувни „на майка“ и Тони няма как да ги чуе, съм решила да го запознаем с тях, когато е достатъчно голям, за да разбере значението им – именно за да е езиково компетентен, а не за да ходи и да псува хората.
Реших да видя какво препоръчват някои български сайтове по темата „лоши думи“. Съветите са от рода:
Е, аз трябва само с това да се занимавам!
Стига се и до: „Твърдо заявете, че не искате да я чувате. Не е задължително да обяснявате значението ѝ“.
А шамар няма ли, се питам аз. С какво е виновно детето, че е чуло нещо и го е запомнило? И какво, като е чуло – ще стане чудовище?
В друга статия се казва, че причината за употреба на такива думи няма голямо значение. По-важно е да реагираме така, че детето повече да не я повтаря.
Моето виждане пък е друго. А именно, че не е важно откъде и как ще чуе детето „лошите“ думи, важно е как ще го научим да ги възприема и използва.
Да, ако е малко, е ясно, че няма да му обяснявате значението. При по-голямо обаче според мен си е задължително.
Също така прочетох, че е абсолютно недопустимо родителят да се смее, ако невръстното дете употреби „мръсна“ дума. Ами, за мен пък е допустимо. Защото просто е смешно.
Не се гордеем, но едва ли има малко дете, което да не е изръсило нещо нелепо (като например Мамо, защо имаш брада под корема?)
Ами, смешно е. Смееш се един-два пъти, след това обясняваш, че вече не е смешно, и детето спира да я повтаря, като види, че не привлича внимание.
Тази драма с „лошите“ думи не е само в България. Тук също имам куриозна случка.
Взимам Тони от предучилищната забавачка и учителката ме дърпа настрана да ми каже нещо. Тони казал „лоша“ дума и тя иска да му обясня, че не може така да се говори.
Съгласявам се, разбира се, поемам ангажимент да говоря с него по този въпрос и питам каква е думата, която е казал. За моя изненада, тя ми каза, че не може да я изрече и той да ми каже я вкъщи. Ми... добре... Обаче Тони мълчи като партизанин, явно осъзнаващ, че думата не бива да се казва – само дето не прибягнах до изтезания, но той така и не сподели коя е думата.
Много умувахме с мъжа ми и в крайна сметка не го наказахме, не можахме да обясним защо е лоша въпросната дума, която така и не разбрахме коя е, или с една дума – стана едно нищо.
Първо, защото не знаем какво е казал, и второ, в което е и куриозът, ние говорим само на български вкъщи.
Т.е., „лошата“ дума на английски я е научил в училище и аз спокойно можех да отида и да им вдигна един скандал, че те са го научили на тази дума в училище.
Така и не разбрахме коя е думата.
И така, освен ако не си отглеждате децата като отшелници, няма как да не научат по някоя и друга „лоша“ дума.
Още не сме свършили, скрол надолу
Господи, оказа се, че има доста проучвания относно „лошия език“ и че това е една доста подценявана техника за справяне с гнева. Намалявала се и вероятността от физическо насилие. Децата, между другото, също изпускали пара по този начин. Говорим за по-големите деца, които знаят значението на тези думи.
Има и проучване, че псуването намалява усещането за болка, когато човек се удари (hypoalgesic effect of swearing). Демек, много е добре да извикаш „Мамка му!“, като си удариш кутрето в масата.
Тези учени конкретно бая са проучвали и правили експерименти, но за съжаление, им присъждат Антинобелова награда за това откритие. Други учени пък твърдят, че чрез псуването може да се различи дали човек е болен от Алцхаймер, или има деменция.
Въобще, извън употребата на „лоши“ думи, за да обидиш човек, има само позитиви.
В един български сайт прочетох, че ако атмосферата в семейството е спокойна и хармонична, при общуването не се използват нецензурни изрази. Развеселих се. Веднага го оборвам с моето семейство, където атмосферата е спокойна и хармонична и се използват нецензурни изрази. Аз лично много харесвам възклицателните е/баси, е/гаси и останалите производни. Независимо дали с положителен, или отрицателен знак казваш едно „егаси...“, и всичко е ясно. Няма нужда от пояснение.
Тони това никак не го впечатлява. Той използва what the heck. Не му правя забележка, защото е политически коректно и го използва на място.
А в статията „Лошите думи и децата“ с автор Радост Николова има следния съвет: „Предложете му синоними. Четете повече, учете стихчета, развивайте речта му. У детето с богат речник „лошите“ думи се изгубват в лексикалното многообразие и не представляват голяма заплаха.“
Тук само мога да кажа What the fuck! И преди да ми кажете, че след време ще бера плодовете на този ми подход, ще ви отговоря, че вече ги бера. 16-годишния ми син непрекъснато ми го хвалят колко е възпитан и любезен. На родителските срещи това е първото, което ми казват. Със сигурност използва „лоши“ и предполагам нецензурни думи, но явно знае къде. И то това е важното.
