Готови ли сте да ядете само по една пържола на месец, за да участвате в глобалната диета, която може да предотврати катастрофални последици за планетата, както и да помогне за изхранването на 10 млрд. души към 2050 г.
Според учените "планетарно здраве" изисква огромна промяна в начина, по който се хранят хората, пише Дневник, цитирайки публикации на Reuters и BBC.
„Храната, която ядем, и начинът, по който я произвеждаме, определят здравето на хората и планетата, а сега правим това по много погрешен начин", казва Тим Ланг, професор от Лондонския университет. Той допълва, че изхранването на човечеството при сегашните навици би било невъзможно след няколко десетилетия.
Според учените месото не би трябвало да се премахне напълно от хранителния режим, но всекидневната му консумация би била прекалена и следва да бъде ограничена до бургер на седмица или голяма пържола месечно, пише Джеймс Галахар от BBC.
Рибата и пилешкото месо се разглеждат отделно от останалите и се позволяват два пъти седмично, но остатъкът от протеините трябва да дойде от растителна храна. Препоръчват се ядки и бобови култури. Плодовете и зеленчуците трябва да са половината от храната на масата.
Списъкът:
-- Ядки - 50 г на ден
-- Фасул, нахут, леща и други бобови растения - 75 г на ден
-- Риба - 28 г на ден
-- Яйца – 13 г на ден
-- Месо – 14 г на ден червено и 29 г на ден - пилешко
-- Въглехидрати - пълнозърнести храни като хляб и ориз 232 г на ден и 50 г на ден зеленчуци като картофи и тиква
-- Млечни продукти - 250 г (еквивалент на една чаша мляко)
-- Зеленчуци - (300 г) и плодове (200 г)
В диетата има място за 31 г захар и около 50 г масла като зехтин.
Този план обаче изисква промени в културата на хранене почти навсякъде по света, отбелязва BBC. Европа и Северна Америка трябва да намалят масово червеното месо, Източна Азия трябва да намали рибата, Африка - зеленчуците със сложни въглехидрати (маниока и картофи).
Диетата звучи "твърде амбициозно" и заради неравенството в достъп до различни продукти, както и заради факта, че над 800 млн. души нямат достъп до основни продукти или достатъчно количество храна.
И все пак, защо е нужна тази глобална диета?
Населението на Земята ще достигне 10 млрд. души около 2050 г. (или по-рано) и ще продължи да нараства. Според изследователите, диетата ще може да предотврати смъртта на 11 млн. души годишно, които иначе умират заради заболявания, свързани с неправилно хранене.
Освен това търсенето на храна се отразява тежко на планетата. На животновъдството се падат между 14.4 и 18 на сто от парниковите газове по света, отделяни от човешка дейност. Земеделието увеличава замърсяването с амоняк и фини прахови частици, а заедно с хранително-вкусовата индустрия е сред най-интензивно използващите прясна вода.
Още:
Всички си обичаме домашните любимци и сме готови да направим всичко за тях - най-хубавата храна за котката, най-удобното място за спане на кучето, редовни медицински прегледи и всякакви други грижи - това е част от отговорността ни към живото същество, с което съжителстваме.
Световните тенденции в отношенията на хората с техните домашни любимци обаче се развиват и отиват още по-далеч: хората харчат много пари за специални хранителни режими за четириногите си приятели, купуват им дрехи и обувки, осигуряват им всякакви забавления, луксозни изживявания и дори - малки матраци от мемори пяна, за да спят удобно. По тази тема пише Александра Суич Бас за Economist, повдигайки въпроса за все по-бързо растящата индустрия за домашни любимци и те ли са децата на новия тип родители.
"От кучешки сладоледи до кучешки бебефони – тази индустрия процъфтява, благодарение на хора, които се грижат за животните си като за деца", пише тя. Ето как започва нейният интерес по темата:
"Преди няколко години бях поканена на рожден ден на... френски булдог. Винаги съм обожавала животните, но бях изумена от начина, по който хората глезят домашните си любимци. Напушваше ме на смях при вида на чихуахуа, облечен в плетен пуловер, или на пудел, на който му се сервира домашно приготвено ястие.
Когато гледах как хората целуват кучетата си, се чудех какво ще случи, ако вместо това насочат цялата си доброта и парите, които харчат за тях, върху друго човешко същество. Всичко ми изглеждаше като жесток пример за световното неравенство: елитът на домашните любимци живееше по-луксозно от много хора."
Много скоро обаче недоволството на Александра е сломено от погледа на малко кученце, кръстоска между дакел и пудел. Тя също става част от нарастващия брой хора, които отделят време, пари и внимание на своите домашни любимци повече от всякога. И стига до следните прозрения от личен опит:
Преди кучетата бяха смятани за охранители, след това за приятели. Сега те се отглеждат като деца. И вече не носят инфантилни идиотски имена, а човешки.
Според редица проучвания мнозинството от американците виждат своите домашни любимци като членове на семейството. Те все повече се определят като "родители", а не като "собственици".
Именно това води до бум в индустрията за домашни любимци. В Америка хората харчат 44 млрд. долара годишно за храна и аксесоари за домашни любимци, като това число расте!
През 2016 г. те са похарчили около 400 милиона долара за костюми за Хелоуин за своите домашни любимци, а през 2017 г. - 593 млн. долара за подаръци за Свети Валентин за техните животни.
Благоденствието на домашните любимци се променя поради няколко причини. Една от тях е, че младите хора на Запад отлагат създаването на семейства и раждането на деца. Т. нар. поколение Y (или millennials) предпочита да вложи времето и емоционалната си енергия в отглеждането на коте или куче, вместо на дете.
Също така, все повече компании, които се чудят как да угодят на новото поколение служители, допускат кучетата в офиса или пък предлагат финансова подкрепа за дневна грижа за кучета.
А ето как стопаните на домашни любимци инвестират в тяхното физическо благополучие и безопасност:
"Фтинес тракерите" за животни, които помагат на собствениците да следят физическата активност на кучета, са само една от тенденциите. Към тях можем да добавим устройствата, които позволяват на хората, които са далеч от дома, да следят котките и кучетата си и да си говорят с тях. Сега можете да купите малки матраци, изработени от най-добрата пяна, така че вашите любимци да спят по-комфортно.
Притежателите на домашни любимци също така искат техните животни да се хранят по начина, по който и те го правят. Тенденции като палео диетата например навлиза и при храненето на домашни любимци. Изобщо храната, предназначена за тях, вече е с толкова високо качество, че трудно може да я различим от човешката с всичките му там бисквити във формата на сърца, звездички и десетки видове енергийни барчета.
Все повече се развива и хотелиерският бизнес, свързан с домашните любимци, както и услугите тип Airbnb - вместо да ги оставят в хотел, собствениците на кучета, котки и други симпатични създания, могат да ги настанят в домовете на други хора за известно време. Нов терминал на летище JFK в Ню Йорк ще обслужва домашни любимци и животни, пътуващи дълги разстояния. Местата за кучета и котки са особено луксозни.
Лесно е да се предвиди, че индустрията за домашни любимци ще стигне още по-далеч и че ще продължим да купуваме всяка скърцаща играчка, която знаем, че ще зарадва кучето ни. На фона на тази тенденция проучване на "Morning Consult" и "Ню Йорк Таймс" показва, че младите американци планират да имат по-малко деца от своите родители, а близо една четвърт от запитаните изобщо не планират да имат деца.
Около половината от 1 858 респонденти (мъже и жени на възраст между 20 и 45 години) вече са родители. От тези, които не са, 24% казват, че не искат да имат деца, а 34% казват, че не са сигурни.
Изданието цитира 26-годишната Джесика Бьор, която има дълъг списък с неща, които предпочита да прави, вместо да отглежда бебе: да бъде с годеника си; да пътува; да се фокусира върху работата си като медицинска сестра; да получи магистърска степен; да играе с котките си.
"Родителите ми са се оженили веднага след гимназията, бързо съм се появила аз и моите впечатления са, че те бяха нещастни", каза Джесика. "Сега обаче ние знаем, че имаме избор."
Ето част от причините, поради хората от нейното поколение не желаят да бъдат родители:
Не са намерили партньор - 34%
Не могат да си позволят грижа за дете - 31%
Нямат желание за деца - 30%
Не могат да си позволят собствено жилище - 24%
Не са сигурни, че ще бъдат добри родители - 24%
Имат финансови затруднения - 23%
Според Джесика в момента има толкова високи очаквания към родителите, че тя не е сигурна, че може да ги посрещне и покрие:
"Как да нося отговорност за превръщането на един малък човек във функционален и продуктивен гражданин, след като самата аз не мога да бъда отговорна дори в рамките на няколко дни?!"
Силвия Николова ни разказва как се посреща рожден ден в инфекциозна болница и колко благодарни можем да бъдем пред кус-кус "торта", когато преминем за пръв път с детето си през ужаса ротавирус.
На 18 август навърших 31 години. Планирах да прекарам рождения си ден, заобиколена от близки и приятели, с хубава торта и приповдигнато настроение. Посрещнах го в Инфекциозна болница. Приеха почти 2-годишното ми дете по спешност още в ранни зори. Ротавирус.
Когато бях бременна въображението ми рисуваше идилична картинка: спящо като херувимче бебе – спокойно, усмихнато и послушно; аз – надвесила пухкави къдрици над кошарката – семпла, но спретната, със задоволство съзерцавам великолепното си произведение.
Още с раждането (3 седмици и половина преди термин) осъзнах, че вече не съм господарка нито на времето, нито на живота си. Изцяло зависех от 3-килограмово, пищящо от колики, мразещо съня и доста сърдито на току-що приветствалия го свят момченце.
Ще прескоча двете години, пренаситени с всички естествени новомайчински усещания, за да стигнем до дните, преди детето ми да се разболее.
Имали ли сте моменти, в които сте се чудили как бихте се справили с някоя кризисна ситуация? Аз да – когато слушах разказите на мои приятелки, прекарали по седмица в миниатюрна болнична стая с изплашено, изнервено и страдащо дете: твърде малко, за да осъзнае, че случващото се е за негово добро, но и достатъчно голямо, за да се съпротивлява ярсотно срещу всяко посегателство върху свещеното му телце.
Съчувствах им и се надявах да не ми се случи. И изведнъж здравото ми, вечно усмихнато и пъргаво като малко котенце хлапе вдигна температура, отпадна, стана вяло, спря да се храни и най-страшното: беше тъжно - наистина унило... като възрастен.
След няколко мъчителни дни домашна борба и безсъние, се озовахме в приемната на Софийска инфекциозна болница. Записвайки данните ми като придружител, дежурната сестра с равен глас отбеляза „Честит рожден ден.“ И това беше първото ми поздравление.
Когато си майка, не разполагаш с времето си, включително с рождения си ден. Дори го забравяш или поне той въобще не те интересува.
Последваха безкрайни часове на вземане на ректален секрет, кръв, поставяне на абокат, вливане на рехидратиращ разтвор, съчетани с молби, успокояване, увещаване, много сълзи и много целувки. Тук е моментът да отбележа, че почти всички лекари, които лекуваха детето ми през следващите четири дни, бяха прекрасни. Еднакво човечни и вежливи с всички: с мен, българската майка, която спеше на кушетката за придружител заедно със сина си три денонощия; и с ромската майка, която тайничко даваше спринцовка Панадол и кюфте на 9-месечното си бебе.
Разбира се, не можем да поставяме под общ знаменател нито всички майки (без значение етническата им принадлежност), нито всички лекари. Защото вторите спасяват децата ни, понякога дори от самите нас.
Искам да кажа друго. То е съвсем просто, но съм сигурна, че имате нужда да го чувате често: „Ще се справиш!“.
Четири дни по-късно прекрачих прага към външния свят с едномесечна диета в едната ръка, поотслабнало, но борбено и възстановяващо се дете в другата, и една нова, дълбока увереност, че когато трябва
мога да не спя (защото Ванката спи)
мога да не се къпя (защото банята е на другия край на коридора, а детето ми не иска да е само)
мога да не празнувам рождения си ден (защото всеки ден, в който сме заедно и здрави ми е предостатъчен).
Мога да мина без претенции, без празници, без подаръци. Защото съм Майка! Или поне всекидневно се уча да бъда такава. Синът ми ме учи. Прави ме по-силна, по-търпелива, по-издръжлива.
На 21 август се прибрахме, на 22 празнувахме рождения ден на моето момче. Духна малка свещичка върху купичка с кус кус. На украсената ни маса имаше само солети и преварена вода.
Изпитвах задушаваща благодарност. Че детето ми е извън болницата за неговия празник, че ще бъде добре. Че след преживяното сме по-близки.
Обещах си и занапред да бъда по-благодарна.
Когато погледна назад, виждам колко съм се променила за две години. От ужасената и изпълнена с колебания преждевременно родила млада жена, до все така загрижена, но много по-уравновесена, изпълнена с нови страхове, но и всепоглъщаща любов майка на момченце.
Защото моята скромна особа е фундамента, върху чиито основи се създава една нова личност. Това е плашеща отговорност и несравнима благословия.
Но аз ще се справя. Дори когато съм отчаяна, гладна, уморена, с мръсна коса, когато дремя на десния си хълбок без да мога да мръдна, когато се крия за да изям един варен картоф и парче сирене... Аз знам, че ще се справя!
Защото съм Майка. А слабостите са лукс. Не са за хората с деца.
Да, вероятно думата "затлъстяло" или "наднормено" няма да ви хареса, но точно това е думата, която ще описва физическата форма на детето в здравния му картон, ако индексът телесна мазнина е над допустимото за възрастта и пола му (от тези таблици можете да си направите справка в коя графа попада детето ви; имайте предвид, че теглото на всички деца в една и съща възраст все пак не може да бъде "заковано" с пирон в определена стойност, така че отклонение от 1-2 килограма надолу или нагоре не са кой знае какъв проблем - говорим за значително висок индекс на телесната маса, който отчетливо говори за затлъстяване).
През ноември стана ясно, че България е на пето място в Европа по детско затлъстяване от изследвани общо 32 държави - това показват данни на Световната здравна организация (СЗО), представени от Българското сдружение за проучване на затлъстяването и съпътстващите го заболявания.
За да добиете още по-ясна представа за мащабите, ето и прогнозата, изказана на глас по време на 10-та Международна конференция по детско затлъстяване и хранене и цитирана от изданието Journal of Obesity & Weight Loss Therapy -
над 230 000 българчета в училищна възраст се очаква да бъдат с наднормено тегло или затлъстяване до 2025 година!
Че проблемът е голям, е ясно на всички, но също толкова голям проблем е и общуването между родители и деца по този твърде деликатен въпрос.
За медицинските служители, също както и за родителите, обсъждането на тази тема може да се окаже трудно, докато се опитват да запазят спокойствие между вината какво яде детето, колко и дали спортува и стресът, който понася и детето, и родителите му заради проблемите с теглото, пише NYTimes в обширна статия по проблема, който се оказва един от здравните бичове на съвременните деца.
Наскоро ние, от Майко Мила!, станахме неволни свидетели на разговор в съблекалня между майка и подрастващата ú дъщеря, протекъл по начин, който смятаме, че отразява точно това затруднение и незнание как да се подходи към проблема (накратко, майката нахока дъщеря си, че избраната от нея дреха няма как да ú стане, след като на вечеря е яла толкова много).
"Вината и обвинението няма да провокират промяна, а само ще накарат хората да се чувстват зле и няма ги подтикнат към по-здравословен начин на живот."
Твърдението не е наше, а на проф. Д-р Стивън Понт от Медицинският университет на Тексас, който е един от водещите автори на изследване, наречено "Стигмата, която изпитват децата и подрастващите с надномерно тегло".
В научния труд се дава съвет към педиатрите да изпозлват неутрални думи, като "тегло" и "индекс на телесна мазнина" вместо много по-обидните и затормозяващите термини "затлъстял" и "дебел".
Авторите съветват още да използваме език и речник, които поставят личността на детето преди състоянието му - например "дете с наднормено тегло" вместо "дебело дете".
Авторите съветва педиатрите да преразгледат процедурите и отношението си, така че те да не са базирани на предразсъдъци към децата с наднормено тегло, а дори да отидат по-далеч и да бъдат инициатори на премахването на стигмата към тези деца в обществото. За съжаление, оказва се много разпространено децата да са обект на дразнене, подигравки и откпровен тормоз заради теглото си, а всички знаем колко непродуктивно е това.
Теглото е сред най-честите причини децата да са агресивни към друго дете. В допълнение към изрично документирания ефект на тормоза върху менталното и здравословно състояние на детето, съществува и повишен риск то да предпочете да води още по-уседнал начин на живот и по този начин да увеличи теглото си допълнително.
Изследване, правено с участието на 1800 души в продължение на 15 години показва дългосрочните щети от тормоза върху децата заради теглото им. Данните разкриват, че две трети от подрастващите са били обиждани или тормозени заради теглото си през над 90% от времето, прекарвано в компанията на техни връстници (от които е идвала и агресията). Уви, има данни и как този тормоз идва и от страна на членове на семейството. Ето затова е важно педиатрите и личният лекар да бъдат по-умерени и толерантни в отношението си - те може да се окажат единствените хора, които оказват подкрепа и разбиране на тези деца и предотратяват повече щети у детето.
Педиатър, участвал в изследването, споделя, че най-лошото нещо, което можете да направите, е да отидете в кабинета на лекаря с 11-годишното си дете и да кажете пред всички, че то е дебело. Много ясно, че детето ще започне да плаче. Той споделя и случай от практиката му, в който майка се обърнала към детето си с думите:
"Нали не искаш да си като чичо си, който е еди какъв си, трябвало да му направят операция и почти не умрял."
Детето, разбира се, било ужасéно.
Катрин Бауер, епидемиолог и асистент в Университета по обществено здраве на Мичиган, говори и за "ширещото се вярване, че хората не знаят, че са с наднормено тегло, и като ги уведомим, те изведнъж по магически начин ще се почувстват мотивирани да си променят навиците".
Всъщност стигмата заради теглото прави точно обратното - критикуването и вменяването на вина само кара хората да се чувстват зле към себе си, не изпитват никаква мотивация и са неспособни да внесат промяна в живота си.
Всички ние, в това число и децата ни, живеем в култура, която е изключително критична към наднорменото тегло и в същото време непрекъснато предлага възможности и реклами за глезене и подхранване на лакомията. Важно е да се фокусираме върху самоувереността, а не върху негативното в хората, казва проф. Понт.
Това означава родителите на дете с наднормено тегло и здравните работници да виждат първо детето, а не просто числото на кантара:
"Трябва да осъзнаем и приемем, че детето е много повече от килограмите си. Оценявайте и хвалете постиженията му, така че, когато се сблъскат с предизвикателства, те да не накърнят самочувствието на детето."
Прегледът при личния лекар би трябвало да включва и разговор за здравословно хранене и физически упражнения, но "фокусът трябва да е върху здравословното поведение, а не върху това, че детето трябва да е слабо, за да може да обуе определени панталони".
Абсолютно смислено и полезно е да говорите за хранителните навици, менюто на семейството и какво яде детето в училище и вкъщи, колко телевизия гледа и дали и какво спортува. Ясно е, че прекомерното гледане на телевизия или яденето на твърде много джънк са проблеми, дори и да сте слаб.
Най-ефективният начин родителят да помогне на детето си да си създаде здравословни навици за цялото семейство, без значение от размера или формата им, е като прави промените на малки части, например въвежда по един зеленчук в семейното меню, не държи захарни напитки вкъщи и върви до училище, вместо да шофира.
Предвид предстоящите празници, ако имате малко дете и темата с теглото във вашето семейство е чувствителна, опитайте се никой да не го глези излишно.
Когато стане дума за теглото или хранителните му навици, професорът смята, че "празничната маса не е подходящото място за подобна дискусия."
Да се говори на тази тема от всички присъстващи и да се обсъжда теглото на детето на масата е обществено порицание, негативно е и не помага. От стрес хората с проблеми с теглото ще ядат още повече.
Всички експерти признават, че най-важното послание към децата е, че колкото и да са важни промените в храненето, също толкова важно е и да се забавляват и радват на специалните дни и специалните лакомства и ястия.
"На празник се наслаждавайте - промените се правят през делниците", казва проф. Понт.
"Храната е нашият начин да се свържем и общуваме с хората, особено около празници като Деня на благодарността в САЩ, това е нашият начин да се съберем с близки и да покажем благодарност. Нека празнуваме Ден на благодарността без критика и просто да ни е приятно", допълва той, а ние, от Майко Мила!, добавяме и нашия апел:
Ако вашето дете има проблем с наднорменото тегло и на Бъдни вечер посегне към второ парче питка или трета сарма, не го попарвайте с думите - "Погледни се колко си дебел/а, няма да ядеш повече!" или нещо от този род.
Така само ще го огорчите и обидите, ефектът ще е обратен на този, който очаквате и, честно казано, няма да е много странно, ако след няколко години същото това дете развие и някакво хранително разстройство. Затова - радвайте се на празниците, наслаждавайте се на вкусната храна в приятна компания и след Нова година започнете с промените в навиците.
А и, както всички знаем, не се дебелее между Коледа и Нова година, а между Нова година и Коледа.
Весели и вкусни празници!
Ралица Найденова днес е гост на Майко Мила!, за да ни разкаже за нейната борба с килограмите. Тя, досущ като нас и още хиляди хора по тая планета, обича да яде. И е отгледана от баба, която обича деца, които ядат! И все пак някакси се е поддържала в чудна форма докато не дошъл денят, в който... какво? РОДИЛА ДЕТЕ. Както е модерно да се казва - "взЕми тия 15 кила отгоре!". Та сега Ралица ще ни разкаже как се е справила с тях, без да претендира, че нейният начин е единственият работещ. Но не пречи да прочетете и да се мотивирате!
******************************************
Най-трудно е да се откажеш от навиците си. На теория всички искат да са слаби и да не пушат. На практика, както казва Марк Твен: „Най-лесното нещо на света е да откажеш пушенето. Аз самият съм го правил хиляди пъти“.
Отказах цигарите преди 14 години. Един ден спря да ми се пуши (а дърпах по 2 кутии на ден) и така до днес. Едно от най-хубавите неща, които съм правила, е, че спрях да пуша. Няма да разказвам за тази битка сега. Споменавам я, защото беше много по-лека от битката с ножа и вилицата — тя е за цял живот. Не можеш просто така да се откажеш от храненето. Писнало ми е да следя килограмите, да мисля какво, кога и колко да ям, да се грижа за менюто на домочадието… А иначе обичам храната, да я ям и да я приготвям. И да ми е вкусно.
Всяка жена е дебела в собствените си представи. Дори най-слабата. Знаете как е… Винаги има едни 3-4 килограма за сваляне до идеалното тегло. Тези 3-4 килограма изобщо не са интересни. Мисълта ми е за свалянето на много килограми. Не с глад, а с ядене. Защото с глад и баба може. Временно. През по-голямата част от живота си се борим с килограмите, сваляме и качваме. Повече качваме.
Отгледана съм от баба с баници, мекици, палачинки, кускус и пържени филии, обилно поръсени със захар и дебело намазани с домашен конфитюр. Баба беше като всички други баби. Съблюдаваше максимата: „Едно дете е здраво и щастливо, когато е добре охранено“. Не съм от онези фиданки, които се задоволяват с минимално количество храна. Не съм и от онези, чийто метаболизъм се движи със скоростта на светлината.
Единственото ми преимущество е, че съм относително висока и конструкцията ми носи на килограми. Причината да не се търкалям е не толкова че спортувам, колкото че навреме промених отношението си към храната.
Цял живот съм тежала 60 килограма при ръст 175 см. Преди десет години с първата си бременност качих 33 килограма! Не толкова с ядене, колкото с обездвижване. Лежах близо 7 месеца за задържане. Заприличах на кит и бях ужасена от външния си вид.
Коремът ми се движеше два часа пред мен, задникът изоставаше с три. Както пее Силвия Кацарова: „Минавааа, големият кораб минава… “. Мислех, че никога повече няма да изглеждам нормално. 40 дни след раждането се осмелих да се кача за първи път на кантара.
Теглото ми беше минус 18 кг. Свалени от стреса покрай новороденото, заради който редовно забравях да ям. Естествено, не бяха 18 кг мазнини, а най-вече задържани течности. Успокоих се и реших, че останалите ще изчезнат скоро и неусетно. Разбира се, нищо подобно не се случи.
Онези 15 килограма бяха борба всеки ден през следващата година. Побвах какви ли не хранителни извращения — Дюкан, разделно хранене, тотално неядене, само сладолед, само кафе, само мазнини, само протеини, само въглехидрати, само алкохол, фотосинтеза, пълен пост, само сурови плодове и зеленчуци.
Мразя диетите. Всички ги мразят. Започнах да се интересувам от процесите в тялото, от това как реагира то при прием на определени хранителни вещества, как реагира при глад.
Разбрах какво е гликимичен индекс, какво прави инсулинът, за какво е отговорен лептинът, и т.н. И тогава, за първи път през живота си, трайно промених хранителните си навици.
Ограничих тестаците и захарта. И свалих пустите 15 кг (е, останаха един 3-4 пожелателни за сваляне, но за тях няма да говорим). И после започна битката за запазването на това оптимално тегло.
Допреди близо три години, когато забременях отново. Качих само някакви си 8 килограма без бебето. Мислех, че този път ще е лесно. Да, ама не. Две години свалях 8 килограма. Как ги свалях ли… Ами чаках.
22 месеца след раждането чаках килограмите да си отидат сами. На същия принцип както онези 18. Да, ама не. Едно е тялото на 30 и съвсем друго на 40 години.
Викам си - може нещо щитовидната да прави проблем. Проверих. За момента работи добре. Не ядях много, но и не спях. Колко да спиш, като имаш малко дете… Не знаех, че без сън няма отслабване. После се примирих. Закъде ще отслабвам, кво ще му се занимавам, нали вече не съм първа младост, плюс-минус някой друг килограм, чудо голямо!! Ще си остана една щастлива дебела. Скрила съм слабите дънки дълбоко в гардероба, но усещам как ме гледат и ми се подиграват.
И така, само си мечтаех безцелно до дата 26 октомври 2017 г., когато направих квантов скок в главата си и реших, че е време за действие. Край с оправданията и инертността.
Отидох на истински диетолог. Лекар, който цял живот с това се е занимавал. Той ми изготви хранителен режим. И то не с цел отслабване. Режимът е базран на петкратно хранене и спазване на онези прости правила за добра форма, които са написани във всеки женски сайт. Лиших се само от две неща — захарта и глутена. Сега е модерно да се изключи приемът на захар и глутен. И е още по-модерно да се подиграваме на всички, които по една или друга причина са ги отказали.
Простата истина е, че организмът ни няма никаква нужда от рафинираната захар. Но мозъкът има. Добрата новина е, че може да бъде надхитрен. Когато захарта се замени с мазнини, а приемът на въглехидрати се сведе до минимум. И не, от мазнините не се дебелее.
Според последните проучвания за изграждането на нов навик са необходими около 40 дни. 43 дни по-късно за първи път от близо три години насам обувах дънки. Подлите слаби дънки ми ставаха. Тежах с два килограма по-малко отколкото когато забременях. Това беше лесната част от битката. Предстои трудната — килограмите да си останат толкова.
Първата седмица от режима беше меко казано неприятна. Трябва да мислиш кога и какво да ядеш, да го приготвиш, а преди това да го купиш. Досада… После стана рутина. Спрях да го мисля. Истината е, че не ми липсва нищо. Чудесно си живея без захар и без тестени изделия. Те не ми носят удоволствие, само излишни килограми.
И не казвам, че до края на живота си няма да вкуся пица или торта, просто вече знам, че мога да се чувствам добре и без тях. Отношението ми е различно. Моментният отказ и лишенията не са решение. Ако гладуваш с мисълта „ох, само да свърши тая мъка и ще си си хапна хубавичко“, каузата е обречена на провал.
Единствената успешна стратегия е в цялостната и трайна промяна на нагласата към храната и най-вече към нас самите. Килограми се свалят трудно и с постоянство, а 80% от успеха е свързан с начина на хранене. И с лишения, които в даден момент престават да бъдат лишения, защото вече не ти липсват. Ограниченията са ограничения, само ако ги приемеш за такива.
Защо пиша всичко това… Защото искам да ви кажа да не отлагате. Не чакайте да дойде новата година, за да се разделите с онова, което ви тежи. Буквално и преносно. Не се страхувайте да се променяте. Всяка промяна е прераждане… и после ти е по-леко.
Днес в Майко Мила! публикуваме първия награден текст в конкурса ни за здравословно отслабване, който обявихме заедно с партньорите ни от Топ Форма. Обещаваме ви, че освен че доста ще се посмеете, може да откриете и някои полезни моменти в почти двумесечния път на авторката към новото ѝ тяло. Тя е поискала да остане анонимна, което ние ще уважим - а вие започвайте да четете, защото разказът наистина е як! На нея пък пожелаваме успех и след още 2 месеца да мине да ни се похвали с кръшност и осем нови дупки на колана!
****************************
Мисля си, че не познавам жена, която да не е правила поне една диета през живота си. Тук, разбира се, изключвам Мария, моята приятелка от гимназията, която отиваше до бюфета през голямото междучасие и казваше „Една осморка от ПО-ГОЛЕМИТЕ” и осморката изчезваше буквално за секунди, а като станахме студентки и почнахме да се прибираме по малките часове, задължително си слагаше масата в 2 сутринта, правеше салатка, отрязваше няколко филийки и похапваше преди да си легне.
Това създание, мнооого години по-късно, си стои на същите обидни за възрастта ни 53-54 кг и е единственото от класа ни, непомръднало десетилетия. Което се забеляза и на последната ни годишна среща, където се оказа, че три достопочтени дами с труд се смествахме на пейка за четири нормални човека в кръчмата…
След тоя тъжен увод, в едно изречение – да, правила съм всички възможни диети на своето време, всяка от тях приключваше със закономерен провал, финализиращ всякакви комични ситуации. Като например лично измислената от мен диета с таратор от кофичка мляко и една краставица дневно, в продължение на около три седмици, която приключи със счупен зъб, защото, като се качих на кантара, убедена, че съм махнала поне 10 кг от себе си, се оказа, че не съм мръднала и един грам!
Вбесена, хукнах и си купих най-огромната и най-жилава баничка на света… и зъбът отиде, та се не видя… Нооо, тогава исках на стана от 60 – 50 кг…
Отдавна не съм от контингента на Майко Мила!, но ви чета и ви се радвам, най-вече че описваните от вас истории отдавна са само трийсетгодишен спомен за мен. Тук му е мястото да очертая това, което може би предстои и на вас – мнението на детето и колко то е важно за всяка /глупава, а коя не е?/ майка.
По тая схема преди 25 години се отказах от прекрасната си и удобна къса прическа тип „както излезеш, така се и връщаш” защото детето каза с насълзени очи „всички майки имат коса, а ти…”, а преди две години успя да ме накара да тръгна на фитнес – мен, която ненавиждам излишните движения от малка - и така средната възраст на трениращите в залата рязко скочи на 22 години.
Там обаче изкарах само 11 месеца, без пропуск, по два пъти седмично, защото се пребих. Последните комплименти на детето за новия ми костюм бяха, че му приличам на свлачище, а нещата се доизясниха, когато заяви щадящо, че нищо ми нямало, а само съм била по-забележима. Нещо като еволюция във възрастта му и спомени от възпитанието, което съм му дала да не обижда хората, особено на външен вид.
Но Съдбата си знае работата и така преди два месеца прочетох как Елисавета е свалила 30 кг благодарение на Ипократис, и после пак, и после отново. И горещо го препоръчва. Влязох в сайта, разгледах, прочетох и установих, че, за щастие, не засяга трите области, в които не търпя съвети – детето, кучето и вредата от тютюнопушенето.
И точно както се бях зарекла никога повече да не си купувам обувки онлайн и продължавам да го правя, така и с диетите се получи… поръчах си едномесечен режим. Да видя. И видях…
Най-напред изникна проблемът с водата сутрин – 2 чаши по 200 мл преди закуска (от първи клас никой не е успявал да ми натика закуска в устата). И сега не успя – абсурд да преглътна нещо различно от кафе докъм 9.30-10ч.
Значи трябваше да адаптирам ситуацията спрямо собствените си особености – чаша вода преди кафето – 200мл – кафе – 2 чаши по 200мл – вода втора чаша – 200мл и режимно кисело мляко /примерно/ 200 мл.
Както и да го смятам, това си е литър течности, а усещането ми е, все едно съм изпила блато, всеки момент ще се излея и ходя като препълнена кана. Отвратително.
Викам си – ще свикна, няма начин. Все пак, наивно реших да пиша на Ипократис и човекът мило и дипломатично ми отговори, без да предложи варианти за спасение, от което заключих, че спасение няма и нещата са такива каквито са.
Хубаво, пия вода, пия кафе, пия вода и ям там каквото е по режима, защото така трябва, после веднага пия пак вода 400мл, че става време за обяд… Дисциплинирано, един вид.
Втори проблем – месото. Една приятелка се подиграваше на снаха си, че взела да прави някаква диета и „представи си, 150 гр месо, хахахаха”. Обаче 150 гр месо се оказва толкова необятно количество, колкото аз никога не съм си представяла, честно. Не съм вегетарианец, още по-малко веган, но не обичам особено вкуса на месото. Рекох да не досаждам отново с въпроси, за да не получа пак такъв отговор, от който да ми стане безпощадно ясно, че е така, а не другояче.
Тоз въпрос си го реших сама – една хапка на мен, една на кучето. Ще кажете „ми то има ли толкова хапки”. Има и още как – една купчина мръвки в чинията. И не, не е чаена чинийка или за сладко, а съвсем обикновена и нормална чиния. Ям ли месо – ям. Толкова.
Трети проблем – свободният ден.
Какво се оказва – чакам го, чакам го и си представям как ще изям света във вид на сладолед, шоколад, торта, абе поне пържени филийки със захар.
Нищо подобно.
Преди да разбера какво правя вече съм изпила двете чаши вода и кафето. И нищо повече не искам. НЯМА ДА ЗАКУСВАМ обаче. Продължавам да се наливам с вода, вече ръката ми сама пълни чашата, поднася до устата ми и аз пия, и съм я изпила, докато се сетя, че това, по дяволите, ми е свободният ден и мога да правя каквото искам, а не каквото не искам…
Напъвам си мозъка какво различно бих яла – ами нищо… Разгеле, от чиста проба инат и да не се мина, като не използвам възможностите, се насочвам към пица – не за друго, а защото ще си я поръчам, няма поне да готвя. Дъвча я до вечерта. И свободният ден свършва с усещането, че нещо не е съвсем в ред с мене.
Първият месец бележи постижението от минус 7 кг. Не че ми личи, но така показва кантарът.
Поръчвам втория режим и в този час съм на 22-ри ден от него. Там, видиш ли, съм удостоена с доверието на Ипократис свободно да избирам между картофи, ориз и спагети. Безценно, защото с негово позволение една седмица ям два пъти картофи, следващата два пъти ориз – просто ме мързи да правя по 200 гр на хранене. А и съм отвикнала да готвя такива количества - както казах вече, бебе съм имала преди 30 години.
Другото прекрасно е, че няма грам месо – кучето е разочаровано, но спасяваме положението с варени яйца. Всеки път като ме домързи, а това се случва често, вездесъщият домат замества изцяло понятието „зеленчуци по избор”.
Към първите 7 кг дотук прибавих още почти 4. Макар и Ипократис да твърдеше, че вторият месец ще е по-успешен, засега поне няма такива изгледи.
Затова пък започна да ми личи. Не много, но и това е ок.
На какво се научих:
1. Да пия вода
2. Да не мога да поемам повече от 300 гр храна наведнъж
3. Втория месец дори ми дойде вдъхновението да готвя храната по ядливи рецепти, а не да я ям „натюр”, както правех първия.
4. Да изумявам продавача в плод-зеленчука, като му казвам да ми даде домати по 200 гр единия и да му връщам тези, които са 180 или 212, например
5. Да мога да око да определям количеството от 200 гр на произволна храна от режима – първия месец всичко надлежно се мереше, за която цел си купих везна
6. Да игнорирам всички обратни на моето мнения относно правилността на хранителните ми действия
7. Да не ми пука, че ако дойде някой на гости, ще му бъдат предложени „зеленчук по избор”, сирене и яйца, които сам да си приготви по свой вкус – варени или бъркани. С една супена лъжица зехтин.
8. Да понасям преспокойно, когато някой яде нещо под носа ми – примерно палачинки с ягодово сладко, и да не ме дърпа да му ги нахлупя на главата. Откровено ми е напълно все едно.
9. Да мога да готвя независимо какво за сина си, но да не ми се ще дори да го опитам, камо ли да го ям.
10. А също така, стана безпощадно ясно, че вече не обичам тиквички, приготвени по какъвто и да е начин, освен пържени, а Ипократис точно тях ги е баннал, но пък краставиците са от същото семейство тиквови и не търпят кулинарна обработка, което си е безспорен техен плюс.
Намирам, че не е хич малко.
Така или иначе – продължавам нататък.
П.П. Снимки не прилагам, тъй като досега не се е намерил фотограф, който да ме докара без бръчки и двойна брадичка, което е conditio sine qua non (задължително условие, бел. ред.).
А.Б.
Няма как да не сте чували вица, че жените не искали нищо друго от тоя живот, освен едно – да могат да ядат без да дебелеят. С известни условности ще се съглася с това твърдение, защото е твърде вероятно, ако от небесата внезапно се спусне вълшебен ангел и ми прошепне на ухото:
Ти, Красимира, какво искаш най-много в тоя живот – да легнеш в някоя дупка и да се наспиш като пор за 10 години напред, или да можеш да се тъпчеш до пръсване без да качиш и 1 грам?,
аз, разбира се, да избера да ям до пръсване.
Защото без сън все някак се издържа, но колко време може да изкараш без да потопиш жадна човка в парче шоколадова торта (тринайсет хиляди калории) или да си купиш един гигантски козунак и хубавичко да си го натъпчеш в устата, докато ходиш по улицата?
Ако сте като мен – хем обичате да ядете, хем дебелеете от прекомерно ядене, значи знаете какво значи цял живот да се бориш ЗА желанието да изглеждаш добре и СРЕЩУ желанието да нахълташ в някоя сладкарница, да си напазаруваш пет реванета, да ги намажеш със сметана, и да ги опустошиш докато ти връщат рестото.
Както вече сте се досетили, никога не съм била от щастливците, родени, дето се вика, с цип на корема. Имах такива съученички и с тежка завист съм гледала как в устите им потъват безчет банички, скалички и принцеси с кашкавал, докато те подскачат наоколо като едни елегантни жерави.
За съжаление, не разбирам и хората, които могат да ядат „по мъничко“. Какво, за Бога, означава „по мъничко“? Как ядеш мъничко шоколад, или мъничко мусака, или мъничко питка на Коледа? А мъничко пълнена чушка? Или пък МЪНИЧКО сладолед? Какво значи това – взимаш една МЪНИЧКА лъжичка и си сипваш в една МЪНИЧКА чинийка за сладко?
Аз да не съм някакъв мъничък хамстер?
За съжаление, историята на моя живот познава моменти, в които съм вечеряла по един пакет шоколадови бисквити, натопени в течен шоколад, както и моменти, в които съм закусвала по пет пържени филии със сладко, последвани от няколко пържени яйца, за да не вземе да ми прималее от глад, след което съм започвала да обмислям колко голяма пица да изям на вечеря – два или три метра в диаметър.
За количествата погълнати шоколадови десерти, сладоледи, торти и прочие чудовищно калорийни продукти, историята дори не иска да си спомня, защото много, много я е срам.
Вследствие на всичко това, през живота си съм пробвала какви ли не режими – почти няма нещо, на което да не съм била, освен, може би, диета на магданоз. Ако на тоя свят има диета, на която се предполага да се тъпчеш с магданоз, докато не умреш от магданозена чума, аз откровено си признавам, че не съм я пробвала и никога няма да я пробвам.
Но това 7-дневна диета, 10-дневна диета, диета на череши, диета на ябълки, диета на зеле, диета без месо, диета с нискомаслени продукти и прочие простотии са ми толкова известни, че когато някоя приятелка ми каже, че почва нова вълшебна диета, в която първия ден ядеш варени картофи, на втория ядеш... ВАРЕНИ КАРТОФИ и на третия ядеш... АДОВИВАРЕНИКАРТОФИ!!!, просто виждам как на четвъртия ден клетницата седи и се тъпче със спагети като обезумяла, и не желае да вижда картофи в следващите си три, ако не и четири живота.
И така, лутайки се между угаждането с всякакви вкусотии и влизането в поредна диета, вашата Красимира с времето научи, че няма такова нещо като дългосрочно работеща диета на картофи, още по-малко – на зеле, или ябълки, или чай.
Нещото, което работи, се нарича „режим на хранене“ и то представлява нищо повече от... начина ти на хранене, в който следваш някои основни правила, а именно: храниш се достатъчно (тоест – без да гладуваш), с хубава храна, избягваш празните калории (вафлата, например, е такова нещо – много калория за нищо храна) и се стараеш това да се превърне в начин на живот, а не в нещо, което практикуваш от понеделник до сряда, защото в четвъртък заминаваш на море.
Откакто направих това грандиозно откритие (над 10 години), проблемът ми почти изчезна. Разбира се, аз никога няма да бъда някакъв свръхелегантен жерав, обут в дънки 28 номер, който лети ниско над ливади от млечна баница и хвърля огромни парчета в човката си. Но няма да бъда и един изнемощял от глад, изнервен жерав, който мечтае за гигантско парче Сахер, докато пие чай за отслабване. Сега Красимира просто е една голяма птица, която яде пържоли, сирена, кюфтета и салати, гледа да не стои гладна и от време на време, като ѝ се прияде нещо друго, отива и яде – колкото поиска, а не МЪНИЧКО. И после продължава с кюфтетата и салатите.
Разбира се, винаги ще искам малко повече от себе си - обикновено това става в пролетно-летния сезон и тази година не е изключение. Този път дори реших да направя компания на нашата приятелка Елисавета, която вече обеща, че ще опита да спазва здравословен хранителен режим с надеждата най-накрая да изгради някакви прилични хранителни навици и да свали няколко килограми.
И, приятели, опитът доведе до невероятен резултат, в който сами ще се убедите от тези снимки ПРЕДИ и СЛЕД по-долу:
Както виждате, това е една грандиозна промяна, която постигнах само с махането на едни 150 калории и хранейки се редовно. Да, редовното хранене, казва Ипократис, е 60% от правилния хранителен режим. И ние му вярваме!
А след всичко, което изчетохте дотук, идва и предизвикателството, което Майко Мила! и приятелите ни от Топ Форма ви отправят вкупом сега:
Пратете ни своята история за това как сте променили или сте опитали да промените хранителните си навици с цел да разкарате веднъж завинаги излишните килограми и да започнете да живеете и да се храните пълноценно!
Ако заедно с мен и Елисавета сте започнали режим от Топ Форма, ще се радваме да чуем вашите истории. Ако имате история с други режими и диети, не се колебайте да ни ги пратите!
Ако пък нямате опит със свалянето на килограми, а все се каните да започнете, сега е моментът да поръчате своя индивидуален режим от Топ Форма с 10% отстъпка, използвайки промо код PREDISLED.
Пратете ни снимки ПРЕДИ и СЛЕД, разкажете ни какво ви е коствало да постигнете успех. Или пък – ако сте се издънили зловещо и сте претърпели провал, разкажете ни за него!
Приветстваме истории, които ще вдъхновят други хора да тръгнат по пътя на промяната и здравословното отслабване. Разкажете ни какво ви е мотивирало да започнете, трудно ли ви е било, или пък какво ви е спънало и защо не сте успели. Споделете ни как поддържате вече постигнатия резултат и как се е променил животът ви след свалянето на килограмите.
Правим уточнението, че търсим истории и примери, които НЕ са свързани с практикуването на глад или пиенето на сиропи и чайове. Целта е да покажем добрите практики в здравословното отслабване и цялостната промяна на схващането за храната (здравословно отслабване е да свалиш 3-4 килограма за един месец, а не 10 килограма за 14 дни).
Авторите на трите най-впечатляващи и вдъхновяващи истории ще бъдат наградени с безплатен шестмесечен абонамент за режими в Топ Форма. Победителите ще получат и книгата на Ипократис Пападимитракос „Ипология на храненето”.
И така – чакаме историите и снимките ви на имейл maikomilabg@gmail.com до 28 юни включително. Разкажете ни за вашия успех или неуспех, и бъдете откровени. Ние ще изберем трите най-добри истории, ще ги публикуваме в Майко Мила!, а Топ Форма ще ви наградят.
Дерзайте и успех!
А сега Красимира отива да изяде една пържола, че ужасно огладня, докато напише всичко това.
Истината е, че хич не ни се иска да говорим за болести в Майко Мила!, но понякога се налага, особено когато ще говорим за една болест, която "жъне" ужасяващ брой жени, съсипва животите им, телата им, разума им и душата им.
Тя идва внезапно, без да се усетиш, сякаш всичко е било наред до вчера, а днес вече си болна. Твърде много жени и майки страдат от нея - лекарите твърдят, че има и наследствен елемент, но всички знаем, че най-вероятно стресът е отключващ фактор. Сигурно вече сте се сетили, че става въпрос за Хашимото - тази ужасна диагноза, която нито една жена не желае да чува.
Помислете си сега колко приятелки имате с Хашимото? Ние, в Майко Мила!, имаме доста. Може би дори вие самата имате и знаете прекрасно какво е да живееш с това заболяване, да се борите с килограмите (ако имате хипофункция), да сте вечно раздразнителна, депресирана и да не искате да правите секс.
Но това не е всичко. Освен че се чувствате зле, никой не може да ви разбере. Особено близките! И вероятно най-вече мъжът ви, който негодува, защото вие сте раздразнителна, депресирана, качвате килограми и не ви се прави секс. Това се превръща в порочен и отровен цикъл, от който, сякаш, няма излизане, защото дори лекарствата, които ви предписват, не помагат особено.
А сега си представете, че на този свят има един мъж, който не само е разбрал какво коства на жените, живеещи с Хашимото, но и дори е написал обширна публикация по въпроса. Представяме ви текста "Женен за Хашимото: Къде е жената, за която се ожених", който прочетохме в блога Thyroiddietcoach.com и силно ви призоваваме да го изпратите на всеки мъж в подобна ситуация, за когото се сетите.
Всеки мъж, обвързан с жена, болна от Хашимото, трябва да прочете този текст - това ще е само за добро. Жените, преминаващи през този кошмар, имат нужда от подкрепа, разбиране и търпение у партньора си, и този текст ще вдъхне на много мъже надежда и сила, че могат да се справят - дори и тогава, когато ситуацията изглежда непоправима.
Затова, моля, споделете този текст и направете нечий живот малко по-лек и поносим.
Ако сте мъж и четете това – поздравления. Това, че дори сте си спрели погледа върху подобна публикация, ви поставя в рядката категория на мъже, които се опитват да разберат през какво минават жените. Браво, давайте все така! Мога да кажа, че аз самият не бях част от тази категория допреди няколко години от връзката ми с моето момиче - Стейси. И ако трябва да сме честни, „средностатистическият мъж“ вероятно няма никакви проблеми с това, че жена му преживява някакви здравословни промени и трудности, стига да:
Не му се налага да прави нещо сериозно по този въпрос
и
Не му се налага той да мисли твърде много по този въпрос.
Ако сте като мен, сигурно оставяте жена си да се разправя със здравословните проблеми, просто защото тя е по-грижовната от двама ви. Повечето мъже се грижим за друга част от всекидневието – семейството, работа, приятели, финанси, спорт, коли... Ако вече сте се записали в отдел „помагам и подкрепям жена си“, браво на вас, продължавайте в същия дух.
Ожених се за Стейси преди около 27 години. След седем години тя се разболя и няколко години по-късно беше диагностицирана с болестта на Хашимото. Това промени живота ни, защото промени нейния живот. Изведнъж аз се оказах женен за Хашимото.
(Болестта на Хашимото, драги мъже, които още се ориентирате в ситуацията, е автоимунно заболяване, при което тялото атакува щитовидната си жлеза. Щитовидната жлеза контролира горе-долу почти всичко в тялото. От теглото до настроението, от съня до секса, както и още милиони неща.)
И така, предвид горното, ми се иска да ви дам някои съвети. Те ще ви спестят време, ще спасят здравия ви разум и сексуалния ви живот. Дори ако решите да спазите само някои от препоръките ми, е много вероятно животът ви и отношенията ви с жена ви да се подобрят значително, докато тя се бори с диагнозата Хашимото.
Това е НЕЩОТО, толкова валидно за болестта Хашимото. Когато започне да се развива в тялото на човек, отвън той продължава да изглежда съвсем нормално, досущ както преди. Нещата изглеждат наред, но изведнъж човекът започва да страда от неща като:
И това са само някои от симптомите, с които тя ще се сблъска. И то преди още да сме навлезли в чудния свят на качването на килограми.
Проблемът е, че в началото ние, като мъже, може да не забележим тези неща или да се надяваме те да отминат от самосебе си. Така, както се случва при повечето здрави хора. Но при хората с Хашимото, особено ако не се лекуват, състоянието става все по-сериозно. И се случват много не-забавни неща, които просто не отминават от самосебе си.
Иска ми се да не се налагаше да пиша това, но дори и аз паднах жертва на мисленето „аз съм добре, значи и ти трябва да си здрава“. Толкова сме заети в днешно време, че когато партньорът ни се разболее, това пречи на графика ни. И на всичко, което имаме да правим. Ако тя ви изглежда „наред“, изкушаващо е да кажеш: „Я се стегни и да продължаваме със забавните неща, които правехме!“ Обаче, за разлика от здравите хора, при които с малко почивка и време тялото се възстановява и лекува от всичко, тук не става дума за обикновено здравословно неразположение.
Болестта на Хашимото всъщност означава, че тялото ви се бори срещу себе си и атакува „върховната“ жлеза в организма ви – щитовидната жлеза. Основната задача на щитовидната жлеза е да контролира метаболизма, тоест - способността на тялото ни да смила храна и да я превръща в енергия. Хормоните, които щитовидната жлеза произвежда, са основен фактор за правилното развитие на всички клетки е човешкото тяло. Уау... нека спрем за момент и прочетем отново предното изречение, особено частта с „ВСИЧКИ КЛЕТКИ в човешкото тяло“.
Тези хормони, също така, регулират и метаболизма на протеините, мазнините, въглехидратите и витамините. Причината да можете да седите сега спокойно и да четете тази публикация се крие в това, че щитовидната ви жлеза работи в хармония с останалата част на тялото ви. Вярвайте ми, никой не иска такова нещо и никой от болните с Хашимото не иска някой да им дудне и да им натяква за това как се справят с положението си.
Аз си падам малко нещо компютърджия, затова се опитвам да гледам на този проблем като на поправка на компютър. Ако дънната платка е повредена, няма да има значение дали останалите части работят безпроблемно. Частите няма дълго да работят правилно, ако изобщо работят. В случая с Хашимото е лесно тази болест да бъде диагностицирана погрешно като друго медицинско състояние или заболяване – може да ви се наложи да правите безброй тестове на повредения си компютър и да изследвате всеки отделен симптом, докато най-накрая разберете пълната картина на диагнозата Хашимото.
За ваша информация, ето малко статистика отвъд океана. Заболявания на щитовидната жлеза засягат 20% от американските жени, което значи всяка пета жена в Америка! От тези 20%, болестта на Хашимото е най-честата причина за хипофункция на щитовидната жлеза. И засяга жените десет пъти по-често от мъжете.
Повярвайте, ако тя можеше просто да щракне с пръст и да се върне обратно към „нормалното“ си аз, щеше да го направи. Тя не иска да е парцал. Тя не иска да не се чувства добре. Тя не иска да се чуди какво да направи. И тя не иска да се изнервя на лекаря си, който очевидно не може да я излекува.
Затова, направете си услуга. Вместо да насочвате енергията от яда си към нея, вложете я в това да ѝ помогнете да се почувства разбрана, спокойна и обгрижена поне за малко. А после заедно измислите какво ще предприемете като следваща стъпка. Пак ви казвам, че това ще ви даде допълнителни бонус точки като част от решаването на проблема. А пък вие няма да сте поредния човек, който ѝ натяква колко е луда и увредена.
Това си върви ръка за ръка с предния съвет. Извинете, че съм толкова директен, но понякога се държим малко пренебрежително с близките хора, които се борят със здравословен проблем.
„Изглеждаш наред.“
„Защо само лежиш?“
„Ако станеш да се раздвижиш, ще ти стане по-добре.“
Може да сме абсолютно сигурни, че сме прави и знаем какво се случва. И за това се отнасяме към хората по начин, който ние смятаме за правилен, а не по начина, по който наистина е правилен за тях. Към това добавете факта, че голяма част от добронамерените ни лекари следват остарял протокол. Не всичко се лекува с едно хапче – в повечето случаи не става така.
Болестта на Хашимото се проявява като изключително сложно заболяване, което направо ни разказва играта. Вярвайте ми, ако минавахте през това, ако се чувствахте ужасно, ако нямахте никакви сили, ако умът ви е размътен и ви боли тялото, щяхте да проявите много повече съпричастност и разбиране.
Ако ще помогне, представете си чувството да ви изритат в слабините. И си представете жестоката болка няколко минути след това. После си представете, че това чувство трае в продължение на дни или месеци...или години... Как ще се чувствате, ако някой сутрин ви се навре в лицето и ви каже:
„Какво ти става?“
„Всичко ти е наред.“
„Просто стани и се дръж нормално.“
Да се надяваме, че вече се справяте с това. Но ако някога сте виждали семейство, в което майката е повалена от грип или упорита настинка, знаете какви сериозни последствия има това върху цялото семейство и дома. Храненето бързо се превръща в зърнена закуска, приготвена от таткото, полуфабрикатна супа или претоплена в микровълновата храна от топлата витрина на някой магазин. Или поръчване на храна по телефона в продължение на дни. За една нощ къщата се превръща в пълен хаос.
Графикът със спортни дейности и социализиране минава на заден план, ако бащата не успее да ги вгради някак във всекидневието си. В добрия случай, на помощ на семейството идват приятели или роднини. Въпреки това, обаче, дълбоко в семейството се усеща промяната. Все пак човекът, който управлява дома, е изваден от играта заради болест.
Ако вече сте взели нещата в свои ръце и ѝ помагате да си почива и да се храни добре – страхотен сте. Ако не, поемете руля вкъщи и бъдете източник на подкрепа и мир. От това само ще спечелите по всякакъв начин.
Последният път, когато бях болен от грип, бях зле в продължение на 3-4 дни. Не помня как жена ми извади екстра сили, за да ми помогне (заедно с домакинската работа, служебната ѝ работа, майка ѝ, която беше дошла на гости и училищното задание на децата да построят иглу, което беше направено от огромни маршмелоу бонбони, стопени един по един със сешоар).
Толкова съм благодарен и впечатлен от постоянната ѝ грижа към мен, без нито веднъж да се оплаче. Ето това се опитвам да помня в моментите, в които тя има нужда някой да ѝ подаде ръка или се чувства зле, или е депресирана. Нямате идея колко много ще ви е от полза на вас това да инвестирате в здравето на жена си. И все едно дали като се погрижите за неотложните ѝ нужди, или като потърсите информация какво би могло да ѝ помогне.
Това е като да инвестираш в сметка, която ти връща 150% лихва. Заслужава си всичко, което влагаш в нея, заради количеството благодарност и всякакви други позитиви, които ще ви се върнат от жена, която знае, че ще се погрижите и сте зад нея. Не казвам, че трябва да направите всичко това, за да получите секс. Обаче, хей, ако не се държите като пълен гъз и ѝ помагате, да знаете – нещата си се случват.
Ясно е, че това определено изисква усилия и мотивация, Когато една жена преживява болестта на Хашимото, заедно с всички емоционални и физически пикове и спадове, може партньорката ви изведнъж да стане:
Нека го кажа така... Жена ми е италианка, която е супер страстна, креативна и изключително земен човек. Имали сме страхотни моменти, не толкова страхотни моменти и тежки моменти за близо 30-те ни години брак, и няма човек, когото да обичам повече от нея. Едно от нещата, които са ми помогнали много през годините, е, че се научих да прегръщам таралеж. Или с други думи - да обичам жена, която е изнервена, бясна и безсилна.
Случвало ми се е да се насилвам да надскоча себе си, когато избирам да я обичам, дори когато тя не ми отвръща със същата любов. Друг път пък съм ѝ се ядосвал и нарочно съм ѝ отмъщавал – това не помогна на никого. Обикновено си спомням моментите, в които тя ми е помагала и това ме е връщало обратно в релси. Но, по дяволите, дори и да не се беше погрижила за мен никога, аз съм ѝ се врекъл и обещанието ми към нея се е доказало през дългите години на откачени симптоми.
И така стигаме до въпроса към вас: какъв е вашият ангажимент към този човек? Защото всичко може да стане много грозно, преди да започне да се подобрява. Лекарства, добавки, диети – всичко това не се случва за една нощ и, дори да сте на прав път, на нея и тялото ѝ ще им трябва време, за да се повлияят от положителните неща, които правите. Наистина трябва да решите кой ще бъдете в този момент, защото е много възможно да стане проблематично. И то най-вероятно за дълъг период от време, докато и двамата уцелите какво ѝ помага.
Не се опитвам да ви уплаша. Но ако сте със слабо сърце или по-скоро с виждането „докато някое неудобство не ни раздели“, това няма да завърши добре за нито един от двама ви. На нея ще ѝ се налага да фокусира енергията си върху отпочиването, следене на симптоми, промени в хранителните навици, проблеми с разума и вслушването в собственото ѝ тяло, за да открие точно какво ѝ помага да се чувства добре.
Искрено се надявам да сте до жена си по същия начин, по който ми се иска аз да съм подкрепата за моята жена. Да сложим настрана всякакви извинения (ако имате такива) и да вложите времето и усилията, които са необходими, за да се възстанови и да стъпи обратно на краката си. Пак ви казвам, това е инвестиция, от която ще имате полза и двамата.
Можем да го направим.
Вие можете да го направите.
Това е важно. Без надежда всеки опит би бил обезкуражителен. Толкова много доктори и изследвания, лекарства и диети. Четене на книги за лечение на щитовидната жлеза. Записване в тефтер на симптомите и нивата на хормоните. Излизането на разходка заедно и разговорите как се справяме. Обясняването на децата. Намирането на време за мен самият и моята собствена почивка и възстановяване.
Но за себе си мога да ви кажа, че всичко си е заслужавало усилията, които вложихме, за да може жена ми и здравето ѝ да са там, където искахме. Сега тя има много повече енергия и спокойствие. Знае каква храна ѝ действа добре и кои отношения с хората не са благотворни за живота ѝ.
Цялото това приключение не е само диета и хапчета. Сигурно си мислите: „Олеле, и още ли има?“. Да, има още много, но в крайна сметка това не е лошо нещо. Много е възможно част от предишния ѝ начин на мислене и живот да са част от проблема. Истината е, че нейното ново „нормално“ всекидневие може да е адски различно от това, което е било преди или до скоро. Различна храна, различно място и различен начин да бъдеш себе си. Това, което е помагало преди, може да не действа сега.
Чрез болестта на Хашимото тялото ѝ развява бялото знаме и чрез симптомите казва: „Нещо не е наред! Не мога да продължавам по същия начин повече!“ Това е възможност да приемете промяната и да се адаптирате.
Надявам се преживелиците, през които минахме с жена ми, да бъдат урок и съвет за най-бързия път обратно към здравия разум, излекуването, игрите, хармонията, спокойствието и дори спалнята.
Не сте сам.
Заедно сме в това.
Рок Робинс
Уважаеми, скъпи наши приятели. Пролетта започва, постите привършват и е време за пролетния ви гардероб.
Помните ли, че имате пролетен гардероб? Това е онзи гардероб, който изключва огромни плетени жилетки, дебели ватени якета, ушанки и ботуши за ловене на син кит. Той включва рокличките ви на фрезии, ръчно рисувани върху необработен лен, белите ви блузки и ... тесните ви панталони и поли, които... я ви станат... яне ле, бело гърло.
И докато се гледате в огледалото и се опитвате да напъхате крак в любимия си панталон oт 1994-та, когато имахте гадже на име Ищван и любимата ви група беше System of a Down, днес, към 2017-та година, се питате „Ще бъда ли пак фина като мушица за идущия сезон?“, а също и „Ще тичкам ли с тънки крачета и крехка талия по плажовете на Малдивите или с неудоволствие ще се разделя с вълнената ми рокля-покров, прикриваща неугледните ми, бледи меса, които са се разраснали с помощта на свинското и киселото зеле, които погълнах напоследък?”
Това са философски въпроси, над които ние с Красимира се терзаем от години. И всяка от нас си има собствен отговор на този въпрос.
Нека, ако нямате нищо против, ви върна назад във времето, в което бях млада, слаба, неопитна и без нито една стрия. Нямах гадже Ищван, но имах разкошен млад съпруг, който по невнимание сгреши да се обвърже с мен. В невинността си забременях и всичко беше прекрасно. Но нейде в дълбоките недра на ада, черен Сатана ме е проклел с тежка клетва – да кача 60 килограма.
Вече съм писала на тази тема, защото това е тема, която дълбоко ме травмира за дълги години напред. От чевръста, китна девойка с лека, грузинска стъпка, способна на троен рицбергер във въздуха на токчета, се превърнах във... Волния Уили. С една разлика – Волният Уили беше грамаден кит, който весело си плуваше във водата, а аз бях Грохналият, Измъчен, Клет Уили, който седи на дивана и плаче.
60 килограма, приятели, са много. Страшно много. Докато лежах с кошмарни болки в гърба, си спомних за всички момичета на диета, на които се бях подигравала. За всички жени на разделно хранене, на които се бях присмивала, и за всички нещастни приятелки, които страняха от торти и които съм гледала с насмешка. Моля ви за прошка.
Когато родих, стиснах зъби, съблякох се гола-голеничка, застанах пред огледалото и се погледнах. Нищо не беше останало от мен. Или може би беше останало, но беше вътре в слона, който ме беше погълнал и сега ме гледаше от огледалото.
След като хубаво се наревах (18 дни), реших да взема мерки и потърсих за пръв път в живота си диетолог. Викам си, за кризисни ситуации трябват спешни мерки.
И отидох в спортния център до нас. Забележете, че това беше в далечната 2004 година, когато нещата не бяха толкова интернетни. Та, когато ми казаха, че някой си Ипократис Пападимитракос ще ме чака, за да ме отслабне, да си призная, много се смях. Пападимитракос, хахаха!
Отидох в уречения ден и там ... го срещнах – мъжът, който вместо полата, свали от мен 50 килограма. Но всичко по реда си.
Първото, което ми се случи, беше, че Ипократис ме премери на кантар, записа си килограмите, записа си процентите на мазнините и след 3 дни получих клетата си диета.
Когато я погледнах, си казах: ГОСПОДИ, КАКВО Е ТОВА??? Как ще се оправя? Как ще живея с това миниатюрно количество храна? Кой ще ми готви леща? Какъв е тоя ад?
В диетата се бяха свили едни салатки, едни тараторчета, едни малки лещи, едни пилешки филенца и гъбени яхнийки, а моето мощно, плодовито тяло имаше нужда от много, много повече.
Но всъщност диетата ми дойде доста добре. След няколко дни свикнах и... започнах да свалям. Свалях и спортувах. Свалях и спортувах. По някое време спрях да спортувам, защото започнах работа, но режимът си остана. С помощта му свалих 50 кила, а после и още 10. А после и още 10, но това беше от нерви, затова няма да го приписваме на Ипократис (съжалявам, Ипократис).
С годините опитвах и други системи, тъй като родих още два пъти, а и от време на време си понапълнявах ей така, за кеф. Истинският ад беше диетата само на месо и нищо друго.
След 3 дни вече исках да коля и да беся. Навсякъде ми се привиждаха марули, сирене и домати, докато унило гризях бялата си риба на пара. В устата ми усещах постоянен металически вкус и се озлобох жестоко. Да се лишиш от всичко е най-големият ми кошмар.
Опитах и с вълшебен сироп, както и с разделно хранене, но не ми се получи, да ви кажа.
И някак с годините системата на Ипократис ми се стори най-удачна – балансирана, яде се всичко, съобразява се с вкусовите ми предпочитания (които, между другото, не са безкрайно претенциозни).
Връщах се още един два пъти при въпросния гръцки вълшебник за незначителни корекции от по 5-6 килограма и тази година реших пак да го пробвам. Оказа се, че той, видите ли, е направил цяла дигитална, онлайн система, която се използва страшно лесно.
Записвате се, попълвате въпросник и след пет-шест дни получавате режима си. Лесно, просто и диетично, особено за свръхзаети хора като мен. Има и една новост, която на мен не ми беше предоставена преди години, а именно - постоянна онлайн подкрепа от диетолога. Той ви помага да се справите с предизвикателствата на диетата, отговаря на свръх важните въпроси „може ли да заместя шепа леща със стрък булгур“ или „коя риба е по-мазна – скумрията или свинската пържола?“.
Този кеф преди го нямаше и аз бях принудена да отслабвам с тревога и изгаряща от съмнение в пълна самота. Сега ще можете да си споделяте, да се тревожите и да се оплаквате на точния човек - на вашия си личен диетолог.
И започнах. Не очаквам чудеса, а да свалям по 3-4 килограма месечно, здравословно хранене, разнообразие и увереността, че и така съм си добре, но нищо няма да ми стане да лъсна машината, наречена организъм, да я накарам да заработи по-добре, да я стимулирам с разнообразие и да започна да си я харесвам повече.
В началото си има чувство на лек глад, няма да ви лъжа, но това минава и става чудесно. А Ипократис дава и по един свободен ден всяка седмица!
Та, ако искате, пробвайте, особено като имате предвид, че Топформа (както сега се казва системата на Ипократис; надявам се, че самият той все още се казва Ипократис) предоставя на читателите ни код за отстъпка, който да ползвате и да споделяте.
Кодът е MAIKOMILA и с него получавате 10% отстъпка от цената на 3-месечния режим. А точно 3-месечният режим ще ви помогне да влезете във въпросния панталон от началото на статията и след това да го свалите на плажа и на всичко живо, включително и на клетите чайки, да им падне ченето от изумление.
Най-якото обаче е, че където и да сте, в който и да е град или държава по света, дори и вие, уважаеми приятели, които живеете в горите на Тасмания и искате да свалите пет кила, можете да поръчате своя напълно индивидуален 3-месечен режим директно оттук. А уважаемият Ипократис ще го сътвори лично за вас и ще ви го изпрати по мейл (ако в горите на Тасмания имате интернет, разбира се).
И за финал – няколко съвета и една тайна. Те не са от Ипократис. От мен са си.
1. Яжте миди. Ако можете. Задушени с доматки. С малко сметана, с черна маслина.
2. Ако ви стане много трудно и много ви се дояде нещо, кажете си “Ще го ям на 14-ти юли“. После си го сложете в календара и чакайте
3. Опитвайте се да се харесвате. Знам, че е трудно. Но се опитайте.
4. Бъдете мили със себе си.
5. Не приемайте свободния ден буквално, хахахаха. Той е свободен ден – не ден, в който изяждате 4 агнета, пълни с торта.
6. Храненето е в пъти по-важно от спорта що се отнася до отслабването. За някои това е добра новина, за други – не, но това е положението.
И тайната!!! Около Великден няма да пазя диетата (Ипократис, преживей го). Ще ям козунаци, яйца, ярешко с пресен чесън и салати до откат. Направете го и вие, но си поръчайте режима отсега, че да пристигне при вас точно след празниците, когато, гарантирам ви, ще се чувствате като тюфлек, пълен с тесто, жълтъци и агнешки плешки.
А аз след Великден ще обособя едно малко място, където ще ви съобщавам резултатите, прегрешенията, глупостите, тайните сандвичи с кайма и крайните резултати от моя режим, дори да са плачевни. Стискайте палци. 
Поканени сте да ги четете и да ми се чудите на акъла, или пък заедно да направим една колективна диета, да си снимаме лещата, да обсъждаме тегобите си и да си разменяме коментари за свалени килограми.
Ще е жестоко (буквално!)
Сега ще кажете "Е, хайде, хайде, всички напълняваме по време на бременност" и ще сте прави... в известен смисъл. Колко да сте качили? 10? 20? 30??
Аз качих общо 140 килограма за три бременности и оживях.
Когато забременях първия път бях 55 килограма при ръст 171 сантиметра. Кръшна и слаба като водеща на сутрешен блок. Не бях чувала за целулит или стрии и животът ми беше песен.
В първите седмици галех плоския си корем и си казвах "ах, къде си, издайна подутинка, която ще ме въведе в чудния свят на майчинството". Ако тогава бях заподозряла какво ще ми се случи, щях да си облека най-предизвикателната рокля и да се разхождам с дни по Витошка като за последно.
Коремът ми беше като в седмия месец, но се разхубавих неимоверно. Кожата ми стана порцеланова, пръсках феромони като с душ, ходех с прилепнали блузи и си виках "това, бременността, е голям кеф". Всички мъже с готовност ми отстъпваха място в градския транспорт, арабите в Мимас ми подаряваха дюнери и ми смигаха. Бях метафоричният образ на майка Земя.
Шести месец - 35 килограма плюс. Походката ми се промени и вече приличах на агресивен есесовец с пръсти-кебапчета, който пуфти на всеки десет метра. Коремът ми вече беше с големина, която предполагаше, че детето вътре е в трети клас, но просто го мързи да излезе. Тогава за пръв път се запитах защо хората казват "глътнала топката", като аз бях глътнала семейство закръглени китайци. На този етап хората вече не ме гледаха с умиление, а съчувствено и в лека паника да не би да родя в рейса в тази минута.
Имах едно единствено долнище на анцуг, с което излизах. Когато ни поканиха на сватба месец преди да родя, изпаднах в такава депресия, че плаках два дни преди сватбата без прекъсване и накрая отидох със същия този анцуг. Един от съучениците ми не ме позна и след като с ужас разбра коя съм, се хвърли да ме прегръща, за да не видя изкривеното му от страх и потрес лице. На масата цяла вечер седях до една приятелка, която всеки път като ме погледнеше, започваше да се смее неудържимо, докато аз хлипах и приквичавах.
Девети месец - 56 килограма плюс. Носът ми е огромен и червен. Ходя с яке размер XXXXXXXXL и нахлупена зимна шапка. Изглеждам потресаващо. Никой не ми отстъпва място. На опашките мъжете щом ме погледнат, си прибират децата и се обръщат на другата страна. Не бях събирала краката си от месеци. Денят, в който станах от стола в едно кафене и той... остана заклещен на задника ми, беше денят, в който унижението ме победи.
Последните дни не можех да се обръщам в леглото и мъжът ми ме обръщаше, като подпираше гръб на гардероба и с две ръце и много воля ме оттласкваше, докато аз плачех безпомощна.
4 дни преди раждане. Седя вкъщи и гледам Гала. На гости е диетоложка, която спокойно обяснява на аудиторията, че жена, качила над 20 килграма по време на бременност, никога няма да може да ги свали.
а тя ме успокоява да не слушам тази глупачка и че ще си отслабна съвсем спокойно. Години по-късно ми призна, че като ме е гледала, ѝ ставало лошо и си мислела, че никога няма да се оправя. Бях огромна, носех 44 номер обувки и нямах минута без болки и тежест.
После... отслабнах. Една година след раждането тялото ми изглеждаше като това на леко спихнат кит. Но леко. После станах много спихнат кит. Накрая станах отново 55 килограма, стегната и красива.
С второто дете качих 57 килограма.
С третото само 28.
Всичко минава ... сега, дванадесет години по-късно, съм 68. И никога няма да бъда 55, но ако стана 62 ще е супер.
Съвет от изстрадал спихнат кит: След като родите и наистина сте напълнели много, намерете си диетолог и треньор. Не оставайте сама, защото е тежко, гадно и потискащо. С хранителен режим и човек, който да ви го следи, нещата са по-леки, по-мотивирана сте и като цяло е по-лесно, доколкото може да бъде.
