Наричайте нещата с истинските им имена, за да не ги нарекат децата, че става страшно. Ния Йотова тази вечер е в Майко Мила с една страхотна история от живия живот с деца, на които в някакъв момент трябва да им се обясняват неща. И сред тях - що е то секс.
Искам да споделя колко е важно да казваме нещата на децата си с истинските им имена. Особено когато става дума за определението за секс. Ще си спестите много унизителни моменти. А на децата си ще спестите доста чудене и объркване. Казвам това, защото го научих по най-трудния начин – от личен опит.
Tоест, по-правилно е да кажа бяха нудисти, тъй като отчетливо се сещам за първия си нуди плаж, когато бях на три. Още помня момента, в който аз, тригодишна, открих основnата причина защо баща ми е различен от нас с майка ми. То и с майка ми не бяхме много еднакви (тогава още възрастните не си обезкосмяваха интимните части). Въпреки че и двамата ми изглеждаха като рунтави чудовищни Йетита, някак си тя ми се виждаше една идея по-приемлива от него. Странното е, че от всички хора на нуди плажа съм запомнила само родителите си, никой друг не е оставил отпечатък в паметта ми.
Няколко години след това се опитаха да ме убедят, че сексът не е нещо срамно. Разбрах го от първа ръка, като станах през нощта да си издухам носа и успях да се натъкна на нашите, които точно това и правеха. Само дето си изглеждаше бая срамно, както за мама, така и за татко ми. Като се връщах в моята стая, се чудех дали на нейното, или на неговото място би ме било повече срам пред детето ми.
Очаквах на другия ден да съм обсипана с подаръци от гузните си родители.
В шокиращата светлина на новия ден обаче се оказа, че нито един от тях не го е било срам. Напротив – беше ми обяснено, че сексът не било нещо срамно, а напротив – било нещо красиво.
Мъжът ми от своя страна е възпитан в консервативно семейство, уважаващо традициите. Предполагам, че там думата “секс” никога не е изговаряна на глас.
Това породи първия от многото ни сблъсъци как да възпитаваме децата по отношение на секса.
Мъжът ми настояваше до край да държим на теорията за щъркелите или пчеличките. Аз исках да кажем истината – та нали няма нищо срамно в акта на любовта! Ето, моите родители даже едно време настояваха, че е красив.
След редица скандали, в които мъжът ми ме обвиняваше, че съм хипи, нудистка и безсрамница, а аз него – че е ограничен кон с капаци, който не може да вижда по-далече от закостенялата си муцуна, дадохме на Валентин – големия ни син – следното анемично обяснение, което беше краен компромис за принципите и на двете родителски страни. “Сексът е когато момче и момиче си легнат в леглото, прегърнат се и се целунат.”
Валентин изглеждаше слабо заинтересован от въпроса за секса въобще. Каза “Ок”, вяло повдигна рамене в стил „поредната безсмислена информация от безсмисления живот на родителите ми“ и продължи да си прави видеа за канала си в YouTube.
След няколко дни, когато една неделя бяхме на гости на моите родители и разговорът нещо беше позамрял, той реши да раздвижи малко атмосферата със следния интресен факт:
– А мама прави секс всяка вечер и с тати, и с Николай.
Родителите ми мълчаха. Ще кажете, че неловкото им мълчание е породено от обстоятелството, че Николай е името на съседа ни, на когото по някаква “случайност” Валентинчо много прилича. Всъщност Николай и Валентин наистина си приличат, но това не е никаква случайност. По-скоро се дължи на факта, че са братя.
Шокът от чутото накара баща ми да забрави да си всмукне от цигарата. Това беше първия път в съзнателния ми живот, в който го виждах да пропусне смукване, когато вдишва въздух. По принцип всеки негов прием на кислород е гарниран с никотин. Пропуснато смукване от цигарата, преведено на пушаческия език на тялото му, представляваше пропуснат удар на сърцето.
Мъжът ми ме гледаше зверски. Безмълвно ми пращаше сигнали с очи, които аз разчетох безпогрешно. Те ми казваха: “Защо аз, изрядният гражданин, подреденият човек, потомъкът на почтен род, който държи на традициите и на това семейството да сяда на масата вечер заедно, трябваше да се запозная с теб? Ти, развратнице, ти, потомък на нудисти, (не само сте нудисти, но и още по-лошо – вечеряте по различно време и не сядате заедно на масата!), с какво АЗ заслужих да се обвържа с ТЕБ? Каква тежка карма изплащам в този живот?“
Аз самата съм дотам шокирана от разказа на Валентин за собственото ми поведение, че още не мога да смогна да издам звук в своя защита. Дори съм склонна да се съглася с мъжа ми. То бива, бива, бива – дори си помислих за една част от секундата в тон с надигащото се всеобщо възмущение – ама това моето на нищо не прилича!!!
Само Николайчо, миличкият, остава единственият остров на спокойствието в стаята. Ритмично си сърба от супичката с едната ръка, а с другата скролва някакви видеа в TikTok.
Затова решава да покаже на баба си и дядо си, че все пак в това семейство има и един неопетнен юноша, който не се поддава на инсинуациите на майка си. Самият той.
– Иска и с мен да прави, обаче само аз от цялото семейство ѝ се опъвам. И с мен - тук Валентин добива мъченическо изражение - мама прави секс насила.
Няма да отричам, че и до днес в мен къкри желанието да го върна на родителите си. И за нуди плажовете, и за красивите секс сцени, на които ставах неволен свидетел в тийнейджърските си години. Но все пак това надхвърляше в пъти жестокостта на отмъщението, което заслужаваха.
Майка ми едно време е вилнеела гола и без кола маска на триъгълника по нуди плажовете покрай Созопол. Но откакто стана баба, се промени.
Стана домакиня с консервативни разбирания за живота. Обожава да ме занимава с подробности от рода на това, че Валентинчо обичал пилешката си супа без застройка. А за миналата Коледа ми подари ТЕНДЖЕРА. Мислила, милата, мислила и решила, че една тенджерка най-щяла да ме зарадва. Поредното доказателство, че човек погрешно смята собствените си приоритети за приоритети и на всички други.
Не можех да ѝ причиня абсурдните твърдения на Валентин, които отгоре на всичко, както се сещате сами, нямаха абсолютно нищо общо с истината (освен частта с мъжа ми).
Не го виня. Все пак беше единственият мъж в стаята, с когото споделях пряка кръвна връзка и на когото още не бях “хвърлила око”, така да се каже. Родителят ми явно вече не смееше и да диша, за да не привлича ненужно вниманието на ненаситен дзвер като мен към себе си, защото не беше дърпал и от цигарата си. Тя догаряше и пепелта ѝ безпомощно падаше върху покривката. Трябваше да се намеся бързо, доказвайки невинността си. Иначе този човек скоро щеше да си умре от никотинов недостиг.
– Валентине!!! - най-накрая успях да проговоря - Какви глупости говориш на баба си и дядо си??? Кога съм правила секс с брат ти??? Кога съм искала да правя секс с теб???
Валентин непоклатимо отстоява позицията си.
– Всяка вечер! - Той ме гледа искрено с големите си искрящи светлокафеви очи, обрамчени с гъсти мигли. – Като си лягаме с Николай вечер, ти идваш да ни пожелаеш “Лека нощ” и ни прегръщаш, и ни целуваш като сме си легнали. И тати отделно го целуваш за лека нощ.
– Е, и??? – сега се сещам, че от месец насам (после включих, че явно откакто се запозна с родителската версия на какво означава думата “секс”) Валентин започва да търчи като опарен из къщата всеки път, като се опитам да го целуна за лека нощ. Налага ми се да го прикова с лакти и колене на леглото, докато го нацелувам хубаво. Междувременно той се отбранява и бърше гнусливо следите от моите целувки от бузките си.
– Нали с тати ми обяснихте че “секс” означава “когато момче и момиче си легнат в леглото, прегърнат се и се целунат”! Ти си момиче, ние сме момчета! Само ни изчакваш да си легнем в леглата и веднага идваш да ни целуваш за лека нощ и да ни прегръщаш.
Скоро след това Вальо разбра в час по биология какво наистина представлява сексът. По време на вечеря сподели, че вече знае какво е. И то е много по-гадно, отколкото си го е представял. Николай, който е 4 години по-малък, попита какво точно е това и брат му му каза: „Вярвай ми, рано ти е да знаеш. Ще ти кажа, но първо искам да си изживееш спокойно детството“.
Днес искаме да поговорим за гнева, който изпитваме като майки. Ядосваме се ужасно и понякога не можем да спрем избухванията си. Но често не смеем да го споделим с никого, защото ни е срам, че сме лоши майки и се държим ужасно с децата си.
Ако някога сте се чувствали така, трябва да знаете, че не сте сами и за всичко това си има причини. Предлагаме ви текста на Петал Модест за Parents, който много подробно разглежда целия проблем.
А ако някога имате нужда от подкрепа или просто искате да споделите нещо, пишете ни на maikomilabg@gmail.com.
Имам тийнейджър и малко дете и двамата са целият ми свят. Имам добра кариера и хубав живот, страхотно семейство и великолепни приятели.
И въпреки всичко, когато децата ми не слушат; когато са в потенциална опасност и отказват да обърнат внимание на предупрежденията ми; когато съм чистила часове след тях и пет минути по-късно къщата отново е същият ад; когато за стотен път ги моля да спрат да се джафкат… ето тогава чувствам истинска ярост.
Невинаги я проявявам. Опитвам се да поема въздух. Да броя до 10. Понякога и до 50. Отивам в другата стая. Стискам юмруци и крещя безгласно. Крия се в банята, докато пулсът ми се успокои.
Но понякога избухвам. Моите експлозии са вербални, но при някои майки са физически. Тези избухвания нараняват и децата ни, и нас самите.
Новата психологическа драма на Netflix - The Lost Daughter (Изгубената дъщеря), насочва вниманието точно към този майчински гняв, показвайки майка, на която ѝ е толкова трудно да се справя като родител, докато търси и вътрешната си удовлетвореност, че накрая ѝ се налага да изостави малките си деца за известно време, само и само да предпази тях и себе си от гневните изблици, подхранвани от този постоянен конфликт на жената като майка и като индивидуалност.
Както отбелязва Шийла О’Майли в ревюто за филма: “Тя иска да бъде свободна, писнало ѝ е от отговорности, писнало ѝ е от всичко”. И добавя: “Филмът приема грозотата, като ѝ дава място да се изрази, позволявайки ѝ да съществува, без да се налага да я прибира бързо на сигурно място”.
И въпреки всичко е сигурно, че героинята страшно обича дъщерите си. И макар че някои хора биха осъдили действията ѝ, очаквайки да страда дълго и завинаги, без да си позволява да изпитва ярост, истината е, че можем да обичаме децата си и в същото време да се гневим колко тежко може да бъде майчинството понякога.
Казано просто, майчинският гняв е нещо съвсем истинско. И освен това е често срещано, затова е много важно да го нормализираме.
Няма клинично определение за този вид ярост, но експертите казват, че това е неконтролируемият гняв, който изпитват майките и който води до вербални и/или физически изблици.
Около 21% от жените изпитват пренатални промени в настроението и тревожност, като един от симптомите на това състояние е именно следродилната ярост.
С порастването на децата този гняв може да е начин, по който майките изразяват стрес, на който не е обърнато внимание навреме, тревога, изолация, тъга или страх.
Идва отникъде и една от основните причини е бърнаутът - прегарянето. Бърнаутът в тази ситуация се дефинира като физическо и психическо изтощение вследствие на родителските задължения.
А защо толкова майки са в подобно положение? Експертите посочват няколко основни причини:
В едно проучване 78% от жените казват, че поставят здравето на семейството си пред своето собствено. Много майки не се наспиват, не се хранят добре, не спортуват, не си почиват или не се забавляват.
Всичко това е в основата на здравословния, балансиран живот - живот, който би им позволил да управляват по-добре стреса и яда, преди да се превърне в ярост.
Гневът, изпитван от майката, може да е в отговор на недостатъчната подкрепа от семейството и обществото, както и на нереалистичните очаквания, които горепосочените, имат към майките.
Статистиката показва, че обикновено майките поемат повече от родителските задължения в сравнение с бащите.
В статията си за New York Times от 2020 г., озаглавена “Гневът, за който майките не говорят”, Мина Дъбин го описва най-добре: “Предполага се, че майките трябва да са някакви търпеливи светици. Не би следвало да искаме да ударяме децата си или да си късаме косите.
Крием тези пориви, защото ни е страх, че ще ни лепнат етикет “лоша майка”.
Мислим си, че трябва да замаскираме това усещане с “Обичам детето си повече от всичко, но…”. Все едно ако майката се ядосва, това значи, че не изпитва любов. Все едно гневът не споделя обща граница с любовта.
И понеже се страхуваме да не бъдем съдени, не казваме нищо. А гневът продължава да избива, докато ние оставаме заринати в самота и изтощителен срам.”
Тази безмислостна, непредсказуема пандемия продължава да поставя все повече и повече изпитания пред майките. Стрес и страх, липса на подкрепа, загуба на работа, социална изолация. Всички те засилват несигурността и изтощението.
Ако не говорим за гнева, който изпитваме, ако не го нормализираме и не признаем абсолютната му универсалност, ще блокираме в собствените си усилия да се справим с него и ще продължим да носим вината и срама.
Нещо по-лошо - ще продължим да рискуваме благоденствието на децата си, които е възможно да понесат сериозна и дълготрайна вреда като адресати на този гняв.
Той може да доведе до вербални изблици или, както го наричат учените, родителска вербална агресия. Проучванията показват, че тази агресия може да измени структурата на мозъка на детето и да създаде риск от разстройства с промяна на настроението и тревожност.
Тази родителска вербална агресия сама по себе си, без физическо наказание, допринася за по-ниско самочувствие в децата и за по-слаби резултати в училище. А тийнейджърите, към които е насочена такава агресия, по-често страдат от депресия или имат поведенчески проблеми.
Майчинският гняв може да доведе и до физическо насилие, като например шамари. А изследванията показват, че това може да има дълготрайни негативни ефекти върху детето, простиращи се във всеки аспект на живота му като възрастен - по-ниско IQ, по-трудни връзки и по-голяма вероятност за злоупотреба с различни вещества.
“Честният разговор колко гневни са понякога майките намалява срама, който често придружава изпитването на негативни емоции. И когато махнем срама, се отваря възможност да помислим как по-добре да подкрепим майките, така че да не изразяват гнева си по начин, който ще накара тях и децата им да се чувстват ужасно”, казва клиничният психолог д-р Лиса Дамур.
Ако искаме децата ни да открият уникалната си същност и да се развиват добре в света, който ще наследят, сме длъжни - заради тях - да говорим нормално за гнева, който изпитват майките.
Да го направим видим и да установим практики - и индивидуални, но и обществени - които ще ни помагат да насочваме този гняв в по-здравословна за нас и нашите деца посока.
Провокирана от текста Колко е трудно да си срамежлива майка, Лили (предпочита да я наричаме така) поиска да ни сподели какво е да си точно обратното на "срамежлив" и защо и това не си е работа понякога.
След като прочетох текста на срамежливата майка, ми се прииска да се свържа с нея и да я разприказвам. После реших, че може би няма да е лошо да споделя какво е да си от другата страна – когато думата “срам” присъства във вашия речников запас, но се колебаете какво е нейното значение.
Аз съм от тези дразнещо анатомично усмихнати хора, които все ще си намерят за какво да ви заговорят. От майките, които ви предлагат непоискана помощ просто колкото да се намерят на приказка, а не защото имате реална потребност. Можете да очаквате, че винаги ще ви предложа спирт и пудра за рани, ако детето ви има дори съвсем леко охлузване. Мога да говоря с всички на всякакви теми и нямам абсолютно никакви задръжки. Приемам хората такива каквито са, нямам претенции и кой знае какви амбициозни очаквания.
И сега следват поводи, за които на първо четене да ми завидите: – –-- познават ме хиляди хора (за съжаление често не е взаимно);
- с лекота излизам пред голяма публика – няма сцена, която не бих покорила с абсолютен кеф;
- напориста и умерено амбициозна съм, не се предавам никога, но ако се откажа от нещо – то явно не си е струвало.
Опитвам се да контролирам стремежа си да получавам всичко, а също и естествените си умения не просто да влияя, а да манипулирам хората.
Ако щрихованият профил ви се струва чужд, може и да се впечатлите, но не бързайте! Не си мислете, че е кой знае колко лесно да бъдеш пълен екстраверт и завършен сангвиник.
Хора като мен лесно се сприятеляват, но трудно се задълбочават във връзката.
С всеки говорят за всичко, но накрая се оказва, че с никой не са си казали нищо.
Публични личности са и им харесва да бъдат в центъра на вниманието, но не умеят да се насладят на тишината и спокойствието и да релаксират.
Зависими са от социалните контакти и не могат да останат сами със себе си. Склонни са да направят някои отявлени глупости, само и само да не са сами.
На теория осъзнават, че понякога е добре за определен период човек да си даде почивка, но не могат да обуздаят стремежа си за препускане през необятните дебри на живота.
И най-бруталното: ние винаги сме усмихнати и изглеждаме уверени и щастливи, но в повечето случаи не сме удовлетворени, защото не ни стига това, което имаме. Постоянно искаме да подобрим нещо.
Не бих казала, че има значение дали си срамежлив, или си опериран от чувство за срам. За мен важното е да намериш своята златна среда, да имаш смелостта да бъдеш себе си и утре да си с една идея по-добър човек от днес. А ако не можеш – голяма работа!
Запечатал ми се е цитат от Библията, който се намира в посланието на апостол Павел към Филипяните, глава 4, стих 4. Тъй като аз съм блондинка, предпочитам да се скрия зад авторитета на тази книга и да споделя това, което съм възприела като принцип в моя живот: “Радвайте се всякога; пак ще кажа: Радвайте се.” Надявам се да не засегна някой ортодоксален по-мъдър тълкувател от мен. Споделям просто своето усещане.
Радвай се, независимо дали те е срам, или не!
Много важен текст, в който авторката (пожелала да остане анонимна) накълцва на парчета стереотипа, че пълните хора са лакоми, безволеви и мързеливи. А стереотипът, че ако една жена готви, то тя непременно е безработна или пък обсебена от храната, е настърган през най-ситното ренде.
Много хора казват, че са „нещотърсачи“. Аз не търся неща. Не търся и хора. Търся себе си в нещата. И у хората. Не познавам сама себе си до край и възприемам всяка трудност, като възможност да се опозная, да се разбера, да се намеря и дори да се обикна.
Тези дни мислите ми се въртят около вкуса на живота, вкуса на храната и женствеността – не точно в тази последователност.
Всъщност, последователност няма, само безкрайно много въпроси, чиито отговори търся през целия си съзнателен живот.
Преди няколко дни внезапно изпитах силно желание да сготвя нещо на себе си и на любимия си мъж. Замислих се от кога не съм готвила и най-вече – защо?
Малко преди тези мисли, ме занимаваха едни други. На почти 31 години, осъзнах, че изобщо не съм сигурна какво обичам да ям, кога обичам да ям и какъв вкус има храната за мен. И понеже съм „търсач“, взех да търся отговорите на всички тези въпроси.
Започнах да записвам всяко свое хранене – но не за да следя калории, грамажи и макроси, а за да разбера дали наистина харесвам храната, която приемам – какво ми носи тя - като емоция и като енергия.
Този експеримент продължи два дни и чрез него разбрах няколко неща – първото е, че от много време храната ми няма вкус. В стремежа си да работя за здраве и визия, започнах да виждам и преживявам храната само като химия : 100 гр. А е равно на 30 гр. Б, което трябва да се впише в общата картина на N %.
Много дълго време нямаше особено значение дали харесвам храната, която консумирам, дали я обичам и дали тялото ми я приема. Беше ултимативно. По формулата „Щом искаш онова, трябва да направиш първо това и това“.
Един известен фитнес човек в своя статия беше казал, че за да отслабнеш, трябва да убиеш вкуса. Ако ти е вкусно – ядеш повече от нужното. И това така дълбоко се запечата в под съзнанието ми, че сякаш предизвикваше срам, ако храната ми е вкусна.
Въпросът е там, че при мен нещата не стоят точно така. С убийствата де. Аз всъщност много рядко прекалявам с вкусната храна. Точно обратното – ям много по-малко от нея, защото насладата и задоволяването идват бързо, а липсата на вкус, провокира желание за запълване на тази липса с количества.
На мен, на сетивата ми и дори на стомаха ми, ни стига нещо малко – хапка от ястието на приятел (аз всъщност много обичам да споделям храната в чинията си с другите и приемам за висша форма на доверие и обич, да си взема от чинията на някого нещо малко).
Стига ми малка порция нещо сладко, нещо вкусно, нещо хрупкаво, нещо напоено с емоция. Но никога не бих си взела от чинията на някого, когото не харесвам, на когото не вярвам и в чиято компания не бих искала да бъда. Защото за онзи, който познава „магията“ на храната, е ясно, че тя е социален акт, че тя е сакрално действие на даване и приемане. Вероятно, ако имах възможност, бих избирала местата на които се храня, според начина, по който приемам готвачите.
Второто нещо, което разбрах за себе си от този експеримент, е обвързано със срама да ми бъде вкусно и вината, следваща този срам.
В нашето общество е някак закодирано мисленето, че пълните хора са лакоми, безволеви и мързеливи. Темите за отслабване са пълни с изповеди на жени, които постоянно наказват себе си, които декларират нуждата да бъдат съдени или оневинявани, чрез споделянето на грешки и отклонения от режимите, които са избрали да спазват. А изпитват вина най-често, защото са изяли нещо вкусно. Или са изяли голямо количество не-вкусна храна.
Хората функционират по различен начин – за някои от нас, убийството на вкуса на храната е посегателство върху „вкуса“ на живота. Ние се храним сред хора, консумираме, храна отгледана и приготвена от хора. Храненето е ритуал.
Ако отнемем част от тази ритуалност, като вкуса, подправката, сладостта, отнемаме сами на себе си една цяла вселена от преживявания и емоции. И не говоря само за храната. Просто различни процеси минават и се свързват с нас през храната, вкуса ѝ, мястото и компанията. Храната е грижа – преди всичко към нас самите.
Осъзнаването на тази грижа и обич при мен доведе до отдалечаването от всичко вредно, което някога консумирах. И в тази статия, под думата „храна“ разбирам именно това – ястие, компоненти, подправки, продукти.
В никакъв случай не говоря за силно преработени храни, носещи на тялото ни само празни калории. Но тези храни също заслужават особено внимание, може би в някоя друга статия. Защото, без да пренебрегвам личната отговорност на всеки от нас, не може и да мълчим до безкрай за всички съставки на този тип „храна“, които провокират определени центрове в мозъците ни, влияят ни и ни карат да искаме още и още и най-вече, да се чувстваме „слаби“, „безволеви“ и виновни.
Осъзнавайки, че не съм от хората, на които им е „все тая“ какво ядат, у мен се зароди любовта и към готвенето. Месеци наред не бях готвила нищо, освен когато приятели идваха на гости у дома.
Провеждайки „себеизследването“ си се запитах – защо? Защо спрях да готвя? Нахвърлях различни думички на белия лист и една свързваше всички тях – с р а м.
Вече споменах, че съм на почти 31 години. Освен това преди няколко месеца придобих образователна и научна степен „доктор“. И съм безработна. И за 2 години свалих 50 кг, които задържах 3 години, след което качих 8 от тях.
А защо ме беше срам да готвя ли? Вероятно точно поради тези факти от живота ми. Не заради тях сами по себе си, а заради стереотипите обвързани с образите на „безработната жена“, „домакинята“ и „дебелата жена“.
Често ми отправяха упреци, че готвя прекалено много и качвам твърде често снимки на храна в социалните мрежи. Само човек, който не ме познава, може да допусне, че огромният ми вътрешен свят се свежда до готвене.
Всъщност, много по-често предпочитам да тренирам, да чета, да правя градивни неща, пред това да прекарвам часове в кухнята. Но понякога обичам да готвя. Обичам от ръцете ми да излиза нещо, което после носи емоция.
За мен да нахраня приятелите си, любимия си, семейството си, е нещо женствено, творящо, съзидателно, раждащо емоция и преживяване. Всъщност, за себе си бих казала, че много повече харесвам да готвя, от колкото да се храня.
За известен период бях попаднала в клопката на мисленето, че в този модерен и бърз свят, ако имам време да готвя и то не по задължение, не за децата и семейството си и не, за да изкарвам пари с готвенето си, то тогава имам прекалено много „празно“ време. Или съм обсебена от храната и готвя от лакомия, през желанието да консумирам.
Което всъщност, днес си давам сметка за това, беше огромното противоречие, което не осъзнавах. Защото истински аз готвех само за други хора, никога не съм се впускала в кулинарни приключения, за да си доставя вкус само за себе си.
Приемах готвенето като даване и даряване на част от мен на хората, които обичам. Въпреки това, имах усещането, че ме съдят – ако намирах време да тренирам, всичко беше наред – полагах грижи за себе си, за тялото си и за психиката си. Но с готвенето нещата бях коренно различни, чувах „пак ли готвиш?“, „каква манджа измисли сега“, дори няколко пъти чух, че съм прекалено претенциозна към храната си, защото не ям или не изяждам всичко, което друг ми сервира.
И така, смело си признавам, че престанах да готвя от срам. Не исках „хората“ да ме виждат и да мислят за мен, като за безработна, миришеща на лук и запръжка, претенциозна млада жена (пък вече и не толкова млада, както ми бе напомняно).
Може би, ако не допусках, че част от тези стереотипи съществуват и в моето мислене, те нямаше да ме засегнат така дълбоко. Може би и аз съм продукт на криво разбрана еманципация, в която жената трябва да докаже себе си, като редица други неща и области извън кухнята.
Покрай Осми март доста се говореше за жените, техните права и феминизма, като течение и произход. Ако можех да кажа само едно, то би било „нека изгорим етикетите и стереотипите, за да не пламнем в кладите на Средновековието, които сами подхранваме“.
По темата:
Една наша анонимна читателка днес ни разказва за дългия път на една двойка, която се обича дълбоко и която е решена да се справи с проблема, наречен мъжка депресия. Да, това е реален психологически проблем и е много по-различен от депресията при жените. В своя първи текст по темата една жена ни разказва какво да очакваме от депресията на мъжа и дава практически съвети на семейства, в които има същия или подобен проблем.
Ние сме странно семейство, смесен брак между българка и англичанин. Но не това е странното. Странното е, че имаме 20 години разлика във възрастта, а още по-странното е, че любовта ни е изключитeлно силна.
Ние сме онази двойка, на която всичко ѝ е наред – и къщата, и колата, и сексът; дори сме намерили баланс на културно-историческите си разлики. И кучето ни беше добро, възпитано и умно. Семействата ни се обичат и разбират.
Пътуваме, работим, веселим се, грижим се един за друг. Имаме всекидневни проблеми, както всички хора: тук-там парите са малко, от време на време мен ме тресе хормонът и мъжът ми се дразни, понякога ми иде да го убия, като се запъне като магаре на мост – типична черта на неговия характер.
Но винаги, винаги разрешаваме проблемите си, разбираме се, не се обиждаме, гледаме да се сдобрим преди да заспим, за да не пренесем лошите чувства в следващия ден.
Един ден преди няколко години, нещата тръгнаха на зле – на малкия португалски остров, където бяхме решили да поживеем година-две. Професията ни е такава, че можем да занесем лаптопа, където искаме, и да работим оттам. Супер. Хайде в рая тогава.
Съпругът ми обаче рязко се промени. Започна да не спи, да не яде много добре, да е тъжен. Тези чувства, мислех, са вдъхновени от новата атмосфера, несигурността на бъдещето ни в "рая". Основният му проблем беше местното население. Той никога не е бил най-общителният човек на света и аз мислех че новият език и обичаите на местните просто не му харесват.
След седмица-две нещата стигнаха до крайност – той започна да плаче, да се тресе, да не може да диша добре. Спря да се къпе, започна да яде много малко, да не слуша музика.
Видях се в чудо – какво се случва? Проверих в интернет и намерих информация за депресията. Стори ми се правилната насока на мислене – съпругът ми имаше минали житейски проблеми с тежък развод, невъзможност да изгради връзка с децата си, липса на лична свобода заради финансови затруднения и т.н. Може би не е могъл да отработи тези проблеми навременно.
Заех се да му помогна да преодолее проблемите, да размисли над миналото, да преживее тъгата. Последваха дълги разговори по цяла нощ, аз - спокойно и с разбиране, той - дълбоко емоционален и непрекъснато обвиняващ другите за проблемите си.
Бях много притеснена: нима този интелигентен мъж не може да разбере, че не са му виновни другите за това как се чувства? Исках да споделя със семейството ни, но той ме помоли да не му причинявам този срам. И аз се съгласих.
Никога преди не се бях чувствала толкова сама с него. Нещата се развиваха все по-зле и по-зле. Имах чувството, че обвинява мен за проблемите ни (не бях права за това, просто така се чувствах), и най-вече се чувствах ужасно че съм го предала и съм го завряла в този изолиран "рай".
Това продължи със седмици, месец, месец и половина. Не издържах, беше ужасно. Винаги съм била усмихната и щастлива, от малка още, а това ме съсипваше. Особено тежко ми беше, че не мога да споделя с никого.
Справихме се някакси, след около два месеца нещата се успокоиха, той се оправи и макар и с разклатено самочувствие и доста чувствителен, си беше моят обичен, прекрасен и красив съпруг.
Успяхме да съберем достатъчно пари, за да се изнесем от "рая", който се оказа ад преждевременно и дойдохме да поживеем в България за известно време - 9 месеца, тъй като откакто се познавахме, не бяхме живели близо до моето семейство, а аз исках те да се сближат. Не е лесно да обичаш някого, без да говориш езика му, без да се виждате редовно. Та, планът беше тип-топ. Мъжът, и той беше тип-топ. Аз - не толкова.
Имах чувството, че преживяванията в Мадейра са ме изцедили и няма да бъда никога същата. Ох, горката аз, нали, ха-ха?! Хората мислят, че да се самосъжаляваш е жалко. Да, съгласна съм донякъде. Но самосъжалението е като топла съчувствена прегръдка, която е от теб за теб. Има нужда и от нея. Само да не се прекалява.
В България нещата не минаха добре, и двамата нямахме мотивация за нищо. Всекидневният живот беше тежък, нерадостен и като цяло не можахме да прекараме достатъчно време със семейството ми – не толкова колкото ни се искаше. С приятелите пък още по-малко.
Най-хубавото нещо беше, че той се сприятели много силно с моя приятелка и не го бях виждала от отдавна толкова общителен. За късмет и кучетата ни се сближиха много и петимата прекарахме много хубави дни заедно.
Моята приятелка е психотерапевт и с нейна неформална помощ се справям със ситуацията. Тя не консултира мъжа ми, тъй като срамът от близките все още е дълбоко вкоренен в него.
Имаше отново влошаване на настроението му през зимата в България – около месец. По това време мислех, че връзката ни се разпада и се почувствах още по-виновна за това. Та нали бяхме в "моята" държава, сред моя народ и при моето семейство. А той не беше щастлив.
Не разбирах, че и на Луната да бяхме, той пак щеше да се чувства така. Какво ли не опитах за да го направя по-щастлив, но - нищо. Помислих си, че ако нещата продължат така, ще се разделим накрая, няма как. Настроението ми удари дъното и пак започнах да дебелея. Ужас.
И така, след много безсънни нощи, проведени в разговори и сълзи, и двамата решихме, че е най-важно да се справяме с, всеки ден, ден за ден. Тук е и първият ми практически съвет за вас – макар да ви се струва логично, че мечтите за бъдещето ще помогнат на депресирания мъж, това не е така.
Според множество публикации по темата и личния ми опит, дългосрочните мечти, а дори и тези в по-кратък план, добавят още повече тежест към грижите му. Натоварват го поради очакванията, които той налага върху себе си.
Все пак той иска да бъде напълно функциониращ човек и да ви направи щастлива. Казано накратко, концентрирайте вниманието му и вашето към днешния ден, за колкото по-малко неща едновременно трябва да мисли той, толкова по-добре.
Начинът на мислене на мъжете, да говорим честно, е по-различен от женския, и това е причината двата пола да преживяват депресията различно.
Разбира се, всеки човек е различен и има индивидуални черти на характера и психиката. Не приемайте думите ми като догма, мислете, анализирайте партньора си и вадете заключения не въз основа на "дебелите книги", а спрямо индивида срещу вас.
И не спирайте да се грижите за себе си!
Научих това от майка ми и баща ми (с които най-накрая споделих преди около месец), но и от интуицията си. Моята приятелка също беше дълбоко загрижена за това, че не излизах с приятели, не се грижех за себе си, за теглото си (не заради начина, по който изглеждам, а заради самочувствието и здравето ми), за това че не се усмихвам, бяха ми потънали очите, изолирах се от обществото. Винаги съм била много слънчев и отворен човек, а сега все едно сянка беше паднала върху мен - или по-скоро покров.
Депресията на мъжа ви ще се отрази и на вас, няма как да не е така. И затова ви предлагам няколко начина, да си обръщате повече внимание:
Изхвърлете всички стари вещи, които не ви трябват, заемат място и пречат вкъщи – депресията при мъжете често се изразява в желанието им да "раздават" вещите си. За тях изхвърлянето на вещи значи намаляване на броя на отговорностите. Отново, това може да не е вашият случай, но е често срещано. В някои по-сериозни случаи, когато хората раздадат повечето си вещи, това е сигнал за самоубийствени мисли – време е за консултация с лекар.
Консултирайте се с лекар – това е много трудно за някои мъже – и това е причината често депресията да не се диагностицира и лекува правилно. За щастие, моят съпруг се съгласи да се види с лекар и сега чакаме кръвни тестове за хормонален дисбаланс и скенер на мозък за проверка за отминал инсулт или стесняване на кръвоносни съдове, поради многогодишно пушене. Ако тези изследвания не покажат нищо физиологически нередно, минаваме към консултация с психотерапевт.
Три практически съвета по последната точка:
а) консултацията с лекар трябва да стане с негово съгласие, не можете да му помогнете, ако той не иска помощ;
б) запазете час рано сутрин, преди навалицата, за да се избегне чакането в чакалнята с други хора;
в) отидете с него и го попитайте дали може да влезете в кабинета с него, защото вие ще сте основният човек, който ще съпровожда неговото лечение и е важно да влезете в тази роля от самото начало (все пак, ако той откаже, не се притеснявайте, има и други начини да му помогнете).
Ако той откаже да се срещне с лекар, вие отидете, за да можете да поговорите със специалист. Ще ви помогне.
- Не говорете за състоянието му пред други хора – нека той да има къде да се "скрие" от обществото, нека домът му да е тайното място, където може да покаже истинските си чувства. Аз лично говоря с приятели и роднини тайно, не защото искам да го лъжа, а защото не искам той да се срамува от това.
Ще ви дам пример. Наскоро имахме много тежък епизод от около седмица и аз бях наистина на края на силите си. Обадих се на майка ми и баща ми (баща ми е лекар, а майка ми е най-близката ми приятелка). Хвърчаха сълзи и сополи навсякъде. Едвам успях да обясня какво се случва и те седяха на Скайп абсолютно безпомощни и ме гледаха как рева. Само това, че успях да споделя с тях след години на мълчание, ми даде сили да се справя.
И ето, нещата се успокоиха след няколко дни и съпругът ми беше достатъчно уверен, че да можем да проведем разговор за състоянието му. Аз мислех, че трябва да съм честна с него и да му кажа, че съм говорила с родителите си. Голяма грешка. Той се разтрепери, разплака се, ужаси се. Как ще го погледнат те сега? Какво ще си помислят за него? Как ще се държат с него? Различно?
Това не са лигавщини – това е част от състоянието му – срамът от близките, че си се провалил като човек, че си счупен и болен - това е истински проблем за мъжа с депресия. Пазете го това.
И така, това беше въведението към серията разкази за мъжката депресия. В следващия ще се постарая да ви покажа само обосновани и научно разработени тези. Не вярвам в караконджули, русалки и размахване на кристали и затова използвам информация от официални публикации, предимно на английски език.
Ако имате нужда от съвет, моля оставете ми коментар или ми пратете лично съобщение, чрез контактната форма на ‘"Майко Мила!" и аз ще ви помогна доколкото мога. Не съм психолог, но прекарах последните 3 години от живота си в борба с тази болест – мога да споделя с вас моя опит и да ви изслушам.
*Голямото черно куче е евфемизъм за депресия, но повече за това - следващия път.
Още по темата:
Депресията, моята 10-годишна анонимна компания
11 признака, че си в компанията на високофункционална депресия
"Нямам гърди" - да, така започва разказа си днес Нели Славова, която ни гостува, за да повдигне темата за формите на красотата и да ни научи да се надсмиваме над "несъвършенствата" си.
Нямам гърди. Не просто паметник, а мемориална плоча. Не МДФ, не някое специално дърво, а просто ПДЧ. Не печени чушки, не дакелски уши, а едно голямо нищо.
Едно е хубаво на тези големи морски вълни, а именно, че горнището на банския ми се пълни с много пясък. Вълните ме лашкат, горнището се пълни, ерго, аз не си правя труда да изваждам този пясък от там. Това създава приятното впечатление, че имам нещо в сутиена си.
Другото прекрасно нещо в това отношение е, че нямам никакви комплекси. Такива са - приела съм ги.
На следващо място имам неподредени зъби. Дори и един, два криви. Навремето не сложих шини. Нямам челюстите на акула, но нещата не са ок, определено. Нямам комплекси и в това отношение. И никога не слагам ръка пред устата си, когато се смея с пълно гърло!
Имах приятелка, която правеше това. Имаше криви зъби, отгоре и отдолу, и винаги, когато ѝ ставаше смешно и искаше да се засмее с глас - си поставяше целенасочено ръка пред устата. А на снимки и дума не може да става хората да видят зъбите ѝ. Винаги беше Мона Лиза. Недопустимо беше това да се види.
Смейте се широко! Не се поставяйте сами, нарочно, в затвор.
Преди време бях едно страшно пъпчиво същество. Не говоря за пет пъпки по време на менструация. Говоря за огромни пъпки с гноен връх - по лицето и по врата ми. Гледката беше грозна, отблъскваща и страховита.
Имаше хора, които ме питаха: "Какво ти има?" Не им приличаше на обикновено акне. Вкарваше ги в почуда и размисъл: "Може би така изглежда крастата?"
Предприех лечение при дерматолог, разбира се. Но веднъж, теглейки чертата, се оказа, че съм дала 4000 лв. за процедури, козметика и специализирани продукти, тъй като тази кожа не се мие с Гарние или нещо подобно. Тя изисква малко по-специален вид грижи.
За жалост нищо от това не ми помогна, проблемът ставаше все по-голям и все по-дълбок. Тогава открих Кармен - не бранд, а медицинско лице, специализирало в Париж. Тя не ми говореше сладки приказки, а още в началото ми каза колко зле изглеждам и колко дълъг път имаме да извървим, докато изпод това лице се покаже човек.
Преди да отида при нея, както и при редица други, знаех, че не е добре лицето ми да се шпаклова обилно с фон дьо тен, пудра и накрая за завършек руж. Първо, защото така допълнително го замърсявам, второ, защото вместо да прикриеш проблема, акцентираш върху него. Това не са две пъпчици, на които да сложиш малко коректор. Това е лицето на човек, преживял химическа атака - нищо не можеш да прикриеш, само ще станеш смешна.
Беше ми кофти, но не го криех. И пак не се комплексирах. Юридическото ми образование, което продължи пет години, премина и донякъде под този знаменател. Във факултета нямаше друго създание с такова лице. Пет години ходих редовно на лекции, упражнения и изпити без фон дьо тен и без прикритие. Ходих себе си.
Немалко пъти областта около устата и брадата ме болеше. Уморих се от натиска, от безбройните пилинги, от стискането, от процедурите. От пазенето. От стриктната хигиена. От внимаването. От старанието. От купищата нови и нови грижи. Беше ми втръснало. Беше ми дотегнало във всички компании аз да съм Квазимодо.
Но нищо не прикривах. Решавах го. Кармен ми каза да не се срамувам, въпреки че кожата ми агресираше постоянно и въпреки обидите, които отнасях заради тази кожа.
Как не им позволих да ме смачкат? Имам реална самооценка и знам, че от огледалото не ме гледа Ирина Шейх. Но аз и не искам, защото се приемам, харесвам се, това съм аз. А онова вече е моето минало, което също обичам.
Красотата идва в много различни форми. И някои искаме да изглеждаме като себе си, с недостатъците си, с истинското си аз! Защото сме човешки същества! Някои не се вписваме в критериите на другите.
Красота има в извивките, в кривите зъби, в несъвършенството. Красотата е в детайлите, подбрани с добър вкус, в излъчването, мекотата, умението да общуваш. Красотата е в това да можеш да си себе си, без значение кое, какво и как приема обществото!
Попаднахме на тази чудна извадка, която е събрала някои адови ситуации, в които невинните ни отрочета непреднамерено ни поставят. И понеже сигурно на всеки му се е случвало, особено във възрастта, в която все още няма изграден филтър на пътя мисъл-уста, споделяме с вас 11 ситуации, които ще ви накарат отново да си припомните смразяващия трепет на срама, макар и от втора ръка. И не пропускайте и Мамо, защо имаш брада под корема? - още един култов текст, събрал чудни детски изказвания и въпроси, от които ни иде да потънем в земята - от срам и смях едновременно!
*******************
Децата казват най-смешните неща – повечето им умотворения са безобидни, но някои могат да ни накарат да потънем вдън земя. Преди време един потребител в мрежата Reddit публикува въпроса „Родители в Reddit, кое е най-смущаващото положение, в което са ви поставяли децата ви?“. И, съвсем очаквано, сайтът не ни разочарова, а извади някои ужасно комични отговори. Ето някои от най-забавните истории, а за цялата върволица – вижте оригиналната публикация.
-----------
„Всяка сутрин в занималнята на дъщеря ми всички се събираха в кръгче за начало на деня. И така, един ден закъснявахме и влязохме по средата на това своеобразно въведение. Дъщеря ми каза: „Закъсняхме, защото мама имаше разстройство“!
—jaimmster
----------
„Когато сестра ми беше бременна с племенника ми, запази името на бебето в тайна от моята 4-годишна по това време племенница. Докато се грижех за нея един ден, я убедих, че родителите ѝ планират да кръстят новото бебе Братле. Тя гордо съобщаваше това на всички в детската градина, на случайни непознати, както и на всеки, който искаше да чуе. Сестра ми още не ми е простила за тоя номер.“
—ajw7373
----------
„В автобуса 5-годишното ми дете сложи ръката си на рамото на човека от предната седалка и каза на всеослушание: „Тоя мъж е бая дебел“.
—error_flynne
----------
Обръщам си погледа след пет секунди невнимание в магазина и що да видя – дъщеря ми решила да се отърси от всички дрехи – и пелени, и всичко. Разбрах чак когато една мила дама ме потупа по рамото и ми прошепна:
„Извинете, детето Ви танцува голо сред картофите.“
—WeeAngryPanda
----------
Когато бях на 5 или 6, бяхме на пикник, организиран от фирмата, в която работеше баща ми. Представиха ме на началника му, а аз отсякох: „Татко каза, че си кучи син“. Колегите на тате ме черпиха сладолед цял следобед“.
—agreeswithfishpal
----------
„Ти си смешен малък мъж, но имаш хубава шапка“ – каза 4-годишното ми на човек с хипофизарен нанизъм (състояние, характерно с пропорционално изоставане в растежа), който носеше каубойска шапка на летището. От срам исках просто да продължа да вървя и да оставя детето там, когато мъжът отговори: „Благодаря, ти също си смешен малък мъж“! Беше страхотен и накрая бяхме усмихнати, вместо унизени.“
—Scrappy_Larue
----------
„Бях в спешното с 3-годишния ми син, защото беше глътнал габърче. Пишкаше ми се и го взех със себе си в малката тоалетна до чакалнята. Тъкмо изпразвам резервоара, а той крещи с пълно гърло: „ТАТЕ, ПИШКАТА ТИ Е ТОООЛКОВА ГОЛЯМА!“. ВСИЧКИ в препълнената чакалня чуха и се смутиха. Искаше ми се да умра от срам.“
—IrnBruFiend
----------
„За първи път канехме на гости една двойка от църквата, за да гледаме мач на Беърс (американски футбол). По това време синът ми беше на 3 или 4 и назоваваше отборите по цвят. Тоя ден играеха Фалкънс и Беърс. Малко след като играта започна, малкият идва и тихичко ме пита: „Кои са Беърс?“, аз му казах, че са белите, а той изкрещя:
„Да, викаме за белите, защото мразим черните, нали, тате?“.
Трябваше с неудобство да обясня, че днес Фалкънс са облечени в черно и днес не им симпатизираме, защото играят срещу Беърс. Всички се смяха, но имаше някои укорителни погледи.“
—tyzik
----------
„Като бях на около 4, трябва да съм имала някаква инфекция или сърбеж там долу. Една сутрин, по време на закуска, колега на баща ми дойде да го вземе за работа. Казах му: „Здрасти, Дон, вагината ме боли“! Той учтиво ме игнорира, но аз продължавах да го повтарям отново и отново. „Дон, чуваш ли ме? Вагината ме боли!“. Аз вероятно просто съм искала да ме забележат, но родителите ми искаха да умрат. Горкият човек – правеше всичко възможно да не ми обръща внимание, но хич не му помагах.“
—dogcatsnake
----------
„Дъщеря ми сега е на 8, но като беше на 2, я научих да казва „внимание“, вместо „виж“. Случваше се да сме в магазина или нещо такова и тя да сочи нещо, крещейки: „ВНИМАНИЕ, татко!“.
—Donny_Do_Nothing
----------
„В тоалетните на местния супермаркет сме. Майката Природа зове. 4-годишният ми син е вътре с мен... И в един момент изхвърча от тоалетната, за да съобщи на баба си и останалата част от супермаркета, че „от дупето на мама виси връвчица“.
—cait_lol
Кажете сега - кое изказване на детето ви последно ви накара да приискате да се скриете вовеки?
