Днес при нас на гости за първи път е Ралица Начева. Тя има история за раждане, която вече 12 години пази в себе си. Но явно моментът историята да види бял свят е наистина назрял. Нейното приключение се развива във ВИП стая в „Майчин дом” през едно далечно лято.
Ако и вие имате какво да ни разкажете, пишете ни на editorial@maikomila.bg.
В „Майчин дом” пациентите придобиват реална представа за усещанията в хоризонта на събитията на някоя черна дупка – заливат те всякакви некореспондиращи със здравата логика и реалност случки. Много хора плашат бъдещите родители, че като се приберат вкъщи започва безсънието. Аз обаче и в родилното не спах, та не знам другите къде ги виждат тия три блажени нощи на отмора и сладки сънища.
Нахълтваме към 6 сутринта в малка стаичка на найстия етаж, където има спяща млада жена и бебе. Но това са някакви незначителни детайли от обстановката, с които няма нужда да се съобразяваме, затова жените, бутащи леглото, с което ме транспортираха след раждането до стаята, блъснаха вратите, светнаха всички лампи и започнаха с инструкции на висок глас да ми обясняват как да се прехвърля върху другото легло.
Гледаха ме с насмешка и изненада от факта, че не успявам от първия път да се тръшна върху леглото. А неговата височина беше над кръста ми, аз бях с безброй шевове и силно кървяща от чудесното раждане и някак си сядането не беше сред възможностите на тялото ми към момента.
След няколко неуспешни опита прескочих бездната между транспортната и стационарната кушетка и покорих поредния житейски връх, наречен „болнично легло“. Цопнаха ми един топ с лигнин, възмутени, че не си нося личен и ще им изцапам подложката върху леглото, и изчезнаха от стаята. Не разбрах как така хем при приемането в болницата изгониха мъжа ми с багажа, като казаха, че това не се носело сега, хем после се сърдеха, че нямам багаж в 6 сутринта, далеч преди часовете за свиждане, когато някой би могъл да ми го донесе…
След малко дойде една много мила жена със сина ми. Сложи го при мен в леглото и много тихо ми шепнеше на ухото какво да правя. Помагаше ми със закърмването така, сякаш никой не трябва да я вижда, че прави такива нередни неща.
През деня любимият ми донесе багажа, така че успях да се изкъпя във ВИП банята. Каналът беше запушен, така че поплувах до колене. Но успях да сменя огромния, запарен, найлонов зимен чувал, който ми бяха дали да облека за раждането – моята лятна нощница не беше одобрена от екипа. С другото момиче прекарахме много спокойно деня, дори спахме през нощта. Изписаха я на следващия ден и в късния следобед останах сама в стаята.
На втората нощ обаче не се спа – температурите се бяха покачили, последните етажи на сградата се бяха напекли от слънцето и беше адска жега. Прозорците, разбира се, не се отваряха, а бебетата бяха облечени в два ката дебели зимни дрешки. И с шапки на главите.
Бебето се будеше от жегата, аз го разхождах на хладно в коридора, докато заспи за малко. И така цяла нощ. След два часа започна да се усеща някакво нормализиране на температурата и генерирах надежда за сън. Надеждата обаче се изпари, когато по обичайния начин в стаята доставиха следващата родилка.
Жената беше в някаква смесица между шок и еуфория и се луташе насам-натам. Разказа ми, че е от хасковската полиция и е дошла в „Майчин дом“ за раждането, защото това е най-доброто място (?!). Разказа ми как лекарят я е похвалил, че раждането е минало като по учебник – с два напъна и готово. Реши да се изкъпе, но след малко излезе гола от банята със струйки кръв по краката. Беше много притеснена и ме попита какво да прави. Аз обясних, че също съм имала кръвотечение, което е започнало да намалява, но е най-добре да повикаме дежурната сестра. Докато кажа, че аз ще отида да я извикам, жената вече тичаше гола по коридорите – да търси сестрата.
Запътих се право към стаята с бебетата. Отворих – вътре половината бебета се късаха да реват, другата половина спяха и нямаше никой. Забелязах, че има още една врата и зад нея се чува хъркане. Почуках лекичко, но хъркането продължаваше. После пак със същия резултат. Накрая потропах силно и директно отворих вратата. Беше пълен мрак и някаква рошава фигура ядосано се приближи да ме пита какво пък толкова искам сега. Отпратиха ме и казаха, че ей сега ще дойдат. Събрах моята съквартирантка от коридора, прибрахме се в стаята и зачакахме. Дойдоха двете сестри и започнаха разпита. Като разбраха за каква дреболия ги притесняваме, много се ядосаха. Накараха се за изцапаните чаршафи, смениха ги, цопнаха един топ с лигнин и си тръгнаха.
След малко друга сестра донесе бебето. То си спеше, но майка му реши, че трябва да го накърми за първи път. Взе го, разбуди го, съблече се до кръста и почна да му тика ту едното, ту другото зърно в устата. Бебето не искаше да суче. Майката се ядоса, започна да се поти и да се отчайва. Опитах се на няколко пъти да помогна, но жената или не ме слушаше и правеше точно обратното, или ме гледаше така сякаш всеки момент ще ми забие ляв прав и ще ме залепи баш на плаката в подкрепа на кърменето, който висеше окъсан на вратата. Пак отидох да викам сестрите. Влязоха с бойна крачка в стаята. Моята съквартирантка говореше несвързано и не можеше да обясни нищо. Спогледахме се със сестрите и едновременно казахме: „В шок е!“
Едната сестра светкавично изрече:
Тя нали беше полицай? Сержант! Мирно, сержант! Изпълнявай сега! Сложи бебето на една ръка! Сложи зърното по този начин!
Отговорът не закъсня: „Слушам! Тъй вярно!“
Полицаят в моята злощастна съквартирантка беше призован и се появи на мига. С неочаквана дисциплина, готовност да следва заповеди и да изпълнява команди. Ситуацията беше под контрол. Сестрата пусна доволна усмивчица – разбира ги тия работи с психологията. Дали бебето се умори, или се насука, дали майка му се успокои, че има кой да контролира нещата, но настана мир, емоционалната пара се изпусна и си легнахме.
Шест минути по-късно, все още преди изгрев слънце, започна да звъни телефонът. Роднини, познати и колеги на нощна смяна се обаждаха, за да разпитат подробно за пътуването, за приемането в отделението, за главния лекар и за раждането. Когато щастливите новини и необходимата информация бяха разпространени от първо лице до най-важните хора, звукът на телефона беше изключен и родилката се обърна да поспи. И захърка спокойно.
Пък то станало време за мерене на температурата и визитация. Тоест 6 часа сутринта.
Прекарах по-голямата част от деня в коридора с бебето. Лекарите казаха, че трябва да се разхождам, а и там беше по-хладно и имаше по-малко хора и чанти, отколкото в стаята.
Следобеда се прибрах от разходката си и се запознах с мъжа на моята съквартирантка. Разбрах и как се казва бебето – Асен, сериозно име, на владетел, не на някакъв си пикльо. Мъжът плахо подхвърли на жена си, че може би трябва да накърми бебето. Тя обаче отсече, че няма да го глези и то ще яде по режим, както правят истинските мъже.
Като напредна вечерта и пооклюмахме, майката на Асен реши, че е дошло време да го нахрани. Оказа се, че бебето не е яло абсолютно нищо от трагичните опити за закърмване. Майка му реши отново да пробва с кърмене. Намести всичко според сутрешните команди на сестрата. Но през цялото време огромните ѝ гърди затискаха лицето на бебето, то не можеше да диша и не искаше да суче. А в лицето му се тикаха големи зърна и гърдите ѝ хвърчаха наляво и надясно.
Айде, бе, Асене! Голям мъж ще станеш! Най-големият! Виж ги тия цици, бе! Виж ги! За тебе са, бе! За тебе са, Асене! Само за тебе! Кат’ истински мъж! Вземи ги, Асене! Не ги ли искаш?
Намесих се и отместихме плътта от малкото бебешко носле. Дадохме му малко време да се освести и охлади и лека-полека Асен засука. Сука една минута и се предаде – заспа изтощен. Майка му толкова се зарадва от успеха, че отново изпадна в еуфория. Цяла нощ се въртя, като всяко обръщане ставаше с тръшкане на тялото върху скърцащото метално легло. Асен се будеше от време на време, но вместо гушкане и кърмене, получаваше само люлеене на кошчето.
Мен ме изписваха от ВИП стаята на следващия ден. Бях пред кабинета, още преди да е дошла дневната смяна.
Новородените бебета не бива да бъдат разделяни от майките си, ако това не се налага по сериозни медицински причини. Акушерката Илона Нешкова от акушерска практика "Зебра" обяснява защо няма причина здраво новородено бебе да не е с майка си от мига на раждането и по време на целия престой в болницата.
Повдигаме темата, защото по случая с разменените в Шейново бебета се изговори много и малко се каза по същество. Направи се всичко възможно, за да се влоши още ситуацията на майките на двете деца с нелепи коментари и репортажи. В последните дни мнозина се оглеждат свирепо и в евентуалните обезщетения, които семействата биха могли да получат. (Сякаш съществува обезщетение на този свят, компенсиращо ужаса да се грижиш с най-голямата си любов и внимание за новородено, което смяташ за свое, и после да ти кажат "Грешка" и да ти го изтръгнат от ръцете.)
Но в цялото това говорене почти никой не изведе като акцент една от основните причини подобни инциденти да се случват, и то не за първи път. Това е нереформираната родилна грижа в България, която не просто не е стъпила в 21 век, а в някои моменти и на някои места изобщо не знае къде са намира, камо ли кой век е.
При едно от изказванията си по повод случая с разменените бебета директорът на болница „Шейново“ д-р Румен Велев каза: “Смятаме да въведем всякакви практики, които дават възможност майките и децата да бъдат по-дълго време заедно, защото това е най-сигурният начин да не настъпва някаква размяна. Максимално дълго време да бъдат при майките децата, при раждането да става първото закърмване, да въведем тези модерни техники кожа-в-кожа, все по-голямо присъствие на бащи, както при раждането, така и при цезаровото сечение, защото когато присъства цялото семейство при раждането, възможността за такава грешка е наистина сведена до нула.“
Практиката бебетата да не се разделят от майките си за целия болничен престой е била въведена в САЩ по времето на Втората световна война. Причините са били многобройни, но можем да споменем недостига на медицински персонал и епидемиите от инфекции в детските стаи в болниците. С годините лекарите започнали да виждат все повече ползи от практиката, да я развиват и препоръчват.
В 2023 г. в развитите страни няма болници, които да не предлагат този начин на обгрижване на родилките и новородените деца, и все по-трудно се откриват лечебни заведения, които да дават възможност на майките да си почиват, като оставят бебетата си в детска стая, където да се грижат за тях. Затова е осигурена възможност жените да бъдат настанявани в отделни стаи и с тях да има придружител, най-често техният партньор, който да им помага.
Всички грижи за бебетата се извършват до леглото на майката – прегледите от лекар, всекидневните измервания, манипулации и консултации. Вече отдавна са доказани ползите от практиката на неразделяне, които са еднакво важни и за бебетата, и за майките. Ще изброя само някои от тях.
У нас все още много често се практикува централизираното отглеждане на новородените. Това означава, че грижите за бебетата се полагат от акушерките в детско отделение, а майките имат възможност на равни интервали от време да ги вземат, за да ги хранят.
Децентрализираното отглеждане все още е в зората на въвеждането си, макар много болници да твърдят, че то е норма и дори задължително за техните пациенти. Въпреки възможността бебетата да прекарват повече време с майките си, сутрин и вечер те биват вземани в детско отделение. Там се прави хигиенен тоалет (бебето се къпе и преоблича) от дежурните акушерки, след което, в зависимост от реда в конкретната болница, бебето се връща при майка си или остава да прекара нощта отделено от нея. След сутрешен хигиенен тоалет и всекидневния преглед от педиатър бебето се връща при майката.
Независимо каква точно е практиката в болницата, бебетата задължително се отделят от майките ПОНЕ един път сутрин за прегледа от лекар или по-често два пъти в денонощието за обгрижването им от акушерките. Това несъмнено създава много повече предпоставки както за нещастни случаи като в Шейново, така и за излагането на бебетата на вътреболнични инфекции, водещи до много честата употреба на антибиотици в нашите неонатологични отделения и по-дългия болничен престой.
Би било безсмислено да се опитваме да решаваме проблем като този на парче. Трябва да се започне с поставянето на майката и бебето в центъра и около тях да започне да се изгражда напълно нова система на грижа, като се възползваме от вече постигнатите добри възможности и практики.
Тази част от разговора около случая с разменените бебета почти напълно отсъстваше. А това е ключов елемент, който би могъл да доведе както до минимизирането на опасността от подобни нелепи грешки, така и до подобряването на преживяванията на семействата около раждането на децата им, до облекчаване на работата на медицинските специалисти и до довеждането на България в 21 век по още един от елементите на майчиното здравеопазване.
Що е то водно раждане и има ли почва у нас? Съжаляваме, не успяхме да се удържим да не използваме този не много оригинален каламбур. Но не ни обръщайте внимание на нас. Събрали сме се да си поговорим за водното раждане. Или по-скоро да чуем какво имат да ни кажат специалистите от акушерска практика "Зебра", при които то е част от възможностите за раждане на всяка нискорискова бременна.
Вижте какво разказват акушерките от "Зебра" и идете да им видите ваната - жестока е! Можете да го направите на 17 декември от 10:30 в МБАЛ "Света София". Повече подробности има в събитието във Фейсбук.
"Олеле, ако не поканя жената във ваната, не бих знаела изобщо какво да я правя!", възкликна шеговито Ребека, акушерка от родилния център към Royal Preston Hospital в Англия, когато преди шест години ѝ казахме, че у нас ползваме вани за раждане доста рядко.
В болницата, в която работи Ребека, винаги идва момент, когато жените, избрали акушерското звено (alongside midwifery unit), могат да се отпуснат във ваната за раждане и да облекчат усещанията. Или пък да останат до края и да родят бебето си там.
За жените, избрали да раждат в нашето акушерско звено, потапянето във ваната и раждането в нея е част от стандартния ритъм, с който преминаваме през процеса. Акушер-гинеколозите, педиатрите и анестезиолозите в болницата познават добре ползите и безопасността на този метод за обезболяване и раждане и насърчават употребата му свободно за всички жени, които имат интерес.
Разбира се, потапянето във вода и раждането във вана не е задължително условие за раждане при нас. Жените често имат нагласи към начина, по който си представят комфорта, и ние се съобразяваме с това. Просто винаги имаме достъпна и лесна за организиране вратичка, ако усещанията са по-интензивни от очакваното.
Важно ни беше да чуем не само професионалния опит на колегите от другите акушерски звена в чужбина, но и твърдите факти. Проучванията показват едно: раждане във вода е също толкова безопасно за нискорисковите бременни, както и раждането извън вода. То не увеличава рисковете за бебето и майката. Най-правдиво би било да кажем, че водното раждане не е по-добър или по-лош избор. То е просто още един начин, който се предлага като нормален, безопасен и работещ начин за раждане.
Като всяко по-малко познато нещо у нас има много неразбиране за водното раждане и неговия механизъм на облекчаване на раждащите жени. Затова сме събрали най-често срещаните въпроси, които чуваме в практиката си по време на консултации със семейства, обмислящи използването на вана.
Има, да. Потапянето във вода обикновено е съпроводено с "Ааааах!" като сигнал за дългоочаквано удоволствие от раждащите жени. Ако ваната не ви харесва и все пак искате да получите обезболяване с медикамент, можете винаги да излезете и да обсъдите следващото ниво в стълбичката към мечтаната отмора. Но да започнете с най-ниско инвазивния начин за намаляване на болката е винаги разумно решение.
Добре! Раждането не прилича много на почивка на море или в спа курорт (за съжаление!), така че няма да ви се налага да плувате, нито да понасяте висока температура като в джакузи. Можете да изберете да опитате, няма да ви струва нищо освен риска да ви попием с хавлия, ако решите да излезете от ваната. Тя е там и просто ще я изпразним и дезинфекцираме след вас. Ще направите това, което ви помага.
Раждането във вода е също толкова безопасно за нискорисковите жени и техните бебета, колкото и раждането на суша. Това означава, че използването на ваната не увеличава рисковете за вашето бебе - те са същите, както и при другия вид нормално раждане. Бебетата биват извадени от акушерката почти мигновено след раждането на повърхността и поставени във вашите обятия. Едва тогава, при досега с въздуха и в ръцете на майката, се задейства инстинктът им за дишане и започва адаптацията.
Има много фактори, които ви определят като бременна жена в нисък риск, очакваща здраво бебе. За да знаем дали можете да ползвате ваната, предварително ще сме разгледали пълната ви медицинска история, протичането на бременността и конкретните показатели на вашето тяло и вашето бебе по време на раждане. Изглеждат като много елементи, но всъщност преценката се прави бързо и навреме. В повечето случаи в нашата практика жените нямат противопоказания и ваната е достъпна за почти всяка от тях.
Разбира се. Заповядайте на организираната от нас среща по тази тема на 17 декември. Ще поговорим подробно за водното раждане, ще ви поканим в отделението ни и, ако никой не ползва ваната тогава, ще ви покажем къде се случва празничната магия с коледните лампички и приятни аромати.
На снимката горе: Виолета Найденова по време на раждане с акушерска практика "Зебра", фотограф: Мирослава Филипова
Когато в разговор се е стига до въпроса какво точно е да си родител, повечето от нас се опитват да заключат отговора в някаква всеобща дефиниция на щастието. „Това е най-хубавото нещо на света.“ „Децата са смисълът на живота.“ „Станах човек, откакто станах родител.“ Чували сме всякакви подобни отговори. И няма лошо. Те си приличат вероятно защото повечето от тях са истина. Само че има една голяма част от пътя ни като родители, която не е осветена от прожекторите на безметежното щастие, и често не искам да говорим за „кривите“ неща в това да си родител. Да, има и такива. Затова когато на нас ни се налага да отговаряме на този въпрос, се стараем да обясним, че това да си родител не е нито по-хубаво, нито по-лошо, то просто е друго.
Днес при нас със свой текст гостува Антония Шехова-Василева. Тя съвсем скоро е станала майка за първи път и много би се радвала информацията, стигнала до нея за бременността и раждането - като първа стъпка на майчинството, да не е била толкова филтрирана през розовите очила на холивудските продукции.
Ето какво иска да сподели тя. Пишете ни и вие за вашите преживявания като родители на maikomilabg@gmail.com.
Ако можех да започна живота си отначало, бих искала да чуя бруталната истина за бременността и раждането без розовите очила от сълзливите филми.
В живота гледам да съм реалист, определено влизам в графа „хейтъри“ и ни най-малко не съм от жените, които се превъзнасят по бременността. Никога не съм била с такава нагласа.
Връхлетя ме Тя – моята бременност – желана, планувана и плод на голяма любов и тогава един по един започнаха да рухват всички митове за нея, които приятелки и познати ми бяха споделяли.
в който не можеш да разполагаш с тялото си, както преди, но за сметка на това трябва да го пазиш повече от всякога.
Налагаш си ред ограничения, докато капка по капка мозъкът ти се превръща в безполезна пихтия, коремът ти придобива размерите и формата на онези глобуси – шкафове за алкохол, а горещите вълни те връхлитат една след друга. Получаваш редица полезни съвети в стил „Спи сега, че после…“ и в един момент ти се иска да запишеш автоматичен отговор на въпроса „Още ли не си родила?“.
Моята бременност протече сравнително леко, но с много взимания на кръв, 250 инжекции, не малко прегледи и скъпи изследвания.
Досаден период е бременността. Въпреки всички трепети покрай пазаруването и подготвянето на живота и дома за малкия човек. Въпреки свръхентусиазма, макар и с размера на кит, да изгладиш всички дрехи на отрочето, да стерилизираш всичко, да стерилизираш стаята, жилището и блока, ако може. Времето не минава, а коремът расте.
Преносих пет дни и честно казано в един момент вярвах, че само екзорсист може да изкара това бебе на бял свят. Но неее… Часове преди уговорения момент за предизвикване на родова дейност, тя реши да вземе нещата в свои ръце.
Разбираш, че раждаш, когато усетиш онази болка, която "няма как да сбъркаш". Ама откъде да знаеш каква е, като няма как да я сбъркаш?! (Колко ли повиквания с фалшива тревога получават лекарите...?). Това може би е едно от малкото неща, за които всички са единодушни - не можеш да сбъркаш тази болка. Краката ти се подкосяват, избива пот, болката в корема става почти нетърпима, не можеш да се съсредоточиш върху нищо друго (освен евентуално да дишаш), но въпреки това усещаш, че можеш да понесеш още.
При раждането минаваш фазите на махмурлука: мислиш, че няма да оцелееш този път; надяваш се болката да приключи; молиш се болката да приключи и когато изплаче малкият човек - мислиш, че ще живееш вечно.
Обачеее…болката. Никога не съм разбирала жените, които казват, че болката се забравя и дори след като родих, продължавам да не им вярвам. Не се забравя. Прощава се. И си заслужава.
Моето първо и единствено раждане беше бързо. Постъпих в болницата в 3:09 с 6 см разкритие и в 4:45 дъщеря ми проплака. Без упойка, без много викове, но с много дишане и в очакване болката да премине.
Красивото и вълшебното идват след раждането. Идват и хормоните, следродилната депресия и бруталният сблъсък между добрата теоретична подготовка и реалността, които са тема на друг разговор.
Още не сме свършили, скрол надолу
Моето малко вълшебство е на малко повече от два месеца и все още се боря със себе си и обвиненията за някои провали на старта. Но и за това друг път.
Кофти период е бременността, изпитание за духа и тялото е раждането. И когато всичко премине и нямаш сили да се събереш, защото тялото ти е изтощено, както никога досега, а в душата ти бушуват всякакви мисли и чувства, в този момент се ражда любовта и знаеш, че си способна на всичко в името на новия живот.
При появата на второто дете много родители забелязват проблеми с първото и изпитват известни затруднения как да постъпят, ако в семейството се появят признаци на детска ревност или има конфликт между децата. Конкуренцията между еднополовите деца е особено изразена, но не е задължителна. Всичко зависи от характера на детето, от това колко е включено в грижите по новото бебе, както и от възрастовата разлика помежду им.
Рецепта, която да работи във всички случаи, няма. Каква изненада! Дори може да стане така, че второто дете да промени връзката ви с първото. Но сме опитали да съберем съвети, които могат да помогнат.
По-голямото дете преживява своеобразно „сваляне от пиедестала“, когато в семейството се появи второ дете. Едно новородено бебе изисква много внимание. Дори ако вземем само храненето – 8-10 пъти хранене през първите дни и тогава другото дете е останало без вниманието на майка си.
Промяната на фокуса на родителите често се възприема от по-големите деца като истинско предателство. Това съответно предизвиква силни негативни емоции и протести. Децата са изправени пред необходимостта да споделят играчки, жизненото си пространство и най-важното - любовта на родителите им, тяхното време и присъствие.
Понякога ревността към по-малкото дете се забелязва веднага. По-големите деца отнемат играчки, казват, че не харесват по-малкия си брат или сестра, показват първите признаци на физическа агресия, капризни са. Целта им е непрекъснато да привличат вниманието на родителите към себе си. В това число влиза и неподчинението дори в прости всекидневни ситуации. Понякога и открито саботиране на правилата и нормите на семейството.
Често обаче ревността може да остане скрита. Децата прикриват враждебността си към по-малкото и поведението им драстично се усложнява. Това, разбираемо, се превръща в съществен проблем за всички членове на семейството.
Прекалената близост или прекомерната активност може да са белег за скрита ревност, която детето изживява тежко. През този период то изпитва доста стрес, изчерпва се търпението му, появяват се промени в настроението, плаче често, има повишена възбуда, не може да се успокои, истериите му зачестяват.
Появяват се невротични реакции (тикове, заекване). Стига се до трудно заспиване или често будене нощем. Освен това се увеличава страхът от тъмнината, което е свързано с чувството на самота. Апетитът е изчезнал, вкусовите предпочитания са се променили драстично. Детето отказва любими преди това занимания: игри, рисуване, разходки, четене на приказки, гледане на анимация. Не му се ходи на детска градина или на заниманията, които е посещавало досега.
Забелязва се имитация на много детско и дори бебешко поведение. Детето несъзнателно се опитва да получи предишното си място под слънцето на родителската любов. То просто илюзорно предполага, че безпомощните деца са по-обичани и обгрижвани. Внезапно по-голямото дете започва да копира поведението на по-малък брат или сестра, понякога дори да се държи като бебе. То отказва да яде, да се облича, да използва гърне. А понякога дори се опитва да се притисне до гърдите на майката и да суче.
Важно е да се настроите, че ревността е временен и естествен процес, познат на почти всяко семейство. Родителите трябва да са търпеливи и да дадат на по-голямото дете възможност да открие не само недостатъците, но и предимствата на новата си позиция в семейството.
Често сменяме всекидневната рутина на по-големите деца, като я приспособяваме към по-удобното за бебето. Не е изненадващо, че подобна промяна може да доведе до ревност. Тогава е важно да се осигури възможно най-стабилна среда за по-голямото. Ако първото ви дете е слушало приказка преди лягане или е имало други ритуали, не го лишавайте от тях.
Всички промени се правят най-добре преди раждането на второто дете. Отбиването, адаптирането към детската градина, преместването в отделна стая не трябва да карат детето да се чувства така, сякаш е отчуждено от майка си поради раждането на брат или сестра.
В открит разговор споделете всички предимства от раждането на бебето: ще бъде по-забавно у дома, то ще може да играе с брат си или сестра си, след известно време ще могат да ходят заедно до парка и на детската площадка. Но в същото време предупреждавайте детето предварително, че новороденото няма да може веднага да кара колело и кънки или да тича с него. Обяснете на детето, че в началото е необходимо да се за грижи малкото си братче или сестриче.
Помислете какви привилегии и нови удобства бихте могли да позволите на по-голямо дете. Може би е искало куче, рибки или велосипед. Подарете му нещо дълго мечтано, за което е узрял моментът. Така хем ще му засвидетелствате, че вече е голям и в живота на големите се случват хубави неща, хем ще го накарате да се почувства по-добре.
Ревността и борбата за любовта на майката се появяват поради заетостта ѝ с най-малкото дете. Това означава, че за бащата се появява чудесен шанс да излезе на преден план. Той може да задълбочи отношенията си с по-голямото дете и да го научи на нови умения и дейности, показвайки му интересни места и нови игри.
Разбира се, майката не бива да лишава съвсем от внимание по-голямото дете. Особено в определени моменти, когато то има нужда от нейната помощ и подкрепа. Например, когато е имало конфликт в детската градина, когато се съмнява в способностите си, когато се страхува от нещо или не се чувства добре.
Важно е то да чувства, че има близък и надежден контакт с нея. Разхождайте се с него отделно поне веднъж седмично. Интересувайте се от живота му. Измислете някаква специална традиция или ваша тайна.
Възлагайте леки задачи на първородното дете, за да може то да усети своята важност и новия приятен статус на възрастен помагач. Хвалете го за усърдието и го насърчавайте. Колкото е възможно по-често го включвайте в процеса на грижа за малкото дете. Така то ще възприеме процеса на помощ като начин за получаване на одобрение и любов от възрастните и като нещо, което го кара да се чувства добре.
С възрастта интересите на децата стават различни. Така ще можете активно да ги включвате отделно в различни игри или състезания. След като постигат добри резултати и почувстват гордост от своите победи и постижения, ревността ще остане на заден план Те просто те вече няма да имат нужда да се състезават едно с друго.
Татуистката Джойс Фигуейро е бременна в 39 седмица, когато отива на концерта на Metallica в Куритиба, Бразилия. Тя се настанява на мястото си на стадиона, за да гледа подгряващите банди, пише consequence.net.
Джойс се чувствала добре по време на изпълненията на Ego Kill Talent и Greta Van Fleet, но когато започнали Metallica нещата рязко се променили. С качването им на сцената Джойс започнала да изпитва контракции. Тя тръгнала към медицинския пункт, организиран на място, но водите ѝ изтекли, докато се опитвала да стигне дотам.
И така, по време на концерта, точно докато Metallica свирили “Enter Sandman”, на бял свят се появил Луан Фигуейро.
“Всеки път като ходя на концерт, нещо става. Но този път мисля, че надминах себе си”, пише Джойс в Инстаграм поста си, с който разказва за раждането на Луан. “Купих билетите за този концерт преди 3 години и въобще не съм си представяла, че може да се случи нещо такова.”
Никой не си представя такива неща, но ето че те се случват. На това му се вика да родиш и още как!
Снимка: Metallica/ Creative Common License, Author: Raph_PH
Всички ние имаме различно поведение като родители. Идваме със своя си багаж, претенции, умения, запаси от търпение и любов, колкото поеме. Но на всички ни се случва (рано или късно) едно и също нещо - ти я мислиш една, тя става съвсем друга.
Това е аксиома в родителството - едно си представяш, съвсем друго излиза.
Не казваме, че винаги е така, но се случва често. А при някои се случва още със самия старт на начинанието, така да се каже.
Подобна е ситуацията и на Вяра Янакиева (Меме Мама), която още на първата обиколка от родителския маратон (разбирай раждането) осъзнава, че тая работа не е баш както си я представяш.
Особено ако по коридора се зададе бодро акушерка с една банка окситоцин и с ведрото намерение да ти я пусне.
Ето ги и преживяванията на Вяра. Ако искате да ни споделите вашите, не се колебайте да ни пишете на maikomilabg@gmail.com или във Фейсбук.
Ако се чудите кой е вечният въпрос, с удоволствие ще ви кажа. Повярвайте ми, не е „Кокошката или яйцето?“, а любимият на всички: „Как мина раждането ти? Наистина ли боли толкова?“
Искаше ми се да мога да кажа: „О, беше невероятен момент, толкова докосващ, изпълващ ме с невероятни емоции и сълзи от щастие.“ Да, горе-долу беше така, с няколко отклонения.
Още през деня имах нерегулярни контракции, съвсем леко болезнени и тъй като вече веднъж бях вдигнала на крака всички познати и роднини до 9-то коляно, че ще раждам, реших, че този път отново е фалшива тревога.
Така или иначе се бях разбрала с една приятелка да се разходим и тъй като „к`во толкова, едни контракции“, не отказах срещата и отидох. Обиколихме огромния парк поне три пъти, говорихме си за минали и неминали неща, смяхме се, задъхвахме се (АЗ) и си прекарахме невероятно, докато леките ми контракции продължаваха.
Прибрах се в страхотно настроение, изчистих, измих си чиниите (за всеки случай, ако родя), почивах си, подремнах си (Ах, ако знаех, че това ще е последната ми дрямка, в която няма да бъда обезпокоявана, как щях да спя!). Вечерта се настаних удобно пред дивана, за да гледам любимото си шоу, тихо нашепвайки на корема си „Не се раждай до 22:30, защото ми е много важно да разбера дали Елизабет ще се върне от острова на отшелника“.
ДОКАТО в 2 без 10 не се събудих от силна менструална болка. Пробвах пак да заспя (защото е фалшива тревога и никой лекар не обича да му звънят за глупости посред нощ), но след 2-3 минути отново ме заболя.
Не беше кой знае каква болка, напротив, дишах по съветите на Елена Василева (акушерка Елена Василева, бел. ред.) и смея да твърдя, че се справях много добре. Към 3:30 реших да звънна на доктора, защото очевидно нещо странно се случваше. Разбрахме се да се чуем отново в 5.
Запазих пълно спокойствие, събудих сладко спящия ми нищо неподозиращ съпруг по възможно най-нежния начин – „Ъъъ, май раждам“. „Сигурна ли си?“, чух отговора му, докато се прозяваше и запазих голямо самообладание, за да не бъда саркастична и отговорих със скромното „Да“.
Аз, правейки се на мега-супер-много-хипер подготвена родилка, реших, че трябва да започна да скачам на фитнес топката, за по-бързо разкритие.
Съпругът ми влезе в свещеното място наречено тоалетна, а аз реших да си полежа, че „тежък ден ме чака“. Иии в 5 без нещо почувствах едно силно "пук" и си казах "Ехе, т`ва бебе как ме изрита!". Нооо... изведнъж усетих как потича нещо по мен и с 200 км/ч станах от дивана, защото е нов и не си заслужава да бъде изцапан с разни течности.
След като цялата бях подгизнала и малка локвичка се бе образувала на ЧИСТО НОВИЯ ПАРКЕТ констатирах, че може би водите ми изтичат. И така, кранчето на „чешмата“ бе пуснато и водата се изливаше (колко благозвучно, нали?).
Звъннах на доктора, той, вдъхвайки ми цялото спокойствие на света, ми каза да тръгвам към болницата. Преоблякох се, спокойна, че вече няма какво да тече, докато не си сложих якето и отново подгизнах.
Отказах се и просто тръгнах. Контракции имаше, вървях като ранен пингвин, но все още всичко бе поносимо.
След като ме провериха за разкритие в 6:00 (дори няма да споменавам колко „приятен" е този преглед), бях с жалкото един сантиметър (много зор за нищо, както се казва).
В 7:00 дойде и моят лекар, провери ме (тук отново няма да споменавам за този „любим“ мой преглед.) - имах цели 4 см. (ПО БИВА!) Вече, доста по-болезнени, контракциите ставаха и по-начесто.
Въпреки всичко се чувствах подготвена и дори горда с представянето си досега. Нито ме болеше толкова, че да викам, нито се тресях от болка. Гордостта ми се издигна на нивото, в което си мислех колко е глупаво всички да ме плашат, че било много страшно! (Бла, бла, бла – смела съм и държа на болка!).
Всичко вървеше като мед и масло, докато не стана 8 часа сутринта, слънцето се бе показало на хоризонта, хората бяха щастливи, някои пиеха кафе, други вече закусваха, трети спяха в топлото легло, а към мен се отправяше акушерката, която носеше една банка система.
Съгласих се разбира се, нямах търпение да видя малкото личице на живота, който растеше цели девет месеца в мен. И така, тази малка „системчица“ се оказа окситоцин. Какво мога да ви кажа за него...
ЕМИ, ИЗПИТВАМ СТРАШНА АГРЕСИЯ КЪМ ОКСИТОЦИНА, ПРИЗНАВАМ!
Започнаха едни болки, едни топли и студени вълни, контракциите - доста по-силни, напредваха стабилно. Аз стоях и се превивах на леглото като риба на сухо, извинявах се на акушерките, че викам. (А иначе бях твърде убедена, че ще се разхождам... Да, да).
Ако си мислите, че контракциите са гадни, то не сте усетили напъни, породени от тях (АМА КАКВИ НАПЪНИ!). Казах си: "А, не. Спирам да раждам, аз бях дотук, стой си вътре, младежо!"
Забравих лекции, забравих си името, забравих да дишам, единственото, което помнех беше фразата на мъжа ми "Коте, хайде да си направим бебе!" и лекичко се агресирах. (Къде ми беше умът?)
Акушерката ми обясняваше как да дишам, как да напъвам, изпълнявах заповедите така, както може само един войник пред генерал.
В цялата суматоха, трябваше да се придвижа от предродилна зала до магарето. Движех се като баба на 90 години с дископатия. (Най-трудните три крачки в живота ми!) Качиха ме на магарето, а аз продължавах да се извинявам, че крещя и невинаги дишам правилно.
Докторът ми масажираше гърба, повтаряйки ми, че „ей сегичка ще излезе бебето“, докато аз почти изкъртвах дръжките на магарето и в един момент усетих... Празнота, облекчение, болката я нямаше. (УАУ, колко яко! Не знам дали има по-невероятно чувство от излизането на бебето от теб!)
Погледнах напред и едно малко лилаво картофче със страхотна прическа и цялото омазано със слуз, ревеше и се чудеше защо излезе на студено, аджеба, и какви са тез лели, които го пипат така безобразно!
Успокоих се, сетих се как се казвам, почнах да дишам, осъзнах колко е прекрасно беззащитното същество пред мен и си казах: "Това са 2 часа от живота ми, които не искам да преживявам отново скоро!".
Много ми се иска да кажа, че забравих болката в мига, щом го видях, но... минаха почти четири месеца и колкото и сладко да е бебето, все още помня! (О, само как помня!)
П.П. Таткото се разплака! А съм го виждала да плаче, само когато Върколакът от Х-men умря! (SPOILER ALERT)
Преди няколко дни ви показахме снимки на модела Ашли Греъм, когато сподели с последователите си в социалните мрежи, че вече е точно в 40 седмица и очаква появата на близнаците всеки момент.
Е, те вече са тук. Ашли обяви, че момченцата са родени здрави и щастливи в дома им в петък (7 януари) рано сутринта.
Моделът се надява скоро да сподели повече с всички, които се интересуват какво се случва с нея след раждането, но засега ще си даде време за възстановяване и почивка заедно със съпруга ѝ и трите ѝ момчета.
Съвсем скоро - на 18 януари, първото ѝ дете със съпруга ѝ Джъстин Ървин - Айзък, ще навърши две години.
Днес в Майко Мила е Ивана Димитрова, която ни разказва с много чувство за хумор историята за раждането на детето ѝ. И освен това всички можем да ѝ завидим, защото има 6-месечно КРОТКО бебе. Ивана, това можеше и да не ни го казваш.
Забременях планувано на крехката възраст от 22 години. То беше планувано, ама като стана от първи опит, си беше шок. Когато на младия бъдещ татко показах първия положителен тест, той заяви “Не ме занимавай с глупости!”, обърна се и продължи да спи, но след 5 минути скочи стреснат: “АБЕДАЙГОТОВА!!!”.
Последваха няколко месеца бременеене, като в първите 5 не спрях да повръщам, дори и като нямаше какво. За цялата бременност качих 7 кг, но това не ми пречеше да се чувствам все едно са 70 и да не спирам да мрънкам.
В девети месец започнаха и по-честите прегледи и ей, ме на вратата на д-р Иванчева, която от момента, в който разбра, че съм на 22, не спря да ми казва “зайче”. Много ми беше мила и сладка, освен като правеше проверка за разкритие. “Спокойно, зайко, знам колко е гадно, но ще мине!”.
На първи преглед за тонове, които бяха ниски, ми заяви, че ще ме прати да ми ги премерят на още едно място и че ако пак са ниски, утре сутринта щяла да ме реже, за да не застрашаваме бебето.
И започна пазарлъкът:
-Не може ли след 3 дни, че утре е още рано?
-Ама как така е рано?!
-Рано е, рано е! Трябва да излезнем от риби и тогава! Това дете няма да е риби!
Видях в погледа на тази жена как се чуди дали да хвърли мен през прозореца, или дипломата си, и реших да замълча, защото е по-вероятно аз да съм полетялата. На следващото мерене всичко беше наред и дочакахме да влезем в овен.
Нали споменах за моите 7 килограма, усещани като 70?!
Сутрин ставах с думите “Айде излизай вече, защото не издържам!”. За къде съм го бързала това дете?! Да си бях полежала на дивана с кучето още малко! Но не, Ивана реши, че това дете ще излиза и като почнаха два дни едни разходки, едни клекове, едни подскачания на дивана и... наливане с чай от канела.
Ако се питате защо, ами в 4 месец ми предизвика контракции и реших, че е удачен вариант. Два дни и 5 чая по-късно в 6:30 сутринта усетих заветната контракция, която не беше като нищо повече от менструална болка.
Ставам си и бях решила да ходя с мъжа ми до неговата работа и да му вися на главата, докато си ремонтира един бус, ама не стана. Като ми чу идеята, изстреля в бързината: “Ма къде си тръгнала?! Нормална ли си? А ако стане нещо? Там е студено! Ще ми звъннеш като трябва да тръгваме към болницата!”. И си ме заряза сама в нас.
А аз смело и непреклонно решавам, че ще направя основно чистене, защото ще идва фирма за почистване, докато сме в болницата с бебето, да не ни е срам от хората. Как може да викаш да ти чистят вкъщи и да не си изчистил преди това?! Срам!
Пуснах 6 перални, изгладих, изгледах си 4 епизода на “Игра на тронове”... Контракциите в 14:30 вече са на 6-7 минути. Влязох за един дълъг душ, въоръжена със самобръсначка и огледало и – О, ЧУДО! – контракциите ми спряха.
Ама кой им е позволил да спират? Не може! Каната и кутията за чай ме призоваха на момента. Напълних един термос и с походка на дебел разгонен пингвин си опаковах кучето да ни водя на разходка, че това дете трябва да излиза и аз съм готова да направя всичко, за да се случи!
Телефонът ми звъни - Владко, бъдещ татко. Разговорът звучи така:
-Какво правиш, гадже?
-Разхождам кучето.
-КЪДЕ СИ?
-При блока на баба ти.
-Прибирай се веднага и си вземи такси, че е далече и е студено, да не родиш по пътя! Добре ли си, как ще извеждаш кучето сега точно?!
-Спокойно, контракциите са ми на 5-6 минути, има време.
Прибрах се с една пица с ананас и люто под ръка, че нали лютото и ананасът помагат за раждането, а аз съм готова на всичко. Реших да звънна на доктор Иванчева към 17:00 часа и да ѝ споделя какво става... “Добре, зайче, тръгнете към 18:30 за болницата. И без да се притесняваш!” Ама какво притеснение, та аз не знам тия жени какво се оплакват от това раждане!
Звъннах на Владимир да се прибира, че докторката е казала да ходим след час и нещо към болницата. На бас, че не предполагате какъв отговор получих!
“ЕЕЕЕЕЕЕ, ама аз почнах да боядисвам буса”. Беше изречено като от малко дете, на което току що си му прекъснал най-голямата радост и си му взел надеждите за щастливо детство. Реших да подходя с разбиране, защото усещах, че има време, докато започна да раждам истински.
Запомнете, че съм се обадила на тоя мъж да се прибира в 17:30, а сега предположете в колко часа се прибра. Ако сте казали 21:00, браво, познахте! Тръгнахме от Перник към болницата в 21:30 и бяхме там в 22:00. Качих се в дежурния кабинет и контракциите ми спряха... ПАК.
Дежурната лекарка – малко темерут, но я разбирам – с един недоволен тон отсече, че съм само с 4 см разкритие и нямало за кога да ме праща вкъщи. Опаковаха ме, за да чуят тоновете на бебето и така 30 минути. После се поразходих, легнах си и като се почнаха едни контракции.
Едни млади акушерки насядали около мен (не по-млади от мен, ама лелята в мен се събуди тогава) да ме утешават и гледат с цялата си състрадателност, гледайки и някакъв сериал... Така не можех да ги понасям, защото не раждат и те. Два часа след първия преглед за разкритие последва и втори и това ме смаза психически, защото се надявах на поне 2 см отгоре, но явно природата беше решила да си прави шеги с мен и когато чух “Само 4 см и половина!”, нещо в мен се срина.
Знаех, че това раждане ще продължи адски дълго.
А и дежурната лекарка не ме обнадежди много, когато каза, че с това темпо ще звънне на моята докторка към 6:00-6:30 сутринта. 20 минути по-късно тоновете на бебето започнаха да падат, ама не да паднат до някакви малки стойности, а сериозно си паднаха до 93 отведнъж.
Доктор Иванчева долетя за 10 минути и със загрижения ѝ поглед само ме гледаше и не казваше нищо, защото знаеше, че искам естествено раждане. Е, в този момент вече не го исках и с най-голямото облекчение просто заявих: “Режете ме!”. Последваха едни процедури преди операцията и вече тази история не е толкова сърцераздирателна.
Влизам в операционната и една възрастна анестезиоложка реши да ми се разсърди, понеже не съм ѝ казала "Добър вечер", но после станахме приятелки, защото се забавляваше на мой гръб и контракциите ми, които около 5 минути не ѝ позволиха да ми сложи упойка. Като че ли болката ми я правеше щастлива.
След упойката аз реших да си седя и да чакам нещо. Не знам какво, ама си клатушках краката на операционната маса и се разтапях от удоволствие, че тия болки вече ги няма, докато един глас не ми секна удоволствието: “Ама момичииии, како правиш? Лягай, чи краката ни можиш посли да си ги вдигниш!”.
Докторите си говорят, аз виждам цялата операция в отражението на една лампа и се вживявам, че съм в "Анатомията на Грей". И след едно издърпване се чу проплакване, ама малко като на коте. Аз лежа, дават ми бебето, а то едно розово, чисто и... КРАСИВО!
Аз затова ли се готвих да излезне от мен лилаво извънземно с подути очи като на алкохолик?! След увещания, че си е моето бебе го поздравих, пипнах му малкия нос и тайно си поревах. Ако питате защо тайно, ами защото ме е срам да плача пред хора, понеже съм грозна като плача.
Следва нощта и да ме изправят на другия ден. Всичко си мина чудесно, само не знам за чий ми беше да говоря с цялата рода по телефона, да си пиша с тях и да им разказвам вместо да спя. С цялата рода, освен с таткото, който беше заспал непробудно, и за да го събудя, трябваше да пусна прохосмукачката робот и 10 пъти да я питам къде е през приложението, за да му каже до главата със строг тон също толкова пъти “ТУК СЪМ, ГОСПОДАРЮ!”. Е, и Владимир разбра, че вече сме официално трима. Трудно, но разбра.
Всички ми обясняваха за великата мъка на това секцио, за трудното възстановяване и подобни... Ден след като ме вдигнаха от операцията, препусках из болничната стая с бебето. Никой обаче не ми обясни за великия глад. Защо? Защо никой не ми каза колко ще ми се яде, и то ще ми се ядат всевъзможни боклуци?
Беше хубаво, че се бях приготвила за естествено раждане и имах една чанта с храна. Не че ми даваха да ям, но аз като грешен дявол се промъквах нощем до гардероба, свивах се зад вратата му и тайно ядях желирани бонбони и бисквити. Накрая ме хванаха по едни захарни пръчици по пода, дето не бях видяла, ама беше предпоследен ден и само ме погледнаха лошо.
Да ме гледат, бе! Те си ядат банички и торти, дето им носят за благодарност, а се надяват аз да съм щастлива от ориз със спанак или нещо друго здравословно, което не носи и капка радост на бедната ми душа.
Тръгнах си от болницата с един малък човек, който беше известен като най-кроткото бебе в неонатологията. Вече е на 6 месеца и още е най-кроткото бебе от всички останали около нас и около приятелите ни, има си цели два зъба и е повод да се карам с непознати лели и баби, възкликващи потресено: “Ама облечи го това дете, ще го простудиш и после антибиотици!”.
Раждането е непредвидимо събитие. Много неща могат да се объркат или да се случат съвсем различно от представите и плановете на бременната жена. И това е в реда на нещата. Не е в реда на нещата обаче, през 2021 г. да продължава да ни става леко лошо, като четем разкази като следващия.
Той е на Даниела Йорданова, майка на Александър, която си спомня за неговото раждане с усмивка и разказва историята точно така - с чувство за хумор. Това обаче не променя факта, че има болници, в които все още не ни дават да пием вода, докато раждаме, да се разхождаме, ако това ни облекчава, да викаме, ако така го усещаме...
И, разбира се, най-важното – продължава да има "специални прегледи", случващи се в 1 през нощта, продължава да има жени, вкарани в болницата три дни, преди да родят, защото уж раждат всеки момент, за да може всичко да се проточи и накрая да завърши с операция... Продължава всичко да си е каквото си е било. А ние продължаваме да цъкаме с език, да се кръстим и да викаме "Е, нали с бебето сте живи и здрави, всичко се забравя". Ами не, не се забравя. А и не е ли в реда на нещата да искаш да си спомняш раждането на детето ти?!
Но, важното е, че на финала на тази история всички за живи и здрави, макар и леко в несвяст. Това е разказът на Даниела за раждането на Александър. Благодарим ѝ за споделеното и за ведрото чувство за хумор, с което е разказала ситуации, принципно лишени от всякакво забавление.
Денят е четвъртък, 13 май, денят на моя термин. Отивам на преглед при моя лекар, защото още не съм родила. Пращат ме на записи да слушат как е бебето.
Отивам, опаковат ме с кабели и колани отвсякъде и ме питат: "Абе, момиче, ти имаш контракции, не усещаш ли?!”… Ами не?!
Нищо не усещам. Сестрата ми казва: "Отивай при лекаря си, да те пращат да раждаш!".
Отивам в болницата, която си бях избрала. С мъжа ми се загубихме 20 пъти. Изобщо не знаехме накъде трябва да ходим. Стигнахме. Казаха ми да изчакаме да ме прегледат. В това време през едно прозорче показват туко-що родилите се бебета. Аз плача от радост, мъжът ми трепери, още малко ще припадне.
Прегледаха ме и ме приеха да ме наблюдавали няколко дни докато родя. Е как така?! Не го бях планирала така!
“Момиче, ето това ти е стаята – влизай. Ако има нещо, ела.” Е, постоях си три дни в болницата, никой не знаеше какво да ме прави. А аз само си почивах и се радвах на последните ми дни спокойствие.
Пълен отказ на болничната храна, изглежда странна. Ядене на солети и търсене на запалка за две момичета, които бяха с мен. Много им се пушело. Аз стоя в коридора на пост, гледам да не дойде някой да ги спипа.
Избягах да си купувам карта за телевизора. Скучно ми е. Даже не забелязаха, че ме няма. Останах сама в стаята. Минах на бисквити и кисело мляко. Няма да го ям това. Денонощно върви Нова телевизия, а аз гледам "Черешката на тортата" и си представям, че ям нещо вкусно. Солети.
Решиха, че на третия ден ще ми развалят спокойствието и в 1 през нощта ще ми правят специален преглед за предизвикване на раждането без система. Е, тази лекарка като каза "специален преглед" не знаех, че има предвид, че ще си навре цялата ръка там долу… Леко псуване по път към стаята ми. Тази какво ми направи...
И като се започнаха едни контракции... Казах си, че ако това е раждането, аз съм герой, не е болка за умиране. Даже и си поспах. На сутринта отивам на преглед и пак ми казват: “Абе, момиче, ти имаш силни контракции, не усещаш ли?!” Отново не е толкова болезнено, колкото съм чувала.
“Тогава връщай се в стаята и утре сутринта в 5 да си готова за системи.”
Ох, развълнувах се. Реших, че като сега ми казват, че контракциите ми са силни, до утре ще родя и ще разказвам какъв герой съм, как не ме е боляло и всички бременни само се лигавят, като пищят така.
Хахахаха, как сама си повярвах.
Ставам къпя се набързо. Правят ми тоалет, бягам по коридора с големия корем и се моля да не изгубя битката. И хайде с чантичката и в родилното – ще се правя на герой.
Пак ме опаковат с разни кабели, за да следят тоновете на бебето, и ми включват системите за предизвикване.
Родих в държавна болница, която е и университетска, и една студентка трябваше да ми следи контракциите.
Първия час добре. Болката се усилваше бавно, а сестрите решиха да ме ободрят, като ми пуснат предаването “Тази сутрин” със сина на Катето Евро. Аз обяснявам на всички, че нищо не ме боли и ей сега ще родя след малко.
Мъжът ми се изстрелва от работа – щял да ходи да помага, защото вече един час ни вест, ни нищо от мен. Аз раждам – уж. Изпращат го в болницата и му пожелават успех.
Че пък на него за какво му е? Да не би да ражда той?!
Болката вече започва да става малко по-непоносима, но аз съм герой! Ей сега ще дойдат и ще кажат, че имам 8-9 см и след малко ще напъна два-три пъти и всичко ще свърши. Мхм.
Идва докторът да провери колко разкритие имам. След като изяде няколко ритника заради контракция, дошла по време на прегледа, каза: “4 см, увеличете системата”.
Ето в този момент усетих, че съм доста прецакана.
Обяснявам на студентката, че всичко ще е наред, че тя се притесни повече от мен. Започва леко да ме наболява. Искам обезболяващо, докато е време. Никой не ми обръща внимание. Започна някаква сапунка по телевизията.
Аз, в предродилна зала, слушам как разни жени крещят от другата страна и започва да ме хваща страх. Искам да си ходя.
Мамка му! Боли! Много!
Крещя и се моля на господа всичко да свърши по-скоро, а студентката до мен ме гледа така все едно ще ритна камбаната. На всичкото отгоре решиха, че ще ги изпитват в предродилната зала, където аз се гърчех като червей. Е, да ви кажа аз можех да изкарам шестица, защото знаех повече от тях.
Моля да ми дадат телефона. Не можело. Забранено било. Искам да чуя мъжа ми. Пак не можело, имало Covid. Еее, нищо не може.
– Вода може ли?
– Не!
– Моля ви, изкарайте го това от мен!
– Но, госпожо, това е детето ви!
– ВАДЕТЕ ГОО!
Само 5 см разкритие, нищо не се случва. Студентката май се отказа да има деца.
Пет момиченца бъдещи акушерки стоят над мен, а аз мисля дали така ще изглежда погребението ми. Вече не съм много в час и започвам да бръщолевя някакви глупости и да заплашвам всички, които минат покрай мен. Две сестри, седнали срещу мен, ми разправят как правили скоро ремонт на отделението. Да, ама радиаторите не ви смениха.
Вече се мъча като в "Екзорсистът" и викам за помощ, пак никой, братче. Една сестра ме пита: "Ти като го прави това бебе, така ли викаше?!" Ми дааа, така виках!
Ползват ме като опитна кукла как се усещали котракциите на допир. Ела да те ритна в корема да ти покажа. Искам да ми сменят предаването и да махнат оня глупав часовник, че ме дразни как тиктака.
Цялата ми рода отвън се кръсти и се моли да не изпоприпадат, защото съм се чувала как крещя чак там. Мъжът ми, изпаднал в ужас, не знае какво се случва, паднало му кръвното и той ще се гътва все едно той ще ражда. А аз горката го псувам вътре и го проклинам какво ми е причинил.
2. Майка ми и тя плаче, не знам защо. Моли се на една икона в болницата.
3. Баща ми гледа в една точка и чака мълчаливо всичко да приключи. От цялата група той е най-хладнокръвен. Споделя след това, че е родил с мен. Психически.
Проклела съм половината свят. Докторът е изял още няколко ритника. Сестрите – някоя и друга псувня. Съобщават ми, че бебето губи тонове и трябва да ме оперират по спешност.
Значи, мамка ви... Аз се мъчих като куче шест часа, а вие сега се сетихте, че трябвало операция.Айде още малко псувни. Идват някакви сестри да ме вдигат. Е, бях качила някое и друго килце през бременността, но пък чак толкова...
Влязох в операционната и последното, което видях, бяха едни красиви очи. Оказа се анестезиологът, който ме пита дали имам алергии, поклатих само глава за "не".
Споделих му, че има много хубави очи и съм заспала.
Събуждам се… Някаква жена ми бие шамари и ме вика. ”Абе, ти на кого ще биеш шамари, ей!”
– Госпожо, събудете се!
– Стига ми би шамари, чувам те!
Да, ама не, пак съм заспала. После отворих очи, усетих, че леко ме приболява корема и какво да видя – майка ми ,баща ми и мъжът ми ме гледат втренчено и не казват нищо. Викам си "КРАЙ! Умрях!".
Е, не умрях, просто не съм се освестила още.
Ами бебето?! Къде ми е детето?!
Междувременно отвън: всички плачат и се прегръщат от радост, че са видели най-накрая малкия Алекс, а аз лежа някъде в безсъзнание.
Идва една сестра и пита как ще се казва. Аз, още незнаеща какво се случва, започвам да ѝ обяснявам буква по буква и да се смея. След това влиза друга, която носи нещо, увито като дюнер. “Ето го сина ви Александър!”
Лелеее, аз родих! Аз съм майка! Аз съм ГЕРОЙ! Много се разтроих, като го видях. Един смачкан. Погалих го и той ми се усмихна.
“Защо сте го увили като дюнер?", попитах аз, а сестрата се засмя и излезе с бебето. Явно разбра, че още не съм в кондиция. След два дни бях пушка, раздвижих се и ми дадоха вече сама да се грижа за него.
Сега се смея на всичко това и ще го разказвам отново и отново с усмивка.
