Така като я гледате, може и да не решите в първия момент, че е способна да счупи корпоративната визия, в която е облечено всекидневието ѝ, и на бърза ръка да смени токчетата с маратонки за бягане. Освен че е способна, го и прави с такава лекота, сякаш не тича по 40 км, а е излязла на лежерна разходка в парка.
„Живота си в офиса“ Ния Йотова живее в ИТ индустрията. А животът извън него, често минава в тичане. В което всъщност е адски добра – съвсем скоро се върна от Световното първенство по маратон за ветерани (40+ години) в Сидни, за което се беше класирала с покрит норматив.
Освен бягането, Ния има още една страст – писането. Авторка е на романа „Лара“ (2018 г., изд. Софтпрес), както и на част от хумористичните разкази в сборника „Няма страшно“, който публикува в съавторство с баща си. Виждали сте я сигурно и на страниците на „Да оцелееш като родител 3“, където има поместен неин разказ, който ни беше спукал от смях.
„Коя е тази жена? Какво работи?“, както се казваше навремето в един от скечовете в „Улицата“ (ако има изобщо хора, които все още си спомнят тези гениални парчета телевизия) – на тези въпроси оставяме да отговори сама Ния Йотова в интервюто по-долу.
Казвам се Ния, на 44 години. Работя в ИТ сферата, като ролята ми е да отговарям за бизнес развитието на компанията. Търся нови бизнес модели, нови бизнес партньорства и нови парични потоци за фирмата, в която съм. Това включва и много нетуъркинг, презентации и комуникация.
Имам две всепоглъщащи страсти – бягането и писането. Омъжена съм, с двама сина – на 17 и на 13 години.
„Помагам на хората да станат още по-богати.“
Досега основно съм работила за визионери. Те вече са създали продукт и търсят пазарната му реализация на световно ниво. Аз съм им помогнала в осъществяването на визията им и целите им. Две от фирмите, за които са работила, са български, като в едната основателите са 10 години по-малки от мен. И двете компании са започнали от нулата, а в момента са солидно реализирани на световния пазар, като в портфолиото им от клиенти фигурират световни имена.
Интересно ми е да работя с хора визионери, които не се страхуват от големи стъпки в неизвестното и от поемане на рискове. Впечатляват ме дълбоко, тъй като аз не притежавам размаха нито на мисълта им, нито на действията им.
Иначе, като конкретни дейности, от всичките ми работни задължения, които са доста разнообразни, винаги съм харесвала най-много публичните изяви – когато трябва да говоря пред хора. Дори и това да е да презентирам компанията пред потенциални инвеститори, пак го намирам за вълнуващо и отработвам всеки детайл от изпълнението си, макар по принцип да не съм много по детайлите.
Напълно органично. Денонощието има 24 часа, в 16 от които съм будна. Много е важно да отбележа, че децата ми вече са пораснали.
Започнах да пиша горе-долу по времето, в което започнах и да бягам. Явно това е било преломен момент в живота ми. До онзи момент, всичката ми енергия отиваше в работата ми и удовлетворението, което получавах от факта, че съм добър служител, беше огромно за мен. В един момент, гордостта ми „най-изпълнителният служител съм“ започна не само да не ми стига, но и да ме дразни. И в онзи момент, търсейки нов източник на мотивация и удовлетворение в живота си, и най-вече в опит да се само-анализирам, започнах да пиша.
„Лара“ е до голяма степен автобиографичен роман, като всъщност най-интересният за читателките му елемент – семейните изневери и от двете страни – е и единствената фикция в него. Не съм обмисляла как ще се развие романът, просто пишех. В един момент забелязах как доразвивам моменти от реалния живот, които са ми направили впечатление.
Ако съпругът ми в реалния живот е флиртувал, макар и невинно с някоя дама, или ако аз съм намерила разговор с друг човек за интригуващ, но в живота всичко е свършило дотам, то в „Лара“ аз разгръщах тези моменти до цели любовни истории. Избрах такова развитие за книгата не заради елемента на скандала, който знам, че продава, а защото винаги ми е било интересно как се чувстват и двете страни в подобен момент. Как човек винаги намира извинения за своите, да речем, грехове, но съди същите много строго у другите.
За мен най-ценното в книгата е това, че благодарение на перипетиите си, Лара се научава да мери околните с аршина, с който мери себе си. Качество, което ценя много високо.
Читателите определено се впечатляваха най-вече от любовните истории. Обикновено ме питаха кое от всичко е истина и кое не. Дори съвсем непознати хора са спирали съпруга ми на улицата, за да го разпитат по въпроса.
Аз лично съм получавала всякакви реакции – от изключително позитивни до крайно негативни, обиждащи главната героиня – не и съпругът ѝ обаче, което е много интересно. Но когато човек пише и дава текста си на света, трябва да е предварително подготвен, че ще има всякакви реакции, особено когато разнищва „щекотливи“ теми, а главните му герои не са черно-бели.
Мисля, че освен генетично зададено, чувството за хумор се изгражда и от заобикалящата среда. Родителите ми се славеха със забавните си истории, които обожаваха да разказват театрално пред приятелите си.
Израствайки в такава среда, за мен това беше единственото „нормално“ поведение. На всяка нова работна позиция, във всяка нова среда, веднъж поопознала малко колегите, започвах да се изявявам по същия начин – разказвах забавни истории от живота си, основно издънките си. Мисля, че това е и най-силната страна на „Няма страшно“ – самоиронията.
В подкрепа на мнението ми, че чувството за хумор се придобива и от заобикалящата среда, ще кажа, че мъжът ми отначало не споделяше моето чувство за хумор, но след 18 години семеен живот, започна да прави наистина хубави смешки на мой гръб.
Започнах да бягам през 2017 – 2018 г., когато бях на 38. На първото ми бягане на дистанция 5 км, организирано от сдружението 5kmrun, с много мъки и напъни, успях да пробягам петте километра за 30:52 минути. Мислех, че съм във форма, а по трасето ме надбягваха баби, дядовци и татковци с деца на рамене, които си говореха лежерно, докато аз пуфтях невярващо зад тях.
След финала обаче ме обхвана т. нар. бегаческа еуфория – организмът след силно натоварване започва да отделя ендорфини. Почувствах се толкова щастлива и тонизирана до края на деня – нищо че бях сред последните финиширали – че започнах да се връщам на бяганията. Исках да си набавям нови дози от ендорфиновата еуфория след финала.
Същевременно обаче се стремях да избягам дистанцията за 25 минути, понеже се бяхме хванали с мъжа ми на бас за 1000 лв., че ще успея за 10 опита да сваля от 31 минути на 25. Мислех, че това ще се случи много бързо, защото 25 минути се смята за много лесно постижим резултат. Но тръгнех ли, още след първия километър усещах как крайниците ми се схващат, как нямам въздух и най-доброто, на което бях способна, беше например 27 минути.
Казвах си – ето, дори и посредственият резултат, е непостижим за мен! И по някаква причина си помислих, че посредственото ми бягане е олицетворение на постиженията ми в живота като цяло.
Оказа се, че съм способна на много по-силни резултати. 25 минути за 5 км в момента е загрявка за мен. Най-доброто ми време за дистанцията е 19:33 и знам, че съм способна и на много по-бързо от това, въпреки че съвсем скоро ставам на 45 години.
Бягам не само 5-километрови дистанции, а също и 10, 21 и 42 км – последното всъщност е маратон. Правя това уточнение, понеже съм забелязала, че хората боравят много свободно с термина „маратон“ и наричат така всяко едно бягане. „Маратон“ е само и единствено дистанцията от 42 км и 196 м, пробягана за пръв път в Древна Елада от Фидипид, натоварен с мисията да съобщи за победата на атиняните над персите при Маратон. Тогава той пробягва разстоянието, донася вестта и издъхва.
Съвсем скоро се завърнах от Сидни, където участвах в Световното първенство за ветерани по маратон. Ветерани се водим всички над 40 години. За Сидни, за моя най-голяма изненада, се класирах с покрит норматив измежду жени от целия свят във възрастовата група 40 – 44 години. Там финиширах 36-та от 119-те участнички от цял свят, всяка от които с покрит норматив.
Избягах много трудното трасе за 3 часа и 14 минути, което е само минутка по-бавно от най-доброто ми постижение. Много обичам да споделям тази снимка от финала ми в Сидни, на която жена с над 10 години по-възрастна от мен финишира наравно с мен, и то правейки си поредица от селфита. Споменът за нея ще ми дава надежда за много време занапред.
Бягането е толкова ключово в моя живот, тъй като благодарение на него успях да избягам от усещането за предопределеност, на което съм робувала още от дете. А именно, че над мен има един невидим таван, който не мога да премина.
Бях приела, че мога нещо, каквото и да е, до една определена степен, да речем – средна. И оттам нататък, не мога да вдигна нивото над средното. Другите може и да могат, но не и аз.
Бягането тотално разби този ми примиренчески мисловен стереотип. Показа ми, че това, което преди години ми е било толкова физически невъзможно, колкото например в момента да летя, сега ми е не само възможно, но и прекалено лесно.
По-горе дадох примера с 5-километровата дистанция, защото първо от нея видях, че клишето „няма невъзможни неща“ е истина. Да, промених начина си на хранене – бях вегетарианка, сега съм месоядна, и започнах да бягам по структурирана програма. Изготви ми я шампионката на България Милица Мирчева и тренирам по минимум час на ден, 6 дни в седмицата.
Разбереш ли кои са правилните стъпки и започнеш ли само да ги изпълняваш, всичко се нарежда. Резултатите се подобряват главоломно, а мотивацията органично скача до небето.
Така че накратко – с бягането успях да избягам от дотогава непреодолимите ограничения, които сама на себе си бях наложила за способностите си във всички сфери от живота.
Бягам към всички възможности в живота, които ми се разкриха благодарение на променения ми от бягането мироглед.
В момента бягам от рестрикциите, които сама съм си поставила, но вече в съвсем други сфери на живота си. Щом успях да постигна „невъзможното“ в една, защо да не мога и в повече?
Като например – „мога да напиша книга, но не мога да я разпространявам/продавам самичка“.
С „Няма страшно“ правя точно това. Издадох предишната си книга „Лара“ с издателство, но не останах доволна от това какво получи един сравнително неизвестен автор като мен от финансова гледна точка. С „Няма страшно“ реших да се самоиздам и да разпространявам книгата си през сайта си.
Да, предприех конкретни стъпки – да си направя уебсайт, на който да развия блог, да сложа онлайн магазин, да внедря възможност за плащания в него, да си построя и развия аудитории, да търся начини да ги активирам и т.н. Но ето – невъзможното отпреди няколко години в момента е реалност.
И я постигнах само чрез малки последователни ежедневни стъпки, в свободното ми време, без абсолютно никакви геройства от моя страна като например недоспиване. Продавам успешно книгата от сайта ми. Признавам, че продажбите ми вървят по-бавно, отколкото когато бях с издателство, но пък тази стъпка е финансово оправдана, уча много нови неща за дигиталния маркетинг и се чувствам оценена.
Бягам и към по-добри резултати в спорта. Всичките ми приятели ми казват как след 45-тата година натам жената се „срива“ физически и, съответно, това се отразява и на спортните ѝ резултати. Дори да е така в масовия случай, аз избирам да търся добри примери, които опровергават това. Следя в Instagram няколко дами, които са много над тази възраст и в момента имат резултати, които са много по-силни от моите. В Сидни срещнах на живо няколко такива.
Бягам и към други неща, които чувствам, че са важни за мен – в момента много искам да започна да прилагам наученото с годините в бизнеса и да започна да работя за себе си. Още съм на етап обмисляне, но само преди няколко години тази идея дори не би си позволила да прехвръкне през главата ми.
За мен „жените могат всичко“ е факт, а не фраза.
Това го казвам не в контекста „борба между половете“. За мен и жените, и мъжете са човешки същества, които, освен че имат нужда един от друг, имат нужда да вървят и по собствения си път.
За мен „жените могат всичко“, „мъжете могат всичко“ и най-вече „хората можем всичко“.
Да, жените често търсим вдъхновение от други жени, защото сме в една и съща социално-обществена позиция, която носи собствените си конкретика и предизвикателства.
31 декември е. Моментът от годината, в който от „Младост“ до „Люлин“ замирисва на барут, отвсякъде се лее Дунавското, а всички граждани се надпреварват да правят онова нещо, което ме кара да се чувствам като най-безполезната зелена еуглена в общество от титани.
Едни дълги списъци от неща, които хората са постигнали, научили, преодолели, предизвикали, забравили, припомнили, построили, изкоренили, удържали, победили и всякакъв друг мотивиращ глагол, за който се сетите.
Не знам откога датира модата да се прави публична равносметка, но си спомням, че първите списъци с обществено комуникирани лични постижения прочетох на първата Коледа с детето ми, тогава бебе. Докато лежах в несвяст по омазан с пащърнак халат на дивана, във Фейсбук започнаха една през друга да изникват равносметки, коя от коя по-дълга, величествена и изпълнена с героични постъпки. Повечето от тях започваха с изречението „ДОЙДЕ ВРЕМЕ И ЗА МОЯТА РАВНОСМЕТКА“, което означаваше, че някъде очевидно има списъци с имена на хора, които участват в републиканско състезание по равносметки и следват точен график за публикуването им – а аз, както винаги, съм пропуснала да се запиша.
„Нищо, другата година“, казах отегчено, понеже от осем месеца не бях спала и това беше единствената равносметка, която можех да направя за изминалата година.
Минаха още няколко Коледи и Нови години и докато равносметките на другите ставаха все по-дълги и мощни, аз пак нямах сили за моята собствена такава. Но ето, сега дойде моментът, в който мога да си направя, и то не само да направя, ами и да я обнародвам, така че да засенча всички с техните Фейсбук смехории.
Освен това смятам да ви дам няколко съвета как да си напишете равносметка, която да има пет хиляди лайка и триста шера, защото, айде да си го кажем, ние за какво се трепем да пишем тия скапани равносметки, ако не ги видят поне 1000 човека, не се депресират и не изкарат Коледа и Нова година, изпълнени с горест и завист.
И така, започваме.
Данни от 500 равносметки, които съм прочела в последните 7 години, показват, че всяка започва с аналитичен обзор на изминалите 12 месеца, месец по месец. Много е важно още в началото да отбележите, че това е била една ИЗКЛЮЧИТЕЛНО предизвикателна година. Не трудна, не сложна, не обикновена или скучна. „Предизвикателна“ е дума, която още в началото хваща читателя здраво и той остава с впечатлението, че предстои разказ за битки, черва и тежки дилеми, които са разкъсвали автора на равносметката, лишили са го от сън и апетит и са го изплюли в края на годината като нещо, довлечено от придошла река – неугледно, пребито, увито в скъсани парцали, но оцеляло.
Моята изминала година не беше нищо особено. Най-голямото ми постижение беше, че я преживях, особено между ноември и март, когато единственото, за което имах сили, е да си облека дълго яке върху пижамата и да заведа детето на училище, повтаряйки АЙДЕ, ЩЕ ЗАКЪСНЕЕМ, НЕ СЕ ВЛАЧИ, и после да се върна вкъщи и да се свия на дивана като стафида.
Изгледах два страхотни скандинавски сериала и един румънски (но няма да ви ги кажа, за да ви е гадно), ваксинирах се, на Нова година заспах в 12, събудих се на 1-ви април и гласувах няколко пъти.
По-интересното беше през май, когато почти си счупих крака в едно от инфраструктурните нововъведения на Йорданка Фандъкова – бетонно блокче, положено върху тротоар в центъра на София. Гледайки напред, като някакъв европейски гражданин, а не надолу, в локвите, както трябва да гледа българският гражданин, долната част на тялото ми спря в бетонния блок, докато срещу мен приближаваше момче на около 25 години. Горната част на тялото ми, за сметка на това, продължи напред – докъдето физиката позволяваше, и пред учудения поглед на младежа направих сложна фигура тип мост, но напред – подпрях се на ръце пред него, като не пропуснах пътьом да изкрякам ИЗВИНЕТЕ!!!, защото аз не съм някаква простачка, а възпитана жена, която не забравя да е любезна с околните дори когато си чупи глезените.
След това за кратко загубих съзнание от болката и когато се освестих, се прибрах куцаща вкъщи, и в следващите седем месеца ходих с крак, покрит с огромен хематом и белези като от битка с крокодил. Те са ми за спомен, за да не забравям къде живея и че тротоарите не са за да ни е лесно и приятно, а напротив – да ни е трудно и гадно.
Децата са следващaтa точка във всяка уважаваща себе си равносметка. Първо, трябва да ги имате, и второ – добре е да са гении. Ако нито едно от двете не е налично, по-добре въобще не се хабете да пишете равносметка, а идете да се удавите.
Качествената новогодишна равносметка показва деца, които в началото на изминалата година са били едни, но в края ѝ вече са други. От пълни идиоти те са се превърнали в шлифовани диаманти, които говорят свободно мандарин, свирят на флейта и рисуват с акварели, понякога и едновременно. Това развитие, разбира се, не е паднало от Космоса, а е плод на огромните усилия на родителите, вследствие на които децата вече си учат самички, чистят стаите си два пъти седмично и с удоволствие участват в международни олимпиади по физика.
Сами разбирате, че този напредък няма как да остане за вътрешна употреба в рамките на тесния роднински кръг и братовчедите, които са емигрирали от Сливен в Коста дел Сол, затова е редно да го споделим с всички други родители във Фейсбук, така че да се потиснат и да набият своите деца баш на Нова година, крещейки „ЕЙ, ГОВЕДО, ВИЖ КАКВА КОЧИНА Е СТАЯТА ТИ!!!“, затвърждавайки по този начин традиционните християнски ценности и антиджендъризма в семейството.
Моята равносметка е, че през изминалата година детето научи стихотворение за края на учебната година, разболя се от варицела, а най-значимото събитие около него беше моментът, в който майка на негов съученик от занималнята ми се обади, за да ми каже, че моето дете удря главата на нейното в контакта. В края на годината вече не я удряше, така че и при нас има развитие към добро и аз държа да го споделя пред всички. (Разбира се, твърдението за удряни глава в контакта беше опровергано след бързо организирана очна ставка с двете деца, учителката и двете майки и проблемът се оказа много по-прозаичен).
Значи, от засадени дървета, отслабване с 50 килограма и строеж на кладенец до овладяване на екзотичен чужд език и преодоляване на лични физически граници тип „челна стойка на 50“ – новогодишната равносметка е място за завоалирана лична похвала, която да остави четящите с усещането, че са пълни нещастници, а авторът – божество.
Много е важно на първо място да кажете, че сте работохолици, които са се изкъртили от бачкане цяла година, НО ВСЕ ПАК са си оставили два часа през нощта, за да научат португалски, защото то ако човек спре да се развива, къде ще му излезе краят?!?
Не пропускайте да отбележите, че два месеца от годината сте били на кето режим и за десерт се глезите с био шоколад от еко ферма в Шри Ланка, а в свободното си време четете мотивираща литература, която ви позволява да давате 116257% от себе си. Ако тук-таме наръсите и някое случване на нещо (изложба, пърформънс или просто разходка в гъста дъбрава), равносметката направо излита в стратосферата, където обикалят само най-заслужилите и изпъкващи равносметки.
Аз собствено отново не отслабнах, не засадих чинар, нито научих нов език. Най-голямото ми лично постижение в тоя живот е, че знам къде се пише и-кратко и, да ви кажа, като хвърля един поглед наоколо, смятам, че не е малко.
Не си написал истинска равносметка, ако в нея не заложиш план за петилетката.
Плановете, подобно на самата равносметка, също целят да потиснат последователите. Нови професионални хоризонти, всеобща доброта, пътешествия до дестинации, откъдето да пускаме сторита в Инстаграм (защото какъв е смисълът да пътуваш до Мавриций, ако не уведомиш всички с осемнайсет сторита по плетен бански и кокосов орех) – това са някои от събитията, които е редно да заложите пред приятелите си във Фейсбук.
Аз планове нямам. Единственото, което искам, е да няма война, да не умрем от ядрен удар, детето да се научи да пише грамотно и никой повече да не се упражнява в ремонти из София, че градът ни е заприличал на селски мегдан.
Използвам случая и да отправя един апел към местната власт – НЕ ПИПАЙТЕ ПОВЕЧЕ ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА. Просто не ги пипайте – ще си внесем майстори отнякъде, да ни ги оправят.
Още не сме свършили, скрол надолу
Много важна част от всяка равносметка. Тябва да е нещо покъртително, главозамайващо, да има удивителни или многоточие, за да може аудиторията да остане бездиханна и смаяна и да си каже МАЙКА МУ СТАРА, АЗ ТАЯ РАВНОСМЕТКА ЩЕ Я ШЕРНА И НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА!!!
Моето заключително изречение е по-просто.
Първо, ние хубаво си се хвалим какво сме направили, но като си представя каква ли е равносметката на хората, които на няколкостотин километра оттук караха Коледа (и ще карат и Нова година) в мазета, без ток, вода и топлина, и ми се свива душата.
Второ – всички сте супер, а аз понякога си мечтая просто да се оттегля в къща на село и единственото, за което да отговарям, е храната на кокошката (защото ще имам сили да отглеждам само една кокошка, която ще подбера след строго интервю).
Трето, ако така ще продължава тоя свят, ДА ИДВА ТОЯ АСТЕРОИД и да се приключва. Това е.
П.П. Докато дойде астероидът, престанете да пишете и-кратко където ви падне, че вече не се издържа. Няма дума в множествено число, която да завършва на и-кратко, и не се пише „хората, коЙто“, „децата, коЙто“ и „каквото-и-да-било-в-множествено-число, коЙто“, защото как тогава казвате КОЙТО за единствено число?
Знаете, че в рубриката „Жените могат всичко“ ни гостуват все смели и прогресивни героини, които нямат граници, така че решихме да завършим годината подобаващо. Елена Митренгова е част от първия български ски и сноуборд фрирайд отбор, който не просто кара вече цяла година, ами и постигна много повече от първоначално заложените успехи на международните извънпистови терени.
За личните и отборни постижения, за уменията и характера, които изисква карането извън пистите, за леко изопачената популярност на този спорт в България и за това можеш ли да си фрирайд майка – едно бързо интервю с прекрасната Елена, след което тази зима ни се вижда няколко нюанса по-бяла и добра!
-- Елена, представете се на нашата аудитория – кога започнахте със ските и, разбира се, как се запалихте по карането извън пистите?
Родена съм в София и съм учила в немска езикова гимназия. Когато избирах университет, в който да следвам, локацията беше водеща и така се озовах в Инсбрук, Австрия. Тази година няколкото месеца, в които ще сме там, ще са свързани главно със състезанията на българския фрирайд отбор и тренировките за тях.
За първи път родителите ми са ме “закопчали” в ски на около 3 годишна възраст – за което ще съм им винаги благодарна!
По фрирайда се запалих на 16 години покрай брат ми. В началото опитите ми бяха свързани с доста падания и заривания в дълбокия сняг, но скоро усетих удоволствието и свободата, които дава този вид каране.
-- Понеже тук сме се събрали майки, които много искаме да отгледаме свободни деца, но в същото време косите ни настръхват от мисълта за някои видове свобода - кажете ни, какви са най-големите митове, свързани с този спорт?
През последните 10 години, фрирайдът в България събира все по-голяма популярност. Правопропорционално, разбира се, и общественият интерес, включително този към инцидентите извън пистите. И това е напълно нормално. Жалкото е, че повечето медии, отразяващи тези теми, търсят сензациите в тях.
Ето как фрирайдът и хората практикуващи този спорт бяха оприличени на “надрусани адреналинковци, които си търсят белята”…
Най-големият мит, който се надяваме скоро да оставим в миналото е, че с извънпистово каране се занимават безразсъдни и безотговорни скиори и сноубордисти.
Разбира се като спорт, който се практикува в неконтролируема среда, рискът винаги е фактор. И ние знаем това. Целият процес и опит, който би ти позволил да караш извън пистите се изгражда с години практика. Ръка за ръка с уменията в карането, върви и една солидна теоретична и практическа подготовка за лавинна безопасност, първа помощ и не на последно място – лавинните уреди винаги са с нас. Благодарение на всичко това, рискът е възможно да бъде преценен и да се поема само когато е в разумни граници. Където има човешки фактор обаче, злополуки винаги ще стават. Но не е нужно спортът да е непременно “екстремен”, за да се случи това.
Ние ценим живота и го живеем правейки нещо, което ни носи усмивки на лицата - вътре в планината и дълбокия сняг!
-- Как станахте професионален фрирайд състезател? Най-важните умения, които изисква този спорт?
Въпреки, че сме част от международни състезания и повечето от нас имат материални спонсори, все още не можем да се наречем “професионални спортисти”, тъй като финансирането си го търсим сами. В момента участваме на световни квалификации (Freeride World Qualifiers), според чието класиране всеки сезон се подбират карачите от всяка категория, които да отидат на вече професионалното Световно първенство (Freeride World Tour).
Както във всеки спорт, за да си сред най-добрите, се изисква на първо място отдаденост и много работа. По-различното в тези състезания е, че голяма роля играе и опитът (правилната преценка) - макар всички участници да се спускат по един и същи склон, всеки сам избира от къде точно да мине и скочи и то без предварително да е карал съответното място.
Също така имаш само един опит, а всяко падане или объркване на линията ти, ти струва старта. Ето защо е много важно да съобразяваш възможностите си спрямо терена и снежната покривка, които всеки път са различни.
За да станеш добър във фрирайда, е много важно и да умееш да разграничаваш разумния от неразумния риск, което ти помага да излизаш извън зоната си на комфорт без да застрашаваш живота си.
За да се поддържаме във форма, освен с кондиционните тренировки преди зимата се занимаваме и с различни летни спортове - най-вече планинско колоездене, катерене и сърф. Когато пък падне снегът, най-добрата тренировка е карането само по себе си.
-- А какъв характер изисква този спорт?
Освен вече споменатите по-горе качества, които са нужни, за да станеш добър в този спорт, трябва да обичаш планината и предизвикателствата.
Друго важно нещо е, че не трябва да си индивидуалист. В планината е важно да можеш да разчиташ на хората, с които караш, защото те биха били тези, които могат да те спасят в ситуация…
-- С кои свои постижения се гордеете най-много досега?
До сега най-големите ми постижения са първо и второ място в 3-звездни състезания (най-ниският ранг са състезанията 1 звезда, а най-високият - 4) в Австрия през изминалата зима, както и няколко спускания на по-технични върхове извън състезанията.
Що се отнася до отбора, още от първия си сезон постигнахме повече отколкото можехме да си представим в началото – качихме се 9 пъти на подиума и имаме 3 първи места в различни категории, както и няколко добри класирания в топ 5! Нашият миналогодишен състезател при младежите пък завърши сезона на 6-о място на световното младежко първенство, което е огромен успех и тази година ще се състезава при мъжете.
Отборът беше основан преди година, с цел да се даде шанс на български фрирайд атлети да се състезават на международни състезания. Досегашните състезатели са Божана Чалъкова (сноуборд жени); Борис Първанов (сноуборд мъже); Валери Пелтеков (ски мъже); Симеон Павлов (ски младежи, а от този сезон ски мъже). Тази година искаме да дадем шанс на трима нови карачи да влязат в отбора, а именно Симона Камберова (ски жени), Ива Павлова (сноуборд младежи) и Борислав Гарибов (ски младежи).
За да имаме възможността да продължим да се състезаваме и да развиваме този спорт в България, търсим финансиране главно от частни спонсори За съжаление те все още не са достатъчни и ето защо подготвяме проект в платформа за събиране на средства (INDIEGOGO). Той трябва да стартира края на декември и малко преди първите стартове. Надяваме се да събуди интерес у повече хора, които виждат смисъл в развитието на тази наша отдавнашна мечта!
-- С какво приятелството между фрирайд състезателки е по-различно от обичайното женско приятелство?
Както всички знаем, женското приятелство е сложен микс. Не бих казала, че в планината то е много по-различно, може би по-чисто от малките и незначителни неща, защото няма време за тях. Специалното е начинът, по който се мотивираме и бутаме една друга към прогрес. Само една жена знае колко мисли преминават в главата на друга. Особено когато сме на състезание и към това е добавено голямо количество стрес!
-- Кога си идвате в България и какво от природните дадености на страната отговаря на вашия спортен характер?
Обикновено се прибираме късна пролет и непосредствено след това повечето от нас се отправят към летните спотове. В България има повече от прекрасни и разнообразни планини за извънпистово каране, но за съжаление повечето курорти все още водят политиката си по-скоро ограничаващо към тази страна на зимните спортове. Грешното разбиране и таргетиране на клиенти “притваря” вратите на тези планини и ограничава потенциала, който България има. В Европа фрирайдът отдавна е част от тяхната зимна култура, което е и най-голямата разлика, която забелязваме когато се връщаме тук!
Освен местата, България има и хора, които имат желанието и таланта да се развиват в тази сфера. Ето защо вярваме, че нашият отбор ще бъде стъпало за развитието на следващите поколения фрирайд скиори и сноубордисти!
-- Разбирате, че точно ние няма как да не ви попитаме как гледате на идеята да ходите по пистите с някое капризно фрирайдърче? Има ли всъщност състезателки, които са майки?
Гледайки много от приятелите ми, станали родители наскоро, мисля че няма по-хубаво нещо от това да можеш да споделяш и показваш на някого, когото обичаш, нещата които обичаш, хаха. Ако пък е много капризно… бабите винаги са опция!
Като спорт, в който опитът и съответно годините играят толкова важна роля, има много професионални фрирайдъри със семейства. В световното първенство в момента има доста бащи състезатели, но майките са по-скоро рядкост. И все пак - в квалификациите на последното състезание миналата зима се запознахме с една руска надежда, която само на 24 години вече имаше малко момиченце и въпреки това успяваше да се явява по състезанията, разбира се с огромна подкрепа от страна на съпруга си! Надяваме се да я видим и този сезон!
-- И за финал – най-якият начин, по който си представяте посрещането на Нова година?
Може би най-хубавото посрещане на Нова Година, за някой, който се занимава с този спорт, е да бъде на ново снежно място. С любими хора.
