След трагичния инцидент с починало 5-годишно дете вследствие на огнище на менингит в детска градина в София родителите започнаха да си задават хиляди въпроси. Да отговори на някои от тях помолихме педиатъра д-р Лора Бучукова. Ето какво ни каза тя за заболяването, протичането му и превенцията.
Менингитът е възпалително заболяване на обвивките на мозъка, които се наричат менинги. Може да бъде причинен от вируси, бактерии или гъбички. За една част от микроорганизмите, които могат да предизвикат менингит, имаме ваксини в задължителния имунизационен календар.
Такива са пневмококите, хемофилус инфлуенце, морбили, паротит, рубеола, полиомиелит. Родителите, които решават да откажат поставянето на тези ваксини на детето им, едва ли осъзнават на какъв риск го излагат, но за съжаление и нямат желание да разберат, когато се опитваме да обясним.
Оттук нататък ще говорим за менингококовия менингит, който, за съжаление, стана обект на вниманието ни в последните дни.
Има различни форми на протичане.
Първата е локализирана – носителство и назофарингит, който се проявява с температура до 39 градуса, главоболие, болки в гърлото.
Втората форма е генерализирана и може да бъде сепсис, менингит и енцефалит.
Менингитът се проявява с висока температура до 40 градуса, главоболие, повръщане, хиперестезия (повишена чувствителност при допир), гърчове, вратна ригидност (съпротива при опит да наведем главата на детето към гърдите му), при кърмачетата се издува фонтанелата.
Често менингитът е съпроводен със сепсис, за който характерен е и обривът, който е с характер на хеморагичен, но често преминава и в некротичен (червени петна като от кръвоизлив, които после стават тъмновиолетови до черни, бел.ред.).
Имаме и редки форми, които протичат със засягане на части на сърцето, ставите, белия дроб и очите.
Вариант на менингококовия менингит е свръхострият менингококов менингит, който протича изключително тежко и бързо и смъртността при него е до 54%.
Наблюдават се отклонения в кръвната картина, в състава на гръбначно-мозъчната течност (ликвор). Самият причинител се изолира от гърлен секрет, както и от ликвора. А при прегледа на лекаря се използват поредица от тестове, с които се установява синдрома на т.нар. менинго-радикулерно дразнене, сред които е споменатата по-горе специфична скованост на врата (вратна ригидност), както и повишена чувствителност към светлина.
Да, най-възприемчиви са децата до 6-годишна възраст, най-вече поради особености в имунитета при тях. Но и при децата може да протече само като носителство или с назофарингит. Менингитът е с лоша прогноза, когато е с неправилно и късно започнато лечение, както и когато има сепсис.
Това зависи от състоянието на имунитета на човека в момента на срещата с причинителя и от наличието на съпровождащи заболявания.
Изходите варират от пълно оздравяване през различни неврологични увреди – глухота, парализи, изоставане в психомоторното развитие, хидроцефалия, до смъртен изход.
Лечението е в зависимост от формата на протичане. За щастие, имаме антибиотици, които лекуват менингококовия менингит. При по-тежки форми се налага използването и на други медикаменти в зависимост от симптоматиката.
Има създадена ваксина, която профилактира заболяването.
В някои страни ваксината за менингит е задължителна. У нас не е в задължителния ваксинационен календар, защото заболяването, за щастие, е рядко. Поставя се на възраст над 6 седмици. В зависимост от възрастта схемата е различна, но при децата най-често са две дози с интервал от два месеца.
Всеки родител може след консултация с педиатър да закупи ваксината от аптека и тя да бъде поставена на детето му.
Страничните реакции са както при другите ваксини – температура, оток на мястото на поставянето, главоболие, умора, сънливост, при кърмачета може да има и обрив.
Изключително тежко е, когато се случи такъв инцидент. Аз мисля, че няма нужда от успокоение, а по-скоро има нужда да си дадем сметка за отговорностите, които носим. Имам предвид отношението към изпращането на болно дете на детска градина с оправданието, че няма кой да го гледа, отношението към ваксините, сроковете за тяхното поставяне, колко лесно родителят измисля причини да отложи ваксина от задължителните с най-различни обяснения, без да се интересува от мнението на педиатъра. Доколко сме дисциплиниране при спазване на правилата в детските заведения и в същото време не проявяваме ли понякога прекалена търпимост към неспазването им.
А ето и малко повече информация за ваксините от д-р Бояна Петкова:
Според последния доклад на НСИ за 2020, през последните 5 години в България е имало средно по 9.2 случая на менингококов менингит годишно. Това отговаря на честота от 0.2 случая на 100 000 души население годишно. Смъртността е 10-15% от всички заболели.За съжаление няма разбивка на умиранията по диагнози, а само по клас на заболяването.
От Клас 1 "Някои инфекциозни и паразитни болести" през 2020 са починали 17 деца до 19-годишна възраст, като това число включва и случаите на смърт от Covid-19 в тази възрастова група, но няма как да се разбере има ли починали деца от менингоков менигит в предходните години - последната иформация в медиите за смъртен случай, която успях да открия, е от 2006 година. (За съжаление при ПТП за същата година има 22 загинали деца...)
[...]
Менигококовият менигит не е особено често срещано заболяване в България, но понякога въпреки това може да доведе до епидемични взривове в малки общности. Тук има сравнителна таблица за имунизационната политика на различните държави в ЕС.
Виждаме, че ваксина не е въведена предимно в държавите от Скандинавския полуостров, вероятно защото менингококите не са ендемични за района, може би поради студения климат. Виждаме, че в някои държави като Франция и Германия поставят задължителна/препоръчителна ваксина само за щам С, а в други, като Литва - само за В.
Съществува вече и конюгатна ваксина против щамовете A, C, W, и Y (не включва щам В). Виждаме също, че в някои държави, като Австрия, ваксината не се поема от бюджета на здравноосигурителните каси, въпреки че е препоръчителна.
Това са ваксините Бексеро/Bexsero против менингококи от група В и Нименрикс/Nimenrix срещу А, С, W-135 и Y.
[...]
Всеки ОПЛ би следвало да е съгласен да постави ваксината. Опитът ми сочи, че тя не се понася по-тежко от всяка друга „убита“ ваксина и може да се постави на хора от всяка възраст, вкл. на възрастни.
Човек и добре да живее, ражда дете и то започва да боледува. Но това не е всичко. Когато детето започне да боледува, покрай него падат в жертва и всички други знайни и незнайни възрастни, грижещи се за него. Общо взето, ако си мислиш, че си много здрав и кален, поживей малко с дете, което безгрижно киха и кашля в носа ти, и пак ще си говорим.
Ето как изглежда една подобна малка семейна драма:
Дете – Ходи на училище в началните класове. Не е спряло да боледува от яслата. Има статут на биологично оръжие.
Майка – Усеща на вселенско ниво, че детето ще се разболее 3 дни преди първото кихане. Когато чуе кашлица, изпада в кататонен ступор.
Баща – Зает е да повтаря, че на детето нищо му няма. Първи пада тежко болен с 37,5°C.
Баба 1 – Облича детето, за да не настине. Иска да му се дава антибиотик при всеки сопол.
Баба 2 – Съблича детето, за да не се изпоти. Смята, че с хомеопатия и чесън всичко се оправя.
Дядо – Много иска да помага и да гледа детето, когато е болно, но просто няма желание да го прави.
Педиатър – Човек, който търпи всички останали и търси начин да им спре болестите и паниката.
2:00 през нощта. Средностатистически апартамент. От детската стая се разнасят зловещи звуци. Дете кашля. Майката се събужда и сяда в леглото си, опитвайки се да улови вибрацията на кашлицата и да прецени какво трябва да направи.
Майка (към бащата): Събуди се. Детето кашля.
Баща: (изсумтява и се обръща на другата страна)
2:07
Майка (към детето): Какво ти е? Защо кашляш? Задави ли се? (с надежда)
Дете: Не, мамо, сигурно съм болен, както и всички други днес в училище.
Майка (драматично): Ох, Господи, КАКВИ СА ТЕЗИ ХОРА, които си пускат болните деца на училище?!
Следва безсънна нощ, в която на детето му се дават час по час капки и сиропи без особен резултат, защото то явно е болно и тази кашлица няма да спре просто така.
7:30
Майка (към бащата), докато все още отказва да приеме очевидната истина:
Детето май е болно.
Баща: Нищо му няма.
Майка: Кашля цяла нощ. Може и да се е задавил. Не знам дали можем да го пуснем на училище така. МАКАР ЧЕ ВСИЧКИ СИ ПУСКАТ ДЕЦАТА БОЛНИ.
Баща: Нищо му няма.
Майка: Все пак няма ли да е добре да го заведем при педиатърката, за да му чуе гърдите?
Баща: Казвам ти, че нищо му няма. Ако искаш, ще звънна на майка ми да го гледа и ще го заведем следобед. Но нищо му няма.
Майка: Добре, звънни ѝ, че аз не мога пак да отсъствам от работа. Ще пиша в групата на класа, че ПАК ИМА БОЛНИ ДЕЦА.
Баща звъни на Баба 2:
Ало, майко, можеш ли да гледаш малкия днес?
Баба 2: Мога, ама защо? Какво му е?
Баща: Нищо му няма, ама пак сме се филмирали, че нещо кашлял.
Баба 2: Ох, ще ме уморите вие с тази кашлица. Ти като беше малък и кашляше, аз те събличах гол и те качвах на Витоша, а сега – паника веднага. Дайте му чай с чесън и джинджифил и ще го оправи. Аз идвам след малко.
Баба 2 идва. Дете и Баба 2 остават вкъщи. Майка и Баща отиват на работа. Междувременно Дете продължава да кашля, Баба 2 му тика бели топченца хомеопатия и опитва да балансира енергиите в дома, за да се оправи детето.
Майка, Баща и Дете в чакалнята пред лекарския кабинет. Телефонът на Майката звъни. Обажда се Баба 1.
Баба 1: Ало, маме, как сте?
Майка: Ами, чакаме при педиатърката, че пак нещо кашля.
Баба 1: Е, не, казах ви да му дадете антибиотик още миналата седмица. Сигурно е с вирусна пневмония. Тя не се хваща на слушалка. Казах ви, писна ми, ще стигнете до болница. Тази педиатърка нищо не прави. А вие не го обличате. Онзи ден като дойдох във вас, той беше без пантофи. Не знам какво очаквате…
Майка: Оф, майко, не е заради пантофите, а заради това, че ВСИЧКИ СИ ВОДЯТ ДЕЦАТА БОЛНИ НА УЧИЛИЩЕ! Айде, чао, че ни дойде редът.
Майка (към педиатър): Здравейте! Ами ние ПАК сме болни. Просто всичките си водят БОЛНИТЕ ДЕЦА на училище. Тази нощ много кашля.
Педиатър: Има ли температура?
Баща: Абе, температура, нищо му няма! (киха)
Педиатър: Сега ще го чуя и ще му видя гърлото, ама май и вие нещо не сте добре. (Гледа към бащата, на когото му сълзят очите и киха час по час.)
Баща: Нищо ми няма. Сигурно малкият ме е заразил.
Майка: Казва ти аз… Ето, сега ще сме болни всички пак цял месец, тъкмо оздравяхме. Не мога повече.
Педиатър: Спокойно. Това е нормално. Когато се съберат много деца на едно място и стоят цял ден на затворено, така става. А и сега е сезонът на вирусите. Но вече има много неща, които може да се направят…*
Майка: Да, например да се научим да не си водим БОЛНИТЕ ДЕЦА В УЧИЛИЩЕ!
Педиатър: Никой никога не може да е сигурен кога точно детето му се е разболяло. Всъщност, всеки може да е носител на вирус и да зарази друг, дори без видимо изразени симптоми.
На следващия ден Баща, Майка, Дете и Баба 2 са болни. Звъни телефонът на Бащата:
Баща (с глас от отвъдното): Да…
Дядо: Какво става?
Баща: Болни сме пак. На мене ми е много зле. Малкият пак ни зарази.
Дядо: Еее, тъкмо мислех да ходя да го вземам от училище…
—————————————
Следват още много действия, до едно напълно безрезултатни и затова – безсмислени. Но според нас има три неща, които може да се направят:
А лекарите все по-често ще ни предлагат медицински изделия, които превантират разболяването, за да не се налага да се борим с последствията.
Както се разбира и от името му, това е антивирусен препарат, който идва под формата на таблетки за смучене. Подходящ е за възрастни и за деца от 6-годишна възраст нагоре. Защитава ни от инфекции и респираторни заболявания, като изгражда физическа бариера и пречи на вирусите и бактериите да се натрупат в организма.
Активната съставка на Medistus е екстрактът Kistosyn® 200, който съдържа полифеноли, а в комбинация с гума арабика прави защитен филм върху лигавиците на устата и гърлото и атаката на вирусите и бактериите е абсолютно предотвратима. Освен това всички съставки са напълно натурални и не съдържат оцветители, консерванти, захар, глутен и лактоза.
Може да дадете на детето да изсмуче една таблетка, преди да влезе в класната стая. Или вие да лапнете една, докато се возите в градския транспорт. Във всяка ситуация, в която може да има риск от заразяване с вирусна или бактериална инфекция заради наличието на много хора, таблетка Medistus Antivirus би свършила чудесна превантивна работа.
Но може да се използва и за да се намали въздействието на вируса, когато вече усещате неразположение и гърлото ви “дращи”. Medistus Antivirus може и да облекчи дразнеща и суха кашлица.
Достатъчно е да вземате таблетките през два часа между 3 и 6 пъти на ден, като може да сте сигурни, че заради физическия ефект на Medistus Antivirus не е възможно да се развие резистентност към него.
Желаем ви да сте резистентни само и единствено към болестите. Бъдете здрави!
Днес ще си говорим сериозно за температурата или по-скоро за сериозната температура – тази, при която детето ни може да получи т. нар. фебрилен гърч. Знаем ли, че изобщо нещо такова е възможно и какво да правим, ако ни се случи? Опитът си като майка, изпаднала в такава ситуация, споделя Мира Минкова, която се надява историята ѝ да помогне на други родители да имат едно наум за това усложнение при температура, а за да сме още по-полезни включихме и съвети от педиатър, които може да прочетете по-долу.
Може да е странно, но до този момент не бях чувала за температурния гърч. Знаех, че има гърчове, но винаги бях живяла с убеждението, че се случва на болни деца, които страдат от епилепсия, диабет или нещо подобно.
Оказа се, че едва ли не всяко второ здраво дете (като имам предвид „здраво“, когато не е болно от вирус или грип), може да получи гърч вследствие на бързо вдигаща се температура.
Това разбрах от лекарите в болницата, където лежахме след температурния гърч на малкото ми дете. Но как така не съм знаела това до този момент, защо никъде не съм прочела, че е нормално при малки деца до към 5 години? И щом е толкова често срещано и сигурно някои хора ще кажат, че и баба им знае, защо още в родилното лекарите не са ме предупредили за това? Колко му е само да ти подхвърлят по време на визитацията:
„И да знаете, че до 5-годишна възраст на детето трябва да сте много внимателни с температурата, защото децата често получават температурни гърчове, но това да не ви притеснява...“
Ехх, ако някой ми беше подхвърлил така, щяха да ми спестят много здравословни проблеми, бели кичури и един кошмар, с който преживявам случката отново и отново всяка нощ!
Каката беше на градина – втора група по онова време, а малката беше първа яслена група (2-годишна) и беше вкъщи с мен – с температура и сополи. Тя беше вдигала температура и друг път, и то висока. Текват сополите и хоп – 39 градуса. Но тогава мислех, че това не е проблем. А и по-голямата ѝ сестра никога не е имала проблеми с температурата. Да не говорим за близки и познати, които често са ми казвали: „Тя високата температура убива вирусите, споко!“; „Температурата е реакция на организма, за да се справи с нашествениците, няма страшно!“ и т.н. Даже познавам майки, които не дават на децата лекарства за сваляне на температура. Били „вредни“, пък и да си тренирали имунната система...
И така, в онзи ден тя вдигна температура. Измерих я първоначално около 38.8 °С и веднага дадох температуропонижаващо. Сложих я в детското кресло и ѝ пуснах филмче, за да поседи малко мирно, докато свали температурата. Аз спокойно седнах с гръб към нея на компютъра, за да си свърша малко работа.
След около 5 минути пак премерих температурата, защото беше прекалено тиха. Беше се вдигнала на 39.3 °С. Малко се притесних, но какво толкова, нали вече дадох сиропа, всеки момент ще започне да сваля. Пак седнах на компютъра.
След 2-3 минути чух монотонно потропване на нещо зад гърба ми. Обърнах се и това, което видях с очите си, в първия момент не можах да го разбера. Главата на детето се поклащаше, като се удряше в страничната облегалка на стола, очите бяха прибелени и примигваха, а телцето се тресеше в някакви странни конвулсии.
В следващия момент разбрах, че това, което виждам, е истина, и че нещо става. Скочих, взех я на ръце и започнах да викам в лицето ѝ: „Елииииии, Елиииии!!!“, с надеждата, че ще се събуди, че ще ме чуе и ще се освести... Понятие си нямах какво се случва в този момент, даже не предполагах, че може да е от високата температура.
Докато я тресях и виках (по-късно в болницата разбрах, че е било погрешно и така само съм влошила нещата), грабнах телефона, уж да звъня на някого – на баща ѝ ли, на Бърза помощ ли, още мисълта ми не се беше раздвижила, но така или иначе телефонът падна, защото ръцете ми така се тресяха, че сякаш и аз бях получила гърч... Отказах се да го търся къде падна, отворих входната врата и с детето на ръце започнах да звъня и да тропам на съседите от етажа с надеждата, че някой си е вкъщи и ще помогне. През това време виках за помощ като луда.
Тогава детето изведнъж се отпусна – като в сън. Или не... Не знаех. Но много добре видях, че устните ѝ започнаха да посиняват. Това вече знаех какво означава – че е спряла да диша.
Влязох в коридора, оставих отворена вратата, ако все пак някой се притече на помощ. Оставих детето на пода и започнах да му правя изкуствено дишане и сърдечен масаж (пак по-късно в болницата разбрах, че абсолютно не е трябвало, даже явно е попречило на детето да дойде на себе си по-бързо; дори докторът ми каза друг път да не се правя на майка героиня, което ме остави без думи, но за докторите ще говорим друг път...).
И така, устата вече беше много синя, детето все така в безсъзнание, аз правя изкуствено дишане. Знам, че трябва да се обадя на Бърза помощ (както правят родителите в този случай). Но в този момент (ако тече някаква мисъл) за мен не е редно да си оставя „умиращото дете“ (защото ми минаваха и такива мисли) и решавам да продължавам опитите да го спася.
Не знам колко време мина в тези мисли, в тези действия, може би 2-3 минути, може би часове или секунди, бях в тотално безвремие и пълно отчаяние, граничещо с лудост, но и с проблясъци на надежда, че всеки момент това ще свърши, ще се събудя от сън и детето ще е живо и здраво...
Тук се появи най-накрая и съседът, който живее под нас. Чул виковете ми, предвидливо дойде с телефон в ръце, клекна до нас, веднага набра Бърза помощ, започна да им обяснява разни неща, те го питаха, той питаше мен, аз крещях „Кажи им да идват!“, а той само отговаряше хладнокръвно на въпросите (за което му благодаря, защото ако аз трябваше да им обяснявам, нищо нямаше да разберат).
Но въпреки това ми се струва, че въпросите бяха абсурдни на фона на ситуацията:
„Как се казва детето?“, „На колко години е?“, „Има ли в момента температура?“, „Откога е така?“ и т.н.
Изпаднах в още по-голяма истерия – защо просто не пратят лекар, защо губим ценно време, вместо докторът вече да пътува насам?
Но в един момент спрях да чувам какво говорят, защото най-накрая стана чудото: детето отвори очи и започна да плаче! Най-хубавият звук, който съм чувала някога! Усетих живота отново. Времето се задвижи, звуците се върнаха, сърцето ми отново заработи.
И така, детето се събуди, вече нямаше температура, беше я свалила напълно. Съседът ни спасител остана до нас, докато не дойде линейката. Думите не са достатъчни, за да му кажа колко съм му благодарна – друго е, когато има някой, който знае какво прави.
Линейката беше още едно препятствие, с което трябваше да се справим. Защото докато държа детето, легнало в ръцете ми, аз самата нямаше къде да се държа, а тя препускаше през софийските градски дупки като за последно, добре че стигнахме все пак накрая! Докато се возех, опитвайки се с цялото си същество да удържа детето да не падне, успях да се обадя най-накрая на таткото, който до този момент тънеше в блажено неведение. Не знам какво успя да разбере от нечленоразделния ми говор, едновременно хлипайки и подсмърчайки, но каза, че тръгва към болницата.
Докато си мисля, че се е случило нещо едва ли не невъзможно, в болницата ми казаха, че: „Е, сгърчило се детето, какво толкова...“. И „Спокойно, де, това се случва на всяко второ дете под 5 години.“
И въобще, разбрах, че аз съм супер виновна как съм допуснала толкова години да не се информирам, да не прочета за този температурен гърч.
Повечето хора ще си кажат „К'ва е тая майка, има две деца – не била чувала за температурен гърч?!“. Разбира се, в петте дни престой в болницата, докато всички спяха, имаше една изтормозена майка, която нонстоп четеше в интернет. И се информираше най-подробно за температурния гърч при малки деца. Е, малко след дъжд – качулка, но не можех да си простя тази невежест, особено като ме предупредиха, че „щом веднъж е получило гърч, детето е склонно пак да получи“. Но, слава богу, вече две години успяваме да я опазим. Разбира се, при всяко боледуване не спя по цяла нощ, за да я следя, и даваме лекарство за сваляне на температура още на 37.5 С°.
Фебрилният гърч е абнормална реакция на незрелия детски мозък към високата температура. Случва се при 2-3% от всички деца. Наблюдава се във възрастта между 6 месеца и 5 години. Често родителите на деца с фебрилен гърч също са преживявали такъв в детството си, затова се приема и наличието на наследственост.
Най-често срещаната форма, на която се дължат 8 от всеки 10 случая, е обикновеният фебрилен гърч. При него се касае за тонично-клоничен гърч, който не продължава повече от 15 минути и не се повтаря до оздравяването на детето.
Сложният фебрилен гърч е по-рядко срещана форма, на която се дължат 2 от всеки 10 случая. При него продължителността е по-голяма от 15 минути, засяга някоя определена част от тялото и обикновено се повтаря след приблизително 24 часа или до оздравяването на детето.
Още не сме свършили, скрол надолу
Поставяте детето в странично положение на твърда повърхност. Така ще го предпазите от задавяне при евентуално повръщане и дихателните му пътища ще останат отворени. Опитайте се да засечете колко е продължил гърчът. Гълтателния рефлекс на детето не функционира, затова даването на лекарства или каквото и да е друго през устата не се препоръчва.
Широко разпространеното схващане, че детето може да си глътне езика, е погрешно. Бъркането в устата на детето, както и всяко друго механично въздействие, води до удължаване на пристъпа.
Въпреки че фебрилните гърчове са стресиращи за родителите, обикновено те не водят до усложнения. Простият фебрилен гърч не уврежда мозъка и не води до умствено изоставане. Този вид гърчове не значат, че детето ви страда от епилепсия. Шансът детето ви да развие епилепсия след фебрилен гърч е едва 1% и в тези случаи по-скоро се приема, че дебютът на епилепсията е с фебрилен гърч.
Най-честото усложнение, което може да бъде наблюдавано след фебрилен гърч, е повторната поява на гърч. Около една трета от децата имат повторен гърч. Рискът от това усложнение е по-голям при следните обстоятелства:
След отминаването на пристъпа детето трябва да бъде заведено на лекар. Така ще се изключат други заболявания като причина за пристъпа. ЕЕГ се прави в междупристъпния период и обикновено не показва отклонения при обикновения фебрилен гърч.
Получихме по мейла този разказ на една майка, на която ѝ се е наложило да остане без педиатър за недоносеното си бебе заради изключително арогантното отношение на лекарите, забъркани в цялата история. Съобразяваме се с молбата на авторката да я публикуваме анонимно и без споменаване на имена на лекари и болнично заведение, защото в момента е заведена жалба и предстои случаят да се разследва.
Няма да споменавам болнично заведение, нито имена на лекари. Това ще го направя в писмена жалба за неетично отношение. Ще спомена само, че градът е Варна. За да стане ясно, че не е селска разпра. Наистина ми се иска същината да достигне до повече хора. Онези хора – малкото, които все още очакваме и се възмущаваме в тая държава.
Имам бебе на 9 месеца, което беше дълго време в кувьоз и изписването му се случва с 1 ден предизвестие. Така чакан, но така несигурен момент, че въобще не се замисляш да си правиш предварителни срещи и записвания при педиатри. А това се оказа по-трудно и от влизане в Сорбоната.
Моят личен лекар прие да бъде личен лекар на детето, при условие че изберем конкретен предложен педиатър от същата поликлиника. Тогава не се замислих много колко нелеп е ултиматумът. Дамата педиатър изначално създаде впечатление на работеща за престиж и социални контакти. Такъв лекар, който е с работно време до 17:00 часа и всеки път с голямо мрънкане записва час за 16:30.
Имаше доста моменти, в които липсата на професионализъм и адекватност блесваше, но ходехме и при неонатолог паралелно и не сме изказвали недоволство. Основно се нуждаехме от направления за детски кардиолог заради вроден дефект. Все по-често се случваше, когато идваме, тя да се гримира за след края на работното време и да ни подвиква по коридора на излизане, че то май трябвало изследвания за след 6-ти месец, профилактичен нефролог, ортопед... ама сега направления няма как, да дойдем след 2 седмици.
Мъжът ми отива след уговорено посещение да вземе поредното направление за кардиолог и вкъщи виждам, че е със задна дата – датата на прегледа ни преди 2 седмици. Датата за кардиолога е гранична и тя го знае. Разбира се, на място се установява, че не важи. Събота е. Плащаме си.
Минава време и сме отново на преглед, бивам попитана защо не нося амбулаторния лист от кардиолог. Присещаме се за случката и обясняваме, че сме платили и за в бъдеще молим да ни се издават веднага направленията. Дамата решава, че ще прави представление – вади портмонето си и връчва банкнота, понеже нали за това мрънкаме.
Аз я взех. От яд.
От желание да видя учудената ѝ физиономия. От силното чувство, че го е правила и преди с цел пациентите да се оправдават как не е за пари.
Ами за пари е.
На всяко дете под 18 години се полага безплатно лечение. А всеки родител знае колко е скъпо отглеждането на дете. Но най-важното: като сгафиш, извини се или поне се дръж културно. Оттам нататък чухме неща, които много ми се искаше да запиша. Как като се притесняваш силно за здравето на детето си, ходиш и си плащаш, а не чакаш направления. Това ми каза педиатърката ни. Право в очите.
Казахме, че ще говорим с личния ни лекар, който е и управител на болничното заведение, и че това е възмутително. Може би нямаше да е голяма работа, щяхме да я сменим, щяхме да се оплачем и дотам. Но 5 минути по-късно получавам обаждане от личния ми лекар и, нека не забравяме, управител на поликлиниката. Най-наивно си мисля, че звъни да чуе моята версия, какво се е случило.
Казва ми се, че ме МОЛИ да сменя възможно най-скоро личния лекар на детето и своя. Тоест, да не съм негов пациент. Тонът е арогантен, наставнически, старчески заядлив. Аз съм си позволила да кажа КОПЧЕ на лекар, на човек с връзки като корабни въжета. И трябва да си търпя наказанието.
Оставаме с детето без личен лекар. Защото сме нагли.
Казват ми се директно и други две неща, които са шокиращи като се има предвид постът, който заема.
"Всички пациенти искате да ви е безплатно. Е, няма."
И:
"Аз работя само с нея, ако не си с нея, не си и при мен."
Тоест, той няма да издаде направление за педиатър, щом няма да го ползваме при нея. Каза ми, че съм некултурна, защото прекъсвам по-възрастен човек и затвори.
Ами това е, драги читателю. Това е лекар, управител на болнично заведение, това е персоналът, това е лекарят за детето ти, това е държавата, това е соцът, който никога не си тръгна наистина.
Да живей!
Екатерина Михайлова е програмист, а отскоро - и майка, а вече шестмесечното ѝ приключение с бебето е довело до написването на един чудесен, стегнат, ясен дневник за това какво научаваш, когато родиш едно дете - а именно почти НИЩО.
Наскоро се сдобих с бебе. Бях изненадана от това колко много майки около мен бяха искрено щастливи от факта. Предлагаха и помощ - “ако имаш нужда от нещо - пиши”. Идеално. Знаех, че майчинството е трудно начинание, но с толкова много помощ нямаше начин да не ми се получи.
Аз съм програмист. Това съм правила, от това имам някакво понятие. Съответно аналогията, която ще направя, е с програмирането. Тъй като сравнявам майчинството с програмирането, може да сте сигурни, че няма да навлизам в технически детайли, а нещата ще си останат на абстрактно ниво.
Пътят на програмиста започва от junior (начинаещ). На тази позиция трябва да бъдеш следен всекидневно, за да не направиш мазало. Обикновено на това ниво си чел това-онова и искаш да покажеш колко знаеш и можеш.
А тия, по-опитните от теб, само спират устрема ти и ти казват да пишеш, така че да можеш да си разчетеш кода в бъдеще, та ако има граничен случай, програмата да се справи, а не да умре, и тн.
А ти имаш такъв устрем! Имаш задача и си работиш по нея. Изглежда ти, че всичко си измислил, но все някой намира още нещо, което да направиш. Ти не знаеш какви въпроси да зададеш, защото не знаеш какво ще ти се случи след половин година, ако не поставиш основите за това сега. По-опитните знаят. И те те следят.
Преди да родя бях чела доста книжки. Чувствах се подготвена. Бях го измислила. Пък и ако имах въпроси - около мен има толкова майки, които ще ми помогнат, нали?
Половин година по-късно пиша този пост в 5 през нощта. Оказа се, че не съм го измислила. Оказа се, че толкова не съм го измислила, че дори не знаех, че не съм го измислила.
Да си поговорим за съня. Бях чела, че трябва да научиш бебето кога е ден и кога е нощ. За целта през нощта, като го храниш, не трябва да има много светлина (храниш на нощна лампа) и не го оставяш с впечатлението, че е време за игра (не му говориш, не му отвръщаш на усмивките, само кърмиш и приспиваш).
Дотук добре.
Бебето ми се хранеше нощем по-рядко, отколкото денем - 2, най-много 3 пъти. След всяко хранене приспивах по 20-40 минути бебето. Не иска да си играе - чудесно. И сега, след като бебето знае кога е ден и кога е нощ, ще престане да се храни нощем, когато престане да има нужда от толкова храна, нали?
Еми… не. Да, историите, които чуваш, са за бебета, които след първия месец самички решават да спят по 12 часа. Защото това е история, която е хубава и лесна за разказване. Но това не е моята история.
Дойде ден, в който моето бебе спа цяла нощ. Йей. Най-сетне. На следващата нощ се храни 3 пъти. И продължи да се храни между 0 и 3 пъти. Основно 1 или 2 пъти. Тялото ми се побърка. Искаше да знае какъв му е режимът. Ако ще се става веднъж - ще се настрои за това. Ако ще се става 2 пъти - ок. Но това, че всяка нощ е зарче, беше ужасно.
Бях свикнала от първите дни, че в момента, в който чуеш първия звук от бебето, скачаш и вадиш гърдата, щото иначе - рев. Една нощ бях твърде изморена, за да скоча. Бебето помрънка, помрънка и заспа. Сама се бях саботирала досега! И сигурно някоя по-опитна майка щеше да ми го каже това, стига само да ѝ бях задала този въпрос. Но аз съм начинаеща майка - не знам дори кой е въпросът.
Това намали храненията на 0 до 2. Но не реши изцяло проблема. Бебето се будеше в случайни часове. По книгите пишеше, че то самичко щяло да си направи режим - да яде в определени часове, да спи в определени часове. Трънки.
Моето бебе правеше всичко произволно. Добре тогава - време е за режим. Денят се разделя на 3-часови цикли - ядене, играене, сън. Както пише по книгите.
Първото денонощие мина чудесно. Бебето прие нещата страхотно. На всеки 3 часа през деня спеше по 40 мин, през нощта се будеше през 3 часа. Йей! Добре, де, ама след това нощта на бебето престана да се дели на 3. Какво правим тогава?
Едната сутрин се буди в 7, храни се през 3 часа и му идва да заспи в 10 вечерта.
Следващата сутрин се буди 8 и вечерта му идва да заспи или в 8 или в 11. Реших, че ще се заспива в 10 вечерта и просто ще разделям деня на 4 или 5 равни цикъла според това кога се събуди бебето. Естествено, бебето имаше други планове, но най-сетне се появиха ясни предпочитания от страна на бебето по въпроса, така че нещата се наместиха.
Лягането и ставането бяха вече нормирани. Но все още ставах през нощта. В книгите пишеше, че всички здрави и дохранени бебета нямат нужда от нощно хранене след 3-тия месец. А вече беше 4-ти. Отворих си книжките и си намерих решение.
Първо, бебето трябва да се научи да заспива самó, така че като се събуди през нощта, да не трябва да го кърмя или приспивам. Речено-сторено. Разделих процеса по приспиване на 2 части - успокояване и заспиване. Успокоявам, така че да не плаче и да не е превъзбуден, и после го оставям да заспи сам. Ако пак се разплаче, процесът почва отначало.
Въведох биберон за частта със заспиването. Но освен него гледах да не се намесвам. Бебокът се научи да заспива сам, с биберон. Вече, когато се хранехме нощем, не трябваше да го приспивам въобще. Само го оставях в кошарката и готово. Не бях премахнала нощните хранения, но това беше осезаем напредък - без 20-40 мин приспиване на всяко хранене. Това, естествено, означаваше, че съм супер майка, която очевидно може да се справя с всичко сама без да търси помощ отвън. Не някаква начинаеща! Почнах да съветвам майките във Фейсбук групата, в която членувам, как да приспиват бебетата си.
Следащата крачка беше да оставя само едно нощно кърмене. Харесах си някакви часове, през които реших, че ако бебето се събуди, няма да кърмя, а ще го успокоявам и приспивам (събужданията през нощта продължаваха да са по произволно време).
2 дена нещата вървяха супер. На следващата нощ бебето се буди на всеки час и половина. Понеже си имам принципи и не храня на под 3 часа, първо го успокоявах, а на всяко второ будене го кърмех. Нещата тотално излязоха извън контрол.
5-ти месец е. Вече почнах да задавам въпроси. “Да, моят син по това време беше много гладен”. “Време е да го захраниш, децата стават гладни, като им дойде време за захранване”.
Почнах да захранвам. Буденето през час и половина продължаваше. Изгоних бащата в хола, бебето дойде на негово място и като се събудеше, отварях едно око, подавах му гърда и пак заспивах. Нощите станаха преживуеми. Дните станаха не толкова преживуеми за хората около мен, които трябваше да търпят лошото ми настроение.
Отидох на педиатър. Обясних колко е гладно бебето ми. Педиатърът ми каза, че не е гладно, а иска близост. Отворих си книжките. Мдааааааам. По това време има скок в развитието, в който бебето разбира, че мама може да се отдалечи безкрайно от него и то няма какво да направи.
Върнах го в кошарката и си прибрах бащата. Успокоявах бебето, вместо да го храня. Не знам дали скокът в развитието мина или успокояването го научи да не се буди, но се върнахме на 1-2 събуждания на нощ.
Още не съм премахнала нощните събуждания. Реших, че лека-полека ще отдалечавам нощното хранене. Ако се събуди преди планираното от мен време за хранене, ще го успокоявам докато заспи или докато стигнем плана.
Нещата вървят линейно, с изключения.
Дотук всяка 3-та нощ е изключение. Продължавам да не искам помощ. Не виждам какъв въпрос бих могла да задам. Пък и историите около мен са или “то се научи самичко да заспива” или “продължава да се буди нощем, явно е гладно”.
Иван и Андрей са пропуснали много важна причина да имаш бебе. Това че след като имаш бебе, може да обясняваш на околните, че нищо не разбират от живота и след като се сдобиеш с наследник, всичко ти се изяснява. Аз за какво имам бебе в крайна сметка?
За нещастие, почва да ми става ясно, че не е вярно. Все едно да си работил само по един проект като програмист и да обясняваш на останалите колко си велик. Много хора го правят и никога не е вярно. Обикновено това, което се случва при работата с един проект, е, че се запознаваш с едно конкретно нещо, но всичко останало е на твърде базисно ниво.
Ако бебето ти има атопична екзема, ще научиш всичко за екземите. Но няма как да се сблъскаш с всички проблеми, които могат да се появят при бебетата. Няма как да станеш експерт по всичко за бебетата, ако имаш едно дете. Да знаеш всичко за бебетата значи да си педиатър. Те са senior-ите.
Ако има бъдещи майки, които биха търсили съвет от една не много напреднала майка, работила само по един “проект” - насреща съм. Но не и да отговарям на въпроси - начинаещите в която и да било дейност не знаят кои са правилните въпроси.
Да се виждаме регулярно, да ми разказвате какво правите и да ви предупреждавам какво ще стане, ако продължавате в същия дух като мен – това да.
Ако не друго, вече поне знам какви са въпросите, които е добре да си зададе една майка на 3-месечно бебе (моето е на 6 месеца, убедена съм че не знам правилните въпроси за моя момент).
Мая Цанева отваря темата за лимита от 10 отсъствия по домашни причини, на които имат право децата в детските градини. И пита здравословно ли да се отнасяме към по-малките деца със същата строгост на правилата, както в класните стаи.
Преди няколко седмици синът ми се разболя през уикенда и тръгна на детска градина във вторник. Тъй като полезните близалки си свършиха работата за три дни, реших да попълня молба за отсъствие по семейни причини. Няколко минути след като предадох бележката, учителката му ме предупреди, че изчерпвам 10-те дни по домашни причини, на които има право в трета и четвърта подготвителна група.
Аз се учудих, но след като наместих в съзнанието си седмицата неочаквана ваканция при баба, два дълги уикенда и един-два дни в леко неразположение, се оказа, че хлапето ми е „изяло“ регламентираното му време извън образователната система.
Оттук нататък, до края на учебната година, ако не е наистина болен, ще почива извънредно с фалшиви медицински бележки или с неформални уговорки с учителките.
„Да ти имам грижите“ - би казал някой, който знае как се пише остро респираторно заболяване или тежък ПМС, още от гимназията. Аз не знам, защото бях зубър. Освен това си намерих за съпруг адвокат с остро развито чувство за справедливост и положението по отношение на законността се влоши.
Обадихме се на наша приятелка, която работи в детска градина, за да разберем какво се случва, ако детето ни между 5-7 години, в трета и четвърта подготвителна група, отсъства без медицинска бележка и без предварителна молба до директора на ОДЗ.
Според Наредба № 5 от 3 юни 2016 г. за предучилищното образование чл. 10. (1) „децата от подготвителните групи, записани в целодневна, полудневна и почасова организация, могат да отсъстват само по здравословни или по други уважителни причини, удостоверени с документ от компетентен орган, както и по семейни причини, с писмено уведомяване". При заболяване се издава медицинска бележка след преглед, с диагнозата и текст: Нуждае се от „отсъствие по болест от /дата/ до /дата/“. Доколкото разбирам от тълкуванието на някои лекари, тази бележка се заплаща.
Ако директорът не разреши отсъствие, какво правим? Отиваме на лекар, естествено! А там, пред кабинета на педиатъра, многократно съм била свидетел как три дни на ски или кратко летуване при баба се уреждат с две думи със сестрата, което е измама без капка извинение.
Моята приятелка ме посъветва, ако не искам да ходя до педиатъра за всеки пропуснат ден неочаквана ваканция или при леко неразположение, да се обаждам на учителките с молба да отбелязват сина ми като присъствал. В противен случай се натрупват неизвинени отсъствия, а при пропуснати над 3 или 5 дни на месец без причина, следва проверка и в градината, и на родителите. Възможно е и спиране на социалните надбавки.
След дългия телефонен разговор по темата, реших без извинение да задам моите три въпроса за (не)извинените отсъствия. Отлично разбирам смисъла на строгите мерки – за да бъдат включени, чрез ограничения, в образователната система деца от определени малцинствени и социална групи. Но:
-- Кой реши, че децата от 5 до 7 години са готови за ученици? Моето любознателно хлапе се оплаква, че учат до 10 часа сутринта. Той иска да играе, да рисуват и да четат приказки, и мрази „ситуации“ - както се наричат учебните модули. Затова сутрин аз го изпращам с думите: „Забавлявай се!“, защото знам, че между игрите ще научи нещо, и то много.
Ако препоръчителната възраст за първи клас е 7 години, защо се отнасяме към по-малките деца със същата строгост на правилата, както в класните стаи? Ако приемаме, че следобедният сън и няколкото часа игра са силно препоръчителни за хлапетата, и дори заложени в програмата им, защо това да не се отнася и за неочакваната ваканция при баба през януари, за дългия уикенд с мама и татко, когото ходим на ски?
Ако в семейството възникне проблем, който изисква детето да остане по-дълго в домашна обстановка? Ако хлапето има нужда от повече адаптация към режим на учене? Ако единият родител работи в чужбина и се прибира по-рядко, но за по-дълги периоди? Кой ще усети и удовлетвори тази нужда от семейното общуване, ако не ние, родителите?
И най-важното - кога, ако не в тази възраст, хлапетата ще се сдобият с истински спомени от детството?
Според мен повече, например 15 дни, отсъствия по домашни причини биха дали възможност за по-качествено общуване между родители и деца и по-лек, но качествен преход към училищен режим на живот. За семействата с един родител, за жените с повече деца, за малките със специфични нужди, това ще спести от административната тежест на детството под строг режим.
-- Чух упрека, че единствено майките, които си стоят вкъщи, със свободни професии, които се развиват в частния сектор, се оплакват, че дните по домашни причини не им достигат.
Моят въпрос е: на колко оценявате времето пред кабинета на педиатъра си, в чакане за заветната извинителна бележка? Вашият шеф приема ли с охота всяко ваше излизане в обедна почивка, сутрешно закъснение или бягство от офиса малко преди 17 часа, за да стигнете навреме до лекаря си? Едва ли.
Свободните професии, частните компании, майките, които работят от дома си, грижат се за голямо семейство, или са самостоятелни, имат още по-малко време от тези с твърдо работно време, за да го губят по институции. Тази практика губи времето и на лекарите, а педиатрите са претоварени.
Не на последно място, как като родител можете да гарантирате, че детето ви е напълно здраво, или не е било в контакт с какъвто и да е заразен, ако лекарят не го прегледа и не установи този факт? Ами, ако вие кихате? Или сте седели на пейката до човек с въшки? Не е ли това форма на измама?
-- Докато обсъждахме темата, естествено, стигнахме и до търговията с фалшиви медицински документи. Когато бяхме ученици, винаги около нас е имало някой с кочан с бележки, които да ги „продава“ при нужда. Ако още от детската градина приемем, че е ОК да „пишем детето си болно, за да се забавлява здраво, то без проблем и то ще ни лъже по същия начин, когато стигне до дилъра на бележки. Аз не прилагам такава измама и защото изпитвам ужасния страх, че фалшивата болест може да се превърне в реална.
След тази тирада, ако не съм ви отегчила, ще кажа как аз ще постъпя – по втория начин. Ще помоля учителката на сина ми да не отбелязва потенциално отсъствие, ако не е по здравословни причини, за да не си причиняваме взаимно неприятности. Правя това с неприязън, но тъжният факт е, че не мога да променя сега и веднага система, която смята 5-годишни хлапета, които не могат сами да си връзват обувките, за служители на заплата.
Защото, какво ще се случи, ако детето ми направи 10 неизвинени отсъствия? Няма да завърши трета група? Ще го върнат в яслата? Май не, но социалните служители ще научат името ми и ще ми кажат: „Не се занимавайте с глупости и си взимайте медицински бележки!“.
Е, може би без извинения заради (не)извинените отсъствия, ще ви занимавам с глупави въпроси.
Още:
Здравка Горначка днес е в Майко Мила, за да ни разкаже колко трудно е да намериш добър, необвиняващ и спокоен педиатър. Всички майки знаем колко безпомощни се чувстваме, особено в първите месеци след раждането, когато всеки лекарски (и всякакъв друг) укор се забива в сърцето, и те кара да се чувстваш като пълен неудачник. Това, от което майките и децата имат нужда, са човечни лекари, които да говорят и разбират, а не да назидават. Но, по някаква причина, това понякога се оказва адски трудно.
**************************
В зряла възраст вече не боледувах често и почти не се срещах с онези хора с белите престилки. Спомените ми от тях съм напъхала в тайно, дълбоко чекмедже, което отварям чат-пат, само за да ме мотивира да намирам начин да се справя сама.
С появата на малкото човече сблъсъкът с педиатрията стана неизбежен.
Ден първи след изписването. Бебето е добре. Не се справям с кърменето. Не съм получила инстиктивно онзи дар на майчинството, който да озари пътя ми към всички верни отговори в отглеждането на новородено.
Вкъщи идва мила дама, препоръчан педиатър. И какво, мислите, се случва:
„Олеле...какво е това жълто бебе! Вие къде раждахте...аха, частна болница – да, вие, днешните майки, сте разглезени. Заради собствените си удобства поставяте живота на децата в риск при разни шарлатани, които гледат бързичко да ви вземат парите и да освободите леглото за следващите“.
Както и да е...пише рецепта, разместваме стаята по указания за повече слънчева светлина и продължаваме.
„Я сега ми покажете как го кърмите това дете“.
Към бушуващите хормони, надигащото се чуство за вина и желанието ми да отхвърля съществуването на тази среща с цялата сила на съзнанието си, се прибавя и ТАЗИ неловка ситуация.
Надигам блуза, поставям бебето непохватно на гърдата, то не проявява интерес и всички мълчим... от онези митути, които продължават вечно. Оказва се, че съм попаднала на педиатър „на място“. За нея всичко е ясно.
„Ами, да, вие не умеете да кърмите. Освен това зърната ви не стават.“
Провежда се кратък урок с назидателен тон. Изпотявам се, изчервявам се и едва сдържам сълзите си. В този момент съм напълно безпомощна. Безкрайно нещастна. И всеки помен от увереност, че ще се справя с новата си роля, се е изпарил.
Рева. Рева безутешно. Нямам никаква идея дали да следвам съветите ѝ, защото е педиатър, при това препоръчан, или да ѝ тегля една и да не се занимавам повече с нея, защото така постъпвам с хора, които са груби. Твърде съм безпомощна и неуверена, за да реша. А и къде по-точно да заведа това малко бебе (при това „жълто“) през дъждовния и хладен майски ден?
Оцелях. След дълга и неравностойна борба започнах да кърмя. Бебето растеше...започна да прилича на човек и дори да разчитам някои от сигналите му. Онзи, въпросният безпогрешен майчински инстинкт, така и не идваше. Дори по телефона не се обади да предупреди, че ще закъснее.
Колко неприятно бях изненадана когато се оказа, че в нашата поликлиника е студено и неприветливо. Във времето за консултации се трупаха огрижени майки, освирепели от висене на опашка и гледащи неодобрително подсмърчащите минувачи, които застрашават живота на бебета им.
Там се оказа, че децата и родителите влизат наведнъж, при това две до три семейства едновременно. Защо ли? За да не чакат в студеното фоайе. А сторъката педиатърка-чудо, умело преглежда няколко бебета наведнъж, защото децата са много, а тя е само една.
Неловко е да обсъждаш притеснителни за теб въпроси пред непознати хора, особено усещайки нервното потропване на останалите родители в помещението в стил „какво се мотае тая“.
Не съм съвсем убедена, че е законно да се въвежда за преглед повече от един пациент едновременно. Особено с оглед на неспешния характер на мероприятието.
Една година слушах колко е важно и незаменимо кърменето. Когато детето стана на една година, внезапно се оказа, че постъпвам ужасно и трябва спешно да го отбия, защото иначе ще го кърмя до първи клас. Освен това психическата травма, която ще му нанеса, ако не го отбия начаса, е непоправима.
Е, вече бях претръпнала. Не се шашках толкова и все пак винаги отивах на консултация със свито сърце и тайничко подсмърчах след нейния край.
„Ама как не иска да яде пюре, защо не е „минало“ на ортопед на шестия месец? Досега трябваше да седи стабилно. Вие сигурно не му правите гимнастика у дома!“.
Дори не съм подозирала, че може да съм толкова невежа, че мога да допусна толкова грешки в рамките на такъв кратък период. И винаги, ама винаги да съм виновна.
Сигурно се питате защо не потърсих друг педиатър. Потърсих и ходих при:
„Вие луда ли сте да го навличате толкова“, „ Оставете хремата и температурата, заради които го водите. Не сте ли забелязали, че детето има неврологичен проблем?“, „Това дете има халтави стави. С какво го храните?“.
Истината е, че накрая намерих подкрепящ, спокоен и необвиняващ педиатър. Дори повече от един. Но какво се случва, ако живееш в малко населено място без особен избор на лечебни заведеня? Какво се случва, ако нямаш възможност да плащам частни прегледи? Какво се случва, ако нямаш майка, която да ти каже “Така е! Откакто се помня, все бях виновна за нещо в педиатричния кабинет. А навремето имаше участъкови лекари и не можеше да ги смениш лесно!“.
Знам, че е наследство от соца. Знам, че много от тези педиатри, които ми се виждат свирепи, всъщност работят в трудни условия и наистина се опитват да помогна според възможностите си.
И въпреки това... може би ако се набляга по-сериозно на темата с емпатията в медицинското образование, ако лекарите се пенсионират, когато са изморени и изнервени, или ако просто говорят с майките, както биха говорили със собствената си дъщери, с приятелка, със сестра си...
Може би тогава лекар и пациент биха се обединили в името на здравето, а енергията им за справяне с проблема няма да се разпилява между обвинения, съмнения и чувство за вина.
Дарина Рангелова е сред абсолютните любимци на Майко Мила. Почти всеки неин текст предизвиква вълна от коментари, като започнем от Аз не кърмя и не ме е срам от това, минем през С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира!, след това и страхотният текст За ревящото бебе и други демони и завършим с последния ѝ хит Едно българче в една обикновена канадска гимназия. Днес тя ще ни разкаже какво е да си бременна и родилка в Канада, а ние ще седим и ще цъкаме, и ще викаме "Лелее, глей кви неща има по света!".
*****************************
Когато си направих домашен тест и разбрах, че съм бременна, по стар български обичай изчаках известно време преди да отида на лекар. Щото, нали, трябва да може да се види на ултразвука!
Отидох при личния ми лекар с благата вест. Посещението се оказа дълъг разпит как са протекли предишните ми бременностти и раждания, усложнения, тегло на бебетата, специфики относно здравословното ми състояние и т.н. Взеха ми кръв и урина, но ултразвук - йок.
За моя изненада докторът ми каза, че при нормална и нерискова бременност се правят два или три прегледа на ултразвук, а запис на тонове не се прави, ако няма причина за това.
Предвид преклонната ми възраст от 39 години докторът ми даде направление за скрининг за хромозомни аномалии, който да направя между 11-та и 14-та седмица и ми каза, че ще се видим пак, когато вляза в 4-ти месец. Това изследване се прави на жени над 35 г., самият преглед на ултразвук беше около час и половина и веднага след това ми беше взета кръв. Във втория триместър пак ми взеха кръв и с това се изчерпа скринингът за хромозомни аномалии (поне при мен, тъй като резултатите показваха нисък риск).
В общи линии, прегледите са веднъж месечно, в седми и осми месец - 2 пъти месечно, а в 9-ти месец са седмични, като всеки път протичат по следния начин: даване на урина, измерване на тегло, измерване на кръвно, измерване на корема и малко приказки. Не са ми предписвани витамини или каквито и да е добавки!
Вагинален преглед не съм имала през цялата бременност, вагинална микробиология се взима в девети месец.
Като казах, че тук правят по 2-3 ултразвука, нямах предвид, че не може повече. При мен в 9-я месец се наложи 2 пъти седмично преглед на ултразвук и запис на тонове, тъй като бебето беше малко и докторът имаше съмнения, че не може да се храни, а аз отказвах индуциране.
Изпрати ме и на консултация с акушер-гинеколог. Тук ще отбележа, че ултразвуковите прегледи се правят от техник и резултатите се изпращат на доктора ми по електронен път. Техникът няма право да коментира с мен какво вижда!
Никога не съм ходила някъде за резултат от изследване, още по-малко пък да ми го дадат на хартия. Всички резултати разбирам от доктора, който ми ги показва на компютъра си, когато съм на консултация.
Малко се дразнех, че не мога веднага да си разбера резултатите, а трябва да чакам до консултация, но така пък отпада варианта сама да си разчетеш изследванията, да направиш консултация в някой форум и, полу-откачила, да си поставиш диагноза.
Правилото е, че ако има някакъв проблем с изследванията, лекарят ще ми се обади по телефона.
Жената има 2 варианта за проследяване на бременността: личният лекар или midwife, но не и двете едновременно. Midwife няма точен еквивалент в България. Това е акушерка, но акушерките в болниците не са midwife.
За да стане midwife, човек учи 4 години в университет и първата година след завършване практикува само с опитна midwife. Midwife са в отделна клиника и нейната работа е да проследява бременността. Също както доктора има право да назначава рутинните изследвания и прегледи на ултразвук. Има право обаче да проследява само нормални, нискорискови бременности, и при поява на усложнение е длъжна да се обърне към лекар, а когато е необходимо, бременната се прехвърля при лекар.
Midwife е единственият медицински специалист, който е обучен и има право да води раждане извън болница. Жената може да избере три варианта за раждане - вкъщи, в център за раждане и в болница. Ако жената е над 35г , но е здрава, няма пречка да избере midwife и да ражда вкъщи, ако желае.
Сам по себе си фактът, че жената е над 35 г., не прави бременността рискова.
Ако раждането е вкъщи или в център за раждане, midwife няма право да слага упойка или медикаментозни обезболяващи. Може да ползва хомеопатични продукти или разни практики, като масажи и т.н.
По време на домашно раждане присъстват две midwife, които имат необходимото оборудване в случай на усложнение, докато родилката бъде транспортирана до болница.
Жена, избрала midwife, може също така да реши да ражда в болница. Midwife работят в тандем с болниците, които предоставят и на двете всичко необходимо - може да се сложи упойка от анестезиолог, а midwife може да поиска консултация с доктор, ако смята, че има опасност от усложнения. Разбира се, при реални усложнения, доктор поема родилката.
След като бебете се е родило вкъщи или център, midwife се грижи първите 24 часа за майката и бебето, прави преглед и необходимите тестове на бебето (ако има някакви съмнения, трябва да го транспортира в болница), след това ходи на посещение 3 пъти първата седмица, после - веднъж седмично, в продължение на 6 седмици, като оказва помощ за всичко, за което майката има притеснения, включително кърменето.
След този период, бебето се поема от личния лекар на семейството (не от педиатър).
Не бъркайте midwife с дула. Дулата няма медицинско образование – тя може да присъства на раждането и да оказва емоционална и физическа помощ на родилката, но няма право да се намесва в процеса.
Аз избрах личният ми лекар да проследи бременността, както и да родя в болница, но след раждането ми предложиха, ако желая, първите седмици у дома да идва сестра, в случай, че имам някакви притеснения. Раждане, изследвания и всички прегледи на ултразвук (колкото и да са те), и въобще каквото се налага, е напълно безплатно, независимо дали жената е избрала доктор или midwife, включително и посещенията от сестра след раждането, ако желаеш такава. Дула не се поема от здравната каса.
Аз отказах у нас да идва сестра - нали уж съм вече опитна (не че не бях забравила всичко). Консултациите на бебето ги прави личният лекар, като поради ниското тегло на моето бебе бебето лекарят поиска първата седмица да го заведа веднъж, а след това консултациите са веднъж месечно.
Сигурно се чудите как се води новородено на консултация. Ами, тук животът не спира, защото се е появило бебе - няма забрана за излизане и разни дивотии с постепенно свикване на бебето на балкона по 5 минути.
Новородените се разнасят навсякъде, независимо от сезона – аз ходих на пазар с тридневно бебе. Нищо му няма, почти на 7 месеца е и досега не е боледувало, дори и хрема не е имало.
Ето това е моят опит като бременна, родилка и майка на новородено бебе в Канада. Нито за момент не съм почувствала отношение като към болна или нещо кой знае колко специално и смятам, че такава трябва да е нормалната практика.
МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕТЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!
Боряна Фукумото е в Майко Мила и е малко гневна, защото, докато е бременяла и раждала в Япония, са ѝ казвали да яде тофу, зеленчуци и всякакви хубави храни, и никога не са ѝ предписвали хапчета. А когато се върнала в България и детето вдигнало температура, какво, мислите се случило? Веднага изписали АНТИБИОТИК! Затова Боряна малко се е ядосала и ни е написала кратък разказ за това как се случват нещата в Япония и как - в България. Хубаво е да знаем!
******************
Членувам в няколко бебешки групи във Фейсбук и отделно имах щастието това лято на живо да се срещна с български педиатър. Вследствие на всичко това имам един въпрос:
Кажете ми, хора, защо трябва да се тъпче човек (бременна-бебе- кърмеща майка) с витамини, антибиотици, прахчета, сиропчета и други производни, за щяло и не щяло?
Ще ви отговоря веднага – вероятно за да отиде един педиатър на безплатна екскурзия, спонсорирана от фармацевтичната компания, която обслужва рецептите му.
Лична история по темата.
Номер 1. Япония.
Преди две години, когато разбрах, че съм бременна, освен радостта и вълнението, когато се зачетох в българските форуми, у мен се загнезди мрачно притеснение.
Не съм пила фолиева киселина. О, драма. Всички мами в България пият! И то месеци преди да забременеят!
Чувствах се толкова глупава и безотговорна, вместо да се зарадвам истински и чисто.
Още помня как, със сълзи в очите, отидох в аптеката, попитах аптекарката
и започнах да я пия.
Докато не отидох на първия преглед.
Там супер усмихнати докторка и сестри ми честитиха, дадоха ми картичка, която също ми честити и ми казва кога ми е терминът.
А аз, предчувстваща нахокване, на което ние, българите, сме си свикнали, извадих от чантата шишенцето със сложните йероглифи, и попитах:
Почнах да я пия преди пет дена. Фатално ли е?
Докторката я погледна и каза:
Не е фатално, щом досега си се хранила пълноценно, с много зеленчуци, риба, зърнени и бобови храни. Щом си я купила, пий я до еди-коя-си седмица, но е най-добре да си я набавяш чрез храната.
И ми изброи няколко зелени зеленчуци, които са богати на фолат.
- А нещо друго да пия?
- Не пий нищо специално.
- Колело мога ли да карам?
- Може! Не променяй начина си на живот по никакъв начин!
- А зъбите ми няма ли да опадат, ако не пия калций?
- ??? Храни се пълноценно, това е достатъчно!
- А някакво обезболяващо мога ли да пия (защото четох, че бг мамите масово взимат но шпа)?
Тук ѝ описах степента на болезненост, малко по-силна от при цикъл.
Е, не, отговори тя. За такава болка не се пият хапове.
...
Излязох от кабинета зашеметена. Бяха оборени две мои, загнездени някъде надълбоко, убеждения.
Това да си бременна не било като да си болна! Мога да си живея нормално!
Отидеш ли на доктор - задължително си тръгваш с рецепта и бягаш към аптеката.
Да, ама не.
Лична история номер 2. Пак Япония.
По-нататък, в развитие на бременността ми, българските форуми и натискът от страна на разтревожената ми майка ме подтикнаха да си купя някакви мултивитамини.
За тях следящата ме лекарка директно ми каза:
- Дай ги на мъжа ти да ги пие. Всякаква химия е вредна за бебето.
Отново шаш!
И последна, Номер 3, японска история.
В края на бременността, когато ми пуснаха третия подред кръвен тест, се оказа, че имам нисък хемоглобин.
Е, тук вече ви хванах!, казах си! Давай витамините, че две не виждам!
Да, ама пак не. Отново ми изброиха храни, богати на желязо, и това беше.
Едва ли има нужда да споменавам, че бебето ми също не се е сблъсквало със синтетични витамини, освен витамин К, който са ѝ дали в болницата.
А сега обобщението във въпрос:
Как, аджеба, оцеляват 130 милиона японци без витамини, като при това представляват една от най-дълголетните нации в света?
Ще се усмихнат някои от вас и ще кажат – абе, остави ги тези откачалки. Те са нинджи!
Подобна беше реакцията и на българския ми педиатър, когато това лято имах нещастието да се срещнем по повод вдигане на температура (О,ужас!О,паника!) от бебето ми.
История Номер 4. България.
Безвитаминовото ми бебе вдига температура за първи път през живота си, седмица, след като сме кацнали в България.
Педиатърът преслушва и гледа гърло. Заключава: Лепнали сте летния стомашен вирус! и изписва рецепта:
1. Антибиотик! (после се самоинформирах, че вирус от антибиотик не се влияе)
2. Прахче за успокояване на стомаха.
3. Друго прахче за успокояване на стомаха.
4. Температуро-понижаващо сиропче за температура до 39 градуса.
5. Още едно - за по-висока температура.
Търчим по стара българска традиция в аптеката и оставяме 30-на лева, а аз споделям новините с майките във Фейсбук. Там узнавам за взаимоизключващите се антибиотик-вирус и решавам да не го давам. От това решение разтревожената ми по рождение майка откача и по стара семейна традиция вдигаме скандал.
В крайна сметка съм обвинена, че си правя експерименти с детето и нали затова сме ходили на лекар - за да изпълняваме каквото е казал. Чувам и най-тежката дума на майка ми: "В тази къща аз съм възрастният човек, детето е на моя отговорност!" (не съм непълнолетна, повярвайте ми).
Склоних и дадох от Светия антибиотик, но в двойно по-малка доза от изписаната (да взема и аз някакво решение, като отговорен възрастен).
На другия ден бебето нямаше температура, НО се беше изринало по цялото тяло.
Пак отиваме на педиатър. Сигурно няма да ви учудя, като ви кажа, че тръгна да изписва нещо за мазане, за да се оправи обривът по-лесно, а след това реши да пипне и фонтанелата на тогава едногодишното ми дете.
- Ама тя не се е затворила! Да изпишем витамини!
Тук вече ми дойде до гуша и споделих, че в Япония никакви витамини не дават и аз предпочитам техния начин на "лечение", ако изобщо това да имаш бебе е вид болест, както се оказва в България.
Педиатърът зяпна и с насмешка попита:
- Те там сигурно и ваксини не поставят?
- Е, не, поставят си.
За щастие това беше последната ни среща.
После говорих с моя позната майка, която ми каза:
Ааа, да, и ние се изринахме от същия антибиотик. Те първо него изписват!
Първо-второ... И схема си имало!
Обобщението този път във възклицателно изречение:
Мила широка аудитория на Майко Мила, не всички педиатри мислят истински за здравето на вашите деца! Пожелавам ви да сте много здрави и да не се срещате с тях в близко бъдеще.
Красимира Карагинева е поредната изстрадала майка с три деца, която е отделила от скъпоценното си време, за да ни напише за приключенията си. Ние я прегръщаме с разбиране и обещаваме следващата седмица отново ще ви представим многодетна майка и нейните проблеми.
Какво е да имаш три деца? Интересно. Всеки ден чакаш с нетърпение да дойде онзи вълшебен момент, в който вечерта всички ще са заспали, а ти ще се отпуснеш на леглото и ще откъртиш на момента. Ама това, че не си взела душ, че си с мазна коса и петна от повърнато, манджи и какво ли още не - няма значение. Че даже има дни, в които дори не можеш да ги изчакаш да заспят. Ами, който завит – завит, другите да му мислят!
След като дете номер 1 беше гледано по строг режим под час (защото така трябва), с гладене на дрешките, стерилизиране на всичко до годинката, занимателно хранене (все пак трябва да се ядат определени неща и то в определени количества), а да не говорим за петната по дрехите и търчането подире му по площадките (ама как ще допусна да съм като онези блеещи майкиq дето децата им все падат и се удрят???), с второто дете реших, че ще бъда различна. Реших, че ще я гледам по усет. Усещам, че детето е гладно - храня, спи се – приспивам. Е, понеже с нея се изцеждах, то и всекидневието ми беше едно непрестанно цедене и през цялото време клатене с крак на шезлонга, защото иначе не спеше.
Всичко вървеше супер, и ... в един момент разбирам, че пак съм бременна! Ама как и кога - въобще не разбрах! Голям шок изживях - как ще се справя с три, при положение, че номер 2 и номер 3 ще са само с 1 година и 3 месеца разлика? Ами, справих се. То докато не се сблъскаш с нещо и не ти се наложи да го изживееш, няма как да разбереш. Карам по течението. Третото суче, ама наддава малко?! Педиатри и баби ми се карат, но аз твърдо казвам – втори път да се изцеждам, няма да стане! Когато му се яде - давам. Яде колкото иска, когато иска, ама то как да наддава детето, като ака по 6 пъти на ден и започна да се върти по корем на 3 месеца???
Кърмя където ми падне – нека посмеят да ме изгонят отнякъде! През това време, другите две търчат край мен и само гледам да не се отдалечат на повече от 5 метра... Тук е мястото да спомена, че обличах дрехи само като излизах на разходка, по цял ден по нощница (на петна, да не си помислите друго). И-и-и... на 5 месеца пропълзя. Ами... супер! Докато едногодишната ми дъщеря се учи да яде, малкият пълзи под стола и обира всичко паднало от земята. Че за какво ми е прахосмукачка? Даже и захранване направихме. А, ами първото дете? Какво става с него? Ами не знам. То е някъде, в някоя стая, прави нещо.
Естествено, след това ще трябва да се оправя след него, ама какво от това. Нали през това време съм оправила другите две?! На големия му се яде – ами ето виж колко остана от другите, дояж го. Не че го правеше, той просто е филиеният човек и може да яде само хляб, или пък ще ме издебне докато кърмя, ще си придърпа стола, ще отвори сладкия шкаф и ще изяде наличното сладко. Малката да не види от батко си – и тя качена там. Добре, че е ниска и не стига до сладкото, а пък той нали си е свидльо и просто не ѝ дава...
Леле, ами като проходи и дребното?! Е, тогава стана страшно! Отиваш някъде, и винаги някой ти липсва. Все пак, имаш само две очи. Третото дете е някъде.... Най-куриозният ни случай беше на рождения ден на най-големия. Бебето, проходило преди месец, изчезна. Тръгваме да го търсим из заведението – няма го. Включваме и персонала в търсенето, претърсваме дори кухнята. А нашето момче къде било в това време. Влязъл в помещението към тоалетните, затворил си вратата, седнал под мивката и рови в коша за боклук...
Какво повече да ви кажа? Когато остана вкъщи с едно от децата (случва се много рядко) и си викам – брей, колко лесно било с едно дете! И работата успяваш да си свършиш, и на детето успяваш да му обърнеш внимание... Обаче, като се приберат другите и като ги видиш как се радват едно на друго, как се усмихват и играят – ами душата ти се изпълва, защото колкото и да е трудно, това са твоите слънца!
