Нали знаете как децата муфтят родителите си за най-различни неща? За бонбони, за тракторчета, за обувки, за дрехи.... ЗА КУЧЕ?? Мисля че от всички видове муфтене, родителите най-много ги е страх от муфтенето за КУЧЕ. Как е успяла Красимира Хаджииванова да измуфти родителите си за куче и как са го гледали те в зората на кризата през 90-те?
Не е тайна защо – защото и родителите са били деца, и те са муфтили техните родители за КУЧЕ (едно кученце, бе, мамооо, аз ще го разхождам, аз ще го храня, аз ще правя всичко!!!), и всички знаем какво се е случило след това.
Но колкото и да е невероятно, почти всички родители - най-често майката - поддават на детското изнудване, при това, забележете, в пълно съзнание, че нещастникът, който ще разхожда, къпе, бърше, храни и пазарува за кучето, ще му бърше лигите, когато пътува с кола и ще го пощи от кърлежи и бълхи, е именно тази същата клета майка, която прави същото и за своите собствени, човешки деца.
Може би единствено фактът, че няма да се налага да кандидатства за езикова гимназия заедно с кучето, и да пише с него теми за баба Илийца, и да търси двете неизвестни на ония уравнения, дето все не могат да си намерят неизвестните, я кара, майката, да пристъпи към това неразумно решение – ВЗИМАНЕ НА КУЧЕ.
Разбира се, аз не пиша всичко това, опирайки се на чужд опит или гадаейки на гумена топка за чесане на зъби – напротив. Пиша я, защото ЗНАМ какво е.
Беше началото на 90-те години и ако знаехме какво десетилетие, изпълнено с всякакви видове кризи, режим на тока, водата и въздуха, висене по спирки на автобуси на минус 28 градуса, редене на опашки за сирене, опашки за оцет, опашки за хляб и опашки за пирожки, продавани върху щайга на спирката на 43-ти блок в Младост, и въобще – каква тотална мизерия ни чака, вероятно на мен и брат ми нямаше, в една чудна вечер, в която по случайност вкъщи имаше едновременно и ток, и сирене, да поискаме да имаме... и куче.
Но ние не знаехме, че живеем ЧАК в такава мизерия, защото така правят родителите – стараят се децата да не разбират, че някой е окрал цялата държава и всички трябва да ядат макарони в следващите 6 години.
Затова ние, вече свикнали с наличието на домашни любимци под формата на огромен котарак на име ГОГО и две изключително грозни риби-скаларии, преценихме, че в квотата липсва само куче, и веднага започнахме офанзива.
Аз, разбира се, като по-хитра, първо пратих малкото си братче да пили на главата на баща ни. Помня, че го накарах да каже, че искаме немска овчарка (сега, като се сетя, ми става лошо - не стига, че нахална, ами и с претенции!)
Брат ми послушно отиде и бързо-бързо се върна в стаята. Викам – СЪГЛАСИ ЛИ СЕ??, а той ми казва - „Няма да стане“. Аааа, казвам, абсурд. Ще стане. Отивам аз при майка ни и започвам изложението – куче, разходки, приятели, ала-бала. НЕМСКА ОВЧАРКА.
Помня, че майка ми едва не се задави с бирата си и каза – КАКВА НЕМСКА ОВЧАРКА, АЛООО, МНОГО ТИ СЕ МОЛЯ!!!
Или нещо от сорта, но с ясно послание, че куче ще видя през крив макарон.
Реших временно да забравя за случая, но някакси знаех, че ще стане нашето. Прецених, че може би е добра идея да отстъпя от желанието за конкретна порода и да се съсредоточа само върху най-важното, а именно – КУЧЕ. Да е куче. Да не е кон, маймуна или плъх, а куче. Пък какво куче... еми каквото Господ даде. Криво, право, с едно око, с шест крака, се тая. Куче да е, да се води на каишка и да лае. Това исках аз от моето куче.
Така дойде зимата на 91- ва година. Или 92-ра, не помня, сливат ми се. Баща ми замина за чужбина за 3 месеца и ние останахме тримата, с брат ми и майка ми, да борим живота с купони за храна, режим на тока и други подобни глезотии за деца.
Всички се хранехме с някакви странни неща. Ние ядяхме това, което майка ми успееше да намери по магазините и да превърне в горе-долу хващащо окото ястие, котката ядеше някакви бъркочи и гледаше жадно рибите, а рибите какво ядяха просто не знам. Дано нещо са хапнали, горките. Искам само да подчертая, че не посегнахме нито на котката, нито на рибите.
И така, една прекрасна ледена вечер, в която с брат ми си ядяхме полагаемия ни се бъркоч, майка ми звънна и се яви на вратата с... КУЧЕ. Леле, каква радост, какво чудо – малко, сладко същество, с вид на нищо подобно, което прекрачва прага на къщата и очевидно вече е наше – иначе за какво ще го мъкне вкъщи? Както казах и по-горе, все още се удържахме да ядем кучета, значи трябваше да го е донесла, за да ни угоди на прищевките!
Полудели от радост, започнахме да го дърпаме и гушкаме, и ни отне известно време, за да се сетим да попитаме майка ни откъде, по дяволите, се е сдобила с него? А историята, разбира се, беше повече от прозаична – видяла се със своя приятелка, тя ѝ казала, че на строежа до тях една кучка е родила и има малки, които стоят на студа... и, оттам нататък знаете. Майчина сълза, майчино сърце, и прочие лирически отклонения и докато се усети, майка ми вече била на строежа, а минути по-късно го напускала с бърза стъпка и куче в джоба.
Защото макар и да живеехме на Редута и ядяхме сирене с купони, си мечтаехме да живеем в имение с огромна ливада, да закусваме яйца с бекон и да имаме куче на име Сали, което да търчи из полята и щастливо да си развява ушите.
От всичко това имахме само Сали и ушите ѝ, които наистина се развяваха насам-натам, придавайки ѝ доста нелеп общ вид, тъй като, няма какво да се лъжем, Сали си беше чистокръвен помияр. Улична превъзходка и така нататък, но от най-деликатен и мил вид, елегантна, тънкокрака и честно казано, отдалече, от МНОГО ДАЛЕЧЕ, примерно, гледана от Пазарджик, приличаше малко на гонче. Малко, ама приличаше.
Навсякъде имаше локви пикня, и човек не знаеше на какво ще попадне, като излезе от стаята – на кучешка пикня или на котешка пикня, защото пък и котаракът се обиди зловещо, че му натрисаме някакво си там НЕЩО, което търчи като гламаво из коридора и го бута с лапи. Бяхме благодарни, че поне рибите не пикаят в коридора... човек трябва да се научи да гледа положително на живота, дори когато гази в локви до глезените в собствената си къща.
Дойде време за първата разходка. Сложихме на Сали каишка и гордо излязохме с нея пред блока, все едно щяхме да разхождаме породист жребец. Кучето, разбира се, първо се напика и после клекна и се заземи, отказвайки категорично да тръгне. Започнаха се едни увещания, едно дърпане, едни клетви. Ама какво е това куче, бе, мамо!!!, казвахме в един тон с брат ми, тъй като бяхме останали с впечатлението, че кучетата са същества, които ходят на каишка до стопаните си, а не някакви магарета, които си пъхат главите между краката и клечат така с часове.
Жената направи всичко възможно да накара Сали да ходи – отиде до магазина, инвестира в кренвирш, и така, с парчета кренвирш и могъщи слова от вида АЙДЕ, МОЕТО МОМИЧЕ, ЕЛА ТУКА, ЕЛА ДА ТИ ДАМ КРЕНВИРШЧЕ!!!, Сали направи 5-6 крачки, след което всички се прибрахме изтощени вкъщи и на следващия ден повторихме упражнението с нов кренвирш.
След няколко седмици кучето свикна да излиза, и, честно казано, ние с брат ми наистина я разхождахме известно време. След това на него му омръзна, и останах аз, като по-голяма и съвестна, да водя Сали в калния парк на Гео Милев.
В тези години паркът приличаше на нещо като свинска кочина, а за да е по-достоверно, в една от къщите до парка наистина имаше свине. Гледах да не водя там кучето, защото нямах представа как ще завърши стълкновение между куче и прасе, а и мен от прасетата малко ме беше страх.
Придържахме се към централната алея, където Сали си имаше прекрасни забавления – въргаляне в мърша и лайна, въргаляне в кал, ядене на умрели гугутки и прочие великолепия, които природата ѝ я караше да прави. Що умрял гълъб съм изстъргала от тая муцуна, само аз си знам...
Вечерта, когато си пристигна, му представихме Сали, и, докато се тъпчехме с шоколади, салам и други благини, донесени от покварения Запад, всичко изглеждаше чудесно. Едно сплотено, мило семейство, което се радва на изобилието от храна и домашни любимци. Котаракът си ближеше задника в захлас, кучето спеше до радиатора, а грозните риби се дзвереха от аквариума и дори и те изглеждаха щастливи, въпреки че с тия криви физиономии това никога не може да е сигурно.
Всички си легнахме с радост в сърцата, а сутринта баща ми стана, излезе – смея да кажа, твърде невнимателно и някак международно небрежно от спалнята, моментално стъпи в огромна локва пикня, каза КАКВО Е ТОВА, ДА МУ Е*А МАЙКАТА!!!, и така, рязко и с апломб, се върна в действителността.
Така започна и нашият съвместен живот със Сали. Разбира се, тя беше част от семейството дори и когато нямаше с какво да я храним, освен с варени картофени обелки. Живя с нас 10-на години и дори стана приятелка с котарака, който с едно дране по носа постави ясни граници в отношенията и оттам нататък размирици нямаше.
Водихме Сали почти навсякъде с нас, въпреки че пътуването с кола беше някакъв ад, изпълнен с повръщане, лиги и непрестанен вой. Сали никога не се отказа от умрелите гугутки и от щастливото въргаляне в мърша, но пък имаше най-милите, хубави, кафяви очи и със сигурност беше по-щастлива, отколкото щеше да е на онзи строеж.
След това един ден умря, покосена от хиляди болести, и, разбира се, след нея повече куче не си взехме. Рибите услужливо също умряха и останахме само с котарака, който също се пренесе в отвъдното, но след него взехме друг, а след другия – още един, който в началото беше жена, но на шестия месец му поникнаха ташаци и от Шери спешно беше прекръстен на Чарли.
Още не сме свършили, скрол надолу
И честно казано, понякога през ума ми минава еретичната мисъл колко е яко да имаш куче. Все пак, парковете вече са нормални, в тях не се разхождат свине (имам предвид - истински), няма купища умрели гълъби и мърша, и всичко е много по-цивилизовано.
После бързо отпъждам тази мисъл от главата си, но от скоро чувам 5-годишния ми син да ме подхваща невинно:
„Мамо, а ние кога ще си вземем кученце??“
И, нали разбирате... сърце не ми дава да му кажа „НИКОГА“!
