Всички вече знаем кой е Мартин Атанасов. 18-годишен ученик, който със своята платформа „Черна писта“ свърши работата на държавата за нула време. И като казваме „държавата“, бройте ни и на нас, възрастните, които някъде в недоволството си се отказахме да бъдем гражданско общество.
Мартин ни скри шапката. Не само защото с интерактивната си карта ни показа нагледно ужасяващия брой катастрофи и опасни пътища в страната. Но и защото ни напомни, че по-важното от това да сме непримирими, е да правим стъпка напред.
Затова Мартин ни напомня:
„Всеки един човек следва да бъде конструктивна част от обществото ни и само когато всеки един е активен и се включва позитивно за общото ни благо, може да изградим средата, която искаме. Промяната и по-светлото бъдеще зависят от всеки един от нас.“
Казва, че основната причина човек на неговата възраст да е създател на сайт като „Черна писта“, е желанието. Още от 14-годишен активно се включва в различни каузи, защото „няма да постигнем нищо, ако просто седим и хейтим във Facebook или пред телевизора, или пък ако не ни пука.“ Призовава младите хора да изразяват позицията си – независимо дали са на едно мнение, или не – защото мнението показва, че не си апатичен.
„Черната писта“ на Мартин Атанасов визуализира катастрофите в страната през последните четири години. Има филтри за търсене по различни критерии – пътнотранспортни произшествия със загинали, с ранени. Може да се избере вид на инцидента – например удар в билборд, в подпорна стена, във влак, в дърво или стълб, челен сблъсък между две коли или блъскане на човек, в частност – на дете с ролери или летни кънки, както и удар в животно.
Статистиката, която Мартин събира, е официална – на Пътната полиция и на МВР. Той я получава със заявление по Закона за достъп до обществена информация. Първоначалната идея е била проектът да е по-мащабен и да покаже връзката между концентрацията на катастрофи и състоянието на пътната настилка.
Снимка: Ивелина Чолакова
„Тези данни, от една страна, трябваше да дойдат от Агенция „Пътна инфраструктура“. Те обаче отказаха с аргумента, че предоставянето на такава информация било твърде много работа и им липсва административен капацитет… Едни безумни аргументи, които не съответстват на институцията, която представляват. Този отказ в момента го обжалвам, защото не беше адекватен, но се радвам, че Агенцията протегна ръка. Получих покана от тях да се видим и да обсъдим какво може да направим заедно.“
Оказва се, че МВР има подобна карта, но било много сложно да я представят публично, добавя Мартин.
Мотивацията му за проекта идва от нежеланието му да превръщаме слушането на информация за поредната катастрофа в навик. За него е недопустимо инциденти, които се случват на едно и също място, да бъдат разглеждани индивидуално, защото всъщност, казва той, те са рецидив.
По-дълбоката идея на интерактивната карта е да покаже на всички ни мащаба на един проблем, с който, ако държавата не иска да се справи, можем ние като граждани да решим.
„Искам да покажа, че можем. Че от нас зависи да действаме и на практика, особено от нас, младите хора. Не трябва да чакаме някой наготово да ни даде нещо или да ни реши проблема, а да вземем нещата в свои ръце.“
И за да има ефективност, Мартин разбира, че граждани и институции трябва да са съюзници, а не да се противопоставят. „Колкото повече се делим, толкова по-разединени и по-слаби ставаме и самите ние“, обобщава той.
Подкрепа ученикът получава повече от обществото, но твърди, че има светлина в тунела и при комуникацията с институциите. Очаква да види до какво реално ще доведат срещите му с институциите и дали ще има конструктивност.
„А не просто да отидем да си направим едни снимки заедно и да кажем „Ето, ние се видяхме“. Не искам това, не търся това и със сигурност ще изисквам резултат и съдействие, а не просто една визия и едно прессъобщение.“
Авторът на „Черна писта“ е разбрал, че обяснението за големия брой катастрофи не може да се търси само на едно място. От една страна, причината е качеството на инфраструктурата, казва той, но от друга – безотговорните шофьори.
Именно тук идва практическото приложение на интерактивната карта, защото всеки шофьор, пътувайки от точка А до точка Б, може предварително да провери трасето. Ако има места с концентрация на ПТП, водачът би следвало да е по-внимателен и да кара със съобразена скорост.
„Това е инструмент, който да ни помогне да сме по-сигурни на пътя. И от друга страна да помогне и на институциите да намерят къде са най-проблемните точки и да вземат бързи, адекватни и ефективни мерки“, допълва Мартин Атанасов.
Снимка: Ивелина Чолакова
Той има шофьорска книжка от съвсем скоро и все още не е сядал сам зад волана. Дори и на курсовете обаче забелязва лошата инфраструктура, но и неадекватното поведение по пътищата.
„Проблемът с катастрофите не може да се реши просто като направим едни ударни инвестиции в инфраструктурата и подменим всички пътища. Това чисто практически е невъзможно. Докато има шофьори, които не управляват автомобилите си с преценена скорост според ограниченията, докато има хора, които се мислят за безсмъртни на пътя – че никой не може да ги спре, нищо няма да им стане… Докато съществуват този начин на мислене, общественото толериране и липсата на интерес, това ще продължи. Дали ще има война по пътищата не зависи само от шефа на АПИ или от министъра, а от всеки един участник в движението – и водачите, и пешеходците.“
„Всеки водач, който е излизал извън България, ще се съгласи, че има разлика в шофирането тук и извън страната. Не знам какво, но има едно усещане у всички български водачи, като излязат извън България, да започнат да карат по един коренно различен начин – според правилата. Започват да шофират по-спокойно“, забелязал е Мартин.
Той посочва за положителен пример не само държави в Западна Европа, но и такива, които не са членки на Европейския съюз като Сърбия и Северна Македония. Отчита, че там пътищата са много по-различни от нашите.
„И тук трябва да си зададем колективно въпроса на какво се дължи това. Явно е политика на държавата, но и хората пазят пътищата и има правила, контрол.“
Според Мартин способността на българския шофьор да спазва ограниченията и правилата за движение извън страната ни, но не и в нея, е феномен. И отново подчертава ролята на всеки човек, „защото докато ние като общество не осъждаме тези шофьори, които седят до нас на масата и пият една-две бири или една-две ракии и след това се качват в колата… Докато ние, виждайки го това, не ги спрем, за съжаление, проблемът няма да се реши.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Екипът от доброволци, с които работи 18-годишният Мартин, все още подготвя статистиката за качеството на отделната инфраструктура. Когато са готови с анализа, ще се види реално дали има такива пътища, на които няма нито една катастрофа.
От направеното дотук, става ясно, че няма пътища, които да са 100% безопасни и на които да не настъпило поне едно ПТП.
„Даже и да намерим такъв път или отсечка, или каквото и да е без ПТП, по този път се движат автомобили. А до момента автомобилите в България поне все още се управляват от хора. И тук стигаме отново до въпроса за водачите и за отговорността им. Защото когато шофьорът на автомобила фучи с 200 и нищо не го интересува, мисли, че е безсмъртен, богоизбран, това автоматично превръща всеки един път в опасен.“
Интерактивната карта с броя на катастрофите в България е обект на сериозни хакерски атаки. В момента дори, казва Мартин, са изключително силни. Разбира се, Мартин и хостинг компанията, която поддържа платформата, вземат реципрочни мерки.
„Вчера трябваше да си блокирам имейла, т.е. да го блокират от отдела по сигурността. В случая атаките направиха невъзможна комуникацията ми с медии, с институции и с други хора. За момента платформата удържа“, обясни Мартин.
Той подчертава, че който и да се опитва да свали платформата, не му се получава, а и само увеличава популярността ѝ, защото показва как тя работи.
Мартин е все още ученик с хуманитарен профил – в столичното 127 СУ „Иван Денкоглу“. В същото време работи в сферата на комуникациите и връзките с обществеността. На този етап няма конкретен отговор с какво точно ще продължи да се занимава след завършването си и как ще продължи обучението си. Видял е, че живеем в динамичен свят. Има стабилна основа – и с образованието си дотук, но и с желанието и позицията, които показва. „Черна писта“ го изстреля по първокласен път – този, по който се движат хората, знаещи, че по-важно от това да помагаш (когато можеш и с каквото можеш), няма.
Текстът на Елена Стоянова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 15 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Преди време (да се разбира преди в живота ми се да появят две руси ангелчета) попаднах на снимка във Фейсбук, на която някакви деца бяха с гипсирани ръце и крака и отдолу пишеше: „А е едва средата на лятната ваканция“. „Какви нелепи родители“, помислих си нехайно аз и се отправих към поредната си безгрижна лятна нощ без сън.
Последният учебен ден от годината. Предстои тържество, дипломи, ритуали, СНИМКИ. Празнично облечени деца и родители. Планът е да оставим децата на този ден само за последни 45 минути в училище, след като се СНИМАТ надлежно с учителите и класа.
45 минути. Толкова са трябвали на сина ми, за да пресрещне фронтално едно дърво на двора, да свлече половината кожа от лицето си и едва да не остане без око. Явявам се в училище в ефирна лятна рокля, тази сутрин дори почти сресана, и с модерна гривна, в съответното приповдигнато настроение.
Дни наред след това майка ми устойчиво настоява да ѝ бъде осигурен достъп до снимките от въпросното тържество. Всички мои плоски лъжи за свършилата лента не минават и в крайна сметка тя успява да се докопа до нелепия вид, в който внучето се е увековечило в училищния а̀лбум. „Ейй, не ги гледате тия деца, значи!“, подмята уж нехайно майка ми.
Равна, зелена, чиста, абсолютно безопасна поляна. Правя бърза оценка на риска и решавам, че почти спокойно може да оставя едногодишния си син под надзора на трима татковци и за 4 минути да си взема капучино от хотела. Тъкмо отпивам предпазливо безгрижно от кафето, когато се явява единият татко и любезно моли сервитьора за лед.
Усещам, че нервно се опитва да избегне погледа ми. „Как са успели, на поляната, по дяволите!“, вбесявам се аз и се втурвам с разлятото кафе. Едногодишният ангел пищи омазан с кръв. Татковците се суетят около него и около единствения камък на поляната, който ангелът беше успял да уцели с главата си. Прибираме се със залепена ангелска глава. Опитите ми да избягвам срещи с бабата на ангелите се провалят с крах. „Ейй, хич не ги гледате тия деца значи“, повтаря нервно майка ми.
Всички вече са крайно изнервени от семейните почивки и нямат търпение да се върнат към сивото есенно ежедневие. Защото дори офисът започва да изглежда примамлив след дни, прекарани в крясъци по децата из плажовете. Връщаме се от море с гипсирана ръка след уж лек инцидент с колелото на ученика. Излишно е да описвам вида, в който присъства на снимките за първия учебен ден, както и коментара на майка ми по темата.
На този фон е напълно ненужно и да се броят тоновете кърлежи, които бяха вадени от ангелските тела ежедневно и еженощно.
Първо, инцидентите на почивка (а и не само) винаги стават в неделя вечер, често на отдалечено от лечебно заведение място.
Второ, ако оставиш малки руси ангели в празна, бяла, голяма, равна стая без мебели и опасности, те ще намерят начин да се наранят, при това сериозно.
