В този епизод на „Следващите 10“ Красимира Хаджииванова разговаря с Дарина Сарелска – журналист, дългогодишен изпълнителен продуцент и директор на новини и актуални предавания в най-големите български телевизии. Днес тя преподава в медийния департамент на Американския университет в България.
Поводът е по-актуален от всякога. Според ново проучване на Yettel за медийната грамотност почти половината българи между 20 и 50 години преценяват дали една новина е достоверна „по усет“, а 9 от 10 са попадали на подвеждащо или фалшиво съдържание онлайн.
Говорим защо журналистиката губи влиянието си, как социалните мрежи превърнаха всеки човек в медия, защо алгоритмите награждават гнева повече от истината и какво се случва, когато аудиторията започне да избира информацията според собствените си убеждения, а не според нивото ѝ на достоверност.
Ще чуете още:
Епизодът е осъществен с подкрепата на Yettel и инициативите им за развиване на дигитална и медийна грамотност.
Епизодът е тук:
Ако този епизод ви е бил полезен и интересен, споделете го с вашите приятели и се абонирайте за канала ни, за да имате достъп до всяко ново съдържание.
Още не сме свършили, скрол надолу
Десислава Стоянова няма как да не ни една от най-любимите тв водещи, заради способността си да е едновременно лъчезарна и предразполагаща, но и супер прецизна, подготвена и твърда по темите, които всеки ден обсъжда с гостите си в „Преди обед“ по bTV. Води предаването, заедно с Александър Кадиев, от 7 години, а две години по-рано ражда близнаците си Стефан и Красимир.
Завършила е журналистика в Софийски университет и през 1998 г. започва работа във вестник „Сега“ - първо в международния, а след това във вътрешно-политическия отдел. През 2002 г. става част от екипа на bTV Новините и Репортерите. Печели журналистически награди за документалните си филми „Двойният живот на Ванко 1“ и „Трафик“ и за репортажите си за незаконно строителство в Еленския балкан.
Казва, че от тези екшън години ѝ липсва работата на терен, но се връща на него през изминалата година с няколко екстремни интервюта. През останалото време се появява в ефира все едно още със ставането ѝ постилат червен килим, но понеже на нас такива не ни минават я хванахме на къс пас да разкаже през какво точно минава сутрин и как е толкова усмихната всеки божи делничен ден.
Заради всичко това, а и още много, Десислава Стоянова днес е в рубриката "Жените могат всичко"!
-- Деси, разкажете ни как започва денят на една телевизионна водеща, която е майка на две момчета, близнаци? Има ли място вкъщи, до което ви е трудно да получите достъп, или пък имате специални VIP права, защото, все пак, всеки ден ви дават по телевизора?
Денят започва рано – между 5:30 и 6:00, защото има бая неща да се вършат преди излизането, което е здравословно да се случи не по-късно от 7:20-7:30. Иначе следва драма (закъснявамееее, ще ни пишат закъснение и прочие, наясно сте с нещата).
Уви нямам никакви VIP права (което е много несправедливо, но си е факт). С времето обаче съм се научила ловко да заобикалям хвърлените в коридора раници, докато избягвам да настъпя обувките, които също са артистично метнати, където на децата им е паднало, да НЕ обръщам внимание на купчините с дрехи, които някой просто е свалил и забравил да транспортира до коша за пране и т.н. Така че, през по-голямата част от времето съм в сравнителен мир със себе си.
Има, разбира се, моменти, в които подреденият човек в мен се вдига на бунт и следва конско на тема кое къде стои, как може това да е тук, защо не си си закачил якето на закачалката и други такива. Най-неприятно е, когато някой си е „загубил“ нещо (разбирай, не знае къде си го е оставил) и някакси от мен се очаква да знам къде в целия хаос се намира въпросното нещо...
-- В началото, когато близнаците ви са били бебета, сигурно е било още по-сложно. Знаете, че в "Майко Мила" може да си кажете всичко - как си спомняте първите месеци след раждането?
Когато разбрах, че ще имаме близнаци, много се зарадвах, естествено. Но, предполагам както другите майки на близнаци, не съм си давала сметка какво всъщност следва от това - че един ден се прибираш от Майчин дом не с едно, а с две прекрасни ревящи вързопчета.
В началото беше трудно. През първата година на моите чудни синове почти не бях спала. Бях се превърнала в ходещо зомби. И то при положение, че и майка ми, и сестра ми помагаха. Децата се будеха буквално на всеки час, освен в случаите, в които се будеха по-често. И много трудно заспиваха, освен това...
Още си спомням деня, в който (трябва да са били вече на около 10 месеца) спах цели 5 часа накуп. По-отпочинала не се бях чувствала в живота си, ако щете вярвайте.
След това дойде моментът, в който успях да измия чиниите без никой да се разреве по средата на начинанието (следваща победа) и така някъде към втората им година животът започна да се нормализира.
-- И ето ви днес, вечно усмихната, всеки делничен ден. Едва ли пет дни в седмицата сте в супер доброто настроение, което излъчвате? Как се настройвате?
Не знам дали ще ми повярвате, но настроението самичко си идва. Някакси то до такава степен е естествена част от нашето предиобедно битие, че дори и някой да е крив за нещо, като се съберем и наближи 9:30, превключваме. Това е почти автоматичен механизъм сега. Но това е след 7 години, в които работим заедно със Сашо, а и с целия екип на предаването. Извървели сме дълъг път заедно в bTV. Дълъг беше, повярвайте ми, и в началото хич не беше гладък, хаха.
-- Как се разбирате с екранния си партньор – Александър Кадиев? Разкажете ни повече за спойката в такъв тандем – трудно ли е да работиш всеки ден с един и същи човек, да разчиташ и зависиш от него?
Как се разбираме със Сашо – в момента повече от прекрасно. Направо неочаквано добре, предвид че в началото бяхме две вселени. Към днешна дата си знаем и кътните зъби и можем да разчитаме един на друг, смея да кажа - безрезервно. Докарали сме го дотам, че има моменти, в които той задава ТОЧНО въпроса, който аз се каня да задам, примерно.
Представяте ли си? Това е нещо, което преди 7 години бих се заклела, че е невъзможно. Освен това да работиш със Сашо е страшна забава. Гостуват ни само готини хора, имаме страхотен екип и въобще страшни късметлии сме. При нас го няма най-неприятното, което повечето хора свързват с работата си – напрежение.
-- Кои са темите, които покачват адреналина ви – и тези, от които буквално ви се доспива?
Сега, като ми задавате този въпрос, се замислям имало ли е нещо, което да ми е било досадно, и честно – не се сещам. Има, разбира се, теми и гости, които те докосват в по-голяма степен от други, но, като цяло, аз си харесвам съдържанието на „Преди обед“ и , Слава Богу, не ми се доспива никога.
А ако трябва да кажа кое ми е най-интересно – това са хората, начинът им на мислене, начинът, по който взимат решенията си и правят изборите си, начинът, по който преследват мечтите си, това как се изправят, след като паднат, психологията и мотивацията, която стои зад историите на личностите, които ни гостуват.
-- В началото на кариерата си сте била в международния и вътрешно-политическия отдел на в. „Сега“, а после - част от bTV репортерите – имате ли носталгия по тези години?
Никаква, но съм много благодарна за професионалния път, който съм имала, и за всяка спирка от него. Винаги казвам, че като погледна назад, и си давам сметка какъв шанс съм имала да се уча от най-добрите в професията.
Ако нещо ми липсва по някакъв начин на моменти, то това е работата на терен, но тази година си доставих и това професионално удоволствие, реализирайки интервютата с 3-ма изключителни мъже.
Швейцарецът Фреди Нок, който държи сума ти рекорди за ходене на въже (покрай когото и аз самата ходих на въже, страхотно беше).
Боян Петров, който за огромно съжаление не се върна от Шиша Пангма, но винаги ще бъде пример за това как се преследват мечти и как се посрещат удари на съдбата.
И Григор Димитров, когото общественото мнение у нас не знам защо третира като своя собственост и смята, че както го величае, когато побеждава, така има правото грозно да го хули, когато губи.
-- В тези години, за които ви питахме, правите филма „Двойният живот на Ванко 1“, спечелил първа награда в конкурс за разследваща журналистика. Каква е историята около него?
По онова време Ванко 1 беше един от любимците на тийнейджърите. Това, което ме шокира, беше как един от идолите на хлапетата е уличен в сводничество и трафик на момичета. Затова тръгнах по следите на тази история. Точно това и показахме – двете страни на монетата. Тогава едно от момичетата, които бяха станали жертви на тази престъпна група, се осмели да застане пред камерата и да разкаже. Благодарение на нейната смелост, ние можахме да си свършим добре работата като журналисти. През годините съм си мислила за нея и наистина много се надявам животът ѝ след епизода „Ванко 1“ да се е наредил и тя сега да е една щастлива жена
-- Кои са свързаните с жените теми, които смятате за най-важни? За какво ви се иска да се говори още повече в медиите?
Веднага се сещам за една тема, по която Красимира наскоро ни гостува в „Преди обед“ – темата за насилието срещу жените и безчувствеността, която нашето общество, уви, демонстрира. Това е много страшно. Трябва и да се говори, и да се действа, като особено по отношение на второто институциите са тежки длъжници на жените, които живеят в кошмара на домашното насилие.
Темата за сексуалния тормоз също. Тя превзе света и там успяха да стигнат и до крайности в преекспонирането ѝ, но у нас, за сметка на това, тази тема не съществува. Мълчи се. И аз съм сигурна, че не е защото това нещо не се случва, а защото жените, които са били обект на такъв тормоз, не смеят да се обадят, защото са сигурни, че няма да получат нито подкрепа, нито защита.
Смятам за изключително важна и темата за образованието, с всичките ѝ подтеми – остарелите методи на преподаване, остарелите хартиени учебници, начинът, по който системата третира „проблемните“ деца, липсата на достатъчно спорт в училище, храната, която се предлага на децата, и т.н.
-- Имате ли някаква специална договорка с мъжа си как да възпитавате момчетата си – стараете ли се да избягвате някакви стереотипи във възпитанието им?
Като цяло сме на един акъл, което много помага. Опитваме се да напипаме онзи труден баланс между това да сме достатъчно строги без да сме прекалено строги, да им даваме свободата, от която се нуждаят, без обаче да го обръщаме на слободия. Не е лесно.
-- Как всъщност се оцелява с трима мъже вкъщи – разкажете ни как ви подкрепят те? Споделете ни някакви трикове за бързо изпълнение на майчини заръки!
Това, което ме спасява е, че мъжът ми наистина пълноценно участва – и по отношение на децата, и по отношение на домакинството. Иначе би било невъзможно. И двамата работим, и ако не си поделяме тежестта на товара, ще издъхнем. А иначе „цената“ на съжителството с трима мъже е, че вкъщи винаги е разхвърляно. Не съм сигурна, че и за Коледа ще успея да подредя съвсем. И друго – само аз пера, защото когато мъжете тръгнат да го правят, става страшно.
-- Какво бихте казали на момичетата, които искат да тръгнат по вашия път? Откъде да подкарат журналистиката, така да се каже?
Не съм сигурна, че в момента с чисто сърце бих препоръчала на някой да тръгва по този път. Той е много труден. Особено предвид медийната среда в момента. Да си журналист в България е изпитание. Аз имам щастието да съм част от един оазис, но ясно си давам сметка, че действителността извън него е доста мрачна.
-- Сигурно непрекъснато сте в час за нови музикални изпълнителни, актьори, писатели – препоръчайте ни нещо готино?
Мога да ви кажа кои са част от нещата в личния ми лист на „чакащите“.
За четене: Фредрик Бакман „Баба праща поздрави и се извинява“, Ей Джей Фин „Жената на прозореца“, Захари Карабашлиев „Хавра“, препрочитане на „Как да говорим така, че тийнейджърът да слуша и да го слушаме така, че да говори“.
За гледане: „Тя, той и още двама, трима“ (новото превъплъщение на Сашо), „Inside Out Teen” (представлението на „големите“ от театралната работилница на Мариан Бачев), „Mamma mia" (да видим защо този небивал успех), „Бохемска рапсодия“ (стар фен на Queen съм си, а още не съм успяла да стигна да го гледам) плюс едно две „детски“ заглавия.
А за слушане – билетите за концерта на Лени Кравиц са на видно място на библиотеката.
-- И за финал – как си представяте идеалната Коледа?
По най-класическия начин – всички заедно вкъщи, глъчка, добро настроение, топлина, любов.
Няма начин да не познавате огнения и приковаващ стил на Мария Касимова-Моасе - независимо дали пише за социални теми, култура, предприемачество или просто за човек. Или за себе си – безпощадно разголващо (включително в следващите редове).
В най-добрите години на печата е била в екипите на няколко издания (периодите като главен редактор на "Капитал Light" и "НЕЯR" са сред любимите ѝ), помните я и като и водещ на рубрика за етикет в "Преди обед" на бTV. Днес е любим автор както в лайфстайл, така и в бизнес списания и е един от най-ярките колумнисти в малкото онлайн платформи, които не те заставят да шикалкавиш със съвестта си. Автор е на книгите Близки срещи със смесени чувства и Балканска рапсодия.
Майка на две дъщери, вече студентки, с чийто баща е разведена. Със сегашния си, втори съпруг, който е французин, се запознава преди няколко години онлайн. Първият им чат е от любов към кучетата (тогава той има магазин за кучешки аксесоари в Париж). След няколко години живот между френската столица и София, двамата заминават на остров Менорка, където превръщат дома си в къща за гости. Сега са на друг романтичен адрес, а, ние, с цялата си несъобразителност, им прекъснахме новото задомяване, защото много искахме да чуем Мария:
Точно сега съм на върха на една скала, по която са накацали къщи и аз съм в последната, най-високо. Мястото се казва Адор и е село, разположено близо до град Гандия, недалеч от Валенсия, Испания. Тук сме под наем за следващите 6 месеца. До момента непрекъснато се занимаваме с битови неща – спира токът, гръмна помпата за вода, проливните дъждове пробиха на места покрива, та течеше вътре, парното не работеше…
Понякога си мисля, че съм създадена да оправям проблеми от всякакво естество. Ситуацията в момента го потвърждава - и в Испания да отида, пак се боря с битовизми! Хубавото е, че като българка, съм свикнала на всичко.
-- Значи, живеете с французин, оправяте покриви във Валенсия, а сте автор на едни от най-силните социални текстове, свързани с родната действителност – как става това?
Можеш да работиш това, което правя аз, отвсякъде и по всяко време – стига да имаш компютър и достъп до информация. От опит обаче знам, че истински се чувстват нещата, когато си част от тях, затова и всеки месец си идвам в България. Реално прекарвам една трета от месеца там. Следя всеки ден всичко, което се случва, чета много и всякакви източници, гледам български медии, разговарям с хора. Не назидавам от позицията на напуснала страната, както е много удобно да се коментира у нас. Работя за български издания и компании, плащам си данъците там, всичко, което притежавам, също е там.
Българите сме обсебени от физическото присъствие - по света никой няма да се сети да те съди, че пишеш на социални теми, пък не си 24/7 в страната си. Рефлексът е важен, способността да отделяш и съпоставяш, да коментираш и обобщаваш, за да дадеш повече гледни точки. Има толкова много хора, които са непрекъснато вътре в страната, а не знаят как се казва, например, социалният ни министър и какво е управленското устройство на България!
Но Балканът, Черно море, върховете на Пирин и Родопите ще ги надживеят. Заради тях, децата и приятелите си винаги ще се връщам, докато съм жива.
-- Често пишете за взаимоотношения, полови стереотипи, дискриминация – какво е в този смисъл посланието на последната ви книга „Балканска рапсодия“?
Това е история за любовта. Любов между мъж и жена, майка и дъщеря, майка и син, любов между две сестри, между хора, които си разменят топлина - просто, защото са човешки същества. Историята е базирана на истински случки от моето семейство, така че това не е просто фикция, която да обслужва някаква имагинерна идея за човешката добрина и разни клиширани лозунгарски послания.
Има ограничения, които доброволно сме приели за себе си. Те дават удобни граници на чувството ни за свобода - религията, манталитета, традициите, националността, общественото функциониране на половете.
Човешката свобода е свобода дотолкова, доколкото можем да изберем от какво да зависим - това не е абсолютна свобода, защото природата ни не може да поеме такова понятие, такава отговорност и мощ.
Но над всички тези доброволни граници, над условностите, заради които се делим непрекъснато, има нещо, което трябва да ни води. И това е човечността. Да помогнеш на падналия. Да подкрепиш слабия. Да нахраниш гладния. Да стоплиш премръзналия. Да обичаш този, който влезе в душата ти, без да правиш дисекция на неговата душа. Да не съдиш от своята камбанария. Да прощаваш, но да не забравяш. Да помниш, че си уязвим, самотен и крехък. И да не забравяш, че и другите са така.
Този проект ми е особено скъп. Мариан Бачев, с когото сме приятели от детските години, ме помоли ме да напиша няколко монолога за децата от школата му - актуални, със съвременен език, близки до проблемите на тийнейджърите. Така се родиха десетина текста, които писах с много искрено - не само като майка и писател, но и като човек, който добре си спомня онази възраст и начина, по който светът преминаваше през мен тогава.
Темите в тях са тези от живота ни - разводът на родителите, новите им семейства, вечно недоволните от децата си майки и бащи, които възпитават само чрез забрани, насилието в училище, неприемането на различните, отговорностите на децата, които често те понасят с повече сила и увереност от нас, възрастните, темата за порастването и взимането на решения, за смъртта и, разбира се, за любовта.
Монолозите, които написах, са споени от прекрасни текстове и от други автори. Получи се един много вълнуващ спектакъл, който излиза далеч от това, което бихме нарекли “художествена самодейност”.
За мен най-ценното беше, че докато са работили по текстовете ми, децата всъщност много са се сближили. Оказало се, че много от тях преживяват или са преживявали това, за което става дума в монолозите, и са го споделили с останалите.
Наложи ми се и бързо да порасна, защото бях само на 13, когато баща ми се разболя от рак на белите дробове и едва на 16, когато почина с всички възможни мъки и ужасяващи подробности, чиято тежест мама отнесе. Твърде рано разбрах какво е смъртта. Преживях я само благодарение на изкуството, приятелите си и… Нощният хоризонт по националното радио. Слушах го по цели нощи, обожавах есетата на водещите, знаех музиката наизуст. Тийнеджърството ми мина в премеждия и съзряването беше скоростно и наложително.
Бях на 19 пък, когато пък майка ми се разболя тежко от бъбреци и прекара два месеца в болници, където преживя сериозна операция. Наложи се да поема всичко покрай нея и у дома. И да бъда опора - не можех да загубя и нея, не можех дори да го допусна като мисъл, а много, много ме беше страх! Така трябваше рано да се разделя с детството и да стана човек, на когото може да се разчита. Монолозите ми бяха свързани с това да се убеждавам, че мога да понеса всичко това и да се справя. И се справих.
-- Как реагирате, когато ви питат как сте се справила с развода си? И как се променя гледната ви точка към него през годините?
Реагирам с разбиране. Хората, особено когато са пред подобен момент в живота си, искат да имат нещо, на което да се опрат, някой, който да им каже, че всъщност няма страшно и дори ще е по-хубаво! Затова и винаги говоря за развода си откровено и с всеки.
Аз лъвски се борих за оцеляването на онзи мой брак, защото след като почина баща ми смятах, че само и единствено смъртта може реално да раздели двама души, които са се обичали. Всичко друго е поправимо, така си мислех!
Е, беше отредено да разбера, че понякога двама души се разделят и защото любовта свършва. За моя тогавашен съпруг тя беше свършила.
и чакаше аз сама да стигна до това решение.
Бяха ми необходими шест години, за да разбера, че се боря за нещо, което той не иска да спечеля. Толкова време ми беше необходимо и да осъзная, че понякога отсрещната страна се опитва да те направи по-лош, отколкото си мислел, че можеш да бъдеш, за да има оправдание да те напусне и ти да си виновен за това.
Тогава се появи и насилието в дома ни. На което един път и аз отвърнах! Когато един път в отговор му издрах цялото лице с нокти, разбрах, че съм станала по-лоша от възможното. И капитулирах, за да не започна да се мразя.
че някой може да прави с тях каквото си поиска, докато те търпят мълчаливо. Не исках и да имат за майка една горчива жена, която сама не може да си прости, че не се е борила за щастието си.
Моят развод беше тежко изпитание. Разбрах, че има непростими неща и е важно те да не се прощават, дори само защото така омаловажават прошката като такава. Разводът обаче ми донесе и много светлина, самоуважение, нова любов, прекрасен нов живот и кариера. Днес съм му благодарна!
-- Кой е най-важният женски проблем в момента в България?
Насилието над жени. И подценяването на жените от самите тях. Нямате представа колко пъти чувам жени да казват “това не е женска работа”, “чудесна професия като за жена”, “мъжът трябва да има по-добра кариера от жените”, “жена съм му, той носи парите, той да решава”…
Жените сами са си проблем, защото не вярват, че са самостоятелни същества, които имат абсолютно същите права за кариера, личен живот, мечти и желания като мъжете. Не осъзнават, че не са подчинени на никого, освен на собствените си съвести и отговорности. Не разбират какво означава партньорство и че любовта не е притежание.
пък тогава да искаме и обществото да ни уважава и да ни приема сериозно. У нас да кажеш, че си феминистка, значи да получиш спонтанен обстрел с отровни стрели, защото това за 80% от хората означава, че искаш да имаш мустаци и да не носиш сутиен! Това е нивото!
А феминизмът не е мъжемразие - той е срещу сегрегацията в обществото на тема пол и определянето на типично“женски” и “мъжки” области и дейности. Защо например момиченцата да не мечтаят да станат велики архитекти, да летят в Космоса или да строят мостове?! И защо момчетата да не стават медицински сестри, учители, готвачи или да не остават с бебетата си у дома да ги гледат?! Тази нагласа трябва да се промени с много търпение и обяснение, с много акции и разговори. Но най-вече с примери, които ние, жените трябва да даваме с начина, по който избираме да живеем.
Винаги съм смятала, че правим много повече за децата си, чрез действията и изборите си. Затова и съм се стремяла да съм добър пример. Но и много сме говорили. За това, че никой никога не може да ги накара да направят нещо насила, против волята, нагласите, вярванията или чувствата им. За това, че са свободни хора, които трябва да ползват тази свобода с отговорност.
Не искам децата ми да са ми благодарни, защото изборът да ги имам е мой, не техен. Искам просто да вървят спокойно и уверено в живота си и да знаят, че щом аз съм успяла, значи и те могат да се справят с всичко.
-- Какво харесвате и какво - не в работата си?
Журналистиката е начин в рамките на един живот да изживееш много други. Обичам тази професия, защото ми дава възможност да умножа живота си по хиляда - с всяка нова тема, всяко интервю, всеки репортаж аз съм на ново поле, с нови хора, в нова среда. Това е велико! Не харесвам цинизма, продажността и бездушието, в което лесно можеш да попаднеш, докато я практикуваш.
Няма да се правя на герой и да кажа, че никога не съм се колебала кой път да поема. Имало е моменти, когато е трябвало да слагам на везните храната на децата си и тогава чувството за справедливост и независимост е охладнявало. Но съм щастлива, че все така са се развивали нещата,че съм оцелявала и без да правя компромиси със съвестта си. Сега знам, че е било точно толкова важно, колкото и да имаме хляб на масата. И съм сигурна, че децата ми го ценят.
-- Какво бихте посъветвали момичетата, които искат да тръгнат по вашия път?
Всяка от тях носи по един свят, въплътен в звуковете ѝ. Да си отговорен към тези малки светове и комбинирането им е много важно. То е есенцията на професията, на писането изобщо, на регистрирането на фактически и духовни факти. Затова трябва да се пише мисионерски, с преклонение към езика и свобода във фантазията.
-- Кои са най-интересните актьори, музиканти и писатели, които следите? Препоръчайте ни нещо, което ще ни порази?
Чета книгите на Веселина Седларска, на Крум Филипов (“Синът на авиатора”), слушам формации като “Еструна” (наскоро спечелиха латино Грами за музика), следя работата на Ясен Гюзелев, слушам музиката на Белослава, Михаил Йосифов, Соня Йончева, фолклорна формация “Нуша”. В световен мащаб последното ми откритие беше Ара Маликян. Не познавам по-голям дявол на цигулката от него!
Имам един приятел дърворезбар - той е космически творец! Казва се Симеон Шопов, запомнете това име! Под ръцете му дървото е като восък, като мисъл се лее и пронизва дълбоко.
У дома гледаме много сериали. Горещо препоръчвам испанския La casa de papel - невероятна актьорска игра, страхотен сценарий! В момента съм пленена и от актрисата Маги Джилънхол от един страхотно пипнат сериал - The Deuce, който разказва за проституцията и порно индустрията в Ню Йорк от 70-те и 80-те години на миналия век. Гледам да опитвам всичко, което се появи на сцената и да го преживявам. Няма загубено време, когато е прекарано в изкуство.
Оооо, това е тема за книга! Най-милото беше “ти си най-добрата жена на цветя!” Искаше да каже “на света”… Последното, което ми каза, беше по повод “Балканска рапсодия” и публикуването ѝ. На премиерата, като видя колко хора имаше, ми каза на ухо “И сега ти вече си една писалка!”… Имаше предвид писателка… Но писалка е далеч по-точно.
*INSIDE OUT TEEN на Театрална Работилница „Мариан Бачев и Аркадия Фюжън Арт“ е в неделя, 25 ноември, на малката сцена на театър “Сълза и смях” от 19.30 ч. Следващото представление е пак там, на 16 декември.
Снимка: Виолета Апостолова
-- Как започна връзката ви с журналистиката? И кои са били най-трудните моменти от нея?
Завърших руска гимназия и после започнах да работя като стажант - репортер във в.”168 часа”. Взеха ме почти веднага на работа и минах през висшето образование задочно - Социална педагогика. Неотдавна направих магистратура по „Реклама и бранд мениджмънт”, която ми беше голямо удоволствие.
Никога не съм учила журналистика и връзката ни е „незаконна”, казано на шега. Но с много страст и отдаване. На 18 започнах да пиша и материалите ми да виждат бял свят. Искрено се вълнувах и радвах. Помня, че бях в Несебър, когато си купих броя на вестника, в който беше първият ми репортаж. Тогава вестниците имаха значение, хората се информираха от тях и материал в „168 часа” имаше стойност на репортаж в праймтайма на телевизиите в днешни дни.
„Първите седем” в професията минаха в Полиграфическия комбинат, в Пресгрупата. И двете вече не съществуват, а там беше моят университет. Довериха ми се, поставяха ми сериозни задачи, позволяваха ми да стигам далеч и ме насърчаваха да ровя и питам. Поощряваха недоверие към официалната информация, изискваха настоятелно задаване на въпроси и критичност. Сега понякога се чувствам демоде с тези професионални навици и честно казано, мога да нарека настоящето трудно.
Не е модерно да се пита настоятелно, даже се смята за невъзпитано. А и се оказва фатално за кариерата на някои колеги. От гилдията изчезнаха хора, на които държа и това ме натъжава. Меко казано.
Аз самата излязох от активното репортерство в новините преди 5 години заради някои ярки деформации в българския политически и обществен живот, които реших, че не искам в никакъв случай да отразявам като реална политика. Пример за Франкенщайн в политиката е „България без цензура”, която изигра ролята на ракета носител на настоящите управляващи от ВМРО.
-- Има ли неща, които са се променили към по-добро в България, откакто отразявате политически и социални проблеми?
Бих обърнала внимание на свободата на словото, защото имам преки наблюдения върху нея в частни медии през последните 25 години. Мисля, че до приемането на България в ЕС, външното наблюдение над всички процеси у нас създаваше повече възможности, отколкото ограничения. Достъпът до информация, макар и неформален, беше по-лесен. Нямаше толкова технологии, но липсваха ограничения и фини условности, които слагат прегради пред достъпа до информация и събеседници.
На повърхността не изглежда, че проблемът е толкова голям, защото ефирът е наситен с най-различни гласове. Много от тях обаче са просто вариация на едно и също. Телевизорът е цветен, на пръв поглед е пълен с разнообразие, има много програми, а навън ни чака изобилие от заведения, менюта и автомобили. Даже има и многопартийна система, която би трябвало да гарантира свободата на избор и демокрацията.
Но хората не са щастливи, въпреки че вече имат портокали целогодишно. Различни социални групи имат различни причини да не се чувстват добре - като започнем от цената на тока, минем през цената на чадъра на плажа, размера на пенсиите, опазването на планините и горите, липсата на организация по пистите, и приключим с опасностите на пътя – от асфалта и от нас самите, оказва се, че сме бъгнати като общество.
Аз не съм от носталгиците по соца. В никакъв случай. Но и тази материално опакована диктатура на евросубсидиите и обществените поръчки, не ме радва. Усещането, че развитието всъщност е бутафорен декор, изтрива цветното от картината.
А на повърхността всичко е „гладко”, като асфалта край Своге.
-- За какво ви е грижа, заради какво не можете да спите?
Все така ли ще е?!
-- Кой е най-тежкият случай, по който сте работили и който никога няма да забравите?
Тежко е да погледнеш в очите майка, която преди часове е изгубила сина си, защото пиян шофьор го е помел на тротоара пред вкъщи или мълчаливо да попиваш безутешните сълзи на близките на 4-годишно дете, което на Рождество е починало след рутинна операция от сливици в столицата.
Тежко е да съобщиш на цяла България, че шестима сънародници са осъдени на смърт чрез разстрел в Либия. И въпреки че знаеш, че присъдата вероятно няма да бъде изпълнена, това е най-страшното изречение, което съм съобщавала в новините. Много тъжна беше срещата ми със Сергей Антонов /съден и оправдан за атентата срещу Папа Йоан Павел Втори/.
Всяка история за несправедливост е избола сърцето ми.
-- Какви са предизвикателствата пред жените у нас? Какво бихте им казали, ако можете да се обърнете към тях?
Предизвикателствата у нас не са пред жените или мъжете, разделени по полов признак. Така си мисля поне. Но, да, все пак има някои специфики и парадокси.
Хем имаме проблем с демографията и политиците тръбят как българките трябва да раждат, хем някои работодатели гледат с лошо око на жени с малки деца, които имат намерение да забременяват поне още веднъж.
Сякаш да гледаш детето си и да си грижовна майка, на която ѝ се налага да излиза в болничен, е грях, граничещ с умишлена атака срещу корпорацията. Но това не е само български проблем и тук все още майчинството не е три седмици, така че трябва да ценим този лукс.
Сигурна съм, че у нас има много голям праг на поносимост към болката. И са приети неприемливи неща. Насилието в дома не е изключение, сигурна съм. Личи навсякъде как грубостта ни е превзела.
-- Кога си изключвате телевизора?
Все по-често.
-- Какво научихте от родителите на деца с увреждания, към чийто палатков лагер се присъединихте това лято?
Това не е първата ми среща с родители на хора с увреждания. Пред 2014 година правих филма „Заложници на децата си” с няколко варненски семейства, които абсолютно натуралистично разказаха ада на съществуването си.
Това са моите герои, за които се сещам, когато започна да мрънкам заради някоя битова неуредица в моя живот. Вбесих се, като видях как казионни, уж неправителствени организации, които са на хранилка към властта, започнаха целенасочена кампания срещу неорганизираните близки на хора с увреждания.
Методите за омаскаряване, провокации и шум в системата са класически за службите, наследници на ДС. И днес те обслужват властта по същия начин. Подкрепих родителите на деца с увреждания, защото исканията им са логични и защото системата наистина ги убива.
-- Кое е най-абсурдното нещо, което сте чувала по свой адрес?
Не бих го тиражирала.
-- Как се справяте с хейта? Не е като да няма...
Не го приемам лично. Провокациите са част от играта. Не се страхувам от спорове, дори от по-груба размяна на реплики в интернет. Това е част от работата ми. Даже се забавлявам с троловете, на които много им личи, че са изпратени на стената ми във Фейсбук, за да създават смут.
В реалността, за радост, срещам одобрение под най-различни форми. Хората навсякъде, дори в интернет, ме карат да се чувствам разбрана и приета. Насърчават ме и затова съм благодарна от сърце.
-- На кого/какво вярвате? И с кого/какво се борите?
Вярвам на интуицията си и на хората, които виждат детайла, без да губят голямата картина. Малко са. А с какво се боря?! Предимно със себе си. Да не стана апатична.
-- Семейството ви подкрепя ли ви в това, което правите, или може и още?
Най-важната подкрепа на семейството е близостта и любовта.
-- Разкажете ни как минава един ваш ден? Как комбинирате всички задачи?
Докато работех в новините дните ми бяха по-натоварени и това никога не ми е тежало. Сега имам повече време и по-трудно се организирам. Нямам проблем с комбинирането на ангажиментите. Тежи ми, когато усещам, че ползвам малък процент от потенциала си. Хубавото е, че вече по-рядко ми се налага да отменям лични срещи заради непредвидени събития и успявам да не изпусна нито един важен момент от живота на племенниците ми.
-- Какво ви харесва в професията ви?
Неизвестността, изненадата от срещи с интересни личности и това, че понякога може и да е полезна. Рядко, но все пак се случва, изваждането на проблемите да води до промяна.
-- А кои са лошите страни, все някакви трябва да има!
Нищо ѝ няма на професията, но ние, тези, която я практикуваме, можем да ѝ издействаме лошото име. Струва ми се, че е прекалено достъпна за хора с комерсиални мотиви, на които не им е мястото там.
И не мога да разбера кому е нужно да има такава навалица от репортери, като не питат нищо. И нямат потребност да питат.
-- Какво бихте казали на някое момичетата и жените, които биха искали да тръгнат по вашия път и да се занимават с това, което вие правите?
Ако много искат да се занимават с това, значи трябва да опитат. Вярвам че репортерската професия има нужда от искрени, смели, талантливи и добри хора, така че ги очаквам с нетърпение.
-- Кои са тежките и предизвикателните моменти от вашия житейски път досега?
Хубавото на тежките моменти е, че като минат, се забравят.
-- И тъй като сме жени и сме се събрали на приказка – кой е любимия ви певец, любимият ви филм, актьор и книга!
Еха, как ми липсват лексиконите от едно време. Певецът е Лени Кравиц, филмът- „Леон”, актьорът- Жан Рено, книгата – „Тютюн” на Димитър Димов. Това са отговорите ми без замисляне.
