Майките са онези особени хора, които имат способността да не спят с години и все пак да функционират. Спомняте си как Красимира ни разказа в текста си "Кой спал – спал. Мама полудя!" как сънят в животът ѝ е приключил за известен период от време след появата на бебето. Е, нещо също толкова трагикомично се случва и с Владимира Краева, която е зла, защото не е спала, а не е спала, защото има бебе.
Преди време имах мечти. Не някакви големи, чутовно дръзки мечти като да построя дворец на Венера, но все пак мечти: да заведа детето си в Дисниленд, да прекарам една седмица в безпаметно пиене на вино в Тоскана, да напиша пиеса, която да се играе от Кейт Бланшет, такива неща.
Днес мечтая да се наспя. Мечтая за това, откакто бях бременна в седми месец и зародишът започна да натиска пикочния ми мехур злостно, в резултат на което се налагаше да прекарвам около 22 часа в денонощието в тоалетната.
Сега синът ми е на година и половина и все още не съм спала повече от 4 часа наведнъж, та мечтата ми за сън, която владееше съзнанието ми в предишния ни живот, в който се целувахме с непознати хора с език по улицата, продължава да е устойчива в условията на извънредно положение.
Днес се налага да отида до центъра в колата и на връщане умолявам детето ми да не заспива в колата.
Около 40 секунди след като потеглям, поглеждам назад: спи. Трябваше да мина през баба ми, която да слезе пред входа да ми даде някакви важни хранителни неща. Тъй като съм пред хипогликемична криза, изяждам единствения продукт, който може да се яде с ръце: два стръка домашен зелен лук. И без това през маската нищо не се усеща от околните. Околните са мъжът ми, детето, кучето и котката.
Паркирам пред нас, бебето се буди и се разревава. Взимам го, заедно с още единайсет торби, и поемаме нагоре. На първия етаж във входа една от торбите се къса и на пода с гръмък звук се разбива буркан с картофена супа. Бебето изпада в хистерия: докато стигнем до третия етаж, вече се раздира от рев в ръцете ми, за да слезе и да се раздира от рев на земята.
Слагам го да спи. Не се получава. Преобличам го. Давам му да яде. Слагам го отново да спи. В следващия момент мъжът ми се разкрещява панически на кучето „Какво ти е, какво ти е, какво става?!?“ В същия този момент бебето повръща.
Преобличам го. Кучето го е ужилила пчела. Не се трогвам особено, което може да ви направи лошо впечатление, но трябва да знаете, че това е може би седемнайсетия път, когато това куче го жили нещо. Също така, от време на време го бута кола. И поне веднъж седмично си нарязва лапата на нещо. Освен това, е алергично към всякаква храна, към домашен прах и към котката. Затова не се притеснявам особено и просто преобличам бебето.
Докато търсим жилото на проклетата пчела, бебето отива и изсипва купичка с вода на кучето и котката върху себе си. Преобличам го.
Слагам го да си легне отново. Моля го да заспи. Обещавам му, че ако спи два часа, след това ще му дам да извади цялата пръст от саксията на бенджамина и да я разнесе из целия апартамент. Той скача по леглото в еуфория и пищи като превъзбудено китче.
В един момент си ляга до мен и сякаш се унася. Тогава мъжът ми започва да крещи от коридора: „КЮАРИТА. ДА. ДА.ОТОРИЗИРАЙ ГИ. ВЕДНАГА. В ДАТА СОРСА. ОТОРИЗИРАЙ, ЧЕ ЩЕ ЕСКАЛИРАТ ПРОЕКТА. ДА. ДА. ДА.“
Дочуло зова на баща си, бебето отново се надига като зомби от прокълнато гробище и надава вой. Пускам му айфона. Докато се унасям в тревожна дрямка, прасето Джордж реве, защото е паднало в басейн.
Докато потъвам в мрачни хипногогни фантазии, усещам характерна миризма. Дребният се е наакал. Ставам. Преобличам го. Слагам го да спи. Изглежда изтощен. Вероятно всеки момент ще заспи за три часа, минимум.
Трябва да знаете, че когато родих, с мъжа ми взехме решение да не позволяваме бебето да свикне да заспива на тъмно и тихо, както и в никакъв случай да не позволяваме да спи на спалнята между нас. В резултат на положените усилия днес бебето заспива единствено на светлина, която се излъчва в бездънна подводна пещера, на звуци, които човек може да чуе в космоса извън атмосферата и задължително гушнато и от двама ни.
Затова изваждам насила мъжа ми от неговия изкуствен свят на оторизации и кюарита (той е представител на онези професии, чиято задача е да правят никому ненужни неща, да говорят все едно изливат психотична продукция и да взимат прилични пари) и го заставям да ми помогне да приспим зомбито.
Лежим, гушкаме го и мълчим. „Не мърдай“, прошепва мъжът ми. Чувствам се като в сцената от „Джурасик парк“, където никой не трябваше да шуква, защото тиранозавърът хваща движения и атакува.
Детето се унася в неспокоен сън. Навън лаят кучета и грачат гарги. В миналото, преди да родя, харесвах животните. Спасявала съм ранени гълъби, прибирала съм скандално бъхлясали котета, осиновявала съм кучета, гонила съм изостанали от заминаването за Африка щъркели с кашон, плакала съм за умряла пчела и т.н.
Сега не е така. Всеки ден се псувам за това, че осинових 35-килограмово куче, което мирише на слона в зоологическата градина и пуска по около 49242937 косъма на ден. Гледам кисело котката, която от своя страна пуска по около 8291741 косъма на ден, и по цял ден си почива. А що се отнася до гаргите, които будят детето, искам да извадя човките им и да ги ковна на стената.
В този случай обаче нито кучетата навън, нито гаргите го събуждат. Той спи.
Котката започва да си точи ноктите на леглото. Той спи. Точно тогава отвън минава стройна редица от камиони, които наливат асфалт по дупките на нашата улица. Весели мъже подвикват свежи закачки за тъщи и свекърви, носи се пролетно настроение.
Бебето става. Искам да си изхвърля стъклото от разделния боклук върху веселяците. Да сложа намордници на всички бездомни кучета. И на моето. Да изхвърля котката. Да изтръгна езика на всички хора. Да стрелям по птиците.
Повечето хора си мислят, че добрите майки са добри хора. Но това изобщо не е вярно. „Добрите“ майки, и въобще всички майки, са лоши хора. Те са хората, които са в непрекъсната готовност да колят и бесят, за да си осигурят малко почивка или възможност за работа, докато детето им спи. Ако срещнете такава агресивна личност, не ѝ се сърдете, не я заклеймявате. Тя просто не е спала от няколко години.
Вече знаем от разказа на Надежда Илчева какво е да си майка интроверт и да не искаш да те закачат. А какво е да си срамежлива майка и да жадуваш да си кажеш с някого две приказки по градинки и родителски срещи, но да не знаеш как? Тонилин Хорнънг споделя откровено колко е трудно да се живее така, особено когато всички останали родители са си най-добри приятели.
Виждам как родителите на децата в детската градина си приказват. В следобедите докато чакат на паркинга си говорят с такава лекота, каквато аз никога не съм имала. Притеснението ми ме държи в колата малко повече от обичайното. Бих изскочила и бих разказала на всички колко срамежлива съм, обаче не намирам точните думи. Вече пет години откакто съм майка и пропускам най-хубавите майчински приятелства в живота си.
Докато бях бременна, си мислех, че намирането на приятелка, с която да споделям възходите и паденията на майчинството, ще е лесно. Но също така си мислих, че ще е лесно мъжът ми да намери маса за преповиване в мъжката тоалетна.
Представях си как срамежливата ми същност разцъфтява и аз успявам да се сближа с друга майка заради липсата на сън и достатъчно кафе. Сега вече опитът ми ме научи друго. До този момент единствената майка приятелка, която имам, е кучето ми, и връзката ни се основава на липсата на кафе и на това колко е плашещ пощальона.
Все още търся приятелката, която ще мога да сложа на бързо избиране и пред която ще съм напълно открита. Пробвах да си намеря най-добра приятелка сред майките, които познавам, още преди да съм бременна. Надявах се, че някоя от тях случайно ще смени статута си. Не стана така. Тези приятели вече бяха избрали най-близките си, а аз бях изпуснала момента. И всичко това се усложнява от факта, че наистина съм много срамежлива.
Вече години наред обяснявам на сина си, че трябва да говори, за да бъде разбран от околните, но човекът, който наистина има нужда да прави това, съм аз. Не мога да избягам от себе си. Срамежливостта е черта от характера ми, която притежавам още от времето, когато карах малката ми сестра да поръчва вместо мен в ресторантите. Ето защо вече на толкова напреднал етап от майчинската игра се чудя дали не съм изпуснала момента за сприятеляване. Всеки родител от групата на сина ми в детската си има приятел, освен мен. Не трябваше ли вече да имам своята най-добра приятелка?
Докато съм на паркинга, гледам останалите майки в прикритието на колата си и ми се иска да съм малко по-общителна. В началните фази на сприятеляването говоря много странни неща. Мозъкът ми замръзва и неловките паузи карат всички останали да се притесняват, докато аз се опитвам да измисля нещо друго, за което да си говорим, различно от Междузвездни войни. Като мине моментът на първоначалното опознаване, намирам комфортната си зона и мога да си говоря с всеки, но се страхувам, че никой родител няма да отдели толкова време, за да ме опознае. Идея си нямах, че ще е толкова трудно.
Докато гледам другите майки и техните най-добри приятелки, се чудя дали не трябва да преустановя търсенето си. Кучето ми е разкошен слушател, а понякога точно от това имам нужда. Обаче има и дни, в които жадувам за по-дълбока връзка. С радост бих имала близка приятелка майка, която да разбира какво ми е, приятелка, която да се смее заедно с мен на родителските ни неволи и която да знае кога да донесе спешна шоколадова торта.
Понякога, докато чакам на паркинга, ми се иска да се скрия в колата си или да съм със сестра ми, която да говори вместо мен. Ясно е, че майчинството не е сред периодите в живота, в които човек се чувства най-удобно. Надявам се, че с времето родителите, които срещам, ще разберат особеностите на срамежливостта ми. Готова съм да бъда най-странното Аз, което мога да бъда, и ще се радвам да имам приятелка, която разбира, че стеснителността е моята особеност. Не съм изгубила надежда, че моята най-добра приятелка е някъде там – може би все още събира кураж да излезе от колата.
В края на 2018 г. 22% от българите очакват 2019 г. да е по-добра, a 30% - по-лоша. Според 31% следващата година ще е същата, а 17% не могат да отговорят.
Така нетната стойност на оптимизма у нас (дялове на оптимисти минус дялове на песимисти) е -8. През миналата година тази оценка беше +3. Това показва известен спад на общия оптимизъм. Изводът е от традиционния Глобален индекс на надеждата на "Галъп интернешънъл", разпространен днес.
България е по-песимистична на фона на източната част на ЕС. В Румъния индексът на надеждата е много по-висок (нетна стойност +21).
България показва по-малко оптимизъм от средното и за ЕС като цяло, отчитат от "Галъп интърнешънъл".
Според нетните оценки, на Балканите най-оптимистично са настроени албанските общности, а на другия полюс са Турция и Босна и Херцеговина. Ние сме в средата.
Данните за целия свят показват, че 39% от анкетираните очакват следващата година да е по-добра от приключващата. На обратното мнение са 24% от анкетираните. 31% от хората не очакват промяна.
Общо 48 745 души са били интервюирани в световен мащаб. Във всяка страна е реализирана представителна извадка от около 1000 мъже и жени: лице в лице (27 страни; 28063 души), по телефон (7 страни; 5922 души) или онлайн (16 страни; 14 760 души).
Президентът на световната асоциация "Галъп интернешънъл" Кънчо Стойчев коментира, че в продължение на десетилетия глобалното изследване "В края на годината" отчита парадокс: хората, живеещи в по-богати страни, са настроени по-песимистично към предстоящата година. И обратното. Изглежда, че страхът от загуба на това, което имаш, е по-голям от страха да нямаш.
28% от анкетираните по света очакват 2019 г. да бъде по-мирна, 34% смятат, че ще бъде по-проблемна. У нас 15% от анкетираните са оптимистично настроени за световния мир през 2019 г., 28% са на обратното мнение, 38% очакват да е същата, 19% се затрудняват да отговорят. Нетната стойност по този показател у нас е -13, близо до средните стойности за света.
Работеща майка, която "краде" времето от семейството. Може би не най-перфектният готвач. Неуспешни опити за самостоятелен и личен живот след децата.
Звучи ли ви познато?
Оказва се, че днес майките доста често изпитват усещане за вина по най-разнообразни поводи. По-голямата част от чувството за майчина вина могат да бъдат обобщени под знаменателя
"недостатъчно добра".
Нашите майки до някаква степен са усещали, че щом децата са нахранени и облечени, са си свършили работата. За сравнение обаче към нашето поколение има далеч по-големи очаквания както от микрообщността - демек близки и роднини (тук припомняме текста Близките и роднините са най-ужасните критици на майката) и широката общественост: насажданите медийни образи, широко разпространените високи очаквания от нас от страна на учителите, от другите майки (прочетете Войната между майките, за която никой не говори) и най-вече от нас самите (припомнете си текста Защо майките непрекъснато се чувстват виновни?).
Наскоро продуктовата марка за бебета NUK е провела проучване, според което 87 процента от майките изпитват вина в някакъв момент, а 21 процента се чувстват виновни почти през цялото време.
Причините за това може да са всякакви - от това, че не ни стига времето за децата или че не сме достатъчно търпеливи (което в крайна сметка се свежда до престъплението да си "просто човек"). Майките се чувстват разкъсани от неща като каква храна дават на децата си, колко време телевизия им разрешават, колко често им повишават тон и т.н.
Интересното е, че за най-големи съдници са считани... другите майки. Родните майчини форуми и Фейсбук групи сякаш го потвърждават. Най-скорошното престъпление на майките е "фиксирането в смартфона": цели 72% от майките "възпират" естественото поведение на децата си и ги "обричат на самота", като им дават да зяпат в екрана на телефона.
Лаура Вандеркам, автор на книгата "I Know How She Does It", смята, че жените винаги са изпитвали вина.
"В предишните поколения това се е измервало чрез други неща, например колко чист е домът ти или в колко общностни организации членуваш, освен това дали децата ти се справят добре", коментира тя.
"Днес към това чувство на вина се добавя и заобикалящата среда на детето и дали сте натоварили другите хора в офиса с допълнителна работа."
Вината е породена заради разминаване между очакванията ни и действителността. Майчината вина има много и сложни посоки, не на последно място - почиващи на неоспорима биологична и хормонална основа, която прави жената изцяло концентрирана в детето си.
Към това се добавя и допълнителната работа, което е източник на безпокойство.
"Заради това се смятат, че "ограбват" семейството и "крадат" от него своето време и ангажименти. Мъжете просто не се чувстват по този начин."
Трябва да спрем да повтаряме като латерни да вярваме в историята за жената, която си седяла вкъщи да гледа децата и си чакала мъжа да се върне от работа. Тя не е седяла. Работела е и още го прави.
Важно е да подчертаем, че "майчинската вина" не е просто субективна, преувеличена концепция. Майките, а не бащите, биват преследвани и съдени заради бягането от училище на децата например.
Към всичко това трябва да добавим и психоаналитичните насоки, под които са израснали няколко поколения майки, като например твърдението, че майките са отговорни за развитието на децата.
Един от най-бруталните примери за това датира от 50-те години на миналия век с понятието "майка хладилник". Тогава погрешно се е смятало, че емоционалната студенина на майката причинява аутизъм у детето. На теория този абсурд е отвхърлен, но все още много хора вярват в това - ако едно дете стане психопат, значи е виновна майка му (говорихме за това в текста Когато майчинството не е сбъдната мечта).
С порастването на децата тази вина не намалява, а мутира. Майките често наистина вярват, че носят отговорност за щастието на детето си, че "те са сгрешили" и затова "трябва да се поправят", особено когато става дума за деца, които взимат наркотици, пият алкохол или проявяват противообществени прояви.
Тогава се обсъжда какво най-вероятно е направила майката или е трябвало да направи, заради което се е провалила и сега това е резултатът.
От майките не се очаква да бъдат най-доброто, на което са способни, а да бъдат НАЙ-ДОБРАТА. И много жени приемат всичко останало за пълен провал.
Говорете с приятели, партньор, когото и да е. Говоренето може да ви помогне да разберете чувствата си и осъзнаването само по себе си често може да доведе до промяна в поведението. Потърсете професионална помощ за дълбоко вкоренени детски проблеми, ако имате нужда.
Изхвърлете от речника си думата "трябва". Ако смятате, че трябва да направите нещо, попитайте се кой ви нарежда да го направите и защо.
Бъдете добри - особено към себе си. Понякога е полезно да се замислите как бихте съдили друг за поведение, което самите вие смятате за лошо.
Семейната терапия може да помогне. Жалко, че много родители изчакват семейството да се разпадане, преди или вместо да потърсят професионална помощ. Направете го преди да е късно.
Продължете напред! Понякога не можем да върнем назад нещата, които ни карат да се чувстваме виновни. След това е въпрос на навик да се научим да приемаме тази несъвършена своя черта и да живеем с нея. А понякога вината може да бъде полезна. Тя е мощен мотиватор за промяна.
Терапевтите често консултират жени, които нямат смелост да променят нещо за себе си, но имат смелост да го направят за своите деца, заради желанието да бъдат по-добри майка от собствената си.
