fbpx
И аз съм човек

Войната между майките, за която никой не говори

28 август 2017

Понякога, когато четем коментари под някоя статия, се случва да се заблудим, че майките вече не се избиват в интернет пространството, както и че времето, когато са воювали една срещу друга, е останало някъде назад, в епохата на онлайн клубчетата. Виждаме преобладаващите „Браво!“, „Страхотна майка сте!“ и „Аз също така правех!“, става ни едно такова приятно и спокойно и просълзено си казваме – „Божее, значи можело“!

После, обаче попадаме на коментар, под който има 74 бесни отговора и вече знаем: с кликването на стрелкичката, за да се покажат отговорите, отваряме буркан отдавна забравено вкиснало зеле.

„Нищо чудно, че детето ви е такова!“

„Като не можете да гледате деца, не ги правете!“

„С такива родители и аз бих се удряла в стената!“

„На майки като вас трябва да им отнемат децата!“

Опитваме се да не се задълбочаваме емоционално и в тези коментари. Излишно е, от опит знаем, че винаги някъде има човек, скрит зад екранче и клавиатура, който няма да се замисли преди да излее подобна жлъч. Безмислено е. Подминаваме тези хора и коментарите им, защото са отровни и от тях няма никакъв смисъл, полза или цел.

Някъде измежду многото коментари и отговори, обаче, се прокрадна една друга нишка. Тънка, но постоянна, тя е като заден фон на всяка онлайн дискусия:

Войната на различните „видове“ майки

Едните са Отраканите майки, те това са го правили, онова го знаят отдавна, другото го разбират по-добре. А срещу тях са Новите майки. Те все едно още не са извоювали титлата Майка, все едно са още в изпитателен срок.

Явно да си майка е титла и има определени изпитания, през които една родила или осиновила жена трябва да мине, за да има самочувствието на Истинска майка. До всяка подкрепяща майка, която окуражава Новата майка да е по-смела, по-уверена, по-спокойна и да знае, че не е сама и всички са минали през същото, има поне една скрита зад ъгъла Отракана майка, която смачква с лопата всеки опит за емпатия.

Не е нужно дори да покажат най-лошите си оръжия, нужно е само тук-там да пуснат коментар от позицията си на многознайка с леко назидателен тон:

„Радвай се на всяка минута и не се оплаквай! Времето минава много бързо и преди да се усетиш, са пораснали!“

„Прекарвай повече време с детето, някой ден ще съжаляваш! Времето назад не се връща!“

„Ох, на тази възраст са най-сладки! Ти после да видиш какво става, като пораснат...“

„Ако продължаваш така да правиш, ще стане еди какво си!“

„По мое време не гледахме така децата и станаха хора!“

„Когато са малки бебета, всеки ден е Божия благословия!“

Разбирате ли какво имаме предвид?

Някой трябва да каже на ТЕЗИ майки, че може и да не са прави. Не за всяка жена всеки ден с бебето е „Божия благословия“, защото системното безсъние месеци наред, телесните несгоди, усещането, че се разкъсваш на 100, за да обърнеш внимание и на другото дете, и на мъжа си, и на бебето, и да сготвиш, и да не изоставаш от живота и новините или да се видиш с приятели (защото И ти си човек!), и да знаеш кога е подходящо да дадеш на бебето жълтък и кога – риба, невинаги е това, което жените си представят като „щастие и благодат“.

Повечето от нас просто активират допълнителни супер сили, за да издържат този период, и са като бойни машини, които работят на пълен капацитет няколко години, докато другите около тях се научат да са независими.

А иначе, прави сте – времето НАИСТИНА минава бързо и това го знае всеки, дори и без да има дете. Децата растат бързо, знаем го от опит – все пак, и ние някога сме били деца, не чак толкова отдавна. Не сме останали малки и не размазваме вече бананова каша по стените.

Никой родител не обожава детето си непрекъснато. Не е възможно да харесвате детето си в АБСОЛЮТНО всеки момент – със сигурност не ви е много симпатично, когато се тръшка в магазина, когато къса любимата ви рокля или бутне телевизора в хола.

Явно сте забравили тези моменти, защото ако помнехте, никога нямаше да отправяте съвети, че люлеенето по два часа вечер, болките в гърба и пренасянето на количка през подлез са едни вълшебни и щастливи моменти, на които трябва да се наслаждаваме. Това е просто невъзможно и ето затова на никого не му е нужно назидателното поучаване как и кога да обичаме децата си или коментари от род „ТОВА Е ЧАСТ ОТ МАЙЧИНСТВОТО!“

И още нещо - отглеждането на деца ДНЕС е различно от отглеждането на деца ЕДНО ВРЕМЕ, когато родителите ни са гледали нас. Не казваме, че е по-трудно, а че е различно. Да си родител е било трудно и тежко посвоему още от зората на човечеството, с трудностите и препятствията на своето време и всяко семейство.

Дали живее в къща в центъра на града, в бащината си къща от кирпич на село, или в панелна гарсониера – всяка майка има своите трудности. Върху всяка от нас има очаквания – от нас самите, от роднините ни, обществото, децата ни. Така че определено нямаме нужда от още един човек, който да ни дебне как ще се издъним и как не правим нещата по „правилния“ начин.

По-възрастните сега ще кажат, че сме неблагодарни, арогантни, че едно време те са били по-скромни и по-възпитани. Това не е трамвай, в който младото поколение трябва да отстъпи мястото си на по-възрастното поколение.

Има обаче една причина майките, които нападат други майки, да са такива. Причината е, че розовите очила, които са сложили върху високо вирнатия нос, им пречат да погледнат назад в собствените си спомени - за началото, за времето, когато и те са били Нова майка.

Някога и те са били недоспали, уморени и несигурни дали ползите от антибиотика са повече от вредите и дали да оставят бебето да плаче или да го гушнат.

И те някога са учили детето да ходи на гърне или са влизали в магазин с врещящо бебе.

И те някога са гледали едно и също детско толкова пъти, колкото го излъчат по телевизията (или на видео касета, зависи колко отдавна са спомените ви).

И те някога са разказвали „Червената шапчица“ поне няколко милиона пъти.

И те някога са поглеждали в часовника с надежда по-скоро да стане време за лягане.

Възможно е сега да виждат някои неща, които ние още не сме преживели, но, моля, не крадете тези моменти от нас, не ни казвайте как по-късно „ще съжаляваме“ - защото това е нашето време и нашият път.

Времето не е приятел на никого. Когато загубите близък човек, научавате колко важно е било да имате поне още една минута с този човек. Не е нужно да губим близък, за да знаем колко хубаво е да прекарваме времето си с децата. Няма нужда да бъдем майки в изпитателен срок, а просто нормални майки, които със сигурност ще имат своите съжаления и постижения.

Не ни поучавайте и назидавайте как да бъдем повече, да правим повече, да постигаме повече (КАТО ВАС), защото всъщност така сочите с пръст, че не правим достатъчно, не сме майки достатъчно и не постигаме достатъчно (СПОРЕД ВАС).

Никой няма нужда да го сочат с пръст и да го поучават.

Всички обаче имаме нужда някой да ни каже да не се притесняваме и да ни окуражи, че се справяме. Ако вие не можете да го кажете, поне замълчете.

*По публикация на Мередит Етингтън за войната между майките

 

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross