"Имаш просто нормални менструални болки!“
"Въобразяваш си!“
„Вземи един ибупрофен и някак изкарай!“
„Вземи забременей и спазмите ще изчезнат!“
Това са само част от репликите, които много жени получават като „успокоение“ на мъчителните менструални болки, които изпитват. Болки, които не само не са „глезотия“, те може да са симптом за болестта ендометриоза. Точно с ендометриоза след дълги години мъчение е диагностицирана авторката на този текст (пожелала да остане анонимна). И днес е тук, за да каже на всички в същото положение: „Не се оставяйте да ви игнорират!“
Най-общо казано, това е тъкан от лигавицата на матката, която не си седи в матката, а расте на някакви други места – из коремната кухина, по външните стени на различни органи, или дори вътре в тях. Има различни теории как се появява, никоя не е напълно доказана.
Да започна отначало… Първата ми менструация се появи рано и съпроводена от безумни болки. Даде ми се превръзка, чай, каза ми се да лежа свита на кълбо, и се завърши с едно „така е то за нас, жените“.
Аз, още дете, изобщо не стигам до идеята да питам „Ама всички ли ги боли така?“. Може би защото се фокусирам върху „Боли ме и искам да крещя!“.
Мъжете бяха изпъдени и не им се каза нищо. На мен ми се каза да не разказвам какво ми се случва. Мръсна работа, тая менструация.
В училище беше кошмар – хем внимавай да не забележи никой, че носиш превръзки (а че обвивките шумолят толкова силно, че се чуват от Варна до София, е без значение), хем се дръж като нормално дете, играй физическо и тичай в междучасието като бясна по двора...
А като си купувах превръзки, толкова бях вманиачена никой да не ги види, че чаках всички да излязат от магазина. Собственичката пък ми ги увиваше в оная сива хартия, дето лежеше на плота и по принцип служеше за опаковане на кренвирши и кашкавал.
Като не говорим за менструацията, откъде да знае човек, дали това, което се случва, е нормално? Дали има нужда от преглед, евентуално?
Изпитите след седми клас ги изкарах на спазми и хапчета, може би това някак си обяснява необичайно високата оценка по математика.
С времето дозата се вдигаше, защото организмът ми се приспособи към химията. Един път – мисля, че бях на 15 – майка ми ми разтвори един аулин във вода и ме предупреди, че от него се заспива. Аз бях готова да заспя, но не – бях разсеяна, но будна. Това, в ретроспект, би трябвало да е първият червен флаг, че нещо не е както трябва.
На 16 години, посред лято, в най-голямата жега, получих първия припадък от болки. Изобщо не го свързах с болките – беше 38 градуса, а аз бях вечеряла омлет. Реших, че имам леко хранително отравяне (тъй като припадъкът беше последван от една от тези особени прегръдки между мен и тоалетната чиния).
Когато това се случи втори и трети път, вече знаех, че има взаимовръзка, но не и каква точно. Да припомня - за мен беше нормално да имам болки. И припадъците ги приписах на ниска толерантност към болка.
На 20 години бях на гости при баба, когато пак ме улови, в три и половина сутринта. Тя се паникьоса и извика бърза помощ. Лекарят беше много мил, в контраст с някои други медицински лица, но и той ми предписа аулин и ми препоръча да я карам полека в следващите няколко дни. Той поне възприе болките като болки…
На 22 ме улови на работа, една работна събота през есента. Не знам как съм завършила последните два часа от смяната, а за връщането вкъщи помня само един гаден ситен дъжд и благодарност, че поне няколко групи по улицата са се облекли за Хелоуин, за да мина и аз по тая линия, а не като избягала от изтрезвителното.
Бях се вече преместила в Германия, когато ме споходиха спазми извън менструацията – ей така, защото могат. Ходих при личната лекарка и (голяма грешка) при първата гинеколожка, която ми вдигна телефона. Тя ми заяви, че нищо ми няма, връчи ми един пакет монашки пипер (?! не намирам българско наименование), щял да помогне със спазмите. Нищо подобно.
Половин година по-късно бях при нея със същите симптоми. Подозрение (!) за ендометриоза и бележка от личната лекарка. Получих един преглед на таза, по време на който моят корем се натискаше с усърдие, а когато се оплаках, че ме боли, доктор В. се усмихна и каза „Не вярвам чаааак толкова да ви боли.“ Ултразвукът излезе „чист“, пратиха ме вкъщи.
Едва една година по-късно, след безумни количества кръв, обезболяващи и безумно много търпение от страна на моя приятел, да е жив и здрав, аз теглих една майна и се заех да открия лекарката с най-добри оценки в града. Това се оказа доктор Л., която изслуша историята на моите страдания. После ме прегледа както си му е редът, и след това ми разказа, с много търпение и много емпатия, че ендометриозата на ултразвук не се вижда. Но че имам симптоми като от учебник.
Прати ме за лапароскопия, след като изследванията за хламидии и възпаления се върнаха отрицателни. Доктор К., който извърши лапароскопията, дойде до леглото ми, и потвърди диагнозата, обясни ми какво е отстранил, връчи ми едно писмо с фотографии за моята лекарка, и ме посъветва да я питам за хормонално лечение.
Оттогава съм на Визан – препарат, създаден за това състояние. Работи като противозачатъчно, но не съдържа естроген и страничните ефекти не са толкова сериозни (при мен почти ги няма).
Защо съм бясна? Предната седмица се подложих на втора лапароскопия, тъй като болките се върнаха. Раните все още не са зараснали съвсем, имам само един чифт дънки, които не натискат точно върху тях. Четири дни след операцията (а и директно след самата нея) имах безумни болки в раменете – причинени от „избягали“ мехурчета газ, който се използва при този вид интервенция, за да не се наранят органите.
И докато лежах на разтегления диван, четох истории на други жени. Четох за Мерилин Монро, която толкова много искала дете, но страдала от ендометриоза и извънматочни бременности. Четох за Падма Лакшми, бившата жена на Салман Рушди. За Лена Дънам, която по-рано тази година се реши на хистеректомия заради ендометриозата. За жените (и един мъж, на когото му е била отказана хистеректомия, понеже докторът бил трансфоб) от снимките на Джорджи Уайлмен.
И хиляди, хиляди варианти и повторения на „това е то женското бреме“, „въобразяваш си“, „стегни се, не те боли толкова“. Понеже Господ, Бионсе, Великото спагетено чудовище, Люк Скайуокър, Буда, всички обекти на обожание и молитва така са създали света, че жената да я боли.
В глобален мащаб, между 10 и 15% от всички жени/хора с утроби страдат от ендометриоза. Това са официалните цифри. Наум се добавят тези, които още не са получили диагноза, които може би няма да я получат.
За мен и за всички тях има един 40-процентов шанс за стерилитет. Тоест, аз може и да не мога да забременея (макар че моята докторка ми дава шанс, понеже сме били уловили болестта в сравнително ранен стадий).
Ендометриозата в момента е нелечима. Има терапии, които помагат. И така, гледайки мрачно напред към едно бъдеще, което ми обещава още много болки, наред с хубавите неща, се вбесявам: защо въплътих посланието, че болките са нормални? Защо не говорим за менструация, спазми, овулационен цикъл никъде извън лекарския кабинет?
Факт, че жените сме възприемани като drama queens, като глезли, които нищо не могат да търпят и се оплакват за всичко. Колко е лесно при тази нагласа сериозните оплаквания да се игнорират и заметат под килима! И колко е лесно за самите нас да развием едно саркастично отношение към собствените проблеми, понеже така и така никой не ги възприема сериозно!
Стискам палци и пращам прегръдки, целувки и по една чаша (веганско) вино на всички, които евентуално биха прочели този текст и биха казали „това ми е познато, може би трябва да проверя“, или „да, и аз имам ендометриоза“, или „дъщеря ми/майка ми/приятелката ми я имат“.
Не се оставяйте да ви игнорират!
Още по темата:
Джо Хамънд, баща на две момчета, страда от амиотрофична латерална склероза. The Guardian публикува неговото есе за отношението му към прогресивната болест с неотменно фатален край. И за плана му да намери път към бъдещето на своите синове чрез писане и илюстрации...
Трябва да надпиша 33 картички за бъдещите рождени дни на двамата ми синове, но не мога да реша каква хартия да използвам...
Или ме мъчи мисълта да надпиша първата картичка? Или пък мисълта да ги надпиша всичките и да ги подредя една върху друга, в спретната купчинка, пред себе си?
Тридесет и три правоъгълни напомняния за всеки рожден ден, който ще пропусна, когато си отида.
По-големият ми син е почти на 6, а малкият – на 18 месеца. След година, или може би 2, някой майски или ноемврийски ден, майка им ще извади старата кутия от обувки и ще изкара първата картичка от татко. И така всяка година, докато момчетата не навършат 21.
Затова трябва да надпиша тези картички. Трябва да започна.
Всичко тръгна от един сякаш клоунски крак, който не искаше да се отлепи от земята. И с въпроса „Защо куцате?“, когато дори не осъзнавах, че куцам. Няма и година по-късно вече влачех крака си като торба с покупки и можех да се закълна, че с всяка изминала седмица някой добавяше по още една консерва с боб в нея. Или картофи. Или тиквички.
Все още имам контрол над ръцете си. Но съпругата ми трябваше да ги вдигне до клавиатурата, за да мога да
напиша това...
Петгодишният Том е свидетел на всичко. Преди да тръгне на училище, прекарвах цялото си време вкъщи, затова нашите животи са силно свързани. Бяха прекрасни години – плавахме в социалното море, вълнуващо се и блестящо във всички цветове, с които аутизмът може да дари младия живот. Всеки ден бяхме като Дарвин в Новия свят, акостиращ на галапагоските брегове. Опознавахме и назовавахме, и създавахме света наново.
Но с Том вече не чертаем предстоящия ден сякаш земята е необятна карта, разстлана върху кухненската маса. Животът е различен. Миналата седмица, докато семейството ми беше на плаж, аз чаках в едно кафене и гледах щастието, което им носеха игрите в пясъка. Виждам, че моята загуба е различна от тази на децата ми. За тях моите влошаващи се способности са просто обекти за наблюдение...
Когато ми казаха, че имам амиотрофична латерална склероза, след като първо ми казаха, че нямам, стомахът ми се обърна и заридах със звук, наподобяващ дълбокото гъргорене на кухненска чешма... Помня, че погледах Джил, жена си. Тя плачеше по-сдържано и гледаше надолу към мен – с тъга, но не за себе си, а за мен.
Нямах избор, освен да приема нежността на тази жена, уловила нашето разпадащо се семейство в дланта си. Понякога я наблюдавам, докато ме обгрижва, и се чудя на огромния си късмет.
Заминаването е процес, изискващ специален подход. Първо е деликатното отделяне. За мен то настъпи, когато Джими се разплака и осъзнах, че нямам силата да го държа в прегръдките си; и когато Том просто предположи, че не аз ще го заведа на плуване.
Напоследък имам чувството, че примижвам през стъклото на миниатюрна диорама, гледайки как Джил и момчетата се въртят в кръг. Бях приел за даденост, че сме едно цяло, малко семейство от 4 части в човешки облик, здраво прикрепени една към друга – така, че един от елементите никога не би могъл да наблюдава останалите от отвън. Че
те неизбежно ще се превърнат в самостоятелно тяло от 3 компонента е концепция, в която се взирам… и взирам, и взирам… и не мога да проумея.
Преди като че ли не умеех да плача. Не ми се и беше случвало често. Но когато чух диагнозата, именно това правих в продължение на 5 дни и 5 нощи.
Вечер играех с Lego и четях приказки. Когато Том заспеше, отново избухвах в сълзи. Водил съм разговори за ползите от смеха, но вече не вярвам, че той е най-добрият лек. След 5-те дни, прекарани в плакане, се почувствах по-спокоен, облекчен и удовлетворен от когато и да било в живота си.
Знам, че стъклото става все по-плътно, а фигурите в живота ми – все по-размазани. Знам, че това се случва, и знам как ще свърши. И знам че, въпреки всичко, краят на живота ми се превръща в най-хубавата част от него, а не в
най-лошата.
Рано или късно инвалидната ми количка ще заприлича на космически кораб, с лостове и възглавници, и скали, и пискащи устройства. Ще разкажа историята си на най-малкия си син – за бебето Джими, астронавтът в пелени, и пътешествията из Млечния път.
Животът ще се промени отново. Някога смятах, че присъствието на децата превръща положението ми в трагедия. Вече не мисля така; мисля точно обратното. Мисля, че ще разказваме нови истории. И онези, които ни обичат, също ще ги разказват. Ще намерим нови начини. Защото сме длъжни.
Като писател от години съм в творчески застой. Но вярвам, че терминалната диагноза е най-добрият инструмент за един писател; тя е гледката, която се разкрива от ръба на скалата, към началото и края. Тя ме дари със способността да пиша с лекота за живота си и за тези времена.
Книгата, която пиша, е само и единствено за двете ми деца – за да могат, когато станат на 20, 30 или 40 години и искат да разберат кой всъщност е бил баща им, да научат. Искам да знаят колко удивителни са били тези времена.
А сега трябва да надпиша картичките, всичките 33.
Един приятел ми беше казал, че рождените дни са дните, в които тъгува най-силно по баща си. Знам, че няма значение какво ще напиша или нарисувам. Най-добре да е нещо шантаво, защото такъв бях аз. И нещо с позиция. Защото такъв бях аз. Мислейки какви ли ще бъдат тези момчета, картичка по картичка, година след година. Черпейки от знанията си и виждайки как се развиват.
И накрая си мисля, че може би ще науча нещо за хората, в които ще се превърнат. Най-странната, и необикновено тъжна, мисъл е, че аз ще ги изпреваря. Ще ги чакам. Не в някакъв библейски смисъл, просто по смисъла на въображението ми. И казаното от мен ще им покаже, на двамата ми синове, че винаги съм бил там.
Затова трябва да спра да мисля за цвета на хартията и дали сам да направя картичките. И дали да започна безсмислено търсене на 33 уникални и незабравими поздравителни картички.
Просто трябва да бъда техен баща и да напиша и нарисувам, и да си представя кои ще бъдат тези момчета. И да разбера, че само това мога да сторя. Че моята роля е към своя край, че е съм я изиграл добре и че е била достатъчна.
Статията 11 признака, че си в компанията на високофункционална депресия, която публикувахме преди две седмици, стана повод за запознанството ни с едно чудесно свръхработещо и успяло момиче, което се свърза с нас, за да ни попита искаме ли да говорим още по-открито за психичните заболявания.
Тъй като смятаме, че е необходимо темата да се обсъжда максимално, за да сме наясно всички – и тези, които страдат, и тези около тях – с какво се сблъскваме, се срещнахме с Виктория Викторова и се запознахме с историята ѝ от първо лице.
На пръсти се броят хората около нея, които знаят, че от 10 години тя се бори с клинична депресия. Понеже с времето Виктория превръща състоянието си в апотеоз на високофункционалната разновидност на депресията, всеки би я описал като пълната противоположност на страдащ от психично заболяване човек.
Тя ръководи собствена маркетинг и ПР агенция (Press Start), която обслужва много клиенти и организира десетки успешни събития и кампании, също така е съосновател на иновативната медийна мрежа ARX и доброволец в социални инициативи. Има стабилна връзка от 4 години, много приятели, сплотено семейство.
Погледнато отстрани Виктория няма нито една причина да не бъде щастлива. И именно заради това не е казала или показала пред почти никого от какво страда. Ако някой външен човек я види в някой от най-тежките ѝ моменти и се наложи да му обясни с какво се бори, винаги я посрещат с възклицания от рода на "А! Я се стегни! Какви са тия пуберски истории!"
В открития разговор с нас тя разказва за всичко, през което е минала и минава, за да разбие стигмата около депресията и за да постави началото на смислена и полезна дискусия по темата за психическите заболявания в България.
- Виктория, от предварителния ни разговор разбрахме, че в социалния ти профил и личните взаимоотношения няма нещо, което би могло да бъде причина за депресия. Има ли все пак компонент, емоционален или физически, влияещ на състоянието ти?
- Точно така – не е нужно да има конкретно травмиращо събитие, за да се отключи клинична депресия. Вярвам, че много от читателите на „Майко Мила!“ ще ме разберат за един компонент, който не смятам за отключващ, но определено е утежняващ ситуацията: аз съм в статистиката на жените с репродуктивни проблеми. Много хора, които не знаят за това, ми създават... напрежение по темата – как така съм на 29 и още не съм родила?! Тези, които знаят, че имам репродуктивни проблеми, псевдо-компетентно говорят, че всичко е възможно, благодарение на инвитро, без да си дават сметка за пътя и трудностите, свързани с тази процедура.
Това вероятно има своето отражение в тежестта на депресията, от която страдам, но е само един малък компонент, тъй като не съм фокусирана в този проблем и депресията ми датира от времената преди да започна да „работя“ за дете.
Извън този фактор за себе си мога да кажа, че винаги всичко ми е вървяло. Бях отлична ученичка и НИКАК не разбирах концепцията за самоубийство. Бях дори крайна в това отношение – как може някой изобщо да стигне до мисълта да сложи край на живота си?
Така че – да, като дете нищо у мен не е давало сигнали, че някога ще стигна дотам да пиша предсмъртни писма.
- Как започна всичко?
- Още преди за завърша гимназия, започнах работа в един от най-големите български всекидневници. Писането ми беше силна страна и въпреки че в обявата, която видях, търсеха студенти, успях да получа работата. Междувременно нямах търпение да завърша училище – и това беше някаква цел. Когато обаче завърших, дойде тежкият момент. С безцелността.
Учех журналистика в Софийски университет и работех в популярна медия – страхотен старт за всеки, който иска да се развива в тази област. На 19 години обаче всичко започна да ми се струва супер безсмислено, нищожно по значимост.
Тогава всъщност започна цялата промяна – емоционална, психическа, физическа, химическа. Имах моменти, в които на път за работа тялото ми плачеше. По това време не знаех какво, по дяволите, е депресия и какво не ми е наред. Защо би трябвало да съм щастлива, а всъщност съм апатична и ако изпитвам емоции, те са гняв, тъга, отчаяние.
Не знаех какво ми се случва, а на този фон ми предстоеше да сключа брак. Сватбата ми беше приказна и все още мога да твърдя, че това е едно от най-хубавите ми преживявания. Оказа се обаче, че няма нещо, което може да надмогне чувството на безсмислие и липса на цел, което бавно те изяжда отвътре.
- Значи близките ти, родителите ти не са знаели какво се случва в теб?
- Това е един от проблемите. Ужасно дълго крих. През годините не им казвах нищо – те имат достатъчно стрес във всекидневието си и не можех и да си помисля да ги притеснявам с моя проблем. Ако усетеха нещо – защото дори за няколко месеца или година да успееш да излезеш от това състояние, то е хронично и се завръща в тотално неподозиран момент – се оправдавах със стрес в работата. Всъщност, доста от хората, които ме познават най-добре, ще разберат за моето състояние от разговора ми с вас.
- Кога се задълбочи болестта и разбра, че трябва да се обърнеш към специалист?
- След като напуснах вестника, участвах в създаването на един от най-големите новинарски сайтове в България. По това време вече давах заето.
Всеки ден си казвах: „Лигло, стегни се, хората си мечтаят за тази работа и за твоя живот.“ Ужасно много се самобичувах, защото не разбирах какво не ми е наред.
Един час преди работа седях вкъщи и плачех, не можех да изляза навън. От друга страна се справях с работата си напълно адекватно. Типично за високофункционалната разновидност на депресията е, че в момента, в който успееш да излезеш и стигнеш в офиса, макар и с все още ниска енергия, успяваш да свършиш работата добре.
После обаче започват моментите, в които се обаждаш в офиса, за да кажеш, че си болен, защото просто не можеш да намериш сили да станеш и да излезеш, не можеш да понесеш мисълта, че ще се наложи да общуваш с хора. В допълнение все по-трудно заспивах, будех се през нощта със стряскания и спазми. Освен осъзнаването, че ако мога да изпитам нещо, то е безкрайно отчаяние, имаше и чисто физически симптоми – сякаш нещо те е натиснало и не ти позволява да станеш.
Започнах и да живея с всекидневната мисъл за самоубийство и стигнах до момент, в който започнах да пиша предсмъртни писма до близките си - бях решила, че ще приключвам вече. Задочно сестра ми ме спаси. Когато стигнах до нейното писмо, си казах, че не мога да направя това, не мога да я оставя.
Единствено съпругът ми знаеше за състоянието ми, но реално хората, които живеят с някого, който страда от депресия, често нямат правилен ход. Това е заболяване, в което близките ти хора могат да са около теб, но се чувстват с вързани ръце в при справянето с проблема.
Така стигнах до решението да отида на психиатър. Той ми постави диагнозата клинична депресия и ми предписа антидепресанти.
- До каква степен ти помогнаха те и съчета ли медикаментите с психотерапия?
До ужасно голяма степен депресията е физически проблем, медицински. В моя случай антидепресантите бяха начин „да избутам“. Те не ме излекуваха, но притъпиха всички усещания до степен, в която да се задържа сред живите, макар да станах още по-апатична и отсъстваща.
Разбира се, няма еднозначен отговор как трябва да се лекува депресията – само с психотерапия или в комбинация с лекарства. Съществуват леки, средно-силни и тежки депресивни епизоди – в първите два може и да успееш да минеш без медикаменти.
Когато обаче си в тежка фаза, всеки грамотен психотерапевт казва, че не може да се справи сам, че е необходимо паралелно лечение, предписано от психиатър, защото няма как да лекуваш само с терапия човек в тежка криза. Например, ако имаш панически атаки, фобии, мисли за самоубийство, психиатърът трябва да овладее това състояние, да стабилизира химикалите в мозъка. Да те докара до някакво рационално мислене, за да може терапевтът да има основа, някаква емоционална равнина, психическа и хормонална, на която да стъпи и да започне психотерапията.
Мисля че е много важно да се каже и това, че не можеш просто да отидеш на психотерапия и да очакваш, че проблемът ще се реши с няколко сеанса. Трябва да намериш правилния психотерапевт, който да е специализирал в подходяща за теб школа, да има релевантните за твоя случай подход и методи, да си допаднете на чисто човешко ниво. Защото когато направиш стъпка към психотерапията и не знаеш, че е нормално да смениш няколко специалисти, си казваш „ужас, дори това не ми помага“ и изпадаш в още по-голямо, абсолютно отчаяние.
- Какво би посъветвала хората, които търсят терапевт?
- Бих препоръчала да пробват различни терапевти, които работят по методиката на различни школи - в зависимост от това какво е отключило депресията, колко е продължителна и редица други компоненти. Хубаво е също така терапевтът да не се придържа само към своята школа, а да използва похвати и от други.
Лично за себе си открих, че ми помага когнитивно-поведенческата терапия, защото тя работи по много практически методи, попълват се таблици и по тях започва да се „дълбае“ и да се провежда лечението. Има и едно направление от Гещалт терапия, която според мен е страхотна - то се занимава със сънищата. Не става дума за това да се търси символиката на сън, в който носиш бяло например. Терапевтът те кара да влезеш в съня и да говориш от името на тотално неочаквани герои: хора и предмети от съня. На повърхността излизат неочаквано точни изводи.
Вече няколко години ходя на терапия, по време на които депресивните епизоди се завръщаха и продължават да се завръщат. Междувременно състоянието високофункционална депресия, в което работиш и общуваш, е съпътствано с постоянна тревожност.
Прибирам се и няма какво толкова важно да правя, но се оглеждам какво да свърша. Дори да гледам сериал, не мога просто да гледам сериал – мия чинии, попълвам някаква таблица през това време. Не можеш да се отпуснеш, будиш се с идеята, че докато спиш, си губиш времето и изобщо не изпълняваш никаква мисия на този свят.
Тъй като обаче междувременно завърших курс по психотерапия и достатъчно добре познавам състоянието си, мога да го овладявам, да предвиждам кризите.
- Какво конкретно ти помага?
- Пет години след началото на моята депресия установих, че едно нещо много ми помага. Драстичната и рязка промяна.
За първи път го осъзнах, когато един ден не издържах на работата, която чувствах, че ме изцежда. Изпаднах в поредна криза и пълно отчаяние, и просто станах, и си тръгнах. В момента, в който излязох, изпитах нещо непознато до този момент - да плача от някакво облекчение и щастие. Изпитах това, въпреки че моментът не беше подходящ: точно тогава съпругът ми беше безработен, което дотогава ме държеше на въпросната работа и задълбочаваше състоянието, с което вече знаех, че се боря.
За щастие, както и очаквах, почти веднага си намерих работа като копирайтър в една софтуерна компания, мъжът ми също си намери хубава работа и няколко месеца се чувствах добре. Изглеждаше като че ли нещата започват да се нареждат. Но открих, че проблемът ми не е толкова в конкретното работно място, а в липсата на цел и значимост.
Отново започнах да изпитвам същата рутина, апатия, трудно излизах от вкъщи за офиса, а във въпросния офис непрекъснато стоях със слушалки и не исках да говоря с никого. Всичко се върна с пълна сила.
Тогава дойде още по-голяма промяна. Със съпруга ми, с когото и до ден днешен имаме прекрасни отношения, работим заедно и се подкрепяме, вече се задълбочаваха някои от отколешните ни проблеми и започнах да мисля за раздяла. Моментът съвпадна с поредната ми нова работа в маркетинг отдела на голяма компания за игри, където срещнах нов човек – сегашния ми партньор.
Това задейства всички онези хормони и химикали, които са дефицит при хората с депресия, тръпката от срещата с нов човек замени депресията с нормални емоции. Те пак бяха крайни, защото когато бях с новия си партньор, сякаш бях на седмото небе, а когато мислех за трудностите пред (вече) бившия си съпруг, не можех да спра да плача. Но изпитвах нещо – и това ми доставяше някаква странна форма на спокойствие.
- Сега в какъв период си?
- Отново изненада за всички около мен: в много тежък.
Както казах, с всички сили се опитвам да се вдигам на крака. Преди две години осъзнах, че има незаета ниша – маркетингови услуги за бизнеса с компютърни игри – и реших да обуча екип и да създам своя агенция. Това пак беше тръпка и начин да продължа напред. Агенцията се развива много добре, междувременно съм част от още много интересни и новаторски проекти.
Но винаги идва моментът със смисъла на живота – моят най-голям враг. Осъзнах, че функционирам, благодарение на цели. Няма ли ги, това ме убива.
И когато го кажа на хора, които никога не са се сблъсквали с този или какъвто и да е двигател на депресията, усещам, че за повечето тя е някакво митично създание. „Постави си за цел да отидеш на екскурзия в Тайланд“, казват ми. Само че то не става така. Не ме е страх, че няма да извървя дългия път до някоя магична дестинация. Страх ме е от посредствеността и незначителността.
Бива ме в много неща, но смятам, че не съм достатъчно добра в едно конкретно нещо; че нямам призвание.
Имам пример до себе си – смятам сестра си Йоана Викторова-Drawly за гениална художничка, за човек с призвание и мисия, каквито аз не откривам у себе си.
- Защо реши да споделиш всичко това с аудиторията на Майко Мила!?
- Всички сме чували изказването „Какви са тия глупости - младо, хубаво, успешно момиче, ще страда от депресия“. Все едно това заболяване директно те вкарва в графата „грозен и стар“. Хората все още са невежи по отношение на това, че дори привидно да няма от какво да се оплакваш или страдаш, изведнъж си склонен на самоуийствени мисли, криейки депресията от близките си и от себе си.
Това е и един от поводите да реша да говоря открито за депресията. В момента съм силно мотивирана да инициирам промени, свързани с осведомеността и осъзнатостта за психическите разстройства като цяло.
Колкото и привлекателен и успешен да изглежда животът ми външно, колкото и заета да съм в работата си, а и колкото още по-заета умишлено да се държа, това, което истински ме пали, установих, е идеята какво мога да направя, за да помогна на хората, които страдат от заболявания като моето.
Искам да говоря за това, защото около мен все повече изникват хора, които осъзнават проблема си, но не искат да признаят от страх „какво ще кажат другите“. Защото прикриването на проблема те избутва до абсолютната граница на изтощение и изведнъж се блъскаш в стена. Тогава и физически, и психически нямаш сили да се изправиш.
Или пък намираш енергия, но не продължаваш да разбираш радостта, която хората около теб изпитват – от гледката, от слънцето, от партито. Все едно целият свят е поканен на някакво парти, за което ти нямаш пропуск.
Иска ми се всички, които изпитваме същото, да сме поканени на това парти.
И апелът ми е да обръщаме внимание на психичното си здраве със сериозността, с която ходим на всякакви други профилактични прегледи. Ако усещате, че симптомите са налице, вземете мерки на момента. Когато посещението на психиатър стане наложително, вече може да е и твърде късно.
И последно: клиничната депресия не е срамно нещо. Тя е заболяване като всяко друго и докато не покажем реалните мащаби, които има, тя ще продължава да нараства в епидемия. В най-тихия масов убиец.
По мои впечатления всеки ще се изненада колко много от заобикалящите го хора всъщност крият за това или подобно състояние. Но заедно бихме могли да се справим.
Вече няколко пъти в Майко Мила! сме говорили за аутизма и специалните образователни потребности. Преди време ви показахме страхотния клип Случват се удивителни неща, който се стреми да представи живота на децата с аутизъм по един достъпен, разбираем и адекватен начин. Също така споделихме и няколко лични истории на родители, като Петте етапа, през които минаваш, когато научиш, че детето ти е аутист и Няма дете, няма проблем. Днес на гости ни е Теодора Аврамова, която разказва за сблъсъка си с диагнозата аутизъм, поставена на малкия ѝ син, за въртележката, през която преминава и за изводите си за тоя неочакван житейски обрат.
------
Толкова дълго време отлагах този разказ... Не знаех какво да напиша. Как да го изрека. Как да обрисувам емоциите си. Занулих се емоционално. Може би това беше единственият начин да се изплъзна от зловещата клопка на отчаянието.
Винаги съм била изключително добра в това да помня дати. До ден-днешен помня рождените дни на съучениците ми от първи клас. Помня кога завърших, кога взех книжка, кога ме приеха в университета – всичко. В този момент май си спомням само няколко – кога родих първото си дете, кога родих второто и 11 април 2017.
Големият ми син е в трети клас. Прекрасно ученолюбиво дете. 9 октомври 2014 г. Тогава се роди Емануил. Перфектни мерки – 51 см, 3,670 кг – 9 по Апгар*, с хипоспадия (вроден дефект на уретрата и пениса), естествено раждане. Дори нямаше нужда от епизиотомия. Идеален.
Кърмих го до осмия месец, никакви грижи. Две страхотни деца. Това имах. Плюс супермъж до мен. Егати идилията! Така беше!
Постепенно умората започна да ми идва в повече, замислях се над други неща, защо детето е на 8 месеца, а още не прави „боц“, защо не иска да дъвче при положение, че има зъби? Казвах си: „Майната му, всяко дете е различно, нали е здрав!“.
Времето отминаваше. Проходи на 1 г. и 3 м. Ето, всичко е наред, споко! Реч обаче нямаше. Това не ме изплаши. Големият ми син проговори на 2. Както и да е.
Междувременно на 1 г. и 5 м. направихме операция за хипоспадията. Всичко мина добре. Но едно нещо ме тревожеше – не искаше да дъвче. Имаше вече зъби, всичко вървеше нормално, а аз продължавах да пасирам абсолютно всичко.
1 г. и 7 м. – Бяхме в парка и той започна да пърха с ръце. „Колко емоционално дете“ – си казахме тогава с мъжа ми. Радваше се на всичко – на люлките, на децата, на колите, на целия свят!
2г. – Започна да върти гумите на количките, с които играеше. Обръщаше ги наобратно и им въртеше гумите. Понякога ги лапаше. Нищо друго.
Постепенно започна да се явява съмнението „Дали нещо наистина не е наред?“.
Докато един ден съвсем случайно попаднах на един разказ на една майка на аутист в някой от сайтовете за ранно детско развитие. Излезе случайно във Bейсбук. Прочетох първите две изречения и отворих страницата – описаното от жената съвпадаше едно към едно с това, което правеше моето дете.
Ръцете ми се разтрепериха, лицето ми пребледня... и в мозъка ми светнаха хиляди лампички. Цяла дискотека. Аз не знаех абсолютно нищо за аутизма. Представях си го като „Рейнман“. Беше като гръм от небето.
Спомням си, че после трябваше да вземам големия ми син от баба му. Запалих двигателя и потеглих. След няколко минути, в които треперех и едва сдържах сълзите си, спрях на един паркинг, заключих се в колата и надух до дупка Бони Тейлър. „Total eclipse of the heart”.
Ревях и крещях с целия си глас поне 40 минути. Да, вече знаех.
„Но може и да греша.“
2г. и 6 м. – Отидохме на преглед при педиатърката. Въпроси, на които всеки отговор от моя страна беше „НЕ“. Не може това, не прави това, не казва нищо. Ясно. Прати ни при детски невролог.
11 АПРИЛ 2017 г. – С хиляди връзки успяхме да се вредим при професора-светило. След 30 минути в кабинета му целият ни живот бе различен.
„Аутизъм отвсякъде“ – това му бяха думите. Помня ги като куршуми в слепоочието.
„Ще проговори ли някога“ – питах – „Не знам“. „А какво да правим оттук нататък?“ – „Ще ходите на обучение!“ – това ни каза и си тръгнахме.
Излязохме от кабинета му смазани, вкочанени, мъртви. Влязохме в колата и аз ревнах. До този момент се държах, не знам как. Седях на задната седалка, държах детето си, гушках го и си мислех за това, което няма да преживея.
Как няма да видя първи учебен ден, как няма да видя абитуриентски бал, как няма да го изпратя в университет, как няма да видя сватба, нито ще гледам внуци... За тридесет минути детето ми беше отписано от света на нормалните. Ревях и сълзите ми капеха по раменете му, а той продължаваше да пърха с ръце. Сякаш всичко, което изпитвах, беше от някакъв далечен свят, чужд на неговия взор.
Прибрахме се вкъщи и там вече стана страшно. Не помня много, защото тогава не бях на себе си, но в онази вечер с мъжа ми изпихме всичкия алкохол, който имахме у дома. Вино, уиски, ракия – всичко. Спомням си, че по едно време му казах, че сигурно са ми сменили детето с някое друго, че нашето дете е здраво, че всичко е наред и това е някакъв кошмар.
После се скарахме, май даже го ударих, не помня. Но на другия ден всичко беше различно.
Безглутенова и безказеинова диета веднагически. Психолог и рехабилитатор веднага. Само след няколко седмици вече имахме положителни резултати.
Сега, почти 1 година след диагнозата-присъда, опитваме да водим някакъв „нормален“ живот. През юни му махнах памперса, през август – бибероните, научи се да дъвче и да показва кога му се ходи до тоалетна. Синът ми ходи в масова градина, понякога го вземам на обяд, когато след това е на терапия, но вече позволява на госпожите да го хранят.
От известно време ползва помощта и на ресурсен учител, психолог и логопед. Усвоява нови неща всеки ден. Реч все още нямаме. Но това съвсем не ме обезсърчава.
Не знам, все още не знам защо пиша този разказ. Нищо ново нямам да кажа на майките, които се сблъскват с този проблем. А може би разказът ми не е толкова за вече преживелите този проблем, а за онези, които тепърва се сблъскват с него.
На всички обаче искам да кажа само едно: Да не се предоверяват. Да проверяват внимателно специалистите, които посещават, защото освен гадна диагноза, това състояние се оказва и огромна машина за пари от страна на всякакви шарлатани.
Непрекъснато се рекламират добавки, магически есенции, вълшебни смеси, божествени капки, универсални лекове, които „ще оправят детето“. И всички те разчитат само на едно – отчаянието.
На себе си също не знам какво да кажа освен дежурното „Няма страшно, ще се оправим все някак“.
Има едно упражнение, което правя всеки ден – поглеждам се в огледалото, след което поглеждам сина си. И за секунди си отговарям на въпроса „Щях ли да го обичам по-малко, ако не беше с аутизъм, разстройство на експресивната реч, хиперактивност, дефицит на вниманието и т.н.?“ (чула съм поне 7 диагнози).
И отговорът ми дава сила да продължа деня, да го водя на градини, терапии, солни стаи, салтанати и така до вечерта. И на другия ден всичко това да се повтори. И на следващия. И на по-следващия. До безкрай.
На останалите, които нямат представа за това състояние, ще кажа, че тези деца нямат нужда от съжаление, нито от сини лампички и лентички в някой си „световен ден“.
Имат нужда от внимание, обич и грижа точно толкова, колкото всяко едно друго дете. Нито повече, нито по-малко.
Няма значение дали е детето lи, племеник, кръщелник или внук – просто си помислете дали искате да бъдете част от живота на това дете. Защото не всеки иска да бъде.
Просто не го отписвайте.
--------------------------------------
* Специален тест, носещ името на американката д-р Вирджиния Апгар, педиатър от Ню Йорк, която го разработва през 1952 година с цел да направи оценка на здравословното състояние на новородението от 1-та до 20-та минута след раждането.
Максималният резултат е 10, но се получава доста рядко - обикновено здравите новородени получават от 7 нагоре и най-често - 9. От 4 до 6 се смята за доста ниско, от от 3 надолу - за критично нисък резултат. Абревиатурата на теста идва от фамилията на д-р Апгар и всяка буква от него се използва за различни показатели:
А (A) - appearance - цвят на кожата
П (P) - pulse - пулс
Г (G) - grimace - рефлекси
А (A) - activity - мускулен тонус
Р (R) - respiration - дишане)
