Днес в Майко Мила! пускаме страхотния и трогателен разказ на Кремена Пашова, която ще ни разкаже как се е срещнала с първите си две деца. Срещата е била дългоочаквана, а пътят до нея - труден, осеян със съмнения, малко болка и... 8 месеца, изкарани в болница. Но всичко това си е струвало - на 11 юли 2002 година Кремена, малко рано и неочаквано, вижда своите Виктория и Александър. Среща, която никога не се забравя! Публикуваме разказа ѝ една седмица след рождения ден на нейните дечица, и макар и със закъснения, им пожелаваме да са здрави, силни и щастливи, а на Кремена - да им се радва и да се гордее с тях.

***********************************

Преди 15 години, на 11 юли, стъпих на финалната права, която щеше да ме отведе до най-голямата промяна в живота ми. За разлика от повечето хора, които очакват това знаменателно събитие с ясното съзнание, че то настъпва – аз тънех в неведение до края. Но пък финалът си заслужаваше и премина в приключението, което още изживявам и, надявам се, до края си да му се наслаждавам!

Но да започнем отначало.

На 11.07.2002 г., в 16 часа следобед, за първи път се прокрадна съмнението, че може би се започва. Час по-късно категорично ми беше обещано, че след една система време всичко ще се нормализира и ще продължа да мътя необезпокоявана до крайния срок.

Аз, научена да вярвам на авторитетни люде, приех думите им за чиста монета и предполагам за това продължих необезпокоявана да чета за стотен път “На Изток от Рая”. По-късно обзета от скука се отдадох на неангажиращи разговори и разказване на вицове с персонала. Чак на следващият ден си обясних изненадата, с която ме гледаха и следяха за промени в поведението ми. Предполагам, че щеше да е нормално ако виках, плачех или пъшках. Все пак бях в предродилна зала ...

Но да започнем наистина от самото начало.

Моите бъдещи деца известиха присъствието си на 20.12. 2001 г. с двете чертички на теста за бременност. Радост, но и страх. Объркани чувства, скоро пометени от еуфорията и вътрешното усещане, че този път всичко ще бъде наред.Трябва да е така! Първият преглед потвърди бременността и аз потънах в тихи мечти за всичко, което ми предстоеше.

Изкарах Коледа и Нова година, преструвайки се на болна, за да не събудя подозрението на родителите си. Не исках да казвам преди да съм сигурна, преди да чуя сърчицето на детето…

17.01.2002 г,. Антоновден – събуждам се, чувствам се странно, има защо, кървя…паниката, нещо, което не се забравя, телефонът, лекарят ми, най-близкият ми човек в онези дни. Приема ме веднага – новините са две – аз ще се оправя и имаме сърчица. Две! Дежа вю…Нов страх, нова радост, прокрадваща се надежда.

18.01.2002 – влизам във Втора градска. Доктор Калев е с мен, той беше с мен всеки един ден от тези месеци. Накара ме да му обещая, че ще му родя близнаци – той винаги си бил мечтал за свои, но нямал, аз съм била шансът му. Знам, че просто ме окуражава и успокоява, но се хващам за всяка дума като за спасителна сламка. Времето в болницата минава бавно. Скоро всички ме познават – другите пациентки идват за няколко дни в патологията и после ги изписват - или с бебе на ръце, или в по-добро състояние, и ги пращат да си бременеят у дома.

А аз все съм си там, едният от лекарите ме наричаше шеговито на визитации Вечната Амбър.

Зимата мина, дойде пролетта, разменяме си мартенички в отделението с лекарите и сестрите – те са новото ми семейство. Най-накрая ми разрешават да се прибера за уикенда. И изненадаааааа. Дрехите, с които съм влязла в болницата, не ми стават – обувам панталона, но никакъв шанс да вдигна ципа. Огромната болнична нощница ме е заблуждавала, че все още съм много слаба.

Дебелея, доволна съм, те растат. Една нощ ги сънувам – момче и момиче са. В съня ми имам тъмнокоса, тъмноока дъщеря, и слабо, русо момченце с очила…Почти мога да извикам в паметта си образите от съня ми. Доста месеци по-късно установих, че те изглеждат точно обратно от видяното насън.

13.04.2002 – нещо се случва, отначало не разбирам какво точно е. Но то се повтаря след няколко часа. После пак – в един момент вече няма съмнение – ритат. Моите деца, движат се в мен, аз ги усещам и това ме кара да се почувствам като храм, в който расте чудо. Моето лично чудо. “”И Бог създаде Човека” е написано – е аз не съм Бог, но го направих. Създадох живот. Усещане, което не може да се сравни с никое друго.

Месеците минават, пролетта прецъфтява. Бременността ми е очебийна. Стартирах от 45 килограма, но в началото на 6 месец изглеждах като диня на клечки. Растях основно на корем. Харесвах го – имаше неправилна форма и ако се вгледаше човек внимателно можеше да различи очертанията на телцата им, когато се преобръщаха вътре в мен. Страхотно. Защо нямах камера тогава – беше гледка, която заслужаваше да се види.

Влязох в 7 месец и колкото повече напредваше времето и натежавах, толкова по-доволна и спокойна се чувствах. Наближаваше моментът, който чаках отдавна. 22 август. Датата, на която трябваше да стана майка. Но явно съм си правила плановете без децата. Те имаха собствено мнение по въпроса. Това с мнението продължава да важи в пълна сила и в момента.

Дни преди рожденият ми ден отивам на контролен преглед – любимият ми доктор заминава на море и иска да ме види, за да се увери, че ще дочакам завръщането му в пълен комплект. Явно прегледът не го успокоява – след кратка пауза у дома отново ме връща в болницата. Изписват ми дълъг списък с лекарства, който допълва това, което вече пия. С контракции съм от 4 месец – свикнала съм. Лекарствата и дискомфортът ме съпътстват от самото начало. Но няма значение. Нищо няма значение освен целта – да се родят живи и здрави.

03.7.2002 – навършвам 27 години. Сама съм в болничната стая. Обадиха ми се приятели, получих и два букета. Но никога не съм имала по-самотен рожден ден. И по-тревожен. Така или иначе, яснотата на ситуацията е плашеща – да, стигнах до тук, но сега вече нищо не зависи от мен – тялото ми следва някакви собствени вътрешни импулси и аз просто се подчинявам със сляпа надежда на всички лекарски предписания, стискайки си палци да знаят какво правят и да ми помогнат да задържа децата максимално дълго.

11.07.2002 г. – горещ, летаргичен ден. Цял ден четох книжка и изядох килограм ябълки и банани. Топло ми е, трудно подвижна съм, всичко ме боли, но иначе се чувствам добре. Във ведро настроение. В един момент регулярното, следобедно записване на тоновете се превръща в лудо препускане – появява се акушерка с количка, дежурен лекар от родилна зала, настояват да се преместя в предродилна зала.

Паникьосани са. Не разбирам защо е тази врява – чувствам се добре, да - боли ме, но мен ме боли от 4 месеца насам. Нищо ново.

Припомням, че не съм тяхна пациентка. Моят лекар все още е в отпуска. Докато го няма имам два телефона на негови колеги, които да потърся при нужда. И понеже дежурният лекар д-р Желязков държи на своето, че сигурно са ми изтекли водите (как, по-дяволите, е възможно да не усетя това – не съм ставала от леглото цял ден!!!) и настоява да бъда преведена по спешност в родилното отделение, решавам да ползвам номерата за спешни случаи.

Звъня. За мой късмет, човекът е в болницата. Идва бързо. Междувременно ме местят без да ми позволят да си взема нищо освен книгата. Все така истерично-паникьосани ми забраняват да пия вода, питат кога съм яла и възмутено клатят глава, когато разбират колко банани съм изяла само преди 10 минути. Започват да ми лазят по нервите, за пореден път настоявам, че се чувствам добре и нямам намерение да раждам.

Междувременно се появява моят ангел-спасител – д-р Димов. Бърз преглед на видеозона – водите не са изтекли, всичко с децата е наред. Но, да, контракциите ми са твърде силни. Докторът въдворява ред. Укротява кудкудякащия дежурен, който си знае неговото – отговорността била негова и аз съм била за раждане. Когато чуват, че съм в 32 г.с. изведнъж млъкват и започват да приемат доводите на д-р Димов, че не трябва да бързаме, а да се опитаме да предотвратим раждането.

Вече не съм лиглата, която не иска да ражда – гледат ме със съчувствие, клатят глави, шушукат, 8 месец, сигурно са мънички.

Прокрадва се думата "местене". “Майчин дом” е за мен, тук нямат апаратура за толкова недоносени - шепнат, но чувам всяка дума. Протестирам, настоявам да говорят с мен, а не да се държат все едно не съм в стаята.

В крайна сметка разумът надделява, духовете са успокоени. Включват ми система. Д-р Димов обещава, че след една-две банки положението ще е под контрол и ще ме върнат обратно в стаята ми. Вярвам му, той изглежда спокоен и уверен. А и аз искам да е прав. Знам, че е рано.

Системата започва да отмерва капка по капка ритъмът на емоциите ми, скоро ме отпуска, спирам да усещам контракциите толкова отчетливо и започвам отново да чета. Дни след това си дадох сметка каква късметлийка съм, че бях сама в предродилна зала. Ако до мен имаше раждащо момиче, което да чувам и виждам, със сигурност нямаше да мога да запазя спокойствие и да отпъдя паниката.

Времето напредваше – акушерките се появяваха една по една на вратата на равни интервали и с изпитателни погледи ме питаха как съм и дали нещо ме боли. В 7 застъпи нощната смяна. Оказаха се повече познати физиономии – вечеряхме заедно, смяхме се, вицове за блондинки и т.н. В един момент системата свърши. За мой късмет на смяна беше д-р Василев – другият лекар, който трябваше да търся при нужда.

Последен преглед, за да решат какво правят и ….о, ужас…. 7 сантиметра разкритие, нямаме време, спешно секцио, чувам като във фуния, говорят ми нещо, а на мен главата ми кънти – рано е, не се справих…Поемат ме някакви ръце, водят ме, обясняват ми процедурите, подготвят ме, няма време, бързаме, помагат ми да се кача на масата, анестезиологът има плешива глава, която свети над мен, огряна от прожектора над операционната. Пита как се казвам... през сълзи се опитвам да му отговоря…не помня дали успях, заспала съм.

Събуждам се, тъмно е, не съм сигурна дали съм си отворила очите или просто съм се събудила без да гледам. Странно усещане. Опитвам да се размърдам – болката изведнъж се появява - дали от движението ми или защото съм промрънкала нещо без да се усетя, но чувам глас вдясно от себе си.

Здравей, аз съм Петя.

Явно съм будна, невидимата Петя звъни на сестрите. Идва една акушерка и пали лампата, вече определено съм будна и виждам, гледа ме изпитателно, усещам устата си странно подута от упойката и трудно артикулирам, но успявам:

Добре ли са?

Това е единственият въпрос, който има значение в момента и отговорът: “Честито, имаш син и дъщеря” Да! Да!

Александър – 2230кг и 46см, роден на 12.07.2002 в 00:12ч

и Виктория – 2020кг и 45см, родена на 12.07.2002 в 00:15

Така, в един най-обикновен юлски петък светът ми се преобърна. И вече 15-та година се наслаждавам на последствията от появата на двете същества, които ми показаха колко малко знам за себе си и колко неподозирани възможности имам.

15 години, в които ме дариха с безкрайна върволица от първи “неща” – първи усмивки, първи зъбчета, първи крачки, първи думички, първи изречения, първи откровени разговори… дълъг, дълъг списък от спомени. Къде важни, къде дребни неща, които сме правили, откривали, измисляли заедно. Многобройните белези, които маркират израстването им.

Мога да разказвам повече от денонощие без да се уморя и да ми омръзне всякакви случки, които една след друга изникват в съзнанието ми – усмивки, сълзи, възторзи, сръдни. Малките камъчета, очертали пътечката на дните ни, които са още в началото.

Преди 15 години за 8 месеца имах 3 сърца. Сега две от тях бият извън мен, но аз все още ги усещам в себе си и знам, че винаги ще е така! И това ме прави безкрайно щастлива!

Малкият мъж и малката мис - двамата, след които вече нищо не е същото! След броени минути започва денят, в които ние се срещнахме и който се надявам за посрещаме заедно още дълги години!

Тази Ода е моето благодаря към тях и към най-малкият ми син, който се появи 10 години след тях, и си беше едно истинско чудо - те тримата са всичко, което винаги съм искала!

На 10 юни, събота, от 18 часа, пред Паметника на съветската армия в София започва 10-то юбилейно издание СОФИЯ ПРАЙД 2017. Майко Мила!, като пространство, което свободно обсъжда и дискутира всякакви аспекти от живота, подкрепя провеждането на прайда и призовава всички, които са съпричастни към философията му, да присъстват на това цветно и вълнуващо събитие. София Прайд е не просто фестивал, а идея, имаща за цел да противодейства на дискриминацията спрямо хората с различна сексуална ориентация или полова идентичност. Ето тук можете да прочетете всички цели и задачи, които София Прайд си поставя, а ние ще отбележим темата с един искрен и чудесен разказ за това как се отглеждат деца в семейство, съставено от две майки. Да, гей двойки, отглеждащи деца, има и в България, и това е чудесно - защото важното е децата да са отглеждани с любов, внимание и уважение, така че да израстат уверени и пълноценни личности, независимо от структурата на семейството, и този разказ го потвърждава.

***********************

Майка съм на две момчета, близнаци на година и пет-шест дена, които отглеждаме заедно с партньорката ми. Тя им е и майка, и баща, и сестра, и приятел…

Започвам да пиша този текст, побутната не от наближаващия гей прайд, който за десета, мисля, година би трябвало да оцвети улиците на любимата ни София и да агитира за толерантност и любов между хората изобщо. Не, всъщност идеята дойде от една реклама за различните семейства - децата живеят в големи семейства, в малки семейства, в щастливи семейства, в не толкова щастливи семейства, в приемни семейства...

Но най-важното за едно дете е да има семейство, обичащо и искащо го.

Е, някои от тези семейства са и семействата на еднополови двойки, хомосексуалните семейства. Всъщност не са малко, въпреки че за тях не се говори много. Но е факт, че те съществуват. Съществуват по света, все по-често се осмеляват да съществуват и в България. Ние сме едно от такова семейство – истинско, с две майки, с две деца и все още без куче или котка.

Накратко предисторията е следната: луташ се един цял пубертет вляво и вдясно, и не знаеш какво се случва с теб. В моя случай това продължи почти до след 30. Срещаш се с една дузина хора, докато се опитваш да разбереш какво не е наред с теб и в един момент решаваш да си зададеш някои въпроси. И после е лесно. Винаги е лесно, когато знаеш кой си и какво искаш.

Гей хората според мен имат три житейски алтернативи:

- Да създадат хетеросексуално семейство и да живеят един много двойнствен и нещастен живот, особено болезнен и нечестен за другия човек. Той дори може и да не подозира, но това не означава че не усеща, че нещо не е наред. За съжаление, много са такива!

- Да останат сами

- Да бъдат смели, да следват сърцето си и да вървят по своя път!

Та, в този ред на мисли и с максимата, че всеки е господар на собствената си съдба, ние двете, след една 6-годишна свалка и 2-годишна връзка, решихме че е време за родителство! Че искаме да имаме дете, което да отгледаме в дом, пълен с мир и хармония, и да го дарим с много любов.

В България това не е особено труден процес, тъй като няма проблем жена, която не е встъпила в брак, да се подложи донорска инсеминация. Така и стана. Най-голямата радост дойде не просто с двете чертички, а с новината, че ще имаме близнаци!

Тук обаче идват и притесненията и някои въпроси, които все още засядат ни в гърлото и които много хора от т.нар. „нормални” семейства не си задават, защото не се сблъскват с тях:

Какво ще каже „обществото“, родителите, съседите? Егоисти ли сме? Редно ли е? Ще станат ли хора? Какво ще стане в службата? Аз ще изляза в майчинство, но Тя как ще отсъства като се наложи? Как Тя ще си вземе отпуск, след като аз родя? Ще останат ли дни да идем на море?

Това са неща, които ние не можехме да пренебрегнем, и имаше дни и нощи, в които се питахме дали трябва да продължаваме...

Дали пък деца не трябва да имат само хетеросексуалните двойки? Нали така пише в Библията! Изобщо кои сме ние да имаме деца? Не е ли по-добре да си живеем тайно и да се правим, че ни няма на тази земя?

Ами не, не е така! Децата трябва да бъдат създавани с любов, децата преди всичко трябва да бъдат желани, да бъдат обичани. А те се обичат еднакво истински и от мъж и жена, и от две жени, и от двама мъже… На тях трябва да им се дава добър житейски пример. Да бъдеш честен с тях, да ги научиш да обичат, да ги научиш да следват сърцето си, да бъдат смели, да знаят силните си и слаби си страни. Да бъдат добри с другите, да знаят какво ги прави щастливи!

Всъщност да си хомосексуален в България или пък още по-смелото, да имаш и деца и да ги отглеждаш по най-естествения начин, е голямо предизвикателство. За мнозина може би ще е изненадващо да разберат, че ние не се чувстваме дискриминирани от обществото, нито пък сме били някога.

Според мен обитателите на скромната ни територия са много толерантни, дори безразлични към гей-хората, както и трябва да бъде, ако не броим коментарите интернет по някоя подобна тема или изострените дискусии наближи ли юни месец и прословутия гей прайд.

Възможно е усещането ми да е в резултат на това, че ние общуваме с хора с добри професии, пътуващи и с широк мироглед, прихванали от западните ценности - „всеки да си живее както намери за добре, ако не пречи на другите“.

Откъде идва дискриминацията? Всъщност тя идва от страна само и единствено на държавата, изразена в липсата на легитимност на подобно съжителство, липсата ни на права като двойка, липсата ни на права като родители. Защото родител законово е само едната от нас, при това „самотна” майка. Проблемни за нас могат да са съвсем наглед обичайни неща за много от хетеросексуалните двойки.

Например: Каква би била съдбата на децата ни, ако се спомина? Завещание ли да пиша, пълномощно ли, wtf?!? Или пък как да си купим заедно жилище, при положение че банките ме броят за самотен родител с две деца? Или пък как едно от децата ми да влезе в болница с нея, а не с мен, защото все пак и другото трябва да го гледа някой!?!?

Е, не мога да скрия и факта, че има някои плюсове на така нареченото „самотно“ родителство, от които безскрупулно се възползваме – като прием в детските ясли, например.

Та, в общи линии това е. Да бъдеш родител е едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на човек, независимо дали е бял, черен, жълт, пембен, зелен, хетеро или гей.

Децата се правят, за да бъдат обичани и да внасят радост и смисъл в живота ни. Семействата се създават, за да са силни, сплотени и единни. Нас ни има така, както ги има и всички други стандартни семейства, въпреки понякога срещаните учудени погледи в парка. Да!

Просто следващия път, когато видите две майки да бутат една количка в парка, не се обръщайте след тях - независимо дали искате да ги поздравите за смелостта им или искате да ги нахокате заради самоувереността им.

Всички ние сме различни в желанията си, в действията си, в мечтите си. Но сме еднакви само в едно – че всички сме ЧОВЕЦИ и имаме само едно слънце и трябва да се намери място за всички под него.

Е, време е отново да открехнем вратата за тази вълшебна тема - кърменето. В Майко Мила! сме пускали вече няколко разказа на тази тема - започнахме с Кърмене, amore mio на Полина Костова, продължихме с текста на Илона Нешкова от акушерски кабинет Зебра - За кърменето и жените , минахме през Възхвално слово за кърменето на Лилия Чернева-Краус и заковахме с Аз не кърмя и не ме е срам от това на Дарина Рангелова. Знаем колко полемики и спорове се водят, когато заговорим за кърмене, но днес имаме един текст, който не би трябвало да внася смут. Това е разказът на Деница Пенева, която много мило и спокойно е обяснила как е успяла, въпреки биологичните пречки и съветите на околните, да кърми близнаците си вече 11 месеца. Публикуваме този текст, защото той може да бъде от помощ и подкрепа на някоя майка, която в момента минава през същите терзания и неволи, през които е минала и Деница. Ето, мили майки, знайте, че нещата винаги се оправят - по един или друг начин. Отдъхнете си и не притеснявайте излишно - както и да храните бебето - с кърма или адаптирано мляко, справяте се супер!

*******************

Когато реших да имам дете и за миг не ми е минавало през ум, че няма да го кърмя. За мен кърменето беше неизменно продължение (при това не по-маловажно) на износването на бебето. Някак в главата ми не съществуваше картина аз да приготвям адаптирано мляко.

Както винаги се случва в моя живот,  Господ се беше зарекъл да изпита решителността ми. Оказа се, че си имам ред съпътстващи заболявания, които, видиш ли, са фактор за намаляване на количеството на млякото или за липса на такова изобщо – Синдром на поликистозните ячници и инсулинова резистентност.

За зла беда, инсулинът имал съществена роля в лактацията, като високите нива на инсулина свързвани с инсулиновата резитентност водят до по–малко количество кърма. В допълнение статистиката сочи, че около една трета от жените с поликистозни яйчници не успяват изобщо да кърмят.

Разбира се, това не беше всичко. Новината за планираната ми бременност дойде с елемент на изненада – бебетата са две.

Кърмене ли?? Запознати с въпроса започнаха веднага да ми обясняват: “Какво кърмене, бе, госпожа", те като свикнат на шише (защото те, близнаците, се раждали около 32-33 седмица и стояли по един месец в болница), после няма привикване на гърда. А и “вий да не сте крава”, че да имате мляко за две бебета.

Самата аз на този етап изпитах леко съмнение, че ще успея да кърмя, но попаднах на блога на една близнашка мама, която обяснява колко е лесно да се кърмят близнаци и бързо придобих отново увереност, че ще се справя.

За мое голямо съжаление, трябваше да родя секцио – още един препъникамък по пътя към кърменето, макар и не толкова сериозен, колкото предишните.

Тук вече се заредиха роднини и приятели да ми обяснят как “то със секциото не е като с нормалното раждане” и кърма няма да има. Пък и жените едва изхранвали едно дете, аз съм искала кърма за две да имам. Да не съм млекоцентрала?

Аз кимах мълчаливо и продължавах да не мога да си представя как правя адаптирано мляко за децата си.

След като се родиха децата - в 37-а седмица и без да седят в кувьоз, аз се изправих пред най–голямата пречка – отказваха да сучат. По една или друга причина и двете бебета не проявяваха никакво желание да сучат, независимо колко настоятелна бях. И въпреки сериозната ми осведоменост, аз не се занимах сериозно с изцеждането и на петия ден гъдите ми приличаха на планински релеф.

Тогава се запознах с горещите компреси и Помпата. Тя, помпата, погълна следващите 20 дни от живота ми в последен опит да бъда отказана от кърменето. Впоследствие четох, че има майки, които са цедили по 6 и дори 8 месеца!

Наистина не знам как са успели да го направят. Не знам дали на кърмачката трябва да ѝ бъде издигнат паметник, но всяка майка, на която ѝ се е налагало да изцежда, за да храни детето си с кърма, трябва да има паметник. Помпата, която все още държа до главата си и на която старателно избърсвам праха всяка седмица, е единственото, което помня от първите 20 дни на децата си. Все още, като затворя очи, чувам звука на моторчето и вакуума ѝ.

20 дни прекарах на следния режим. 30 минути опити да навреш зърно в миниатюрна устичка, която, дори и да поеме зърното, просто си седи и не смуче. Като останеш без сили, а бебето - без търпение, даваш шишето с изцедената кърма на едното бебе и с адаптирано мляко - на другото, защото не си успял да изцедиш достатъчно и за двете бебета.

След това врял душ, колкото може по-дълъг, и 40 минути цедене. Когато свършиш с цикъла, ти е останал не повече от час преди да започнеш отначало. И така 8-9 пъти на ден.

На десетия ден от раждането на децата, след като не бях спала повече от 30 минути накуп за целия период и свалях по един килограм на ден, децата все още отказваха да сучат, но вече изцеждах достатъчно мляко и за двамата на почти всички хранения.

В края на втората седмица засука първото бебе, 5-6 дни по-късно - и второто.

И така до ден днешен. Вече са на 11 месеца и все още нямат заместено хранене. За периода, в който ги хранех с адаптирано мляко, аз нито веднъж не приготвих млякото. Просто не можех да си се представя да правя адаптирано мляко. Сега гледам с насмешка на всички пречки и причини да нямам кърма и да не мога да кърмя.

Много момичета, като разберат, че кърмя близнаците си, започват да ми обясняват защо не са успели да кърмят. Не ми дължат обяснение! На никого не дължат обяснение! Всеки има своята история. Моята е тази - когато човек вярва в нещо и прави всичко по силите си, за да го постигне, нещата се случват. И толкова.

Този текст, написан от блестяща и иронична ръка в блога Tinkersgold, разсмя зловещо и двете ни в Майко Мила и просто НЯМАШЕ КАК да не ви го поднесем, за да се посмеете и вие. Смехът е тъжен, разбира се, защото на всички ни е ясно, че няма скоро да доживеем времена, в които в български болници жените да могат да бъдат толкова спокойни и уверени при раждането, както вероятно ще бъде Бийонсе там, където ще види за първи път близнаците си. Затова нищо друго не ни остава, освен да прочетем този епохален текст и да му се порадваме!

****************** 

Когато Бионсе разбрала, че е бременна с близнаци, веднага направила обстойно проучване къде се предлагат най-добрите услуги за бременните с рискова бременност, като нейната, в глобален план. Проучила всякакви модели, разгледала всички цени и разбрала, че най-сигурният модел на грижи се предлага в България.

СБАЛАГ “Майчин дом”  ѝ се сторил едно надеждно място, където персонал с дългогодишен опит в овладяването на много тежки случаи би могъл да се справи с всичко, което животът реши да ѝ нацепи с тази бременност.

Сега, Бионсе е мултипара, имала е едно успешно, емоционално и спокойно раждане в луксозна нюйоркска болница, но този път с близнаците ѝ е нужна по-голяма болница, с по-добра неонатология. Прост сърч в Гугъл я насочил към Майчин дом, а друг прост Гугъл транслейт я уверил, че в Mothers’ Home тя ще се чувства като в салона за разкрасяване на Тина Лоусън.

Обяснила на мъжа си Джей Зи, че се налага да проследят бременността ѝ по по-различен начин в името на децата. Все пак страна, която може да си позволи всяка бременност да повери на акушер-гинеколог, е една богата и предвидлива страна. Взела си епикризата от предишното раждане, качили се на самолета, включили джипиеса и ей ги на, покрай сградите на НИКМИ, ще кацат върху Мадърс’ Хоум, за да минат през спешния кабинет за първа консултация. Паркирали и се смъкнали с асансьора, който не паднал в шахтата тоя път, покрай портиера, после през топлата връзка и зачакали пред кабинета.

На Бионсе ѝ било странно, че в такова отявлено мултикултурно общество, като щъкащата популация наоколо, не я разпознават в коридорите, но това по-скоро я зарадвало и я накарало да се чувства местна. Също така, мозайката много ѝ харесвала. Ставало голямо течение. Чакали, чакали, никой не ги вика вътре, пък почукали, пак никой, пък накрая излязла една жена с бели дрехи и им казала:

She si chakash reda, niama da mi chukash, shtoto tuka ne e u vashta mahala portata. Napravlenie imash li?

Бионсе не разбрала какво ѝ казват, а Джей Зи си цъкал телефона и не можел да се вживее в сцената. Но я подкрепял да ходи да обикаля и да търси най-доброто за себе си, уатева.

Най-после я приел докторът. Не говорел много английски, но пък за сметка на това бил искрен и топъл човек с големи балкански мустаци. Бързал, но искал да ѝ помогне. Не я питал много работи, просто ѝ жестикулирал да легне и да си свали гащите. Няма нужда да изува двата крака, може само единия и да се запретне. Джей Зи си помислил, че това го е пял в едно парче, но както и да е.

Близнаци са, поздравления, goliam majstor e toia tvoia. Ще трябвало да поостанат за разни изследвания или ако иска да я хоспитализират, за да ѝ пуснат няколко курса на лечение по каса. И тя приела, понеже нали за това е дошла, а и докторът така е преценил, сигурно няма да ѝ навреди да се полечи. Джей Зи в това време си взел хотел до Лъвов мост и намерил турския ресторант.

Качили я в Патологична бременност, показали ѝ стаята за жени като нея и тя влязла. Мизерно, но пък парното бичи, прозорците отворени... Усмихнала се на останалите момичета, а те много я съжалявали, че нищо не ѝ се разбира. През следващите няколко дни основно лежала, ходела да яде, като бие звънецът, и чакала някой да ѝ обясни кое е нормално и кое не е.

Както на всички в стаята, пуснали ѝ една системка с магнезий, профилактично. Както на всички, щели да ѝ го спрат, като се разражда.

Ot magnezij nikoj ne e umrial, казала санитарката, понеже и тя, и колегите ѝ не вярвали чак пък толкоз да се натрупва в организма и да потиска центъра на дишане, айде холан. Та текли малко банки.

Дошло време за биохимичен скрининг в 15-та седмица. Казали ѝ, че не е твърде късно за първия и не е твърде рано за втория, както и че то, горе-долу, става ясно накрая и тя се съгласила, завалията. Поизмерили оттук-оттам нухалната транслуценция или каквото било останало от нея, а то не било много, и станало ясно, че рискът от хромозомни аномалии е висок.

Бионсе се уплашила, че не разбира диагнозата, а те ѝ казали, че диагноза няма - най-добре да си направи една амниоцентеза, да ѝ е мирна душата. Нямало рискове процедурата, казали, а и то се виждало, че тя била мъжко момиче и е расово предразположена много да тегли в тоя живот, така че да не унива, ами да си вземе номерче и да чака, още днеска ще я боднат.

Взела Бионсе това решение, наредила се на голямата опашка с чакащи жени за амниоцентеза и поридала. Как така от една нормална жена, вече раждала безпроблемно за 1.3 милиона долара, изведнъж се превърнала в бременна с близнаци с висок риск за Бог знае какво! Всичко излязло наред, слава Богу, казала си Бионсе, “добре, че бях в ръцете на добри специалисти, които навреме ми обърнаха внимание за възможността от проблем, изпълниха качествено изследването и ме оставиха с важната информация, че всички сме здрави”.

Тук Господ си казал: “Um, girl, I want nothing to do with measuring nuchal translucency at 15 weeks but whatever”.

Така лежала Бионсе за задържане до началото на десети лунарен месец, с магнезиевия сулфат, пуснат на Тунджа, и в спокойствието на етажа. Един ще мине - ще викне, друг ще мине - ще пипне - не оставала без внимание и без съвет. Момичетата, с които била изолирана на етажа, били много симпатични и знаели how to get down. Идилия.

В някакъв момент дошло време да изговорят план за родоразрешение. Минал висок лекар с прическа на Христо Гърбов от “Улицата”, преценил ѝ таза на око и се произнесъл:

S toz guz i slon she izkarash, kako. No she trqbva sekcio po jelanie, che aman ot vas i vashto pleme.

Бионсе не разбрала какво има предвид медицинското лице, но се усмихнала, благодарила му за репродуктивния съвет и обещала, че ще направи каквото е най-добре за децата.

Така шеметно наближила датата за секцио по желание. Санитарките носели и отнасяли банки магнезий и кислол за тоалетната. Бионсе усещала напрежение в трудния си корем, но си казвала, че скоро най-добрите грижи в глобален план ще ѝ помогнат да ѝ олекне. Паднала нощ и Бионсе усетила, че Джей Зи много ѝ липсвал. Той се заиграл с местните квартални братя и въртял лек бизнес от турския ресторант, но от време на време ѝ се обаждал да ѝ каже, че we be all night, baby.

Изведнъж Бионсе усетила, че се разплаква от неясно чувство, на което не си позволявала да даде израз, откакто е в страната, но рязко покаченият хормонален състав към по-добро увеличил напрежението в корема и то взело да става тегаво.

Тръгнала Бионсе да съобщава на дежурните акушерки на етажа, но ги нямало в стаята, а манипулационната била заключена. Хм. Най-много да са някъде по стълбището, помислила си тя и решила да се води по обоняние.

Тук коридор, там лампа, тук тъмно, там празно, а пък тя - цялата контракции. Спомнила си как в Lenox Hill било толкова по-уютно и спокойно, но сега е друго - за безопасността на децата си човек е готов на всякакви саможертви, нали? Нали.

Брех, топлите връзки свършвали със стъклени врати, които били заключени, нямало джан-джун човек по коридорите, само бели и не толкова бели жени, които тътрели джапанки и оръфани нощници, докато търкалят със себе си скърцащите си стойки. Бионсе вече почнала да подивява, но взорът ѝ не срещал медицинска помощ. В някакъв момент се свлякла на пода до една врата и зачакала да ѝ размине, за да продължи да търси помощ по безкрайните етажи на институцията-майка.

Една санитарка я видяла и викнала:

Kakvo ti ima, ma momiche? Q nedej se tyrkalia taka, che tuka studeno na toia pod!

Бионсе я погледнала и промърморила, че търси помощ и май ражда, но санитарката успяла да я диагностицира и без този жокер. Качила я на гръб и я емнала към втория етаж, където имало седем родилни зали и още толкоз операционни, и нещата били под общ контрол.

Добре, ама в асансьора не били правили ремонт още и често заяждал. В този момент от денонощието било много трудно човек да си намери техник, заради което трябвало да можеш сам да изблъскаш проблемата. Колкото повече блъскала санитарката, толкова по-здраво напъвала Бионсето. Имало наситеност и еквивалентност в действията им и за малко нещата да излязат извън тотален контрол като в нейните клипове, когато… вратата на асансьора се отворила в родилно отделение пред смаяния поглед на нощната смяна, които доглеждали повторението на Слави от предния ден.

Kwo praqt tiq ciganki tuka, be, и така започнало попълването на паспортната част от ИЗ-то на пациентката. Сега, вярно е, че тя била там от месеци, но документите за раждане по правило се попълват на място, за да е прясна информацията в тях.

Като видели, че пациентката е с близнаци и за секцио, пък аха-аха да стане работата в асансьора, екипът си казал: Еееh, ebi mu majkata, otide…

Започнали дейности по утвърдения алгоритъм за спешни случаи - викане, псуване и извършване на хаотични действия. Бионсе клекнала в коридора и казала: I ain’t moving!!

Докато всички се подредят във формация, за да покажат как се води раждане на близнаци вагинално, единият близнак се родил и Бионсе, понеже не знаела къде се намира, грабнала го от ръцете на акушерката, сложила го кожа до кожа и му казала: Momma loves you, baby boy, God bless you.

Докато се суетели да намерят клампа и да прережат пъпната връв, за да не се налее бебето с твърде много кръв, то взело, че се наляло и много добре му се получило даже. През това време се родило и другото момченце, но аспирация нямало в коридора, клампите били още далече, пелените не били затоплени и нищо не вървяло по стандартния, добре познат нам начин.

Добре че Бионсе не разбрала колко рисково е било положението и как различно би трябвало да е дирижираното раждане lege artis, заради което всъщност била дошла. Само повтаряла thank you, thank you, докато персоналът коментирал, че to i ot afrika da go dovedesh, pak kato cigankite rajda.

И така започнало и приключило естественото раждане на близнаци с отложено клампиране на пъпни върви и първи контакт кожа до кожа, без никой да мисли, че е па кой знае какъв келепир.

Джей Зи донесъл един кашон Ace of Spades, почерпили се, изпроводили се след изтичане на пътеката по секцио и си казали, че за бъдещите бебета на семейство Картър пак ще се видят, понеже такива грижи в Америка няма и на всичките си приятели ще ги препоръчат.

Затова нашата система е по-добра, заключили работещите в по-добрата система, сипали си по едно бъбли, въртели очи и решили да не го мислят повече, че то аман от хората на новия цайтгайст. По байтошово време поне имаше ред.

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ - ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

Даниела Димитрова е майка на близнаци и историята й граничи с филм на ужасите, изпъстрен със смешни моменти, които вероятно са смешни само за околните, но не и за нея. Ние решихме да ѝ дадем голямата награда в съвместния ни с Pampers конкурс "Как оцелях без сън", защото е една истинска майка-героиня. Вие четете и съчувствайте!

Откакто се помня, винаги съм обичала да спя много и до късно.  Когато забременях спането продължи до обяд. С изключение на някои от сутрините, в които мъжът ми, обувайки си дънките, разпиляваше по ламината шепа монети, дрънченето от които ми се забиваше в мозъка. Ако си беше направил застраховка живот, сега да съм богата вдовица... уви.

Споменах ли, че бях бременна с близначки? Последните две седмици от бременността обаче душевният ми мир беше нарушен, безвъзвратно. Започваше едно бутане, една борба за място, ръчички, петички, юмручета се показваха и скриваха когато и както си искаха. Още помня думите на най-добрата ми приятелка „Колко е сладко да усещаш риткането на малките краченца!”. С нея живеем в различни измерения. Борбата за пространство беше безмилостно жестока. Който е гледал Пришълецът срещу Хищникът знае за какво говоря.  Заспивах и се събуждах с мисълта, че ще ми излязат през пъпа, стига да можеха. Учила съм анатомия, но все още ми е трудно да си представя къде избутаха и навряха всичките ми коремни органи, докато се бореха за всеки сантиметър в тясното вече пространство.

И дойде моментът на истината – дългоочакваното раждане. Реанимация, болки и обратното броене започва. На съседното легло майка на близнаци (момченца) ме гледаше с огромни, влажни очи и с треперещ глас ме питаше „Ами какво ще правим после? Тук ни помагат, а вкъщи всичко ние ще трябва да правим”. Ооооо, я стига, споко сега да поспим, вкъщи всичко ще се нареди. Акушерка съм, споменах ли го? По време на дежурствата ми в детско отделение във всички боксове с бебета цареше тишина! Моята гордост -  всички бебета измити и повити, като пашкулчета спяха кротко. Обгрижени и обслужени, сякаш са си мои родни дечица. Та аз ли, дето съм се справяла с десетки бебета едновременно, няма да се оправя само с ДВЕ?! ДВЕ?! Двееее, смешна работа. Какво толкова прави едно бебе – спи, яде, пие водичка, пълни памперса. Идилия. Но вече у дома си осъзнаваш, че не всичко което лети се яде и разбираш какво точно прави едно, в случая ЦЕЛИ ДВЕ бебета.

И кошмарът започва! Кой спал, спал... Сигурно сте чували за „Китайската капка”? Китайско водно мъчение, при което капката капе върху челото на мъченика. Твърди се, че докарва жертвата до лудост. Е, като майка на близнаци ще ви кажа, че не са нужни нито китайци, нито капки за да получите суицидни мисли (за щастие без намерения). Цял ден, хранене, миене, събличане, обличане, стерилизация на шишета, биберони, ту едното, ту другото, докато дойде така мечтаната вечер или по-скоро нощ за да легнеш разбита в леглото и да ЗАСПИШ. О, блажено чувство! Нееее, блажени са вярващите. Заспиш ли казах? Да заспиш, да заспиш, колко да заспиш има няма половин час преди поредния зловещ бебешки рев. Нищо, казвам си, ще я нахраня и пак лягам. Да, ама не. Нахранвам я и я слагам в креватчето, като през цялото време се бутам в тъмницата да не събудя Негово Величество Таткото и другото Бебе... сакън. На пръсти стигам до спалнята, като внимавам да не стъпвам на местата, където ламината пука  под тежестта ми. Все пак пазя тишина. Полагам глава на възглавницата и сладко затварям очи. Има няма 20 минути чувам познатия рев. О, Боже, пак ли? Втори номер е наред, гладно и пищящо малко същество. Чудя се откъде ли вади тоя глас, в това малко крехко телце. Не глас, а гласище. Започваме наново процедурата по приготвяне на адаптираното мляко и хранене на мъника. Хайде обратно в леглото и то и аз. Щъпуркайки на пръсти чувам как памперса на бебе номер едно се пълни и се връщам отново за миене и пудрене на дупето. Каква съм тая майка, ако оставя детето си да спи с наакан памперс! Станало е 3 часа, сънят е така желан, но и така далеч. И така до сутринта 4-5-6... през час.

Тези процедури се повтаряха дни и нощи наред, ту едното, ту другото бебе, храни, мий, пудри, седни, стани, легни, стани през час и половина, максимум два. Месеци наред. Кошмар ли бе да го опишеш?  След няколко месечно хронично недоспиване започнаха да ми се привиждат разни неща, най-често хлебарки лазещи по ламината. Посягайки към поредната халюцинация, се оказваше, че там няма нищо. Започнах да забравям. Това ставане през час-два придружено от непрекъснатия бебешки плач ме побъркваше. Забравете за китайската капка, бебешкият плач може да вкара в лудницата и най-закоравелия престъпник и дебил. Записвах в едно тефтерче, кое бебе кога е яло. На сутринта, дет се вика на трезва глава гледам в тефтера - едното яло два пъти, другото хич. Здраве да е, нали мина и тази нощ.

Безсънието е нещо страшно! Години след това се чудя, как наистина оцелях без сън толкова месеци. Аз, която дори и на плажа ходя с грим, излизах с количката като същество от отвъдното – без червило, без спирала, с не дотам чиста коса (къпането с бебета е лукс, не знам дали знаете). Не ми пукаше как изглеждам и без това не говорех с хората. Нямах желание и бях забравила как се общува с нещо, което не пищи като заклано прасе. Едната близначка ми беше доста по-кротка, но другата... не ви трябва китайска капка, хораааааааааа!!! Който е имал такова бебе, ще ме разбере. Само когато спеше, не врещеше. Педиатърката каза – характеропатия. Навярно не съм първата майка отперила й въпроса: „Какво му има на това дете?” А навън... бих убила всеки дръзнал да си навре главата в количката, за да се порадва на децата с риск да ги събуди. Достатъчен беше неврастенният ми поглед на луда крава за да разберат, че не трябва да гукат заврели глави в количката при бебетата.

От безсънието освен халюцинациите, започнах да забравям, думи, дни, действия, с две думи затъпях. Бях на ръба на лудостта. От отчаяние и недоспиване започвах да тръскам ревящото с пълно гърло бебе за раменцата, после в пристъп на вина се тресях от безпомощност четейки за „синдрома на раздрусаното бебе”. Какво иска, какво му е, няма ли да спре най-накрая с този проклет плач? Няма ли да мога да поспя поне 3-4 часа без да се събуждам? Ех, мечти...

Не усетих майчинството. Не усетих радостта от него. Бях твърде изморена, изтощена, изхабена и истерична за да видя и хубавата му страна. Сенките под очите ми стигаха до коленете, зомбито в мен се развиваше без каквито и да е усложнения. Между годинка и половина и две, започнах да поспивам малко повече, а интервалите на нощно събуждане се разредиха до 3-4 часа, което беше истинско чудо. С времето бавно и постепенно нещата се стабилизираха. След седем години дойде денят, в който аз и двете хубавици можем да си позволим събота и неделя да спим дори до 11ч. Случва се  обаче точно унесена в сладък сън нечия рошава глава да се подаде от креватчето и да прошепне познатото „Мамо, не мога да заспя!”. Припомняйки си недалечното  минало изръмжавам стръвнишки ”И АЗ КАКВО ДА НАПРАВЯ???? АКО ИСКАШ СПИ, АКО НЕ - ГЛЕДАЙ В ТАВАНА!!!”. Насреща си чувам хлипане... После обзета от угризения, разкаяно ставам и я взимам при мен, докато се успокои и заспи. След десет минути я връщам в креватчето, вече заспала. Лека нощ.

Драгослава Греве ни изпрати история, от която отначало ни втресе, защото си представихме как това се случва в България. Когато прочетохме, че случката се е разиграла в Цюрих, си отдъхнахме, посмяхме се от сърце и решихме да я публикуваме, за да се развеселите и вие, пък и да прочетат повече хора какво се случва, когато швейцарски влак потегли с все децата и количката, но без майката!

Вярно е, че съм пишман-майка. Пишман-майка на близнаци. Но да съм си забравила количката с децата във влака – не съм. По-скоро влакчето забрави да качи мен и отнесе децата, докато аз подскачах глуповато по платформата, крещейки и размахвайки ръце.

Тази история обаче не е и за изгубените във влака деца, а за онези малки детайли и непознати хора, които направиха всичко възможно да си прибера безаварийно леко шокираните наследници няколко спирки по-надолу.

Тогава близнаците нямаха още две години, Емил се представяше като Миу-миу, а Карл гордо се определяше като 'айче-байче. В кантон Цюрих, като правило, хората не се срамуват от майки с колички и хората в инвалидни столове, и за това са им създали сносни удобства за придвижване както по улиците (шок!), така и в градския транспорт (ужас!).

Въпреки старанието на общинската управа, моят малокалибрен танк изискваше определено планиране на маршрута, главно за да намеря превоз с достатъчно големи врати. Тази злополучна сутрин влакът, който пристигна, явно беше пуснат извънредно - от старите, вече извадени от употреба модели, със стъпала и малки тесни вратички. Въздъхнах и започнах да вадя оборудване – огромна чанта с всичко за всички, дете номер едно, дете номер две, междувременно успях да придумам случайно изпречил се господин да се включи в помагането да набутам кервана във влака, ако е възможно - днес. Качи той чанта; качи дете едно; качи и дете две; аз през това време успях да сгъна количката, да му я подам и в момента, в който дойде и моят ред, влакът изпуфтя, затвори врати и плавно започна да се отдалечава, оставяйки ме, както отбелязах, да подскачам глуповато, крещейки и размахвайки ръце по платформата.

Минута и микроинфаркт по-късно се озовах на гишето, където обясних на младата девойка как ей те тоя те влак, дето току-що замина към центъра, ми отнесе децата. Докато аз разработвах драматични сценарии как – край, тия деца стигнат ли Централна гара, пиши ги разфасовани за органи – младата дама много професионално проведе няколко разговора по телефона и ме уведоми, че:

а) всичко ще бъде наред;
б) транспортната полиция е уведомена и ще се качи във влака 4 спирки по-надолу;
в) в този влак няма комуникационна връзка, но шофьорът на насрещния влак е уведомен и ще сигнализира, ако види децата на някоя от спирките;
г) и всичко, все пак, ще бъде наред.

В някакъв момент на просветление се сетих, че би било добре да се обадя и на бащата на децата, което и направих, докато около мен обществеността се организираше в спасителна операция.

Една възрастна швейцарка си отвори чантата и ми предложи нещо успокоително за нервите, вероятно местния еквивалент на Диазепам; друга жена ми предложи някакви зловонни бонбонки, от които ми изтръпна езика, но пък след това се оригвах на билков чай; от някъде се появи шофьор на такси (турчин) с бутилка минерална вода и готовност да гоним влака.

Диспечерката ни прекъсна, че шофьорът на идващия влак е видял количка с деца, отговарящи на описанието, на перона две спирки по-надолу. Ако мъжът ми не се беше обадил, че ме чака на паркинга зад гарата, вероятно щях да получа и топла супа с пилешко по пекински от съседите азиатци. Късметът ми жестоко проработи, защото в подлеза под гарата се осъществи среща на тристранката - аз, мъжът ми и Човекът от влака, който ми помогна с количката. Той, горкият, запъхтян и накуцващ, ми разказа, че са свалили децата на едикоя си спирка, оставил е две жени да чакат с децата, спрял някаква кола на стоп и ето го, идва да ме води при децата. Добре, каза, че не съм тръгнала нанякъде си.

В колата, Човекът ни разправи как, след като влакът тръгнал, той намерил две жени (испанки), разбрали се криво-ляво те да пазят децата, а той хукнал от вагон на вагон към шофьора. Понеже наскоро бил опериран, не успял да се придвижи толкова бързо - отнело му цяла спирка докато стигне до локомотива и каже на шофьора какъв е идиот. Свалили децата, жените слезли и те да помагат, извадили бисквити, Човекът спрял кола на автостоп, обяснил какво е положението, колата го докарала до нашата гара и ето, сега всички, облекчени, пътуваме към децата. Те били добре, между другото, похапвали бисквити.

Сърдечно благодарих на милите хора, опазили децата ми. Често си мисля как, когато си го прибрах, Карл все още стискаше парченцето ябълка, което му бях дала на гарата, точно преди да започне приключението с влака.

Често си мисля и за всички случайни присъстващи и намесени, които можеха да отминат, да се оправдаят, да са заети. Всички, без изключение и без оглед на произход, националност и език се погрижиха за изгубените във влака дечица и за изплашената им майка. Вечно ще съм благодарна.

Ние, хората сме велика работа. Можем да сме пълни кретени, можем да сме добрата фея от приказките. Въпрос на личен избор.