fbpx
И аз съм човек

Златна богиня или къде беше центърът на "себе си"

22 март 2022

Йоана Мирчева е в Майко Мила, за да ни сподели как се ходи до центъра на себе си и кой всъщност ти помага да стигнеш дотам. Това е особено триково упражнение, когато си по майчинство и винаги има какво друго да се прави.

Текстът е четен в любимата ни "Пощенска кутия за приказки", която пък има чисто нов сборник с най-доброто от всички издания до момента (вижте го в ozone.bg).

Ето я и Йоана с нейните забавни опити да отдели все пак някакво време за себе си.


Олимпиада по майчинство

Да си в майчинство и да имаш опълченски пориви да намираш време само за себе си би могло да е олимпийска дисциплина. Един истински древногръцки десетобой, в който вдигаш, тласкаш, скачаш, стреляш, плуваш с една единствена цел - всички да спят и никой да не ти висне на главата, на гърдата, на душата, да те преследва, докато ядеш, докато говориш по телефона, докато се пънеш нещо да работиш, докато се пънеш в тоалетната или ако си под душа и изобщо навсякъде, където си се заблудила, че можеш да се скриеш. 

Накрая няма медал, няма грамота за участие даже, никой не те потупва и по рамото. Можеш да получиш съчувствени погледи, но после тези с погледите си отиват по задачи, а за теб има нов ден със същата програма

Независимо дали децата се появят случайно, или са чакани с огромно желание, майчинството винаги те сварва неподготвена за някакви неща, а връщане назад няма. Така че си гребеш с малката лодка в океана от нови неща и чакаш търпеливо да достигнеш брега, в който вече има сън, детска градина, някакъв диалог, дори той да е:
– Как успя да разлееш целия сок на пода, за Бога, имаш сламка!?!
– Отговор: Ми, не знам. 

Комукацията е на лице.

Първото ми дете беше от така наречените бебета еднорози. Чувал си, че някой някъде ги има, но не вярваш, че съществуват. Спеше нонстоп, с него и аз. И една такава, като свежа краставичка, мълча кокетно и вдигам рамене, като попитат как така изглеждам толкова жизнено за човек с бебе. 

Но да знаете Вселенският баланс съществува и работи като швейцарски часовников механизъм. И когато бебе номер 2 се появи, ме заля огромната радост, че прилича на мен най-накрая и все пак някакви гени от моята страна предават щафетата за поколенията, но и смътна мисъл премина през съзнанието ми. 

Хммм, чакай, майка ми ми е казвала, че аз ЦЯЛАТА ПЪРВА ГОДИНА от съществуването си не съм спряла да плача. Моето бебе ми се усмихва хитричко. Бинго за теб, мамо! 

Не спи, бе, не спи!

Ок, пощадена съм, не плаче през цялото време, но НЕ СПИ. Не спи, бе. Не спи. И започва да реве, защото му се спи, но на моя зряло зададен въпрос: „Добре, защо не спиш?!“ не получавам смислен отговор. 

Веднъж сме на вечеря при нашите, бебето отново решава да пусне турбото, не може да се успокои, аз прихващам от него и започвам да крещя като Горгона Медуза, всички са уплашени от мен и притеснени за бебето. 

– Дали не е гладно?
– НЕ Е!, зъбя се аз.
– Нали не го боли нещо?
– НЕ ГО БОЛИ!
– Памперс“?
– СМЕНЕН Е! 

И само може да си представите как е изглеждала картинката отстрани, след като баща ми в желанието си да помогне с нещо в тази патовa ситуация, донесе шишенце със светена вода и започна да ръси на детето да се успокои и така, уж случайно, понаметка и на мен. За всеки случай! 

Вселенският баланс решава да ме удари и на друго място. Пуснала съм най- дългата коса в живота си, мятам грива радостно и защо не, приятели, точно сега да преживея нещото наречено следродилен косопад? 

Той може да е доста стряскащ, мислиш си, че ще останеш напълно плешив. Не оставаш разбира се, но се получава нещо като Володя Стоянов - хем имаш дълга коса, хем нямаш съвсем. Отрязах я, за да не премина от Володя към Лечков все пак. 

Мисия: направи нещо за себе си

Така, добихте представа за обстановката горе-долу. И сега, насред всичко това в мен се надига юначно желание да прочета някоя книга, да медитирам, да пиша по-редовно. Ей така, защото мозъкът ми е бил на планктон месеци наред и в момента иска пак да се пусне по линията на еволюцията. 

Добре, започвам! Here we go! Айде, де! Сладкото бебенце, което прилича на мен се е отдало на своя ексклузивен половинчасов сън за деня.

Вътрешният ми глас крещи: Направи нещо, докато можеш! Какво? Не, не мий чиниите, мивката ще се напълни още милион пъти и няма къде да бягаш! Не,  не събирай играчки, няма да си личи, дори да имаш снимка преди и след! Отвори си книгата за преражданията, потопи се в едни измерения отвъд този бит, апартамент и физическо тяло. 

Мхм. Чета един и същи абзац трети път. Ще си пусна 3-минутната медитация. За 3 минути нема кво да стане. Бебето чува това в съня си и точно, когато пускам оммм звуците, то си изпуска биберона, колкото да зареве от създалия му се дискомфорт, да отида, да му върна биберона, но вече е минал и заминал така лелеяният краткотраен дзен. 

Измивам чиниите и не се отказвам. 

Следващият опит е скок в дълбокото. 

Подарих на мъжа ми за Коледа преживяването флотация. Това е една затворена капсула, пълна наполовина с вода с магнезий, в която влизаш гол, загубваш усещане за физическото си тяло, загасват се всички светлини и оттук насетне каквото стане. 

Четох какви ли не коментари - дълбока медитация, визуализации към Космоса, вдъхновения, проникновения, дори да заспиш, сънят в капсулата се равнява на 3 часа навън. 

Мъжът ми казва, че той на няколко пъти сякаш се е пренесъл на друго място, обаче се спрял и вика "Ти с твоите духовни търсения и настройка кой знае къде ще отидеш”. 

Пф, да! Кой знае къде ще отида! Кой знае! Я веднага букване на един час, барем поспя малко вътре, пак няма да е лошо. 

В денят на духовното преживяване, тялото се опитва да ми подаде тревожните си сигнали. Коремът ми е на топка, изпитвам необяснимо притеснение, но хей - шшт, тихо, нищо не може да ме спре. 

Вече съм там, успокоявам се за миг, защото всичко е много приятно, влизам вътре, зазвучат избраните от мен звуци на джунгла, светлините постепенно изгасват и аз се устремявам на пътешествие към себе си. 

Като че ли в началото всичко е ок, да кажем, че някоя и друга интересна мисъл преминава, но бива зашита с бекхенд от пробладаващата и настанила се мисъл, която ми припомни колко ме е шубе от тъмното и как притичвам нощно време до тоалетната, именно защото е тъмно.

Но не - аз съм се затворила в капсула и очаквам да стана Ошо.

Изведнъж се сепвам, отварям очи, всичко е тъмно, не знам къде се намирам. Искам да отворя капсулата, за да ми влезе малко въздухче, но съм се завъртяла напълно наобратно и съм под единствената точка, от която не може да отвориш туй ми ти съоръжение. 

Мятам се като плескавица, сещам се, че има паник бутон, който ми казаха, че никой никога не е натискал, но съм готова да вляза в историята, само да разбера къде е. Не го намирам, не знам къде е и кърпата, влиза ми вода с магнезий в очите. 

Имаше една реклама, в която Силвия Кацарова весело пее, че всеки ден трябва да се пие магнезий. Изкрещявам наум - хей, Силвия Кацарова, по-тихо, взела съм си дозата за една година през очите.

В следващия миг успявам да намеря процеп. Вкопчвам се изтощена и дишам учестено. Изглеждам и се чувствам като участник в шоуто „Голи и изплашени - XL edition.“ 

Искам просто да избягам, но все пак решавам да устискам докрай, да се докажа сървайвър стайл, най-вече защото поне по някаква груба преценка не би трябвало да остава много. Когато хората от студиото ме питаха „Е, как беше?“, аз само казах „Хмм, много неща преживях“. Не питаха повeче.

Не, няма да го бъде с флотацията. 

Отивам на един семпъл, класически масаж и процедура за лице. 

Без екстремности, екзистенц и духовни търсения. Просто малко релакс. Смелите ми мечти от преди крушират в това желание: просто – малко –релакс. Всички у дома са строени, че мама отива да си вземе просто - малко – релакс, 

НО…

Вече съм легнала на масажната маса. Масажистката се оказва от разговорливите, което леко ме дразни, но решавам, че след няколко общи приказки ще млъкне. 

Разбира, че имам 2 деца и си викам: тва е, какво повече да ме пита. И тя не пита съвсем. Тя констатира.

„И какво сега? Мъжът ти работи от сутрин до вечер, а сега и двете деца гледа сам, а?“ 

Моля?! 

Решавам да не влизам с бутонките, защото все пак оперира с енергията ми, ще сменим цялото фън шуй на преживяването и ми отиде и този опит за спокойствие. 

Отговарям сухо да не го мисли него.

Преминаваме към процедурата за лице, наречена „Златна богиня“. Масажистката е пратеник на Дявола, сигурна съм. 

„Ехх, златна богиня си ти вкъщи с трима мъже, а“? Ъъъъ, ами сигурно, щом казваш. 

Тя сигурно ще ме научи как да готвя в казан, за да стига за всички като му дойде времето. Втори страйк. 

Но ето, че приключвайки с разни там серуми по лицето, аз невинно питам мога ли да си слагам грим след това или не. 

Тя: „Фон дьо тен? Защо, ще излизате ли? Или си носите фон дьо тен вкъщи? Днес сте го ударила на живот май, а?“ 

Аз съм сразена. После развъртах 10 възможни отговора, които можех да ѝ върна. Единият включваше и бухалка, но тогава само я резнах с „ПРОСТО ПИТАМ“. 

Когато си тръгвах от студиото и тя - разбрала, че живея наблизо и имам кола -  каза, че ето, вече съм си намерила студио, в което да идвам.

Ха-ха. Да, разбира се, до скоро. 

ДО НИКОГА, ЖЕНО!

В центъра на себе си

В едно южноафриканско племе имат традицията, ако някой направи  нещо лошо, цялото племе да го постави в центъра, всички да го заобиколят в кръг и в продължение на два дена да му припомнят всички добри неща, които е правил. 

Когато човек нещо сбърка, всъщност иска да му помогнеш. Затова и трябва се свърже отновo със своята добра природа, за което му помагат те. 

Аз имам моя интерпретация. Когато не съм успяла да свърша нищо друго извън домакинските задължения, заставам в центъра на... себе си и се обръщам към моите приятелки.  

Те могат винаги да ти напомнят коя си била, коя си сега и каква можеш да бъдеш. Ти си знаеш, разбира се, те само напомнят. Големите драми всъщност минават като песъчинка във времето, колкото и да не го усещаме, докато сме в тях. 

И от водовъртежа, който те е погълнал в момента - майчинство, кофти любовна история, проблеми в работата, оттам те вадят именно те, приятелките.

Жените са племето, шаманките, лечителките, воините, супергероите, които знаят материята, от която е съставен животът. Те са материята. Женското приятелство е сложно, но абсолютно фантастично, когато му хванеш спатиите. 

Затова имаш ли на коя мацка да се обадиш, когато ти е тежко, и с коя да изпиеш по един джин, когато е нужно, твoят дзен е много по-добър от... който и да е дзен.

Намасте, bitches!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross