Когато бях малка, единствените деца обикновено се смятаха за нещастни души – самотни, социално непохватни и често подигравани. Отчасти това беше така, защото тогава те бяха по-рядко срещани, а както всеки, наблюдавал животински видове, знае – различните често биват изолирани от групата.
Днес живеем в съвсем друг свят.
От края на 60-те и 70-те години насам противозачатъчното хапче, нарастващият контрол на жените върху собствения им живот и инвитро процедурите направиха възможно родителите да планират по-добре семействата си и често да избират те да бъдат по-малки.
Единственото дете вече не се откроява толкова.
Въпреки това стереотипът се оказа изключително устойчив – до такава степен, че и днес много хора изпитват тревога по темата: родителите се страхуват, че са лишили детето си от преживяването да има братя или сестри, а единствените деца – че може би са пропуснали нещо важно в развитието си.
Важно е тези тревоги да бъдат обсъдени, тъй като тенденцията към по-малки семейства не показва признаци на промяна. Според Националната статистическа служба на Обединеното кралство, жените, родени през 1935 г., са имали средно по 2,42 деца, докато тези, родени през 1969 г., имат едва 1,91. Жените, родени през 1984 г. – най-новата изследвана група – досега имат средно 1,02 деца (макар че тъй като днешните жени често раждат по-късно, тази цифра може леко да се повиши). Според данни на Statista от миналата година във Великобритания вече има 3,7 милиона семейства с едно дете – малко над 45% от всички.
Според прогнозите до 2031 г. половината британски семейства ще отглеждат само по едно дете.
Като клиничен психолог с над 40 години опит в работата с деца и семейства, бих искала да уверя родителите, че решението да имат само едно дете днес е отличен избор – и ето защо.
Стигмата
Да си без братя и сестри вече не е толкова необичайно и следователно не привлича подигравателно внимание. Това е особено важно, защото дете, което е било тормозено, често избягва социални ситуации и така губи възможности за общуване, които и без това са по-ограничени. Второ, данните, които някога придаваха научна достоверност на стереотипа за разглезеното и нещастно единствено дете, отдавна са напълно опровергани. Повечето идват от анкета, проведена от американския психолог Е. У. Боханън в края на XIX век сред 200 възрастни. Той ги помолил да опишат особеностите на единствените деца, които познават.
От това „проучване“ – базирано на вторични мнения, пристрастен език и без контролна група – Боханън заключил, че единствените деца са разглезени, егоистични, нетолерантни и самовлюбени. Защо това описание е оцеляло толкова дълго, остава неясно, но вероятно се дължи отчасти на факта, че Боханън е бил ученик на влиятелния психолог Дж. Стенли Хол, който е заявил, че „да бъдеш единствено дете е болест само по себе си“.
По-нови и добре конструирани изследвания, разбира се, напълно опровергават тези твърдения. Метаанализ на над 100 проучвания, публикуван от Тони Фалбо от Тексаския университет в Остин, показва, че като цяло характеристиките на децата с и без братя и сестри не се различават значително. И все пак митът за нещастното единствено дете продължава да живее.
Разбира се, това не означава, че няма никакви различия.
Например, скорошно изследване в Китай установява, че единствените деца често са по-конкурентни личности и по-малко толерантни, но също така са по-креативни, мислят извън кутията и се чувстват добре, когато са сами. А макар че наличието на братя и сестри носи ползи – като развитие на социални умения – то има и своите недостатъци: детска ревност и по-малко внимание от страна на родителите.
Често тревогите относно семействата с едно дете са свързани с бъдещето. Не е ли по-добре да имаш братя или сестри, с които да споделяш спомени като възрастен или които да помогнат в грижите за родителите в старостта им?
Може би. Действително съм работила с немалко единствени деца, които се оплакват от изтощение, докато се грижат за възрастните си родители.
Но в същото време най-тежките семейни конфликти, на които съм ставала свидетел в практиката си, не са били между партньори, а между възрастни братя и сестри, които спорят кой носи повече отговорност за грижата за родителите – и кой има право на какво след смъртта им.
И накрая, по-щастливи ли са родителите с големи семейства от тези с едно дете?
Очевидно не. Изследване на Лондонското училище по икономика, включващо британски, германски и датски участници, показва, че субективното усещане за благополучие е най-високо при раждането на първото дете, но след това – особено при майките, макар и не значително при бащите – постепенно намалява с всяко следващо дете.
В крайна сметка има предимства и недостатъци,
а евентуалните недостатъци могат да бъдат компенсирани с умело родителство. Това е може би най-важното послание за всички майки и бащи, които се тревожат по темата: мачът не е свирен. В случая с единствените деца е изключително полезно да се насърчава умението им да споделят и да се поставя акцент върху адаптивността – дори с допускане на известен хаос в ежедневието, тъй като това са умения, които децата с братя и сестри усвояват естествено.
Още не сме свършили, скрол надолу
Единствените деца вероятно скоро ще станат норма.
Стигмата вече почти е изчезнала, но на родителите, които се притесняват, бих казала: имайте толкова деца, колкото чувствате, че е правилно за вас, ако изобщо желаете да имате деца – и се постарайте да игнорирате неоснователния стереотип за самотното и разглезено „единствено“ дете. Щастието и благополучието зависят от много фактори. За децата най-важното не е колко братя и сестри имат, а как са възпитавани: дали знаят, че са обичани заради това, което са, и колко щастливи и емоционално стабилни са техните родители.
Източник: The guardian.com
