Преди да имам деца, не разбирах едно. Как родителите могат открито да се оплакват от тях. Нали е най-голямата благословия? Риса Полански Шиман разказва пред Huffpost своята история на щастлива майка на три деца под шестгодишна възраст. Която обаче се терзае от факта, че както обича да прекарва време с децата си, така и понякога има нужда да е без тях.
Историята на една майка и колоноскопията
18:00 часа е. Началото на вечерната рутина за повечето родители. Лежа горе съм в леглото с роман в ръка. Безпрецедентно е.
Откакто станах майка преди шест години и отново преди четири, и отново преди две, нещата се промениха. Както много родители, прекарвах всяка вечер в кърмене и/или приготвяне на вечеря, и/или оправяне на банята след къпането на децата. Но тази вечер съпругът ми се грижи за всичко. А аз лежа като Клеопатра и похапвам „грозде“.
Всъщност не похапвам грозде, а гигантски бели хапчета. Те ме подготвят за колоноскопията, която ме очаква на следващата сутрин. Приемам по една таблетка на всеки две минути в продължение на половин час. Последвана от две кани вода през следващите два часа. Или общо 150 минути, в които просто трябва да се мотая сама в спалнята и в банята. Защо? Защото хапчетата ще предизвикат река от диария и трябва да съм подготвена.
Аз съм в леглото! Сама! С роман!
Доволна съм до точка на замаяност и оставам с това чувство през следващите 24 часа. Ще прекарам нощта в банята.
Спах два часа в хирургичния център, след това три часа вкъщи, след като се прибрах. Събудих се около 17:00 отпочинала до почти неземна степен. Слязох долу, за да прегърна семейството си и да помогна с вечерните занимания. Дори и след инвазивна стомашно-чревна процедура. Това беше най-подмладяващото ми преживяване от години. Разбира се, натрупах много опит от тази история. Разказах го на група майки на парти за рожден ден и те веднага се включиха със:
„Сега и аз искам колоноскопия!“
„Чували ли сте как единствената почивка на майката е времето между затварянето на задната врата на колата (когато сте качили детето в столчето) и отварянето на шофьорската? Това е моята...“, сподели една от майките на партито.
„Веднъж оставих децата долу в хола и се промъкнах в банята, толкова облекчена, че съм сама. Това чувство трая, докато си измих ръцете и видях в огледалото, че бебето е било през цялото време вързано в слинга пред мен“, разказа друга майка.
Не трябва ли да се радваш на децата си?
В хода на разговора тъкмо бях разказала две истории за бягството от децата ми.
Така ли се чувствам като родител? За моите деца? За моя живот? Потръпнах, като се замислих. Такива разговори ме карат или да завъртя очи, или да плача. Както през двете години, преминали в перипетии. Между загубата на бебе в шестия месец и посрещането на първото ни дете. Децата бяха всичко, което съпругът ми и аз искахме. И имах чувството, че всички останали ги имат. И още по-лошо – сякаш бяха някак изнервени заради това.
Чувах неща като „Спи, докато можеш“ или „Наслаждавай се на свободата си“ и се чудех – не си ли се подготвил за това?! Не трябва ли да се радваш на децата си?!
„Това е най-доброто!“
По време на този мрачен период бяхме на една сватба. На нея една жена, гушнала бебе в малък смокинг, попита дали планираме да имаме деца. Когато казахме „да“, тя отвърна, че това ще бъде най-доброто решение, което някога ще вземем. И че никога няма да бъдем по-щастливи. Че ще бъде забавно.
Със съпруга ми не можехме да приемем нейната искрена позитивност. „Никой не говори такива неща!“, удивихме се ние. И се заклехме, че ако имаме късмета най-накрая да станем родители, ще бъдем точно такива – благодарни. И го правим. През цялото време.
На моя съпруг, на родителите ми, на Бог, на хората, които искат деца, и на непознатите в магазина, които неизменно ми казват, че изглежда имам всичко. „Да“, казвам аз. „Това е най-доброто!“. През повечето време дори го мисля.
Как родителите могат да се оплакват от децата си!?
Връщаме се към детския рожден ден и историите ни за майчинството, наред с тази за колоноскопията ми. Чувствайки се неблагодарна и засрамена, сякаш не бях представила точно чувствата си към семейството ми, изтърсих обичайното: „Но разбира се, аз също обичам и да бъда с децата си!“.
На което друга майка отговори, сякаш беше очевидно: „И двете неща могат да бъдат верни“. Че обичам да съм с децата, както и да съм без тях.
Още не сме свършили, скрол надолу
Получих такова облекчение от разговора. Защото и двете неща са верни. Преди да стана майка, не разбирах едно. Как родителите могат открито да се оплакват от децата!? Но също така не разбирах и до каква степен родителството може да тежи.
И логистично, и физически, и емоционално.
Не разбирах как може да бъде всепоглъщащо, понякога до степен да изоставим себе си. И да стигнем до онова момиче, което четеше с удоволствие книга вечерта преди преглед на червата.
Не осъзнавах, че меметата и цитатите, иронизиращи майчинството, могат да бъдат пресечна точка за майките. Разказването на тези анекдоти със смях и въздишка е начин да си съчувстваме. Дори да се сближим, да намерим хумор в тази 24-часова работна смяна, която променя и доминира живота ни. В това има истина и стойност. И е забавно.
Привилегията да си майка
Преди да имам деца, когато дори не бях сигурна дали мога да зачена, не разбирах как родителите могат открито да се оплакват от тях.
Не искам да се увличам твърде много в иронията на майчинството. Нито това оплакване да ми стане по подразбиране. Искам да съм като тази жизнерадостна, позитивна майка от сватбата. Преди да се стремя да открадна малко време за себе си, исках да бъда като нея. Развълнувана и благодарна за привилегията да съм родител. И това е привилегия. И радост и чудо. Същевременно за мен е и изтощително, и трудно.
Вярно е, че колоноскопията беше като спа ден за мен. Бях щастлива, че няма да готвя тази вечер, както и да оправям децата за лягане. Също така е вярно, че обичам да съм с децата си, дори и по време на вечерната рутина.
И двете са верни!
Около масата всеки разказва за най-добрата част от деня си. Дори ми е някак мило да чуя и какво сладко са похапвали децата. Като историята на 4-годишното ми дете: „Най-хубавото от деня беше да ям торта на партито на Йоана“. И често казва, че другата му любима част е „точно сега, докато съм с цялото си семейство“.
И тогава сърцето ми експлодира.
Вярно е, че ми е писнало от четенето на книжки за лека нощ. Но също така е вярно, че се радвам всеки път, когато малкият ми син каже „Шшшт, лека нощ“ с пръстче на устата. Тогава се наслаждавам дори на дишането му и целувам къдриците му, докато той се взира в книжката.
Вярно е, че беше отвратително, когато един път, веднага след като си изсуших косата, той повърна отгоре ѝ. Но също така е вярно, че се чувствам разбрана, когато другите родители реагират с осъзнат ужас и забавление, когато разказвам тази история по партита.
Да бъда с децата си е най-голямата ми радост
Да! Дори и понякога да повръщат в косата ми. Позволено ни е да се смеем и да се оплакваме. Понякога ходенето до тоалетната сама ще ми бъде най-добрата част от деня. Но понякога и ще е, когато случайно чуя единият ми син да казва на другия „Ти си най-добрият ми приятел“. Или да имам време за четене само с дъщеря ми, рамо до рамо в нейното легло, след като другите заспят. Като родител може да имаш добри и лоши дни. И могат да са един след друг. Понякога дори и едновременно.
Но толкова ли беше лошо? АМИ ДА.
Миналото лято петимата се прибрахме във Флорида, след като гостувахме на семейството на сестра ми в Чикаго. Стигнахме до летището… и седяхме там четири часа. С три деца под 6-годишна възраст. Заради лошото време навън полетът беше с 45 минути по-дълъг от планираното. А това доведе до полет и престой на летищетото от общо седем часа и половина.
Преследвах 2-годишно дете нагоре-надолу по пътеката 87 пъти. Той заспа точно за пет минути, събуди се с писъци и се успокои едва когато започнах да пускам на повторение детско.
Изядохме огромно количество нездравословна храна.
Децата гледаха повече телевизия, отколкото е времето им за цяла седмица.
Прибрахме се след полунощ.
Но също така. Никой не изпусна нервите си (дори и аз!). Видях излитането на самолета през очите на децата, докато викаха колко са малки колите отдолу и крещяха всеки път, когато видеха малко бейзболно игрище или басейн. Плавахме над поле от пухкави купести облаци и дъщеря ми каза, че така изглеждат мечтите ѝ. В редицата пред мен съпругът ми и децата се преструваха, че са на влакче в увеселителен парк. Вдигаха ръце и се смееха. Седях и гледах, с радост.
Бях уморена. Гладна. Стресирана. Измъчвана от всеки час загубен сън за всяко дете. Но бях и някак доволна.
И така, как да опишем историята с една дума?
Кошмар? Триумф?
И двете.
