Това е текстът на Надежда Рангелова-Бояджиева, който е един от трите наградени разказа в конкурса на FOX book cafè и People of Sofia по темата за жените, които ни вдъхновяват, променят нагласи или преодоляват истински предизвикателства. Другите две победителки са Виктория Викторова с нейния текст за нещата, които искаме да оставим след себе си, и Яна Палагачева за най-голямото ѝ предизвикателство като жена в наши дни.
А ето я и Надежда с нейния разказ за това как решава да напусне корпоративната си работа, за да следва мечтата си – да си направи своя занаятчийска месарница. Една история за жена, която хем променя нагласи, хем минава през предизвикателства, хем го прави с гол в ръката нож.
Как да започна точно не ми е ясно, може да пробвам така, както си карам в живота – направо. Хич не ги владея женските похвати в комуникацията, а още от училище ужасно трудно пиша, може би заради безумните отговори на литературен въпрос, които трябваше да „творим“ по образ и подобие на едни вестничета, дето майка ми купуваше в индустриални количества, за да се представя добре на изпита след 7-и клас или 12-и беше... не помня вече.
Та, като всяко здраво мислещо дете с по-свободолюбив нрав едвам изкретах да завърша, но с отличен (без по Свят и личност – нещо имахме разминавания в разбирането със света и личността на преподавателя, а по другите предмети просто бях много чаровна, а където не ставаше много чаровно – преписвах).
Някак си трябваше да оправдая очакванията на роднините и така и в университет влязох. Пиша го това, за да уточня, че не съм някоя елементарна жена, дето няма висше. Така, де, да се знае. И Маркетинг завърших, и мениджър бях след това и във FMCG, и в OTC.
Ама нещо все ми бъркаше в душата, че само ей така си минава времето и ми липсва дълбокия смисъл на нещата. Да бръмчиш с тоалети из Бизнес парка и да си мислиш, че си много важна за някоя от тези 3- или 4-буквени абревиатури на модерни етикети, които ти дават измислена добавена стойност, нещо много бързо ме отегчи. И така, един ден си оставих лаптопа, телефона, колата, заплатата, социалните придобивки и напуснах.
Стоях в магазина за телефони и така се осъзнах: „Егати, к'во направих?“. Не мога да разбера вълната на модерния бърнаут ли ме хвана, или исках да ме пишат по вестниците: „Просперираща млада мениджърка тегли майната на корпорациите и отиде на село да разфасова крави“.
Най-ужасното чувство беше, че усещах как голямата машина ме е хванала и ме е превърнала в едно от най-малките си чаркчета в измислената сигурна реалност, в която 99% от хората живеят в наши дни. И се ужасявах все повече…
Само да вметна, че се оказах напълно заменима навсякъде – днес си там, утре те няма и идва друг и все едно никога не те е имало.
И след това всичко стана, както се казва, „майката си трака“, когато след 3 дни разбрах, че съм и бременна. Желано, принципно планирано второ дете, от един и същи мъж. Ама не точно сега.
Ступор! Една седмица паника, шок, нерви, съмнения. Страшни мисли – „съсипах си кариерата“, „сега оставам домакиня за цял живот“ – край.
Добре, де, но нали казват, че като пуснеш, това което не е твое, твоето идвало. Е, дойде! Ма моля ви се, хора, обяснявайте, че то като дойде, направо може да ти разкаже играта и, евентуално, ако си мазохист с безкрайно позитивно мислене и упоритост като 5 магарета на половин мост, ей тогава успяваш.
Една седмица след всички тези въртележки получих мейл от човека с кравите или за по-професионално ще ги наричаме – месодайните говеда.
Аз все пак не вярвам в случайността и че ей така ще ти падне голямата идея за смисъла на твоя живот, а просто наблюдавам разни случки във времето и като се понавържат, ги хващам за юздите и положението става „Диий, Марийййке".
Та така, преди да ме плесне по главата модерният синдром на прегорялата кифла, леко си подготвях нещата. Скокнах до Карпатите сам-сама, влязох при човека с месодайните говеда и му казах: „Искам да работя с вас в България“. Той ме гледаше много подозрително, едно такова „Тая мадама изобщо к'во ми говори, ама айде, да съм любезен". Това ми го каза той постфактум, след като видя, че ще ги обичам тези говеда. Да знаете, независимо от всичко, което следва, аз наистина ги обичам. Просто смятам, че им помагам да изпълнят своя принос към Вселената.
Веганите и защитниците на животните да ми простят и да не четат повече.
И така преди 4 години започна всичко това. Месодайните говеда пристигаха готови за пържоли, аз бременеех, висях по кланиците, гледах как се разфасоват говедата, а хората от НАП нямаха милост! Изобщо не осъзнавах какво точно ще излезе от тая цялата работа. Ама то беше шамар след шамар, проба, грешка, шамар, малко въздух, пак шамар, оп – глоба от НАП, обжалвания... Но Марийка магарето продължава с 500 магарешки сили (тая единица я въведох аз).
Хоп – дойде време да раждам. Родих, ама носех лаптопа в болницата, щото трябваше да пусна фактура. Няма кой друг. Е, бях незаменима! Доволна съм. Така едно, второ лято. Софиа (дъщеря ми беше плътно с мен) висеше миличката в едно кенгуру, ходи в Румъния по срещи, по кланици и къде ли не, но да ви кажа, май ще е желязната лейди.
Това е безумна въртележка, която, като те хване, и в един момент се чудиш защо си го започнал това всичкото. Нали идеята беше да си самостоятелна, да работиш за себе си, да разполагаш с времето си...?! Да ти е по-спокойно.
Нищо, ама нищо подобно.
Трябва да ви кажа, че ако не си супер стабилен психически, силно убеден и способен да виждаш нещата малко по-напред, това цялото нещо може да те потопи на дъното, и даже под него. Така стана и с мен в един момент.
Затънах.
Ако някой е влизал в обор, ама такъв не модернизиран, може да си представи какво значи да затънеш в такава оборска тор.
Депресия. Агресия. Апатия. Коронавирус – преживяване на ада му в пълния му блясък. Всички близки болни на куп, загуба на родител, а ти сам в "торта", която ти стига до гърлото.
И, от мен да знаете, от всички мъдри мисли досега само една се е доказала на 100%. Като стигнеш дъното, по-зле няма накъде. И тогава имаш само един път – нагоре.
Някаква странна сила, някъде дълбоко загубена, и много добри хора (едни познаваш отскоро, други отдавна, трети дори не си виждал наживо, а само онлайн) те хващат за ръцете и те дърпат нагоре. Там, където намираш отново себе си. Започваш отначало, но този път с повече опит в грешките и повече визия за смисъла на това, за което се бориш.
Когато след всичко, отново се убедиш, че това е твоето нещо, и разбереш, че покрай всичката тази мъка си научил много – цял нов занаят, който си е твой за цял живот и няма кой да ти го вземе от ръцете и ума –, тогава се отварят и други вратички в не дотам нагънатия ти вече мозък.
Седиш и си мислиш: "Аз мога да разфасовам цяло говедо. Мога да направя ей такива красиви, вкусни и най-вече чисти продукти от месо. Мога да ги дам на децата си без страх, че ядат натъпкано с хормони и стабилизатори обработвано 1000 пъти „месо“.
Идва ти още енергия. Убеждаваш се, че пътят е правилен, но явно е дълъг и труден. Продължаваш по него пак, този път с 1000 магарешки сили. Разликата е, че когато си бил на дъното и си успял да изплуваш, вече виждаш мечтата си на 100% и трудно някакви странични шумове те отклоняват от нея. Виждаш всеки детайл. Ето сега ще следва най-важният абзац.
Искам хората в България да се научат да консумират чисто говеждо месо, да знаят как да го приготвят, да познават различните видове продукти от него, да знаят, че има месодайни крави, че вкусът на това месо е различен, а обработката му, преди да се продаде на крайния клиент, е дълга, специфична и изисква много познания. Това е една от моите мисии.
Искам да стана най-добрата жена транжор и специалист от несъществуващ вид у нас – занаятчийски месар. Това са хората, които познават разрезите на едно животно от А до Я и могат да разкажат всичко за тях: къде е гледано животното, каква порода е, на каква възраст е, как е хранено, как да го приготвиш и дори как да го сервираш.
Ако успея да науча хората, че може да не готвят говеждото в тенджера под налягане и въпреки това то да може да се дъвче, и че има около 32 вида стекове, които могат да се извадят от едно говедо и да се приготвят на тиган за 20 секунди, то ще съм усвоила изкуството на този занаят напълно.
И последно. Някак си в България като чуеш жена транжор и текват един куп възклицания: "Абе, вие луда ли сте, бе, госпожо?"; или препоръки – "Мойто момичеее, абе, това е мъжка работа“; или настояване от майка ти – "Айде и ти барабар Петко с мъжете“; или тъжни погледи на приятелки – "Аааайа, ама как издържаш на тази миризма на месо?! Ама ти и това ли правиш? Ужас, на мен Ненчо ми обезкостява джолана".
Е, момичета, момчета, майки, мъже и транжори, ето какво може да ви кажем Уилям Голдинг по темата:
„Мисля, че жените са глупави, ако претендират, че са равностойни на мъжете. Те са много по-добри от мъжете и винаги са били! Каквото и да дадеш на една жена, тя ще го направи по-добро.
Ако ѝ дадеш къща, тя ще ти направи дом.
Ако ѝ дадеш усмивка, тя ще ти даде сърцето си.
Тя има способността и силата да умножава и увеличава всичко, до което се докосне“.
А аз бих добавила:
"Ако и дадеш едно говедо, тя ще го разфасова и ще ти направи брачеоли".
И така „А lady butcher” (жена месар, бел. ред.) ще е умножава и увеличава всичко, което може от тези симпатични говеда и ще промени нагласата за жените, които не могат да транжират!
