fbpx
Истории от лято 2023

За жената, която изкара 11 дни на море с три деца – аплодисменти

4 август 2023

Продължаваме с текстовете от нашия конкурс „Истории от лято 2023“. Разказът и това автентично морско преживяване с три деца е на Ралица Бабаколова. Очакваме и вашите истории от лятото на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.

Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!

Ооох… Чудо беше сякаш нашата ваканция и ми се стори, че би било интересно да я опиша, но не знам дали ще успея да пресъздам правилно ситуацията. 

Малко предистория

Съпругът ми е голям фен на южната ни съседка (Гърция, бел.ред.), в резултат на което много години подред ходим все там. Тук трябва да доуточня, че благоразположението на гореспоменатия е от ключова важност за доброто прекарване, а същият не признава нашето скъпо Черноморие (и държавата ни като цяло) като достойно за сравнение по чистота, красота, обслужване, плажна ивица, цени и други все такива безкрайни предимства на нашата съседка. 

Аз, като далеч по-непретенциозен човек, имайки предвид трите деца на 11 години, 8 години и почти 100-годишното все още продължаващо кърмене на номер 3, която е на две години и половина, реших, че тази година ще бъда твърда и непреклонна в решението си да почиваме на нашето родно Черноморие, което ни е само на два часа път с кола, защото живеем в провинцията от три години насам. 

Ми така де… Два часа – страшно примамлива оферта. Два часа е абсолютният лимит на време, в което има надежда за пътуване без повръщане (няма завои), ядене, почивки, тоалетна, писъци, въртене, извиване, тръшкане и блъскане от страна на трите прекрасни, мили, разнополови деца на задната седалка. В добавка на това, друго удобство, което приведох като несравнимо преимущество, е, че се уредихме в хотел на плажа при познати хора (кумове на брат му!), които дадоха доста прилична цена и две отделни стаи. Големите деца, самостоятелни – още една надежда за евентуално някакви моменти на спокойствие – два-три поне. 

Добре, уреди се въпросът – стана на моята

Така се случи, че датата на заминаване беше някъде десетина дни след сефтето ни в яслата, което гарантираше на 100%, че ще тръгнем с някакви данни за остра вирусна, бактериална или друга инфекция – класическите градински сополи, повръщане, гърло, разстройство и т.н. 

И, да, разбира се, няколко дни преди заминаването ни започна едно подсмърчане от всички пет члена на семейството – кой повече, кой по-малко. Впоследствие се добави и кашлица с различно изразен интензитет при отделните индивиди. Но какво пък толкоз – с три деца, лекар, че и педиатър, мен една кашлица и едни сополи ли ще ме уплашат?! В този полузакрепен, полуздрав, полуболен вид милото ни семейство благополучно и бързо (оказах се права за двата часа) стигна до местонахождението.  

Разговорите на висок тон с тенденция към нарастване на напрежението започнаха още със слизането и настаняването – кой точно на кого трябва да помогне, кой коя чанта трябва да пренесе, може ли да я пренесе, не е ли твърде тежка… Всичко това става на фона на моите неуспешни безкрайни опити за успокоение на ситуацията с две чанти в едната ръка и с вкопченото за мен двегодишно маймунче, което при смяна на обстановката става още по-прикрепено (в случая е почти буквално залепнало за мен, ако това е възможно, и постоянно издава някакви звуци подобни на мрънкане, хленчене и искане на нещо в ухото ми). 

Моята надежда за добро прекарване не угасва 

Влизаме в стаите – хубави, чисти, гледка… О, каква гледка точно към плажа и морето, такава гледка не сме имали никога досега! Тя може да зарадва някой, някой може да каже: „Колко е хубаво! Много се радвам, че сме тук!“ 

Мнее… ок. 

Полека-лека се ориентирахме към плажа. Настана суматоха, взехме ли всичко… Едно напрежение се усещаше, не като с нож да го режеш, но не и като да го нямаше. Стигнахме до плажа най-накрая и се започна някакво забавление, поносимо за двата броя по-големи, които впрочем обожават вода и на които, подчертавам дебело, им бе забранена употребата на телефони на плажа. 

Но номер 3 даде всичко от себе си. Е, не успяхме за 11 дни да решим във водата ли искаме, на пясъка ли искаме, близо до водата ли искаме, навътре ли искаме, при кака или при бати, или може би при тати, искаме ли да сме мокри, или искаме да сме сухи, с бански ли да сме, или да сме голи, с шапка или без шапка, гладни ли сме, жадни ли сме, спи ли ни се и, аджеба, какво точно искаме, когато отидем на този плаж. Не се разбра и това е. 

Всички опити за угаждане претърпяха провал 

Дори допълнителното купуване на пояси, кофички, лопатки и други подобни не помогна особено, а доста навреди на бюджета, защото се оказа, че това към момента са едни от най-скъпите атрибути на българското море. 

Постепенно кашлицата и хремата у някои се засилиха, въпреки таласотерапията (лечение с морска вода, б.а.). Като сядахме да обядваме в ресторанта на хотела, сервитьорката вече ни беше научила и ни носеше допълнително салфетки. Приличахме на група изтървана от тубдиспансер (звено за лечение на туберкулоза и белодробни заболявания, б.а.) или заведена на морето с цел по-бързо възстановяване, демек на санаториум. 

Към картината със засилващи се хрема и кашлица след няколко дни доволно приемане, гълтане и давене с черноморска вода се добавиха и неотложни позиви за ходене до тоалетната, съпроводени с гласност от по-големите деца, за да може всеки в периметър от 20–30 метра да разбере, че на нас супер много ни се ака, нали… Бройката беше над пет пъти дневно на дете, но аз извадих тежката артилерия от прахчета, таблетки и сиропи и видимо не обръщах внимание. 

Към това трябва задължително да се каже, че 100-годишното кърмене, за което преди морето имаше някаква, макар и бегла, надежда за приключване, беше в разгара си. Нощният сън беше мираж, разбира се. Това най-вероятно също е ясно. 

Най-високата точка на параболата на „страхотното прекарване“ беше, когато някъде към средата на почивката номер 3 вдигна и температура

Ето тук вече мама започна да си мисли за преждевременно прекратяване на ваканцията, защото същият номер лекарства НЕ приема. Единственото оръжие са един вид свещички и т.нар от нея „тазси“ (така нарича източника на кърмене). 

Фразата „Мамооо, дай ѝ тазсии!!!“ придоби нови измерения и нов рекорд на брой изричания за денонощие. Не прекъснахме ваканцията, явно „тазси“ спаси положението за пореден път, но ежедневното, даже ежечасно, напомняне, че нашето море е мръсно, а, видиш ли, някъде другаде е чисто и нали се сещате защо сме на нашето море (заради моето настояване), не престана. 

И така до ден 11 с известна динамика по отношение на симптоми, оплаквания от мръсотия, храна, цени, обслужване, но като цяло със запазваща се ситуация. На рецепцията ни отказаха да платим стаите в началото, защото се съмняваха, че ще изкараме 11 дни и не искаха после да връщат пари. Като тръгнахме ни ръкопляскаха! 

Върнах се почти без тен и адски изморена. И всъщност съм напълно наясно, че няма нищо необичайно в тази история. Всеки родител на едно, две, три и повече деца може да види позната ситуация в нея. Догодина пак! Този път в Гърци

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross