Текстът на Йоана Михалкова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
Тези текстове са посветени на моите две любими баби - Лазарина и Иванка. Иванка почина през 1997 г., но споменът за нея ще остане завинаги. Баба Лазарина е на 91 години и е пълна с истории за живота. Ще разкажа една от най-важните.
За баба Лазарина
Сутрин е. Едва отварям очи и се измъквам от под юргана и ето... Тя пристига под ръка с огромна синя тенджера, алпака, пълна с бухти. Топли, пухкави и току-що изпържени. Причудливи облаци, животинки, луни и слънца. Поръсени с пудра захар, побелели като върховете на планина.
Айрянът е с огромни мехури, млякото е от съседската крава. Тенджерата се стоварва директно в леглото. За да бъде като от баба за внуче – хубаво, глезено и само там позволено.
Аз пораснах. Сутрин съм чорлава, сънлива и сприхава. Но баба още ни прави бухти – на внуци и на правнуци. Честит рожден ден, мила бабо! Да си здрава още дълго, усмивката да грее на лицето ти, да ни пееш от твоите песни – онези дългите, които разказват история, носят носталгия, любов, закачки и спомени. Обичаме те!
С уважение към твоите 91 години, позволи ми да разкажа една от твоите истории... Това е любовна история отпреди 70 години. Любов от пръв поглед в тъмния мрак на вечерта.
Всичко започва на Гергьовден. В китно българско село сред разцъфналите пролетни дървета и тучна трева се вие хоро. На мегдана е пълно с хора. Пеят се песни, готви се трапеза, детски смях ехти, реката подскача на буйни вълни...
И там някъде един младеж тревожно дири своята любима. Тя го е поканила на този ден. И тук трябва да върна лентата назад само няколко дни. Вечер е, почти мрак. Същият този младеж разпитва за нея. Къде живее, знае ли я някой? И понеже няма случайни неща, ето го и братовчед ѝ.
Услужливо го води до нейния дом и даже отива да я повика. Ето я, излиза в сумрака. Строен силует, стъпва уверено, заговоря. “Кои сте, защо сте дошли?” Гласът е звънлив, закачлив. Идват да се запознаят с нея, т.е. той. Другарят му е за компания, че не са оттук.
“Може ли да запаля цигара?”, пита той и пали клечката. Пламъкът осветява лицето ѝ, клечката почти угасва... Пали втора... Трета... Пламъкът нахлува в сърцето му и остава да гори завинаги.
Тя го кани на празника след няколко дни, много е весело в тяхното село. Тя обича празниците. Песните и хората са в кръвта ѝ. Дали ще дойде това момче от онази вечер? Цял ден е с другия си братовчед, който е с военна униформа, левент на служба, дошъл за празника. А той е там през цялото време и сърцето му се свива, че е закъснял.
Винаги е бил решителен - сега или никога. Отива при тях и любезно моли да поговори с нея насаме. Казва ѝ, че заради нея е дошъл. Тя сама ли е? Или това е нейният другар? Усмихва се свенливо и той разбира, че има надежда. Решено е. Ще я иска, та каквото ще да става!
И пак е вечер, и пак пристъпва към дома ѝ. Страх го е и му е свито, ама тоя пламък, дето го гори не трае. Семейството се готви за сън. Майката е с дълги до кръста плитки. Шета из къщи и събира децата. Бащата е висок, снажен и респектиращ, макар и скромен. Яйца продава. Така се препитава. Тамън от масата е станал. Децата са сюрия. Едно е починало като бебе, друго преди да тръгне в първи клас. Останалите са порасли и е време да се задомят. Тя е хубавица, но от тия братовчеди все не може да си намери либе.
“Момчета, защо сте дошли? Ей на, седнете.” “Дядо Лазо, за щерка ти идваме! Дай ми я за жена! У нас я чакат нашите да я водя.” “ Щерко, ами ти? Искаш ли го този младеж?” Ами... поискала го! Заплела косите си, събрала багажа си в една чанта и така поели заедно.
И в неговия дом разбрали вечерта, че им води невеста. Малко поизлъгал, ама за добро. Викнали музикантите, нали било и празник, викнали роднините, нали били съседи... А, тя... тя пяла по целия път от бащиния дом до дома на бъдещия си съпруг.
Живяха заедно дълги години. После болестта внезапно ѝ го отне. Отиде си в ръцете ѝ. Сега живее със спомена за него. Пусто е в сърцето ѝ, пусто е и в селото ѝ. И разказва историята на тяхната любов. И така светят очите ѝ. Онези същите, с които го е погледнала тогава с онази любов. Любовта от пръв поглед в тъмния мрак на вечерта.
За баба Ваня, с обич
Тя беше средна на ръст, по-скоро слаба и много добра. Обикновено тича след мен с филия, намазана с масло и поръсена със сол и червен пипер. И, разбира се, с чифт чорапи в ръце, защото ходех винаги боса.
"Хайде бе, дете, обуй ги тези чорапи. От крака се настива", казваше тя. За да не настивам от крака или от нещо друго, пристигаше с чаша ароматна лимонада в ръка. Отваряше книгата за Пипи Дългото чорапче и заедно сядахме на сянка под дървото в двора на Вила Вилекула с лимонади в ръка.
Нея вече отдавна я няма. Остана ми книгата, снимките, шевната машина, чорапите, любовта към приключенията и лимонадата. Експериментирам с аромат на лимони, цветчета от бял бъз, джинджифил, мента, маточина. С първата глътка ставам на осем, чорлава и смела. С втората - тичам боса под дъжда. С третата съм тук и там, преди, сега, и после. Това е любимата ми напитка с дъх на синьо лято, което ме връща отново при нея.
