Да поговориш или да срещнеш отново починалите си близки е силно изкушаващо. Всеки, който е загубил любим човек, минава и през изпитанието на най-съкровените емоции – да тъгува по него, да чувства вина, че не е успял да го опази, да изпитва болка от липсата му, да иска да продължи недовършените разговори.
В свят, в който изкуственият интелект навлиза с изключителна скорост и заменя човешките усилия в толкова много сфери, се появява и възможност действително да се докоснем отново до починалите си близки – експеримент на ръба на етиката.
За това разказва филмът „Вечно твой, AI“ (Eternal You). Немско-американският документален филм на режисьорите Ханс Блок и Мориц Ризевик проследява различни случаи, предлагащи на хората да „срещнат“ отново близките си след смъртта им.
Продукцията е част от фестивала Sofia DocuMental и може да се види на 6 октомври от 14:45 часа в Дом на киното.
Жена от САЩ си „пише“ с покойния си бивш приятел. Друга от Южна Корея чрез очила за виртуална реалност вижда починалото си дете.
Обърнато е внимание на гледната точка както на участниците, дали съгласието си да станат част от подобно преживяване, така и на създателите на изкуствения интелект. През спомените и информацията, която се взима от близките, софтуер пресмята как да съхрани автентичния характер на мъртвия и да го „възкреси“ през чатове или с негов аватар.
И въпреки че става ясно, че предлаганата услуга не е високотехнологиче медиум, който ни дава шанс за среща с отвъдното, услугата е предназначена да носи „утеха“ на опечалените.
Резултатът е със съмнителен успех. Покойното гадже изтърсва, че се намира в ада и по-скоро разговорът с него се оказва стряскащ, отколкото успокоителен. Майката на починалото дете споделя след срещата с аватара му, че тъгата ѝ не си е отишла. Огромна аудитория става свидетел на невъзможността ѝ да докосне движещата се детска визуализация. Вижда болката ѝ – най-личната трагедия губи интимността си. Поражда се и съмнението, че ако човек спре абонамента си за среща с мъртвите, големите компании могат да им внушат, че така те умират отново.
Филмът засяга и идеята как изкуственият интелект се превръща в новата религия, която обещава безсмъртие. Във времена, в които на практика няма липси, именно смъртта е може би единственият знак, че не сме се превърнали в богове, че не сме вечни.
Но ето че и по този въпрос вече може да се спори.
Независимо дали сме вярващи, или не, Блок и Ризевик посочват по колко различен начин се възприема смъртта в миналото до наши дни. Колко е трудно на съвременния човек да потвърди загубата си.
Колкото повече технологиите улесняват живота ни, толкова повече се отдалечаваме от природата си, в чиято естественост е да се раждаме и да умираме.
Всъщност споменът за починалите ни близки стои във всеки от нас. И ако толкова искаме отново да ги срещнем, ни е необходима единствено силата да се изправим пред собствената си съхранена памет. Документалният разказ само потвърждава колко лековато в днешно време сме се приучили да разчитаме на някой друг. Да си потърсим патерица, вместо да се вгледаме в собствените си възможности.
Но в случая „подкрепата“,става ясно, може да се окаже сериозно съмнителна. Защото кой може да ни даде по-съвършена представа за човека, когото сме загубили, от самите нас. И този алгоритъм способен ли е да спрегне всички нюанси на сложната човешка личност и да го представи автентично?
Още не сме свършили, скрол надолу
„Вечно твой, AI“ категорично предизвиква полярни мнения. От една страна, стои идеята за научните открития, които позволяват да се лекуват нелечими болести, удължават младостта и живота. В това число и създаването на нов индивид отдавна присъства не само в литературата и митологиите (овцата Доли вече си е класика).
Но от друга страна филмът поставя въпроса трябва ли да имат граница човешките открития?
Отговорът може би е „да“. Поне до момента, в който човекът не се научи да приема всички последици от своите изобретения.
Спомнете си романа на Мери Шели „Франкенщайн“. Голяма част от нас възприемат, че това е името на чудовището, но всъщност така се казва неговият създател. Ученият прави своето творение, но уплашен от резултата, го зарязва. Съществото си отмъщава като влиянието му става по-силно от това на „баща“ му, а обществото му присъжда и неговото име.
Така че идеята за заплахата от откритието на учените, които съсредоточават уменията си да намират тайните сили на природата, без да могат да ги овладеят, не е нова.
Случаят с изкуствения интелект, който дава шанс да говорим с починалите, е същият. Авторите му още не могат да преценят колко силно може да е влиянието на това тяхно изобретение.
Във филма режисьорите застават зад тезата, че подобен човешки експеримент нарушава допустимите граници и е заплаха, ако машината има такова влияние над човека. Подобна авторова позиция сякаш успокоява, че все още има надежда да не станем част от апокалиптичен сценарий като в „Космическа одисея“ на Кубрик, например. Остава въпросът до кога...
Sofia Documental се провежда от 28 септември до 6 октомври.
