Някога обичах мъжа си. Когато го срещнах преди толкова много години, всичко в него ми се стори облекчение. „Намерих го“, мислех си тогава. Успях. Влюбихме се бързо и се разпадахме бавно – модел, който ни определяше почти десетилетие. Страст, облекчение, обожание, радост, ярост, болка, раздяла, събиране – всичко това и отново, и отново...
Винаги се връщахме един към друг по различни причини, които в повечето случаи имаха общо с любовта. За нас това беше любов преди всичко, винаги. Досега.
Сега мога да кажа, че вече не съм влюбена в него. И мога да предположа, че и той не ме обича. Сякаш сме като онези течащи кранове, които спираш и пускаш, въртиш и оправяш толкова пъти, че накрая просто трябва да приемеш, че са счупени и поправяне няма. Тогава идва голямото решение. Или изхвърляш счупения кран и го заменяш с нещо ново и блестящо. Или решаваш, че можеш да живееш с постоянното кап, кап, кап, защото всъщност не е толкова зле, колкото си мислиш.
Аз съм този човек. Реших да живея с „течащия кран“.
По толкова много начини все още не мога да повярвам, че се превърнах в човек, който избира да живее във връзка без любов. Аз? Жената, която може да цитира романтични комедии от последните шест десетилетия дума по дума? Любителката на филмите по Hallmark? Читателката на любовни романи, почитателката на любовни песни? Най-голямата фенка на Джейн Остин?
Имах съвсем различна представа как би изглеждала една „връзка без любов“, ако някога ми се случи. Представях си мрачност и тъга, кратки „добре“ над купичката със зърнена закуска сутрин и горчивина, която постоянно ни дращи по гърлата. Всичко това кулминира в някаква сцена като от Войната на семейство Роуз.
А вместо това не мога да ти опиша колко облекчена се чувствам, че най-сетне просто... се чувствам нормално.
Да усещам как дните ми се изнизват, определяни не от гонитбата, задържането или загубата на любов. Да се събуждам в дома, който споделяме, просто с чувство на неутралност. Дори, осмелявам се да кажа, по-щастлива, че съм пуснала всичко това?
Изпитвам еуфория от мисълта, че имам позволение да не обичам човека, с когото споделям живота и дома си.
Домът е, разбира се, причината за всичко това. Обичаме дома си. Обичаме живота, който изградихме в него. Обичаме сутрешното кафе, камината, която топли пантофите ни. Голямата вана, входната врата, която има нужда от боядисване. Обичаме разговорите за тази врата, обичаме да мислим за планираните ремонти догодина. Обичаме вечерите, които организираме заедно, обичаме приятелите си. И наистина, наистина обичаме това, че тези приятели никога няма да се налага да избират между нас. Защото сме си все още „ние“ по много начини, които са по-важни от онази любов, която мислех, че искам.
Отне ми много време да си призная, че вече не го обичам.
Звучеше толкова студено, ужасно и пресметливо – сякаш, ако призная, че не искам да напусна този живот или този дом, въпреки че не го обичам, ще се превърна в съвсем друг човек. В някаква изкусителка от нощните сапунки на 80-те, като от Династия или Фолкън Крест, жена, която само взема и взема от уплашени, безпомощни мъже.
Затова се преструвах пред себе си, че го обичам – и това ме направи зла. Разочарована. Опитвах се да открия в него или в нас нещо, което вече беше изгубено.
Превърнах се в жена, която постоянно върти очи на всичко, което той казва. Защо не можеше да направи нещата както трябва? Защо не можеше да поправи това непоправимо нещо между нас?
И тогава един ден просто се отказах.
Беше по време на закуска – мълчахме, след като се бяхме скарали за нещо напълно безсмислено. Погледнах го – тъжен, напрегнат, гледаше ме в очите. И въздъхнах. Като онази първа въздишка на любовта, но наобратно. Отказах се да се опитвам да ни върна към онези хора и си признах – на себе си и на него (да, казах го на глас) – че съм приключила с опитите да се обичаме. Приключих с всички тези усуквания и гърчове, с този невъзможен пъзел „ние“, който вече нямаше нужда да се решава.
Казах му, че все още искам останалите части от живота ни — приятелите, дома, сметките, хранителния магазин. Толкова е малко и в същото време е всичко. Тогава и той въздъхна. Съгласи се.
Този нов живот ми донесе неочаквано удовлетворение.
Сега, когато знам, че не го обичам, отново мога да го харесвам. Не очаквам нищо от него. Не искам нищо освен разговор над чаша кафе сутрин или малко покупки от магазина, ако ще ходи. Оценявам го повече, откакто спрях да искам да „ме заслужи“.
Животът ми е по-щастлив сега – всички сме спокойни, като че ли така винаги е трябвало да бъде. По-щастлива съм, откакто пуснах тази любов. Сега имам място за толкова други неща. И това го усещам като свобода.
Източник: Scarymommy.com
