Една година откакто живеем в свят, в който няма нищо сигурно. То не че някога е имало, но сега съвсем. Живеем във времена, в които "отворено" и "затворено" влачат след себе си съвсем други смисли, не просто понятие за работно време на някой обект.
С краткия си текст Ина Тонева се опитва да обобщи всичко това.
Ако имате нужда, пишете ни как се чувствате на maikomilabg@gmail.com, защото е все по-важно да си говорим. И да се чуваме.
Вдишвам въздух, а издишвам страх.
И отново... Така или иначе дните ми са преброени – ваксинирах се. Информация и дезинформация се преплитат. Поне не се забърках с наркотици, а се жертвам, един вид – за науката, де.
Някой ден ще съм част от изучаваната статистика в учебниците по имунология или вирусология, или никъде, както и досега. Поредният безименен човек, който се опитва да оцелява и да плува в морето от информация. А дали не е океан?
Вдишвам въздух, а издишвам страх.
Починали, заразени, новозаразени, текуща инфекция, дезинфекция, дистанция, дисциплина... И така цяла година. Всяка сутрин се събуждам и правя кратка проверка за нови бройки, стари бройки и планиране на настоящето.
Още няколко карантини и е Коледа, после още толкова и е Великден. Още някой спестен лев от детски рожден ден. Оказа се, че все пак суетата за някои неща може и да е била в повече.
Четох заглавие, че децата се променяли, защото се страхували да не заразят родителите си. Помислих си – а да не би децата, които преживяват война, да не се страхуват от бомби?
Децата са част от света, и то мислеща такава, те улавят всяка фина вибрация и я трансформират в значеща, превръщат я в техния начин да се справят с промените у мама и татко, промените в училище, промените в приятелствата.
Научиха се да виждат баба и дядо на компютър, а и баба и дядо се научиха. Е, и ние се научихме да си ги гледаме събота и неделя. Знаем вече и какво е онлайн обучение – не е върхът, но има плюсове. Например липсата на... вдишвам въздух и издишвам страх... Да, липсата на страх.
Научихме се да ходим с маски, даже някак ми е притеснително да я сваля. Когато това се промени, колко ще сме променени ние? Дали ще стане тенденция да се возим с маски, дали носовете ни няма да измръзват зимата – някак топлят тези памучни платки, обримчващи лицето ни? А може би не.
Така или иначе чакаме само да умрем – или от вакисна, или ако нямаме ваксина.
Вдишвам въздух и издишвам страх с надеждата да го издишам най-накрая и да остане само CO2.
