fbpx
И аз съм човек

Вдишвам въздух и издишвам страх

20 март 2021

Една година откакто живеем в свят, в който няма нищо сигурно. То не че някога е имало, но сега съвсем. Живеем във времена, в които "отворено" и "затворено" влачат след себе си съвсем други смисли, не просто понятие за работно време на някой обект.

С краткия си текст Ина Тонева се опитва да обобщи всичко това.

Ако имате нужда, пишете ни как се чувствате на maikomilabg@gmail.com, защото е все по-важно да си говорим. И да се чуваме.


Вдишвам въздух, а издишвам страх.

И отново... Така или иначе дните ми са преброени – ваксинирах се. Информация и дезинформация се преплитат. Поне не се забърках с наркотици, а се жертвам, един вид – за науката, де.

Някой ден ще съм част от изучаваната статистика в учебниците по имунология или вирусология, или никъде, както и досега. Поредният безименен човек, който се опитва да оцелява и да плува в морето от информация. А дали не е океан?

Вдишвам въздух, а издишвам страх.

Починали, заразени, новозаразени, текуща инфекция, дезинфекция, дистанция, дисциплина... И така цяла година. Всяка сутрин се събуждам и правя кратка проверка за нови бройки, стари бройки и планиране на настоящето.

Още няколко карантини и е Коледа, после още толкова и е Великден. Още някой спестен лев от детски рожден ден. Оказа се, че все пак суетата за някои неща може и да е била в повече.

Четох заглавие, че децата се променяли, защото се страхували да не заразят родителите си. Помислих си – а да не би децата, които преживяват война, да не се страхуват от бомби?

Децата са част от света, и то мислеща такава, те улавят всяка фина вибрация и я трансформират в значеща, превръщат я в техния начин да се справят с промените у мама и татко, промените в училище, промените в приятелствата.

Научиха се да виждат баба и дядо на компютър, а и баба и дядо се научиха. Е, и ние се научихме да си ги гледаме събота и неделя. Знаем вече и какво е онлайн обучение – не е върхът, но има плюсове. Например липсата на... вдишвам въздух и издишвам страх... Да, липсата на страх.

Научихме се да ходим с маски, даже някак ми е притеснително да я сваля. Когато това се промени, колко ще сме променени ние? Дали ще стане тенденция да се возим с маски, дали носовете ни няма да измръзват зимата – някак топлят тези памучни платки, обримчващи лицето ни? А може би не.

Така или иначе чакаме само да умрем – или от вакисна, или ако нямаме ваксина.

Вдишвам въздух и издишвам страх с надеждата да го издишам най-накрая и да остане само CO2.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
made by cog + weband
cross