Децата спят. Мъжът ви не хърка. Всички са здрави. До един са по леглата. Планетите са подредени така, че ви предстои една нощ, изпълнена с дълбок, спокоен и непрекъсван от нищо сън. И тогава си лягате и мозъкът ви започва да работи на пълни обороти. Ако ви се е случвало, нямате нужда от повече обяснения, защото това официално е НАЙ-ПОДЛАТА житейска ситуация. За нея ни разказва Рейчъл Гортън и някак ни става по-леко, че не сме сами.
Всяка божа вечер допълзявам до леглото в пълно изтощение, а тялото ми крещи, че иска да си почине. Работното натоварване си е казала своето и имам нови болки в мускулите, натежали клепачи и белези като доказателство за това.
Докато сядам на леглото и се отпускам за първи път през деня, разменяме по няколко думи с мъжа ми и след това се приготвяме за непрекъсван от нищо (или поне така се надяваме) сън. Обикновено на съпруга ми му трябват цели 3 минути, за да влезе в режим хибернация, докато аз лежа до него, опитвайки се да се самоизключа.
Точно тогава се случва неизбежното. Изведнъж осъзнавам, че имам време за мислене, което никой няма да прекъсва. Време да разтоваря. Време да съм напълно сама с мислите си.
Да, физически и психически изтощена съм и най-много от всичко на света се нуждая от почивка. Но възможността да завършиш мисъл, без да те разсейват, е прекалено примамлива.
В някои нощи се опитвам много упорито да се боря с това. Водя вътрешен диалог, за да устоя на порива да минавам през списъка си със задачи и да анализирам всеки момент от деня, знаейки, че ако се поддам на това, то ще продължи с часове.
Понякога се получава, но обикновено съм влязла прекалено надълбоко в плановете за следващата седмица и няма връщане назад.
Изумително е колко много неща може да осмислиш, ако няма малки гласове, които да дерайлират всяка твоя мисъл… Все едно съм врътнала кранчето и от него се излива безкрайна струя идеи и вдъхновение, които не изглежда да свършат някога. Минавам от планиране на храната за следващата седмица през създаване на работен бюджет до обмисляне къде да отидем за годишнината ни.
Започвам да си припомням, че утре трябва да звънна на детегледачката, да купя препарат за чинии, да се обадя на зъболекаря, да поръчам торта, да наглася дрехите, да отговоря на работен имейл – всичко това в 25 секунди. И то когато трябва да спя. Когато ИСКАМ да спя.
И тогава започва анализирането.
Дали не се скарах повече на децата днес?
Дали не бях малко груба с колегата?
Дали обърнах достатъчно внимание на съпруга ми?
Дали направих нещо за себе си?
Дали се забавлявах?
Дали направих достатъчно? Дали АЗ съм достатъчна?
Към този момент от вечерта вече съм толкова превъзбудена, че единственото, което ми остава, е да мисля колко часа сън биха ми се събрали, ако спра водопада от мисли в следващия час. Правя всичко това, без да мръдна от леглото. Дори пръст.
Често си казвам, че трябва да променя този навик. Не мога да продължа да позволявам на мозъка ми да поема контрол и да ми разваля страхотния сън. Но после се сещам, че не съм единствената. Има толкова много други майки, будни нощем, мислещи за същите неща и чудещи се как и кога ще могат да се наспят.
Това е майчинството. Включва тревоги, анализи, планиране и огромното желание да зарежеш всичко, на което се опитваш да устоиш през цялото време.
Не искаш нищо друго освен да си починеш, но всъщност правиш някаква жертва, защото това е, което можем.
Всеки различен етап от майчинството може да ни поднесе стотици различни възможности, за да стоим будни нощем. Но знам, че в един момент и това ще мине и ще мога да лежа в леглото и да блокирам умствената бъркотия по-успешно.
Засега се опитвам да работя върху баланса. Ще гледам да се възползвам максимално от нощите, в които съм способна да накарам съзнанието ми да си почива. И ще си напомням, че дори в хаоса, майчинството си заслужава абсолютно всичко – дори безсънните нощи.
