Всички знаем, че никой не бива да търпи насилие и че ако попаднем във връзка с насилие, веднага трябва да избягаме оттам.
Само че животът не работи по този начин, както и отношенията между хората. Понякога нещата започват по един начин (или поне така изглеждат) и завършват по друг. Понякога пък са си откровен капан с камуфлаж, който само ние не можем да разпознаем като такъв.
Във всички случаи рано или късно идва моментът, в който човек трябва да си отговори на някои въпроси и да потърси в тези отговори пътя, по който иска да продължи живота си.
В такива моменти е много важно да имаш точния човек наоколо - роднина, приятел, специалист, който да знае какво да ти каже, за да ти помогне да се измъкнеш завинаги.
Тъкмо за важността на тези хора в живота ни, както и за изборите, които правим, се говори в този текст, публикуван в Scary Mommy.
Разговорът
Имах чувството, че водя един и същ разговор с терапевта ми за хиляден път: “Вече не знам как да функционирам. Имам чувството, че гледам как животът ми минава покрай мен. Извършвам действията, но не усещам нищо.”
При предишните 999 пъти не успявах да спомена, че тези ми затруднения може би (добре, де, със сигурност) са директно свързани с връзката ми, изпълнена с насилие.
Този път обаче се пуснах на сляпо и реших да говоря за това.
Насилствените връзки са коварни.
Така че ако не сте били в такава преди, е почти невъзможно да разберете. Може би си мислите: “Просто си тръгни. Просто се махни оттам. Знаеш, че заслужаваш нещо по-добро.” Но дори и без брак и деца, които усложняват нещата още повече, никога не е “просто си тръгни”.
Всъщност, според специалистите хората правят поне седем неуспешни опита да прекратят подобни връзки, преди реално да го направят.
Чувствах се засрамена и объркана. Но този път бях абсолютно и напълно честна с терапевката ми за всичко, през което преминавах. А нейният отговор ми отвори очите и беше точно това, което имах нужда да чуя.
Ултиматумът
Това, което започва като леко насаждане на вина, се превръща в газлайтинг. Малките неразбирателства прерастват в свирепи и ожесточени скандали.
И, за съжаление, в един момент свикваш. Всичко това започва да ти се струва нормално. Просто нещата са си така. Обаче, честно, въобще не е нормално.
Заслужавате поне базово човешко отношение и уважение. Или поне терапевтът ми така ми казва. И не е като да не ѝ вярвах, понеже наистина ѝ вярвах. Просто нямах енергията. Не успявах да я открия в себе си, за да мога да издържам всеки един ден и да се освободя от тази връзка.
И по време на този хиляден разговор тя ме изслуша. Зададе ми още няколко въпроса и после ми даде следния ултиматум:
Мога да ти да дам механизми за справяне, за да минеш през този етап, но не мога да го направя с чиста съвест. Защото се боя, че ако го сторя, няма да е просто етап. Ще е до края на живота ти, докато той не реши да го прекрати.
Толкова ли бях свикнала с отровата и насилието, че не успявах да видя в каква опасност съм? Разсъждавах над фразата “Не вреди”. Дали наистина терапевтката ми мисли, че ще ми навреди повече, ако ми даде методи за справяне, отколкото ако ме остави да продължа да страдам в тази връзка?
Трябваше да реша. Щях ли да прекарам остатъка от живота си по този начин? Или най-сетне щях да живея живота, който заслужавам?
Момент на просветление
Няма да кажа, че никога не ми е хрумвало, че не живея както трябва, докато съм във връзка с насилие. Но ми се струваше невъзможно да се измъкна.
И не защото не исках да съм щастлива, а защото не знаех дали борбата да се спася няма да е по-сериозна от борбата, която така или иначе водех към момента. Нямах нито ресурсите, нито финансовата независимост, нито план Б.
В онзи ден се прибрах вкъщи раздразнена, задето терапевтката ми не иска да ми помогне. Но след като премислих, ми просветна.
Тя всъщност ми помагаше. Тя реално ме спасяваше от живот, пълен с болка, насилие и потенциална опасност. Или щях да се измъкна и тя щеше ми помогне да се справя с всичко, което щеше да последва, или щях да остана и нещата нямаше да се подобрят.
Трябваше да се видя като достойна за щастие, безопасност и любов, както ме виждаше и терапевтът ми. Ултиматумът не беше за помощ или отказ от помощ, а за това да осъзная собствената си стойност.
Споделям ултиматума, който ми постави терапевтката ми, с вас, защото истински вярвам, че това ми спаси живота. Ако тя не ме беше окуражила да избера себе си, не знам дали изобщо някога щях да го направя.
Заслужавате хубавите неща, за които мечтаете
Обръщам се към всички хора, които подкрепят някого - приятел или любим човек - който е в насилствена, токсична или отявлено кофти връзка: действайте с емпатия и деликатност.
Не е като да не искат по-добър живот; може просто да са забравили какво е да имаш такъв. Или са били унижавани толкова дълго време, че не смятат, че заслужават нещо по-добро.
Обръщам се и към всички, които са живели или продължават да живеят с партньор насилник: не спирайте да се борите за себе си. Знам, че понякога изглежда невъзможно. Понякога ще ви се струва, че не заслужавате нищо друго.
Но това, което заслужавате, е уважение, щастие и всичко, което искате от живота - нищо по-малко. Приемете този съвет от някой, който е минал от другата страна, след като години наред се е чувствал заседнал на едно място.
По-силни сте, отколкото си мислите. И този свят е по-добро място, защото вие сте в него.
