Днес в Майко Мила е Ивана Димитрова, която ни разказва с много чувство за хумор историята за раждането на детето ѝ. И освен това всички можем да ѝ завидим, защото има 6-месечно КРОТКО бебе. Ивана, това можеше и да не ни го казваш.
Забременях планувано на крехката възраст от 22 години. То беше планувано, ама като стана от първи опит, си беше шок. Когато на младия бъдещ татко показах първия положителен тест, той заяви “Не ме занимавай с глупости!”, обърна се и продължи да спи, но след 5 минути скочи стреснат: “АБЕДАЙГОТОВА!!!”.
Последваха няколко месеца бременеене, като в първите 5 не спрях да повръщам, дори и като нямаше какво. За цялата бременност качих 7 кг, но това не ми пречеше да се чувствам все едно са 70 и да не спирам да мрънкам.
В девети месец започнаха и по-честите прегледи и ей, ме на вратата на д-р Иванчева, която от момента, в който разбра, че съм на 22, не спря да ми казва “зайче”. Много ми беше мила и сладка, освен като правеше проверка за разкритие. “Спокойно, зайко, знам колко е гадно, но ще мине!”.
На първи преглед за тонове, които бяха ниски, ми заяви, че ще ме прати да ми ги премерят на още едно място и че ако пак са ниски, утре сутринта щяла да ме реже, за да не застрашаваме бебето.
Ама как така?!
И започна пазарлъкът:
-Не може ли след 3 дни, че утре е още рано?
-Ама как така е рано?!
-Рано е, рано е! Трябва да излезнем от риби и тогава! Това дете няма да е риби!
Видях в погледа на тази жена как се чуди дали да хвърли мен през прозореца, или дипломата си, и реших да замълча, защото е по-вероятно аз да съм полетялата. На следващото мерене всичко беше наред и дочакахме да влезем в овен.
Нали споменах за моите 7 килограма, усещани като 70?!
Сутрин ставах с думите “Айде излизай вече, защото не издържам!”. За къде съм го бързала това дете?! Да си бях полежала на дивана с кучето още малко! Но не, Ивана реши, че това дете ще излиза и като почнаха два дни едни разходки, едни клекове, едни подскачания на дивана и... наливане с чай от канела.
Ако се питате защо, ами в 4 месец ми предизвика контракции и реших, че е удачен вариант. Два дни и 5 чая по-късно в 6:30 сутринта усетих заветната контракция, която не беше като нищо повече от менструална болка.
“АМА С ТОВА ЛИ ЩЕ МЕ ПЛАШАТ МЕН, БЕ?!”.
Ставам си и бях решила да ходя с мъжа ми до неговата работа и да му вися на главата, докато си ремонтира един бус, ама не стана. Като ми чу идеята, изстреля в бързината: “Ма къде си тръгнала?! Нормална ли си? А ако стане нещо? Там е студено! Ще ми звъннеш като трябва да тръгваме към болницата!”. И си ме заряза сама в нас.
А аз смело и непреклонно решавам, че ще направя основно чистене, защото ще идва фирма за почистване, докато сме в болницата с бебето, да не ни е срам от хората. Как може да викаш да ти чистят вкъщи и да не си изчистил преди това?! Срам!
Пуснах 6 перални, изгладих, изгледах си 4 епизода на “Игра на тронове”... Контракциите в 14:30 вече са на 6-7 минути. Влязох за един дълъг душ, въоръжена със самобръсначка и огледало и – О, ЧУДО! – контракциите ми спряха.
Ама кой им е позволил да спират? Не може! Каната и кутията за чай ме призоваха на момента. Напълних един термос и с походка на дебел разгонен пингвин си опаковах кучето да ни водя на разходка, че това дете трябва да излиза и аз съм готова да направя всичко, за да се случи!
Телефонът ми звъни - Владко, бъдещ татко. Разговорът звучи така:
-Какво правиш, гадже?
-Разхождам кучето.
-КЪДЕ СИ?
-При блока на баба ти.
-Прибирай се веднага и си вземи такси, че е далече и е студено, да не родиш по пътя! Добре ли си, как ще извеждаш кучето сега точно?!
-Спокойно, контракциите са ми на 5-6 минути, има време.
А само да знаех, наистина колко време още остава!
Прибрах се с една пица с ананас и люто под ръка, че нали лютото и ананасът помагат за раждането, а аз съм готова на всичко. Реших да звънна на доктор Иванчева към 17:00 часа и да ѝ споделя какво става... “Добре, зайче, тръгнете към 18:30 за болницата. И без да се притесняваш!” Ама какво притеснение, та аз не знам тия жени какво се оплакват от това раждане!
Звъннах на Владимир да се прибира, че докторката е казала да ходим след час и нещо към болницата. На бас, че не предполагате какъв отговор получих!
“ЕЕЕЕЕЕЕ, ама аз почнах да боядисвам буса”. Беше изречено като от малко дете, на което току що си му прекъснал най-голямата радост и си му взел надеждите за щастливо детство. Реших да подходя с разбиране, защото усещах, че има време, докато започна да раждам истински.
Запомнете, че съм се обадила на тоя мъж да се прибира в 17:30, а сега предположете в колко часа се прибра. Ако сте казали 21:00, браво, познахте! Тръгнахме от Перник към болницата в 21:30 и бяхме там в 22:00. Качих се в дежурния кабинет и контракциите ми спряха... ПАК.
Дежурната лекарка – малко темерут, но я разбирам – с един недоволен тон отсече, че съм само с 4 см разкритие и нямало за кога да ме праща вкъщи. Опаковаха ме, за да чуят тоновете на бебето и така 30 минути. После се поразходих, легнах си и като се почнаха едни контракции.
Да, с това са ме плашели!
Едни млади акушерки насядали около мен (не по-млади от мен, ама лелята в мен се събуди тогава) да ме утешават и гледат с цялата си състрадателност, гледайки и някакъв сериал... Така не можех да ги понасям, защото не раждат и те. Два часа след първия преглед за разкритие последва и втори и това ме смаза психически, защото се надявах на поне 2 см отгоре, но явно природата беше решила да си прави шеги с мен и когато чух “Само 4 см и половина!”, нещо в мен се срина.
Знаех, че това раждане ще продължи адски дълго.
А и дежурната лекарка не ме обнадежди много, когато каза, че с това темпо ще звънне на моята докторка към 6:00-6:30 сутринта. 20 минути по-късно тоновете на бебето започнаха да падат, ама не да паднат до някакви малки стойности, а сериозно си паднаха до 93 отведнъж.
Доктор Иванчева долетя за 10 минути и със загрижения ѝ поглед само ме гледаше и не казваше нищо, защото знаеше, че искам естествено раждане. Е, в този момент вече не го исках и с най-голямото облекчение просто заявих: “Режете ме!”. Последваха едни процедури преди операцията и вече тази история не е толкова сърцераздирателна.
Влизам в операционната и една възрастна анестезиоложка реши да ми се разсърди, понеже не съм ѝ казала "Добър вечер", но после станахме приятелки, защото се забавляваше на мой гръб и контракциите ми, които около 5 минути не ѝ позволиха да ми сложи упойка. Като че ли болката ми я правеше щастлива.
След упойката аз реших да си седя и да чакам нещо. Не знам какво, ама си клатушках краката на операционната маса и се разтапях от удоволствие, че тия болки вече ги няма, докато един глас не ми секна удоволствието: “Ама момичииии, како правиш? Лягай, чи краката ни можиш посли да си ги вдигниш!”.
Докторите си говорят, аз виждам цялата операция в отражението на една лампа и се вживявам, че съм в "Анатомията на Грей". И след едно издърпване се чу проплакване, ама малко като на коте. Аз лежа, дават ми бебето, а то едно розово, чисто и... КРАСИВО!
А, не! Това не е моето бебе, моето не може да е красиво.
Аз затова ли се готвих да излезне от мен лилаво извънземно с подути очи като на алкохолик?! След увещания, че си е моето бебе го поздравих, пипнах му малкия нос и тайно си поревах. Ако питате защо тайно, ами защото ме е срам да плача пред хора, понеже съм грозна като плача.
Следва нощта и да ме изправят на другия ден. Всичко си мина чудесно, само не знам за чий ми беше да говоря с цялата рода по телефона, да си пиша с тях и да им разказвам вместо да спя. С цялата рода, освен с таткото, който беше заспал непробудно, и за да го събудя, трябваше да пусна прохосмукачката робот и 10 пъти да я питам къде е през приложението, за да му каже до главата със строг тон също толкова пъти “ТУК СЪМ, ГОСПОДАРЮ!”. Е, и Владимир разбра, че вече сме официално трима. Трудно, но разбра.
Всички ми обясняваха за великата мъка на това секцио, за трудното възстановяване и подобни... Ден след като ме вдигнаха от операцията, препусках из болничната стая с бебето. Никой обаче не ми обясни за великия глад. Защо? Защо никой не ми каза колко ще ми се яде, и то ще ми се ядат всевъзможни боклуци?
Беше хубаво, че се бях приготвила за естествено раждане и имах една чанта с храна. Не че ми даваха да ям, но аз като грешен дявол се промъквах нощем до гардероба, свивах се зад вратата му и тайно ядях желирани бонбони и бисквити. Накрая ме хванаха по едни захарни пръчици по пода, дето не бях видяла, ама беше предпоследен ден и само ме погледнаха лошо.
Да ме гледат, бе! Те си ядат банички и торти, дето им носят за благодарност, а се надяват аз да съм щастлива от ориз със спанак или нещо друго здравословно, което не носи и капка радост на бедната ми душа.
Тръгнах си от болницата с един малък човек, който беше известен като най-кроткото бебе в неонатологията. Вече е на 6 месеца и още е най-кроткото бебе от всички останали около нас и около приятелите ни, има си цели два зъба и е повод да се карам с непознати лели и баби, възкликващи потресено: “Ама облечи го това дете, ще го простудиш и после антибиотици!”.
